Джон Нанс
Терористи (11)

Глава осма

На борда на Меридиан пет, в полет.

Западно от Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

1:15 вечерта, местно време/1715 Зулу

Когато Рик Барнс видя, че изнасят тялото на капитана от кабината, той бавно се надигна от мястото си в първа класа. Директорът на Меридиан еърлайнс най-сетне превъзмогна уплахата си, насили се да остави блъди мерито си, да стане и да предложи помощ на жената в жълтата рокля, която правеше сърдечен масаж на капитана. Изпълнителният директор се молеше тя да не приеме предложението му, тъй като никога не бе минавал курс по първа помощ.

Брита помагаше на Сюзън. Стюардесата вдигна поглед и се усмихна.

— Благодаря ви, господин Барнс. Ако помогнете, аз ще отида да видя как е вторият пилот.

Рик коленичи и загледа капитана за признаци на живот, опитвайки се да изглежда невъзмутим.

— Добре — каза Сюзън Таш, — можете да ме смените за следващата серия. Две… три… четири… пет… — Тя броеше, докато помпаше гърдите на Пийт Каваноу и броеше.

Сюзън се премести към устата му и махна на Рик Барнс да заеме позиция над гърдите на капитана, задържайки пръст към него да изчака.

— Сега — каза тя и се изправи.

— Какво да правя? — попита Рик.

Сюзън го погледна, като че бе загубил ума си.

— Не можете ли да правите сърдечен масаж?

— Ходих отдавна на курс — излъга той, но тя вече го бе избутала настрани, за да възстанови масажа и броенето.

— Две… три… намерете стюардесата… четири… пет… и й кажете да дойде… или да изпрати друга… шест… за да ме смени.

Рик се изправи, а Сюзън отново се премести към устата на капитана. По уредбата прозвуча мъжки глас, който повторно помоли, ако сред пътниците има пилот, да се обади. Съобщението едва достигна до съзнанието на изпълнителния директор. Защо? Един не стигаше ли? Още летяха, значи явно бе останал поне един пилот.

— Бихте ли побързали, моля! — сопна се Сюзън.

— Да, извинявайте. — Рик тръгна бързо към стълбите, които водеха към кабината. В същия момент единственият стюард на борда изскочи на пътя му и замръзна, разпознавайки директора.

— Господин Барнс, вие пилот ли сте?

Рик изсумтя и поклати глава едва ли не обиден.

— Не. Но търся стюардеса, която да смени жената в жълтата рокля. Тя прави сърдечен масаж.

Бил Дженкинс видя капитана на пода. Той мина покрай Рик Барнс и изтича до госпожа Таш.

— Аз съм Бил Дженкинс, стюард съм. Какво се е случило?

Тя поклати глава.

— Някакъв взрив. Губим го, Бил.

Стюардът вдигна поглед точно когато Брита се появи. Той бе напълно неподготвен за информацията, която тя набързо му даде.

— Намери ли някой пилот? — попита старшата стюардеса смаяния си колега.

Бил поклати отрицателно глава.

— Повторих съобщението три пъти. Казах го дори на китайски. Нищо.

Брита потърка чело.

— Трябва да има някой. Опитай пак. Търси някой с каквото и да е обучение в авиацията, със или без разрешително, валидно или с изтекъл срок. Все едно.

Бил пристъпи внимателно покрай тялото на Пийт Каваноу, за да отиде до апарата на уредбата и отново да направи съобщение. Брита коленичи до Сюзън, за да й помогне. Греъм Таш също се бе върнал. Той вече бе взел в ръце електродите на дефибрилатора.

 

 

Долу, в основния салон, шепот от разтревожени гласове се смеси с шума от двигателите и въздушната струя. Пътниците се гледаха един друг със стреснати изражения на лицата и се опитваха да отгатнат какво би могло да се е случило.

Гласът на Бил Дженкинс пресече шушукането. Възцари се пълна тишина, докато всички с напрежение очакваха да чуят думи на успокоение, че всичко е наред.

Вместо това до пътниците стигна още една молба — ако сред тях има някой с познания в авиацията да натисне бутона си за повикване. Молбата бе настоятелна и обезпокоителна. Няколко от пътниците се изправиха на крака и се заоглеждаха наоколо уплашени, объркани и неуверени какво да правят.

Стюардът моментално се обърна към тях.

— Обучавани ли сте за пилот, сър? Можете ли да управлявате самолет, госпожо? В отговор на съобщението ли станахте?

Той задаваше въпросите си с голяма надежда, но само един от пътниците отговори утвърдително.

— Извинете — обади се висок изискан мъж, — преди малко помолихте някой с познания в авиацията да излезе напред. Аз имам малко познания.

Алис Накарато отговори на иззвъняването в салона на икономическата класа.

— Госпожице? — обади се нечий глас.

Алис спря. Тя се обърна и погледна побледнелия мъж до прозореца, без да обърне внимание на седналото до него момче.

— Да, сър?

— Не той, аз се обадих — каза тийнейджърът.

А, да, помисли си Алис, хлапакът, за който Брита ме предупреди.

— Аз съм Стийв Дилейни. Знам, че за вас съм просто малолетен без придружител, но знам нещо за летенето, а на вас ви трябва пилот.

— Пилот ли си, Стийв?

— Мога да се справя.

— А имаш ли разрешение за пилот?

— Не, но…

— Някога управлявал ли си истински самолет с такива размери?

— Не.

— Някога управлявал ли си какъвто и да е истински самолет, Стийв?

— Не.

Алис се усмихна леко. Последното нещо, от което имаше нужда Дан, беше някакъв самомнителен младеж любител пилот.

— Стийв, и аз, и екипажът оценяваме, че предложи помощта си, но преди малко се е обадил опитен пилот. Мисля, че е по-добре да предпочетем него.

— Да, знам процедурата.

— Съжалявам. — Алис въздъхна и се изправи.

Момчето се намръщи и извърна поглед.

 

 

Интеркомът в кабината иззвъня. Дан протегна ръка към апарата и удари кокалчетата си в конзолата, преди да успее да отговори.

— Кабина.

— Дан? Обажда се Бил. Намерих един човек с опит в авиацията.

— Добре, военен ли е?

— Не. Британец е. Ветеран от корейската война. Каза, че тогава взимал уроци по пилотиране. Името му е Сампсън.

Вторият пилот въздъхна с примирение. Пак този мой късмет!

— Благодаря ти! Изпрати господин Сампсън горе.

 

 

Джулия Мейсън, в седалка номер 28G, реши да не бъде повече безучастен зрител на събитията. Все пак през изтеклия месец, четиридесет и петте души на туристическата й група бяха свикнали тя да има отговорите на всички въпроси. В края на шестдесетте си години тя се гордееше, че стои твърдо на поста си и сега отказваше да приеме заблуждаващите отговори на екипажа.

Джулия стана от мястото си до пътеката и отиде до средната кухня. Младата тъмнокоса стюардеса с красиви тъмни очи и идеална матова кожа, която намери там, даде на Джулия информация, която екскурзоводката си пожела да не бе искала. Нещо бе избухнало пред тях, капитанът бе мъртъв, а вторият пилот управляваше самолета.

— Боже мой, това е ужасно. Не трябва ли вторият пилот да ни каже нещо? — попита Джулия, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Госпожо, знам единствено това, което току-що ви казах. — Внимателният, но твърд отговор на стюардесата събуди инстинктите на екскурзоводката.

— Как се казваш, мила?

— Нанси — отвърна стюардесата. Вниманието й бе съсредоточено върху другите пътници.

— Нанси, сигурно ли е, че ще се върнем?

— Честно казано, не знам.

— Това не е достатъчно. Няма ли начин да разберете? Вижте, четиридесет и пет човека очакват отговор от мен. Какво да им кажа? — Джулия усети, че гласът й трепери.

Стюардесата поклати глава.

— Госпожо, щом ние научим нещо, и вие ще го научите. Сега се върнете на мястото си. Моля ви!

— Няма да се върна. Не и докато не получа някаква информация, която да дам на хората си.

— Госпожо…

— Джулия.

— Джулия, вижте, аз… също съм разтревожена, защото…

— Нанси, вие сте член на екипажа и трябва да знаете какво става. Какво да очакваме?

Стюардесата потръпна и сви устни. Сълзите в очите й издаваха напрежение. Младата жена се бореше да се овладее, но не успяваше.

— Аз… аз… не знам, но… аз… — Тя махна с ръка във въздуха, опитвайки да се успокои. — Страх ме е и бих ви била много благодарна, ако сега си тръгнете.

Джулия усети как куражът й се изпарява, докато гледаше стюардесата, четиридесет години по-млада от нея, да изпитва същото. Екскурзоводката протегна ръце напред, за да прегърне майчински младата жена.

— Меридиан пет, какъв е статусът ви? — Гласът избумтя в говорителя на кабината и стресна Робърт Маккейб. Той стоеше пред централната конзола, стиснал празната седалка на капитана, вперил очи в джунглата от циферблати, уреди и светлини.

Дан Уейд нервно си пое дъх и натисна бутона за връзка с кулата. Гласът му бе напрегнат и нисък, когато проговори в малкия микрофон.

— В момента сме… стабилни, Хонг Конг, но се опитваме да намерим някой с опит в пилотирането… защото не съм… в добра форма.

— Съжалявам, сър, бихте ли повторили какво се случи?

Първият офицер въздъхна.

— Не знам, Хонг Конг. Нещо избухна точно пред нас. Разтресе целия самолет, заслепи очите ми и причини сърдечен удар или… или нещо друго на капитана. Не знам какво беше. Единственото нещо, което може да е толкова ярко, е ядрен снаряд… Хонг Конг, експлозията стана точно след като неидентифициран самолет пресече пътя ни.

От земята последва пауза, след която дойде странен отговор. Той изпрати студени вълни по гърба на Дан.

— Меридиан, изгубихме Глобъл Експрес две-две Зулу. Възможно ли е да сте се ударили с него?

Вторият пилот преглътна с мъка и се опита да си представи как 747 премазва по-малкия самолет.

— Или някой е изстрелял ракета, която е избухнала пред нас, или сме го ударили. Ако е изчезнал, тогава съм сигурен, че сме го ударили. Но не сме повредени…

— В състояние ли сте да приземите самолета, сър?

Дан се опита да прецени какви биха могли да бъдат последиците, ако изрече суровата истина по открит радиоканал. Ако не успееха да намерят друг пилот, пред него имаше една-единствена възможност — да използва автопилотната система и да остави самолета да се приземи сам. За тази цел трябваше да настрои автопилота и автодроселите идеално и да е готов да управлява ръчно пропуснатия заход буквално на сляпо, ако нещо се объркаше.

Нямаше причина да показва положението в розова светлина, реши той. Дори не можеше да си отвори очите, камо ли да види нещо. За момента той беше сляп.

— Хонг Конг — започна Дан със задавен, почти пресипнал глас, — аз съм единственият пилот и не виждам, за да пилотирам. Но… автопилотът ни работи и ще приземя самолета с него.

— Разбрано, Меридиан.

Доктор Греъм Таш влезе в кабината и докосна Дан по ръката.

— Кой е? — попита вторият пилот.

— Лекарят, Дан.

— Как е Пийт?

Греъм прочисти гърлото си.

— Дан, съжалявам, той почина.

— О, боже, как? Как можа да се случи?

Лекарят сложи ръка на рамото на първия офицер.

— Не знам. Вероятно удар.

Дан неравно си пое дъх и преглътна с мъка.

— Оставаха му само шест месеца до пенсия. Щеше да заведе жена си на околосветско пътешествие.

— Направихме всичко възможно. Не можахме да възстановим работата на сърцето.

Вторият пилот клатеше глава.

— Той има голямо семейство. Деца, внуци. — Дан притихна за момент, преди да си поеме рязко дъх и да потрепне от усилието. — Докторе, още ли носите черни чанти?

— Не. Но на борда има куфарче за първа помощ.

— Трябва ми нещо за болката. Не толкова силно, че да ме упои, но да притъпи болката. Имам… проблем с болката. Пречи ми да мисля.

— Точно поради тези причини ще ти дам малка доза, Дан — каза Греъм.

— Бихте ли побързали?

Лекарят разкъса със зъби опаковката на дезинфекциращия тампон. Той разкопча левия ръкав на ризата на пилота и натри с тампончето мястото за инжекцията. После вкара необходимата доза обезболяващо в спринцовката и я инжектира във вената на Дан.

— Ще усетите облекчение почти веднага.

Вторият пилот въздъхна дълбоко и кимна.

Бил Дженкинс влезе в кабината, последван от друг човек.

— Дан? Доведох господин Джефри Сампсън.

— Нямаме време за любезности, господин Сампсън. Моля, седнете на капитанското място… лявото, и закопчейте предпазния колан.

— Много добре — каза мъжът с класически оксфордски акцент и зае посоченото място.

— Господин Сампсън? — започна Дан, щом чу, че коланът щракна.

— Джефри, ако нямате нищо против — отвърна той.

— Джефри, ще ми трябва помощта ти, за да управлявам тази машина.

— О, боже! Може да се окаже, че не мога да ви помогна, капитане. Имам ужасяващо малко опит.

— Казвам се Дан.

— Разбира се, Дан. Взимах уроци в малък едномоторен самолет през петдесетте. Между него и тази кабина лежат векове.

— Знаеш ли основните неща? Въздушната скорост, височината, хединг?

— Повечето — да.

Още веднъж вторият пилот трябваше да си напомни да забави дишането си. Чувстваше се замаян. Може би от въздействието на морфина?

— Джефри. Разгледай… — Дан спря и тръсна глава, за да я проясни. Болката, мигновено възнаградила опита му, го накара да простене, нещо, което бе решен да не повтаря. Устата му бе пресъхнала и той преглътна трудно.

— Добре… Джеф… разгледай внимателно всички големи превключватели, всички екрани и виж колко от тях са ти познати.

— Добре.

— Ще… трябва да… оставим автопилота да приземи самолета в Хонг Конг, тъй като не виждам.

— Сигурно не ви разбрах правилно. Нищо ли не виждате?

— В това е проблемът.

— О, боже!

— Можете ли да боравите с приборите?

— Не, и със сигурност не мога да управлявам този самолет. Аз… аз…

Робърт сложи успокоително ръка на рамото на Сампсън. Дан вдигна своята, за да прекъсне англичанина.

— Чакай, Джефри. Няма да управляваш самолета. Самолетът сам ще се управлява. Ти ще си очите ми. Ще отчиташ основните уреди и ще внимаваш автопилотът да не се изключи.

— Много добре. Мога да опитам, но трябва да знаете, че не съм в състояние да управлявам подобен самолет.

— Разбрах. Робърт, тук ли си?

— Да, Дан.

— А доктора?

— Тук съм.

Вторият пилот още веднъж неравно си пое дъх.

— Добре. Всички да гледат този панел. — Той посочи към бутоните на козирката, които включваха или изключваха автопилота. — Докато този бутон свети, самолетът ще се самоуправлява. Ако се изключи, ще трябва пак да го включим. Сега. Погледни радарния екран, Джефри. — Той посочи към екрана. — Виждаш ли… секунда…

Дан отново наведе глава и я хвана с ръце. Тялото му потръпна. Тримата мъже в кабината го гледаха с тревога. След почти тридесет секунди вторият пилот изправи глава.

— Извинявайте. Виждаш ли някакви големи червени зони пред нас? Това са бури, в които не бихме искали да влизаме.

— Пред нас няма нищо — отговори Сампсън. — Вляво има голяма червена зона. Само да видя разстоянието. Да. На около шестдесет мили е.

— Добре! Наблюдавай и това!

Дан се облегна напред и внимателно докосна клепачите си. Те бяха подути. Беше замаян, изпитваше болка, гадеше му се, беше уморен и уплашен, но планът се изясняваше.

Мога да го направя. Това е нов самолет. Оборудването работи, а Хонг Конг има дълга писта. Мога да го направя.

Той отново се изправи в седалката.

— Брита тук ли е?

— Не, Дан. Греъм Таш е.

Пилотът кимна, опитвайки се да преглътне отново.

— Добре… бъдете готови.

Той натисна бутона за връзка с кулата.

— Въздушно движение Хонг Конг, тук е Меридиан полет пет. Ще ми трябва линия за насочване, за да… не. Ще ми трябва повече време, за да се подготвя за кацане. Този курс добре ли е?

— Разбрано, Меридиан. Моля завийте наляво или надясно сега към хединг две-осем-нула градуса. В момента сте на дванадесет хиляди фута.

— Добре. Завивам вляво към хединг две-осем-нула. — Дан наклони глава към лявата седалка. — Джефри? Виждаш ли прозорчето, към което соча? Намира се на предния панел.

— Да, Дан.

— Какво показва?

— Показва нула-осем-нула.

— Нула-осе-нула, така ли?

— Точно така.

— Погледни право пред себе си към компаса, който наричаме индикатор за хоризонталното положение. На видеоекрана. — Дан въздъхна дълбоко.

— Много добре.

— Какво показва? Гледай линийките на рамката на прозорчето.

— Смятам, че са същите, за които говориш, Дан. Положението е нула-осем-нула, както каза.

— Добре. Супер. — Дан отново се бе задъхал. Трябва да поддържам дишането си бавно! „Болката малко отслабна, така че трябва да се справя. Лесно е.“ — Джефри, прозорчето, към което сочех, е положението, което искаме от автопилота. Завърти копчето под него — наричаме го селектор на положението — противоположно на часовниковата стрелка, докато покаже две-осем-нула.

— Разбрах, Дан. Въртя го.

Боингът започна да прави вираж наляво и Дан почувства как машината се завъртя около оста си. Щеше да има настройки на захода на системата за кацане по прибори. Предстоеше им и внимателно снижаване до три хиляди фута. Междувременно той трябваше да бъде сигурен, че още половин дузина други прибори са правилно настроени. Но с малко помощ щяха да успеят.

За първи път от няколко минути Дан изпита надежда.