Джон Нанс
Терористи (17)

Глава четиринадесета

Национално разузнаване, Мериленд,

12 ноември — ден втори,

1:48 вечерта, местно време/1848 Зулу

Настоятелното обаждане на Централното разузнавателно управление с молба за сателитна подкрепа във връзка със случая на Меридиан пет бе предизвикало паническа суматоха в наблюдателния център на Националното разузнаване близо до Вашингтон. Пренасочените орбитални сензори внимателно оглеждаха от космоса района около Хонг Конг. Трима мъже и една жена се събраха пред голям видеоекран в сградата на свръхвисокотехнологичното Разузнаване. Единият от мъжете държеше телефонна слушалка. От другата страна, в Лангли, бе един от екипите на ЦРУ. Мъжът бе натиснал бутона за изчакване, докато слушаше думите на един от водещите аналитици на Националното разузнаване и следеше движението на курсора на екрана.

— Това е района на Хонг Конг — каза Джанис Уошбърн. — Сателитът, който използваме, е почти деветдесет градуса над мястото. Над и под височината на самолета има гъсти облаци, затова използваме първично инфрачервено изображение с оптичен вариант.

— Това е в реално време, нали?

— Да, сър — отговори жената. — Това е снимка. Информация в реално време за смесено изображение. Другите неща са на запис.

— На въпроса, Джанис, открихте ли нещо?

Тя кимна.

— Филтрирах целия останал известен въздушен трафик, воден от Хонг Конг, Виетнам или някое друго управление на въздушното движение в тази височина.

— И?

— Погледнете — каза Джанис и посочи малка бяла точка югозападно от Хонг Конг. Тя няколко пъти натисна едно от копчетата на екрана, за да увеличи изображението. — Това е увеличение двадесет мили. Десет мили. Пет. Две. Една. — Обектът ставаше все по-голям. Зад него се проточваха големи бели струи, докато се преместваше на югозапад. — Увеличавам в ярдове.

Изведнъж екрана се изпълни с бяла неясна форма, която можеше да бъде единствено Боинг 747. Единият от двата двигателя на лявото крило очевидно не работеше, тъй като имаше струи само от три двигателя. От вградения в опашката спомагателен двигател излизаше по-малка струя.

— Сигурни ли сме, че това е Меридиан? — прошепна Джордж Баркли.

Джанис Уошбърн кимна.

— Напаснахме следите на самолета отпреди опита му за кацане до момента, в който можехме да уловим радарния транспондер. Това е Меридиан. И както виждате, е все още във въздуха. Въпреки че курсът му е непостоянен. Между другото, Джордж, казаха ми, че от Хонг Конг са излетели спасителни отряди. Ще можем ли да им кажем, че самолетът не се е разбил?

Джордж Баркли сви рамене.

— Това не е наше решение. Знаеш за притесненията. Компрометира ни твърде много информация за това какво виждаме и как го виждаме.

— С други думи, вероятно, не.

Той кимна, сложи телефонната слушалка до ухото си и се усмихна.

— Поне мога да кажа на нашите хора. Хубаво е, за разнообразие, да дадеш добри новини.

 

 

На борда на Меридиан пет, в полет

Дан Уейд очакваше да умре.

Не бе в състояние да гледа висотомера, който отмерваше метрите до повърхността на Южнокитайско море. Хванат в лапите на низходящата тяга в сърцето на бушуващата буря, той не усети внезапното дръпване на самолета нагоре. Гласът на Далас Нийлсън звънна през съзнанието му.

— Три! Мили боже! Три! Равни сме! Триста и петдесет… изкачваме се! Благодаря ти, Господи!

Продължаваха да се мятат насам-натам. Светкавиците нескончаемо гърмяха навън. Изведнъж адски удар разтърси кабината, осветявайки всичко и изчезвайки така бързо както се бе и появил. Електронно осветените екрани на приборите угаснаха. Останаха само няколко светлинки на малки уреди под предната козирка.

— Нямаме захранване! — извика Далас.

Лявата ръка на Дан се стрелна към панела над главата му и завъртя две копчета, възстановявайки осветлението.

— Това помогна ли? — попита той.

— Да. Какво, по дяволите, стана? — попита Далас.

— Удари ни светкавица. Мисля, че порази спомагателния двигател.

Имаше още три нажежени нащърбени светкавици, които обаче не ги оглушиха с очаквания трясък. След минута пред тях се откри ясно нощно небе, оградено от беснеещи бури.

— Височина? — попита вторият пилот.

— Хиляда и петстотин и бързо се покачва. Две хиляди.

— Джеф — каза Дан, — поеми, докато аз бутна носа напред. Поддържай изкачването… докато стигнем осем хиляди фута.

— Ще се постарая — отвърна Сампсън. Гласът му бе тънък и уморен.

Вдясно от тях горната част на кълбестите буреносни облаци се извисяваше на височина над шестдесет хиляди фута. Гръмотевиците не спираха да раздират сиво-черната им маса. Вляво се издигаше друга стена от бушуващи бури. Пред тях се простираше небе, обсипано със звезди, обляно в лунна светлина, отразена от повърхността на океана.

— Мили боже! Какво стана, за бога? — попита Джефри.

— Минахме… през сърцето на силна буря и бяхме хванати от огромна низходяща тяга — обясни Дан, като внимателно клатеше превързаната си глава. — Всички ли са добре?

— Беше страшно преживяване — каза тихо Робърт.

— Добре сме, Дан — добави Брита и взе интеркома от конзолата. Тя натисна бутона „до всички“. Старшата стюардеса получи информация от всичките си колежки, преди да прекъсне. — Долу никой не е пострадал. Всички са в ужас, но няма ранени. Кухните, разбира се, са в безпорядък.

— Джеф? Добре ли си? — попита вторият пилот.

— Честно казано, Дан, мисля, че госпожа Нийлсън трябва да обмисли предложението ти да поеме управлението. Справям се ужасно. Едва не изгубих контрол над управлението.

Вторият пилот понечи да отговори, но в този момент някой отвори вратата на кабината. Брита се обърна и с изненада видя младия Стийв Дилейни, застанал с колебливо изражение на прага, да оглежда вътрешността на кабината с широко отворени очи.

Стюардесата веднага отиде при него.

— Господин Дилейни! Не казах, че можете да дойдете тук! — Гласът й бе остър и раздразнителен.

Стийв отстъпи назад.

— Какво ударихме? — попита момчето. Гласът му издаваше страх.

— Ти кой си, миличък? — попита Далас.

— Нахален млад дразнител, който твърди, че може да управлява самолетни симулатори — отвърна старшата стюардеса и се обърна, за да изведе Стийв извън кабината.

— О, Бритс — каза Далас и стана от подвижната седалка. — Тъкмо изпитвахме излишък от пилоти. Как се казваш, сладурче?

— Стийв Дилейни.

— Можеш ли да управляваш такъв самолет, Стийв?

Той кимна и отново обясни за компанията на баща си.

— Той ли те е учил?

— Не. Той не искаше да съм около тях, но аз ги управлявах през нощта.

— Браво на тебе! Значи си самоук — възкликна Далас и вдигна ръка за поздрав, която той посрещна някак срамежливо.

Дан Уейд слушаше разговора без коментар. Далас се обърна да провери показанията на приборите.

— Дан, вдигни малко носа вместо Джефри и завърти надясно с около десет градуса.

— Благодаря ти, Далас — отвърна вторият пилот.

— Един момент — обади се Джефри Сампсън. Ръцете му бяха побелели от стискане на щурвала. — Вижте, време е да приемем факта, че не съм в състояние да помогна. Справям се ужасно. Нямаме особено много избор, затова мога ли да бъда така дързък и да предложа да дадем възможност на това младо момче да управлява самолета?

Далас кимна.

— Джефри, отстъпи капитанското място на господин Дилейни. Нека опита.

— Какво? — Дан излая въпроса.

— Ей! — възкликна афроамериканката. — Може би той може да помогне. Като пилешка супа — може да не помогне, но няма да навреди.

Главата на Дан Уейд се завъртя наляво.

— По дяволите! Кой командва тук?

Отговорът на Далас Нийлсън бе мигновен и остър.

— Мислехме, че ти командваш, Дани бой, но като слушам тия приказки за дерайлиране, явно си се отказал.

— Аз командвам тук, дявол да го вземе! — прекъсна я той. — Коя си ти да…

Робърт Маккейб сложи ръка на рамото на Дан и леко го раздруса.

— По-спокойно, Дан. Няма да успеем, ако не се съюзим. Дамата има добро предложение и трябва да се вслушаш. Това не е бунт. Това е съвместна работа.

— Слушай, Даниел! — продължи Далас. — Ти извърши чудеса, за да запазиш живота ни, но трябва да отвориш сърцето си и за други идеи.

— Не ми трябват тези… калифорнийски… психо брътвежи точно сега. Благодаря ти!

— Не съм от Калифорния, Дан — отвърна остро афроамериканката. — Името ми е Далас, а ти нямаш голям избор. Всъщност, щях да предложа да направим тест и да видим кой пътник ще се научи да управлява самолет най-бързо.

Саркастичен младежки глас, примесен със страх, се обади зад гърба им.

— Няма много за учене в управлението на този самолет. Той е като голяма видеоигра с крила.

Дан Уейд обърна глава наляво в посоката на гласа.

— Знаеш ли какво е индикатор за местоположение, синко?

— Да. И не съм ти син.

— Какво показва индикатора за местоположението в този момент?

Стийв Дилейни мина покрай Брита и надникна към панела с приборите пред Джефри Сампсън.

— Носът ти е надолу с един градус и се въртиш наляво с около пет.

— Поемам самолета, Джефри — каза Дан, като коригира носа и завъртането на машината, после бавно кимна няколко пъти. — Добре, хлапе. Не е лошо. Само ми кажи на колко градуса да завъртя и какво да правя с носа?

— Не съм хлапе, господине. Името ми е Стийв.

— Добре, Стийв. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да ми кажеш корекциите?

— Току-що го направих.

Дан кимна отново. Този път по-силно.

— Добре, Далас, съгласен съм. Брита, помогни на господин Сампсън да стане от мястото и… на господин Дилейни да седне в него. Бързо.

— Добре, Дан — каза старшата стюардеса с примирен тон. — След това ще сляза долу да видя как вървят работите. — Тя помогна на Джефри да стане от мястото и махна на Стийв да седне в седалката.

— На капитанското място? — невярващо попита Стийв Дилейни, докато Брита бързо напускаше кабината, последвана от Джефри Сампсън.

— Да. Ти ще бъдеш очите и ръцете ми. Няма автопилот. Само аз съм. И съм сляп. Ако някой друг… може да държи самолета стабилен, без да го накланя насам-натам — Дан спря и си пое дълбоко въздух, — тогава може би ще мога да измисля как да се приземим някъде живи и здрави. Трябва да ми казваш показанията на индикатора за местоположението… Дръж крилата равни. Малката точка трябва да е на около четири градуса нагоре. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се — отвърна Стийв. — Искате ли да програмирам и компютъра?

— Знаеш ли как?

— Разбира се. Чел съм ръководството.

— Първо — каза Дан, — да видим дали можеш да го управляваш.

 

 

Въздушно движение Хонг Конг,

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

Кет отново благодари на координатора на Въздушното движение и тръгна към колата. Целите от радарните ленти още се въртяха в главата й. Бе удивена, че са толкова отворени за нещо, което неизбежно щеше да се превърне в обект на голямо разследване, но координаторът се поколеба само няколко секунди, преди да се съгласи да й покаже записите.

Транспондерът на Глобъл Експрес бе премигнал и угаснал без предупреждение на осем мили пред Меридиан пет, но имаше неясни отметки. Кет знаеше, че транспондерите излъчваха електронен отговор към радарите на всеки няколко секунди, когато уловяха запитване от радар на въздушния контрол. Но без работещ транспондер диспечерът можеше да види на екрана си единствено ехото от първичен радарен сигнал, отразен от металната обвивка на самолета. Отметката се бе появила само на три мили отстрани на Боинг 747.

Кет внимателно бе пречертала скоростта и височината на Глобъл Експрес N22Z, когато бе изчезнал, както и скоростта на отметките, и бе открила, че съвпадат напълно. Екипажът на Глобъл Експрес бе изключил транспондера си и се бе върнал, за да пресече пътя на Меридиан пет. Неведнъж, а два пъти. И втория път, в момента на пресичането, очите на пилота на Меридиан са били поразени. Имаше още няколко отметки, които началникът от Въздушното движение в Хонг Конг бе обяснил като отломки в резултат на въздушен сблъсък. Координаторът й бе дал опашния номер на бизнес джета, обяснявайки, че е бил въздушна линейка и е излязъл от рампата на бизнес джетовете.

Кет се мушна на задната седалка на колата на консулството и даде указания на шофьора да я закара на рампата на бизнес джетовете. След това разгъна сателитния телефон, за да говори с Джейк.