Джон Нанс
Терористи (12)

Глава девета

На борда на Меридиан пет, в полет.

Западно от Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

1:36 вечерта, местно време/1736 Зулу

Луси Хагар, новоизбраният кмет на град Остин, Тексас, разкопча колана си и стана от мястото си, като опъна назад впечатляващата си, макар и посребрена коса. Госпожа Хагар отиде до кухнята, където Клеър Браун и Алис Накарато мълчаливо стояха в тежка, изпълнена с напрежение тишина. Луси Хагар имаше все още привлекателна и елегантна фигура, въпреки че прехвърляше петдесетте и бе свикнала да се владее.

Тя дръпна завесата, която отделяше кухнята, и мушна глава вътре.

— Момичета, извинявайте, но искам да попитам.

— Да, госпожо — отвърна Клеър и се обърна с лице към нея.

— Какво, по дяволите, става? И не ме баламосвайте. Екипажите не викат пътниците, които могат да управляват самолет, освен ако няма сериозен проблем. Да не би пилотите да са мъртви?

Тя зададе въпроса на шега, но младата червенокоса Клеър пое дълбоко дъх и кимна.

— Единият.

Луси усети как неволно вдигна вежди, а сърцето й се качи в гърлото. Старателната й дългогодишна борба със страха си от летенето се превърна в прах за секунда.

— Шегувате се. О, боже, не! Не се шегувате?

Клеър й махна да влезе.

— Вие сте… кметицата Хагар, нали?

Луси кимна.

— Да.

— Госпожо, засега знаем единствено, че нещо е избухнало пред самолета ни и че капитанът е мъртъв.

— Но имате и втори пилот, нали? Кажете ми, че той е добре!

Клеър прехапа устни и се поколеба с миг по-дълго от нужното.

— Боже мой! И вторият пилот е ранен, нали?

Стюардесата кимна.

— Колко тежко?

— Не знам. Наистина.

— Господи! — ужасено прошепна кметицата. — Когато дойдох да ви помоля да кажете на някой да се обади по уредбата, бях просто уплашена, но сега кръвта ми се смръзна.

Звукът от щракането на уредбата попречи на стюардесата да отговори. Те чуха как някой прочисти гърлото си и напрегнат мъжки глас каза:

— Уважаеми пътници… говори вторият пилот, офицер Дан Уейд. Ще говоря открито. Очаквам от вас да останете спокойни. Преди няколко минути нещо избухна пред нас. Възможно е да сме ударили друг самолет. Също така е възможно някой да е изстрелял ракета срещу нас, която… да се е взривила пред кабината.

Уредбата изпука и за няколко секунди остана изключена. След това отново се включи.

— Извинявайте за прекъсването. Каквото и да е било това, което избухна, беше невероятно ярко. То имаше смъртоносен ефект върху капитана и с дълбоко съжаление трябва да ви кажа, че капитан Пийт Каваноу е мъртъв… което е причината да потърся друг пилот.

Уредбата отново изпука. Още дращещи звуци и тежки въздишки се разнесоха от нея, преди гласът на Дан Уейд да долети отново, отеквайки в абсолютно смълчания салон на големия боинг. Над двеста пътника гледаха говорителите, монтирани над главите им, като че можеха да видят кабината.

— Уважаеми пътници… аз съм… единственият пилот, което нормално не би било проблем, но взривът нарани и мен и ме ослепи. Поне временно… Самолетът ни е невредим, а този прекрасен Боинг 747 може да се приземи сам. Аз само трябва да настроя приборите и точно това правя в момента. Ще попитате дали виждам нещо. Не, не виждам абсолютно нищо. Боли ме и знам, че гласът ми звучи малко странно. Знам кабината наизуст, а и с мен има няколко души, които ми помагат. Те са очите ми. Положението ни е сериозно, но изгледите ни не са просто добри, те са прекрасни. Няма да ви заблуждавам, че няма риск, но всичко ще бъде наред. Както и да е… каквито и религии да изповядвате, няколко молитви са добре дошли. Когато спрем, ще бъдем на пистата, за да ни изтеглят на буксир, тъй като не виждам, за да рулирам безопасно. Това е. Съжалявам, че бях така прям и директен.

Минаха двадесет секунди, преди Луси Хагар и двете стюардеси да въздъхнат.

— Добре — започна кметицата, — исках откровеност и я получих. Сега мисля, че ми трябва чаша чист бърбън. Може би по-добре цяла бутилка.

— Веднага ще ви я донеса — каза Клеър, но Луси вече бе вдигнала ръка. Госпожа Хагар бе наклонила глава на една страна. На лицето й играеше странна усмивка.

— Шегувам се, миличка. Най-добре се справям с кошмарите, когато съм трезва. Но по-късно ще посетя няколко бара в Коулуун, преди да взема влака до Остин.

Тя се обърна и тръгна към мястото си. В същото време Бил Дженкинс започна да превежда съобщението на езика мандарин.

 

 

Предупреждението за изключването на автопилота мина като електрошок през съзнанието на Дан Уейд. Той подскочи в момента, в който огромният боинг се наклони надолу.

— Боже господи! — Той сграбчи щурвала и обърна глава към мястото на капитана. Лявата му ръка вече беше на контролния панел. Опипваше козирката в търсене на квадратния бутон, чрез който повторно да включи автопилота. С другата си ръка държеше щурвала възможно най-стабилно.

Усещането на панела под ръката му бе успокояващо познато. За част от секундата почти забрави, че зрението му го няма. Но вълна от страх го върна обратно към действителността. Дан усети превръзката и мехлема, които доктор Таш бе сложил на очите му преди минути. Страхът го разяждаше и отвличаше от задачата му — да се опита да кацне. Независимо от думите, които каза по уредбата, безопасното кацане бе всичко друго, но не и сигурно. Този факт затъмняваше преценката му, принуждавайки го да бърза с кацането.

На Дан му се струваше доста горещо в кабината, но нямаше време да си играе с регулатора на температурата. Беше и жаден.

— Каква е височината, Джефри? — попита той пътника, заел лявата седалка.

— Търся я… търся я… — В шлифования му глас се прокрадна страх. — Мисля, че показва… да, показва, че сме точно под дванадесет хиляди.

— Добре. Моля те потвърди, че висотометърът е стабилен.

Настъпи още една пауза.

— Стабилен е.

— Джефри, бутна ли бутона отстрани на щурвала?

— Да. Ужасно много съжалявам. Исках да свикна с нещата.

— Това е бутона за изключване на автопилота. Ще те помоля да го превключиш, когато стигнем земята, но само по моя заповед, става ли?

— Разбира се.

Идването му в кабината май е грешка, помисли си Дан. Няколко часа инструктаж на малки самолети преди четиридесет години е доста недостатъчна подготовка, за да бъде хвърлен в космическата кабина на боинга. Но какъв друг избор имаме?

— Правило първо, Джефри — добави вторият пилот, вдигайки пръст във въздуха. Гласът му леко трепереше. — Не превключвай, не завъртай, не натискай и не променяй каквото и да е, освен ако не знаеш точно какво правиш или не ти кажа да го направиш. Жизненоважно е автопилотът да е включен.

— Разбирам. Съжалявам.

Дан се потеше обилно. Дишаше на пресекулки. Ръцете му трепереха.

— Как си? — изведнъж попита Греъм Таш.

Въпросът му бе много риторичен. Той ясно виждаше как е втория пилот. Дан изпитваше болка, бореше се и също като всеки един от пътниците бе уплашен до смърт.

Той се изсмя иронично и поклати глава. После трепна.

— Как съм ли? Съжалявам, докторе. Опитвам се… Опитвам се… да се справя с положението. Летим на автопилот, имаме много гориво, всъщност прекалено много, и се готвя да оставя този звяр да се приземи сам.

— Инжекцията помогна ли?

— Намали болката, но сега имам чувството, че някой забива нажежени игли в очите и лицето ми. Никога… никога не съм изпитвал подобна болка. Но не мога да ви позволя да ми дадете още болкоуспокояващо.

Дан Уейд обърна превързаното си лице към пасажера в седалката на капитана.

— Джефри?

— Да.

— Трябва отново да повторим плана. — Вторият пилот потърка челото си над превръзката и продължи: — Аз ще ти казвам стъпка по стъпка какво трябва да се прави… — Той спря. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса. После продължи с голямо усилие. — С други думи, когато Въздушното движение на Хонг Конг ми даде курс по маяка, това е радиолъча, който ни води към пистата, ще сложа ръка на селектора, който ти показах преди няколко минути… тук. — Дан посочи козирката и простена. Пое си дълбоко дъх и се раздвижи в седалката. — Добре. Това… е селектора на хединга. На какво положение е?

— Две-осем-нула.

— Добре.

Джефри Сампсън гледаше с голямо съчувствие как втория пилот отпусна глава и отново простена.

— Добре ли си, Дан? — попита Робърт и сложи ръка на рамото му. — Дан?

Първи офицер Уейд кимна. Главата му бе все още наведена. Той неравно си пое дъх.

— Добре съм… Не. Лъжа. Не съм добре. Боли ме, но трябва да съм добре. Просто се опитвам да се справя. Джефри, след курса ще… изберем по-ниска височина, тук. — С очевидно усилие Дан се протегна, за да докосне копчето на селектора за височина.

— Много добре — отвърна Джефри Сампсън.

Уейд посочи спидомера. Изговаряше думите с неимоверно усилие.

— После ще намалиш скоростта… с това… и ще въведем режима за заход… В този момент ще ми трябват точни данни от теб, за да съм сигурен, че натискам верните бутони.

— Разбирам, Дан. И после самолетът ще се приземи сам, нали така?

Отдясно не дойде отговор.

— Щом… щом… щом го настроя правилно — с мъка продължи вторият пилот, — ще ни приземи безопасно. Трябва да избера вярната радиочестота и… да пусна задкрилките и колесниците… но автопилотът трябва да свърши цялата работа. Трябва да… да натиснеш копчето за изключване на автопилота, когато ти кажа… онова, което натисна случайно.

— Разбирам — отговори Джефри.

Дан отново се отпусна. Ръцете му бясно търкаха челото.

Робърт стоеше в подвижната седалка точно зад капитанското място. Докторът седеше на мястото зад първия офицер. Той тревожно наблюдаваше пациента си. Изведнъж Маккейб стана и хвана ръката на Греъм. Той отведе Таш в дъното на кабината.

— Аз не съм лекар, докторе, но не съм сигурен, че ще успее да се справи без още болкоуспокояващо. Видяхте ли реакциите му?

Греъм кимна. Лицето му бе сериозно.

— Трябва да спира на всеки няколко минути, за да издържи. Но не иска повече болкоуспокояващи. Има право. Още една доза и ще останем без пилот.

— Попитайте го пак.

Лекарят кимна и отиде до втория пилот. Робърт седна отново на подвижната седалка зад капитанското място.

— Дан? — повика Греъм. — Докторът е. Държиш ли се?

Доктор Таш сложи ръка на рамото на Дан.

Не последва отговор.

— Дан, доктор Таш е. Чуваш ли ме?

Вторият пилот кимна.

— Да, да, докторе. Чувам те. Но… много ме боли.

— Виж, може би ти трябва още една много малка доза болкоуспокояващо?

— Не. Не! Вижте… много съжалявам, но трябва да издържа. Сега… трябва да обясня на Джефри… какво да прави ако… ако, не дай си боже, ни се наложи да се издигнем и да направим кръгче.

Робърт погледна разтревожените очи на лекаря. Греъм преглътна, опитвайки се да прикрие опасенията си. После се наведе напред към подвижната седалка и прошепна в ухото на Робърт:

— Ще го наглеждате ли? Искам да говоря с жена си.

Журналистът кимна.

— Не се тревожете.

Доктор Таш тръгна към вратата на кабината, но преди да излезе, спря и погледна назад. Гледката е като сюрреалистична сцена, изкривена от дебели лещи, помисли си той. Кошмарен сън, който тихото щракане на електрониката и шумът на въздушната струя подсилваха. За момент Греъм се почувства замаян и дезориентиран.

Само до преди по-малко от час мъжът в лявата седалка, Сампсън, бе обикновен пътник като него. Но за един миг всичко се бе променило и сега животът им зависеше от автоматична система и сляп пилот.

Може би щеше да стане. Коленете му омекваха от ужаса пред неизвестността.

През предното стъкло, осветена от фаровете на самолета, Греъм Таш видя стена от пухкави кълбести облаци. Тя се издигаше точно пред тях. Ударът в нея бе неизбежен, макар и безвреден. Смразяващата сигурност на сблъсъка с облака бе като отрезвителна генерална репетиция за това, което можеше да ги чака след около час в Хонг Конг, ако пилотът загубеше контрол. Доктор Греъм Таш се почувства откъснат и безразличен към действителността в кабината. Той се зачуди какво ли би било усещането от удара, ако облакът бе твърд. Те се носеха към него с все по-бясна скорост. Нямаше да имат време нито да изпитат болка, нито да извикат. Нямаше да има време дори да каже на Сюзън колко много я обича.

Мисълта за новата му красива съпруга го накара да се обърне и да излезе от кабината. Той отиде в салона на първа класа. Местата им бяха на третия ред. Греъм беше преминал през два провалени брака, за да намери Сюзън. През всичките десет години тя бе до него като сестра в хирургическия му екип. Тя бе онази жена, от която винаги се бе възхищавал, която бе желал силно, но не бе познавал. „Винаги си ме познавал, бе казала веднъж тя, макар и не в библейския смисъл.“

Греъм улови погледа й. Усмивката й го разтопи. Той се опита да й се усмихне в отговор, но парализиращият страх, че можеха да загубят прекрасния нов живот, който бяха открили, бе твърде сковаващ.

Сюзън също бе уплашена, но се прикриваше по-добре. Беше помогнала да преместят тялото на капитана в малката стая за екипажа зад кабината, после се бе върнала на мястото си, за да чака съпруга си.

Той отиде до нея, без да обръща внимание на пребледнелите лица и уплашените погледи на другите пътници. Греъм седна до Сюзън и взе ръката й в своята.

— Зле ли е, скъпи? — тихо попита тя, накланяйки леко глава към кабината.

— Ако техниката работи както трябва, няма проблем.