Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (30)

Глава XXX

Планинското село Инвъререй — един истински грозд от варосани къщички, сгушени около замъка на Аргайлския дук — лежи сред дива и прекрасна област, в началото на едно чудно морско заливче, което някога е гъмжало от вкусна херинга. Но тая херинга, поради крайно променчивите си навици, бе напуснала тия места преди няколко години, с което унищожи една доходна индустрия, а риболовната флотилия се бе придвижила нататък към Лосимът и Фрейзърбърг и селцето беше потънало в предишната си дълбока дрямка. Чифликът „Далчена“, който бях наел, се намираше на две мили по-надолу по пустия бряг на заливчето и въпреки усамотението му ние се влюбихме веднага в него. Жилищната постройка представляваше хубава сграда, по чиито сиви каменни стени се катереха латинки и обички. Навсякъде наоколо се простираха зелени ливади; отвъд тях се издигаха елхови гори, застлани с килими от латинки и папрат, от които при нашето приближаване изскочи и хукна да бяга млад елен. Зад имението се извиваха обрасли в изтравниче хълмове; от тях извираше пълен с пъстърва поток, който се вливаше в заливчето.

За момчетата, едното на четири, а другото на седем години, които познаваха само градския живот, това място беше нещо като страната на чудесата. Боси и по къси полички^[1], те се рееха из горите заедно с жена ми, катереха се по хълмовете, къпеха се, караха лодка по залива, ловяха риба в потока, гонеха зайци, събираха миди и морски звезди по брега, помагаха на Уил, говедаря, да дои кравите и на Ани, млекарката, да бие маслото. За майката и нейните синове денят представляваше едно дълго, непрекъснато удоволствие; те почерняха като индианци, ядяха като ястреби и спяха като уморени ловци. Обаче за мене, уви — за нещастния родител, който бе инициаторът на този план — положението беше малко по-друго.

След като заявих подчертано пред цялото си домочадие, че ще пиша роман, при което намекнах, разбира се, тактично, че ако все още не съм написал поне двадесетина романа, за това са виновни само жена ми и децата, бях изправен пред неприятното задължение да докажа правотата на думите си. Ето защо сега ми оставаше само да се оттегля с решителен и съсредоточен израз в мансардата на къщата, която беше незабавно избрана за „стаичка, в която татенцето ще пише“. Тук имаше квадратна чамова маса, купчина тетрадки по два пенса едната, правописен и синонимен речник; тук бяха скътани и лекарствата, които доктор Бенет беше предписал и с които се гордеех особено много. Та нима най-после писателите не са се вдъхновявали някога, и то твърде често, с по чашка? С тая разлика, че в чашката е имало не лекарства, а коняк!

Беше сутринта след пристигането ни. Грееше силно слънце — нещо необичайно за тая географска ширина. Нашата малка лодка танцуваше съблазнително в заливчето, готова за разходка; колата ми стоеше в гаража в очакване да тръгне на път; пъстървата лежеше глава до глава в реката и мечтаеше да клъвне въдицата; хълмовете се издигаха свежи и зелени, и ни мамеха да се изкатерим по тях. А аз — аз седях затворен пред прозореца на малката мансарда! Погледнах намръщено към небето, към заливчето и лодката, към колата, реката и планините. После се обърнах печално и седнах пред чамовата маса с тетрадките и речниците. „Какъв глупак си ти!“ — казах си тъжно и после прибавих един епитет, за да изразя още по-добре безумната си постъпка. Колко често трябваше да си повтарям това самообвинение през следващите три месеца и да употребявам всеки път все по-силни епитети!

Но налагаше се да започна. Отворих решително първата тетрадка и още по-решително сграбих писалката си, която, горката, не беше никак свикнала на упорита и системна работа. После вдигнах ръка и изправих глава за вдъхновение.

През тесния прозорец се откриваше приятна гледка: дълга поляна се спускаше чак до брега на заливчето. И навсякъде кипеше живот. В сянката на жив плет от глогове се изтягаха и преживяха бавно шест крави; стар козел с внушителна брада клатеше ритмично звънчето си и душеше наоколо за глухарчетата, както предполагах; жълта пеперуда се носеше лениво над цял килим от яркочервени обички; няколко бели кокошки се разхождаха безцелно наоколо, готови да побегнат уплашено при най-малка тревога.

В цялата тази картина имаше нещо примамливо, което предразполагаше към съзерцание и мечти. Реших, че бих могъл да се полюбувам малко на тази гледка, преди да се заловя за работа. И тъкмо когато се бях отдал на съзерцание, някой почука на вратата и съобщи: „Време за обед!“. Погледнах сепнато да видя какво съм написал, но открих, че тетрадката е все още девствено чиста.

Станах и слязох долу, като се питах гневно, докато се спуснах по старателно лъснатата дървена стълба, дали всъщност не съм един обикновен измамник, дали не приличам на нещастния поет от Аржантон от романа „Жак“ на Доде с неговия „Parva domus magna quies“^[2] и неговата творба „Дъщерята на Фауст“, която бе започнала и завършила с едно-единствено изречение: „В една отдалечена долина в Пиренеите… която изобилстваше с легенди“. Нима наистина бях като него?

Нарязах печално парчето овнешко в чинията си. Двамата ми синове, които през деня бяха държани нарочно далече от мене, за да не смущават усилията на писателя, се бяха прибрали вкъщи в най-повишено настроение. По-малкият, който бе на четири години, ме попита оживено, фъфлейки леко:

— Свърши ли вече романа си, татенце?

По-големият, който не изпускаше случай да коригира глупостите на другите, заяви с превъзходството на своите години:

— Не ставай смешен. Татко е свършил само половината.

При тия думи майка им побърза да каже с неодобрителна усмивка:

— Не, не, мои мили. Татко не е могъл да напише повече от една-две глави.

Този път се почувствах вече не като измамник, а като истински престъпник. И реших твърдо да приложа на дело любимия афоризъм на един мой стар учител. „Записвайте всичко — обичаше той да казва. — Ако мислите остават в главата ви, нищо няма да излезе от тях. Записвайте всичко!“ Ето защо след обяда се качих направо в мансардата и започнах да излагам черно на бяло мислите си.

Бих могъл да изпълня цял том с вълненията, които изживях през тия три месеца. Макар че темата на романа, който исках да напиша, беше вече разработена в главата ми — трагичните последици от човешкия егоизъм и непримиримо високомерие — във всяко друго отношение бях съвсем неподготвен. Повечето писатели, които неочаквано се проучват между тридесет и четиридесетгодишна възраст, са се потили тайно преди това над съчиненията си с години наред. До този момент обаче аз бях писал само рецепти и научни трудове. Нужна ми беше голяма решителност, за да превъзмогна слабостите си, както на цирковия ездач, който трябва да прескочи успешно през хартиен обръч.

Не разполагах с никаква техника, не разбирах нищо от форма и стил. Изпитвах огромно затруднение да изложа на книга и най-простите мисли. Губех по цели часове, за да намеря подходящото прилагателно. Драсках и поправях, докато страницата добиваше вид на паяжина; тогава я скъсвах и започвах отново.

И все пак, започнал веднъж, не можех за нищо на света да се откажа. Моите герои добиваха характер, говореха ми, вълнуваха ме. Случваше се посред нощ да ме навести някаква мисъл и тогава ставах, запалвах свещта — в това затънтено място, разбира се, нямаше електричество — и се просвах на пода да я запиша. Бях просто хипнотизиран от оригиналността и необичайността на онова, което вършех. В началото едва успявах да изпиша около осемстотин думи на ден. В края на втория месец пишех вече по две хиляди.

Следващите три месеца — през цялото това чудно лято — останах прикован към масата си, докато другите се забавляваха на воля. Въпреки настоятелните им молби да си отдъхна поне за малко, работех без да се щадя през целия ден и дори част от нощта, като слизах за диетичните си вечери късно и отговарях разсеяно на децата, обхванат от единствената мисъл да се върна час по-скоро към мъчителните си творчески усилия.

Макар че по онова време се държах като стоик и мълчах като сфинкс, сега не се стеснявам да призная, че това беше крайно мъчително време за мен. Наистина имаше щастливи моменти, когато, увлечен от онова, което съм написал и вживял се в драмата на моите герои, изпитвах искрена надежда, че съм сътворил нещо действително ценно; но през повечето време чувствах, че непосилната ми работа не дава никакви резултати, че напразно губя времето си.

Най-лошият час настъпи, когато привърших наполовина книгата си и първите напечатани глави пристигнаха от машинописното бюро в Лондон. Прочетох началните страници и почувствах, че настръхвам от ужас. „Нима аз съм авторът на тоя страшен боклук? — помислих си аз. — Никой не би прочел такова нещо. И никой не би го публикувал! Не, просто няма смисъл да продължавам.“

Изпитах внезапен импулс да се откажа от всичко, да унищожа всичко, което бях написал. Това бе импулс, на който просто не можах да устоя. Станах с решително лице, грабнах ръкописа и излязох през задната врата, като го захвърлих на купчината смет.

Когато другите узнаха какво съм направил, вкъщи настъпи мъчително мълчание. На обед децата не пророниха нито дума. Колко добре си спомням тоя час. Бе започнало да вали — типичен мрачен шотландски следобед — и уплашени от моето намръщено лице, жена ми и двете деца излязоха от стаята, без да кажат нещо.

Обхванат от някакво мрачно задоволство при мисълта, че се бях отказал да пиша или по-точно, че съм се отърсил от безумието си, както предпочитах да охарактеризирам творческите си усилия, излязох да се разходя в ръмящия дъжд. Насред пътя към заливчето срещнах стария Ангъс, който разкопаваше старателно и упорито ивица блатиста торфена земя, съставляваща главната част от неговия малък и беден чифлик. Когато се приближих, старецът ме погледна учудено. Той знаеше за моите писателски намерения и ги одобряваше мълчаливо, с присъщото за шотландеца уважение към „хората на перото“. Но когато му разправих какво съм направил и му обясних причините за постъпката си, изразът на обруленото му от вятъра лице постепенно се промени и той ме погледна изпод свъсените червеникави вежди с някакво странно презрение и разочарование в острите си сини очи. Ангъс беше мълчалив човек и мина доста време, преди да каже нещо.

— Сигурно сте прав, докторе, а аз съм тоя, който греши — рече той с такъв поглед, сякаш виждаше през самия мене. — Моят баща копа̀ това тресавище през целия си живот и все пак не успя да направи пасище от него. Аз също го копая, откакто се помня, и също не съм постигнал нищо. Дали ще го превърна в пасище, или не, не съм в състояние да кажа — тук той сложи крак върху лопатата си, — но не мога да спра да копая. Защото баща ми знаеше добре, тъй както го зная и самият аз, че ако се копае достатъчно, от тая земя все ще стане нещо.

Разбрах мисълта му. Останах за момент така, загледан в тоя упорит човек, който работеше неуморно, решен да постигне целта си на всяка цена. После се отправих мълчаливо назад към къщи, измокрен, засрамен, побеснял от яд, и грабнах овлажнения куп хартия от бунището. Изсуших го във фурничката на кухненската печка, хвърлих го на масата и се залових с някаква трескава решителност за работа. Нямаше да позволя да бъда сразен, нямаше да се предам. Заех се да пиша с нарастваща упоритост — нощ след нощ, надделявайки съня със силата на волята си. Най-после към края на септември написах „край“. Изпитах невероятно облекчение. Бях удържал на думата си. Бях създал един роман. Дали беше добър, лош или посредствен — това не знаех.

С въздишка на огромно облекчение опаковах ръкописа в стара картонена кутия, която завързах с дебела връв. После намерих адреса на едно издателство в някакъв алманах отпреди две години, пратих нескопосания пакет по пощата и престанах да мисля за него. И като човек, от чийто гръб е паднал непосилен товар, започнах да плувам, да греба и да ловя риба заедно с децата, да се скитам с тях по хълмовете и равнините, с една дума — да се държа отново като нормално човешко същество.

Дните минаваха един след друг, но нищо не се случваше. Скромното пакетче сякаш беше изчезнало в някаква бездна. Двамата с жена ми се бяхме разбрали ясно, че не бива да говорим за романа, и когато малкият ни син правеше някоя злополучна и невинна забележка за „книгата на татко“, поглеждахме го с най-мрачно изражение.

В действителност аз не хранех никакви илюзии: знаех отлично, че младите амбициозни автори получават много по-лесно откази, отколкото чекове и че първите ръкописи обикновено се връщат по дузина пъти, преди да се одобрят, ако изобщо бъдат одобрени. Ето защо читателят лесно може да си представи моята изненада и удоволствие, когато една октомврийска сутрин получих телеграма от собственика на издателската фирма, която ми съобщаваше, че романът е одобрен за публикуване и ми предлагаше аванс от петдесет лири, като ме канеше да отида веднага в Лондон.

Когато прочетох телеграмата, по лицата на всички се изпита явно изумление и в селската дневна стая се възцари благоговейно мълчание. Петдесет лири в брой бяха много пари, а може би дори щях да получа още нещо — от процентите. Блед и малко разтреперан, промърморих:

— Може би с малко повече шанс и икономии ще успея да свържа двата края като писател. Намерете разписанието и вижте кога тръгва първият влак за Лондон.

И днес, когато си спомням събитията, които последваха онзи първоначален момент, и днес дори все още се удивлявам на бързината, с която течението се обърна в моя полза. Първият роман, „Замъкът на шапкаря“, написан с родилни мъки на тетрадки от по два пенса едната, захвърлен и спасен от бунището в последната минута, бе публикуван през пролетта на 1930 година. Той беше посрещнат радушно от критиката, премиран от „Книжовното дружество“ и преведен на двадесет и един езика; беше отпечатан във вестникарски подлистници, драматизиран, филмиран и преиздаден не зная колко пъти; до днес от него са продадени около три милиона екземпляра и все още се търси от читателите. Той ме насочи към писателската кариера с такъв силен тласък, че аз окончателно оставих слушалката и черната чанта. Моите дни като лекар бяха свършени.