Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (21)

Глава XXI

Тая първа година в Бейсуотър, характерна с големи затруднения и напрегната упорита работа, която не спираше нито за миг, ни донесе страдания, познати само на първите християни. Все пак успяхме да останем живи, като запазихме чувството си за хумор и се смеехме на изпитанията и неуспехите си. А когато най-после щастието започна да ни се усмихва все по-често и по-често, за нас настъпиха чудесни дни.

Вярно е, че работех като бесен. За да постигне определена цел, човек трябва да се откаже от всичко друго, да напрегне всичките си способности и сили, и затова през тия дванадесет месеца аз не си позволих да си отдъхна нито за половин ден. Все пак трябва да призная, че шансът изигра значителна роля в нашия краен успех. По една щастлива случайност станах приятел с полицейския сержант, приятен шотландец на име Блеър, който патрулираше в нашия квартал и който ми водеше хора, пострадали при улични злополуки; сприятелих се също със собственика на близката аптека, който ми изпращаше често пациенти, потърсили от него препоръка за добър лекар. Освен това проявих известна далновидност, която ми осигури достъп в многобройните частни пансиони в Бейсуотър.

Случваше се да ме викат посред нощ при някоя бедна келнерка, готвачка или обща работничка в кухнята, заболяла от инфлуенца или по-често обхваната, за изненада на работодателя, от родилни болки — с една дума, при пациенти, които представляваха интерес за малцина други лекари. Аз обаче се отзовавах веднага, грижех се за нещастната жена като за принцеса, посещавах я всеки ден в продължение на цял месец и накрая привличах в кабинета си някои от гостите на пансиона.

— Докторе, вие помогнахте толкова много на бедната Сара Джоунс! Бихте ли могли да направите нещо за моя гастрит?

И докторът правеше, всъщност нямаше нищо, с което не би се заел или не би се опитал да направи; и като че ли винаги постигаше добри резултати. Какво трепетно вълнение изпитва лекарят на обща практика, когато вижда как репутацията му непрекъснато расте! Вместо да седя бездеен в напрегнато очакване на някой случаен пациент, аз вече работех по цял ден и пак не смогвах да се справя с всички посетители в чакалнята. И сякаш това не беше достатъчно — случи се нещо, с което провидението прояви още по-ясно своята благосклонност към мене.

Късно една ноемврийска вечер, когато мъглата прииждаше на талази откъм Темза и движението по нашата оживена улица бе замряло, нощният звънец иззвъня. Не бях си легнал още и седях по халат, задълбочен в една заплетена статия върху диабета, отпечатана в последния брой на „Медикъл джърнъл“. Отворих лично вратата. Уличната лампа освети млада прислужница, без шапка и без палто, по чието лице се четеше паническо възбуждение. Нейната господарка, мисис Арбътнот, била погълнала отрова. Момичето изтичало при домашния лекар, но той не бил вкъщи. За бога, можех ли да отида веднага?

Съществува някаква интуиция — или може би то да е просто резултат на опит — която позволява на позналия страдание и нужда лекар да определи с един-единствен проникновен поглед значението на даден случай. И ето сега в простодушния вид на тая малка прислужница, в искрената и явна тревога аз схванах инстинктивно — въпреки зловещата дума „отрова“ — че пред мен се открива особено благоприятна възможност. Грабнах мълчаливо чантата си, която стоеше готова на масата в хола, повиках едно такси, което пълзеше наблизо в мъглата, скочих — така, по халат — в него и казах на шофьора да кара с пълна скорост към Палас Гардънс.

След четири минути бяхме вече там. Номер 5 се оказа малко, но хубаво жилище, солидно мебелирано във викториански стил, с килими в топли цветове, тежки кадифени завеси и безупречно чисти калъфи върху гърбовете на креслата с пълнеж от конски косъм. На старомодно пиринчено легло в спалнята лежеше просната в безсъзнание слаба стара дама в дантелена нощница. На нощната масичка имаше две шишенца с лекарства, съвсем еднакви по размер и форма; едното очевидно съдържаше бисмутова смес за стомах с надпис „По една супена лъжица при нужда“; другото, тъмносиньо на цвят, имаше яркочервен етикет, който гласеше „Отровно. Външно, за мазане“.

Не беше нужно голямо въображение, за да се разбере какво се бе случило. Полузаспала вече, старата дама почувствала тежест в стомаха, посегнала сънливо за бисмутовата смес, и взела несъзнателно другото шише и погълнала част от отровната течност.

Тъкмо това наистина се бе случило, както узнах по-късно, но сега, когато жената се намираше в безсъзнание, нямах никакво време да правя повече догадки. Пострадалата се намираше в крайно тежко състояние, пулсът в крехката й китка едва се усещаше. Но каква беше отровата? Нямаше време да събуждам по телефона аптекаря, за да го накарам да прерови рецептите си. Трябваше да взема незабавно решение. Втренчените разширени зеници, сухата зачервена кожа, кървясалите очни ябълки и крайно неравномерният пулс подсказваха само едно — беладона: това предположение се подкрепяше и от кафеникаво-зеленикавия цвят и неприятния мирис на отровната течност. Беладоната, която се получава от листата на Atropa belladonna, събирана по време на цъфтежа на растението, е силно успокоително средство, което чрез въздействие върху блуждаещия нерв парализира дихателния център в мозъка. Моята пациентка вече беше почнала да диша тежко и конвулсивно. Да, сигурно беше беладона, и все пак… съществуваха поне шест други наркотика, които биха могли да предизвикат същите последици. Така или иначе, трябваше да рискувам. Вкарах бързо стомашната сонда, благославяйки практиката си в Локли, благодарение на която бях добил сръчност в тая трудна манипулация, и промих стомаха на жената с разтвор от танин; после инжектирах петнадесет милиграма морфин — чудесен антидот на атропина, смъртоносния алкалоид на беладоната, и все пак достатъчно токсичен сам по себе си, за да помогне на пациентката да се пресели неусетно в един по-хубав свят, ако лекарската диагноза се е оказала погрешна. Наблюдавах загрижено жената в очакване на резултата. В началото помислих, че краят е настъпил. След малко обаче тя започна да диша по-спокойно, пулсът се усили, а след петнадесетина минути въздъхна дълбоко, отвори очи и отправи към мене стъкления си поглед.

— Млади човече — промърмори тя, — какво правите по халат в спалнята ми?

После затвори очи, готова да заспи отново. Но това не биваше да стане в никакъв случай. Въпреки проклятията й, малката прислужничка и аз я карахме да ходи цялата нощ нагоре-надолу из стаята, като се спирахме само за да налеем в устата й чаша силно кафе със стимулиращ примес. Сутринта действието на отровата изчезна напълно и след около седмица, въпреки крехкия организъм и напредналата възраст — тя отдавна бе надхвърлила седемдесетте — пациентката ми оздравя напълно.

По-късно мисис Арбътнот се противопостави твърдо на моето етично желание да я поверя отново в ръцете на нейния домашен лекар, когото тя охарактеризира с кисел глас, но боя се, несправедливо, като стар, страдащ от подагра глупак, който винаги отсъства в критични моменти и използва всеки сгоден случай да прескочи до Хароугейт, за да пийне чаша минерална вода, която — твърдеше тя — била много по-необходима за неговите пациенти. Накрая старата дама ме взе за свой лекар, като настояваше да я посещавам всеки ден. Така започна моето познанство, което бързо се превърна в искрено приятелство, с една от най-забележителните жени, които съм срещал в живота си.

Мисис Арбътнот беше от испанско потекло, по баща се наричаше Мина де Коста, беше родена в Буенос Айрес и бе имала нещастието да се омъжи за шотландски авантюрист в изгнание. По-голямата част от живота си беше прекарала в Мексико, където съпругът й бил управител, а после собственик на голяма сребърна мина близо до Асунсоло и където през революцията в 1917 година паднал убит при опит да защити имуществото си от развилнялата се тълпа. По-късно мисис Арбътнот пътувала из целия свят, в страни, които се намираха на хиляди мили една от друга, като Индия и Бразилия, или които имаха коренно различен климат, като Персия и Перу. Зимите прекарвала в Ница или Кайро, посещавала операта във Виена, фестивалите в Байройт и надбягванията в Лоншан, гледала бой с бикове в Мексико сити и Мадрид и наблюдавала от собствената си ложа великденските празненства в Севиля. Една пролет прекарала по склоновете на Андите, а следната се озовала под благоуханните черешови дървета в подножието на Фуджияма… Истински космополит, Арбътнот харчела пари с шепи и дори сега — ограничена по здравословни и отчасти по финансови причини — бе запазила бодрия си светски дух и в блестящите й птичи очи, в които се четеше някаква особена насмешливост, гореше твърдото решение да продължи да се наслаждава на живота до последния си дъх, да постеле пътя си до гроба със земни забавления и наслади.

Всяка сутрин Арбътнот разтваряше „Спортинг таймс“ и като запалваше цигара след закуска с кафе и кифли, примижаваше през дима и потъваше в четене. После, след като се консултираше с „Търф Гайд“^[1] на Ръф, вдигаше телефона и залагаше по няколко шилинга при своя букмейкър^[2]. По-късно идваше фризьорката й или ако времето беше хубаво, наемаше карета от близката конюшня, а понякога такси и отиваше на разходка в парка. Следобед обикновено играеше бридж в един съседен клуб. На връщане към къщи купуваше вечерен вестник и преглеждаше резултатите от състезанията с приятна възбуда, която всъщност не я напускаше през целия ден, но която сега стигаше най-високата си точка. Ако конят й губеше, тя промърморваше нещо не особено прилично на испански; когато пък печелеше, изпиваше чаша шампанско по време на отличната си вечеря, която й се донасяше топла от съседен ресторант и се сервираше от малката прислужничка върху порцеланови и сребърни блюда.

Мисис Арбътнот ме канеше често на вечеря при себе си. А после, на чашка коняк и запушила вечерната си цигара, ми говореше за миналото. Очевидно у нея нямаше нито капка сантименталност. В противовес на ония пациенти, които изказваха цветисто и често със сълзи на очи признателността си, а после напускаха квартала, без да ми платят хонорара, тя ни веднъж не ми благодари, задето бях спасил живота й. И дори обичаше да се шегува с обстоятелството, че се бях явил полуоблечен среднощ в спалнята й, намеквайки, че съм имал крайно непочтени намерения към нея. При едно от посещенията ми обаче тя ми подаде мълчаливо едно пакетче, завито в плат. Беше чудна златна табакера с моя монограм, надпис „Спомен от Мина“ и датата 30.4.29 (току-що погледнах табакерата, за да освежа паметта си), денят, в който я бях спасил от смърт. Когато се опитах да изразя благодарността си, тя прекъсна насмешливо смутените ми думи:

— Не благодарете на мене, докторе. Благодарете на един кон на име „Молитвата на девойката“, чрез който спечелих от всяка лира по десет… О, да не забравя: синът ми се върна снощи от континента и иска да ви види. Може ли да ви посети идната седмица?

След няколко дена Манюел Арбътнот дойде да ме види. Беше около четиридесетгодишен възнисък мъж, любезен, с блестящи тъмни очи, гладка мургава кожа и лъскава черна коса; с явна склонност към напълняване (той живееше, както узнах по-късно, във вечен конфликт с фигурата си). В тъмния си, чудесно ушит костюм от тънко сукно, с безукорно бельо и перла в тъмносинята си връзка Арбътнот създаваше впечатление на съвършена елегантност, малко пресилена може би, но облагородена от безупречния му вкус. Не по-малко безупречно беше и държането му, но под неговата любезност се криеше някаква безстрастна и студена наблюдателност. Съвсем незабележимо тия блестящи, леко премрежени очи на дуелист ме изследваха, преценяваха характера ми и стойността на моя кабинет и определяха навярно до последно пени цената на завесите зад бюрото.

Естествено бе такъв човек, и при това син на такава жена, да се занимава с някаква необичайна работа и аз не се учудих, когато ми откри, че бил главен закупчик на търговската фирма „Брюнел“ в Уест енд. По онова време — не е нужно дори да го казвам — аз познавах твърде слабо необикновения свят на висшето шивашко изкуство и все пак всеки, който следеше вестниците, макар и съвсем бегло — а аз едва успявах да ги прелистя на закуска — не можеше да пропусне името „Брюнел“ или да не открие, като се позамисли малко, първостепенната роля на тая фирма в живота на най-елегантните и модни жени в Лондон.

Разбира се, Манюел не ми каза нищо по тия въпроси, пък и посещението му беше много кратко. Разправи ми само нещо за скорошното си делово пътуване до Париж, където бил прегледал и закупил за фирмата си последните тоалети за тоя сезон, благодари ми учтиво за грижите ми към майка му и се приготви да си тръгне. Когато се разделяхме при външната врата, поклони се едва забележимо и ми подаде визитната си картичка. В следния миг обаче разбрах, че съм сбъркал, защото се оказа, че това е адресът на една шивашка фирма: Сендън и съдружници, 12 Севил Роу. Неволно се засмях, но смехът ми не беше особено весел. Бях открил, че моят скорошен посетител има прекалено студен характер за моя вкус и че неговата признателност бе изразена в твърде странна форма.

Скоро обаче трябваше да съжаля за прибързаната си преценка, защото не след дълго в чакалнята ми дойдоха с осигурителните си здравни карти мнозина от персонала на „Брюнел“ — шивачки, разносвачки и продавачки. А после нахлу цяло ято от ония блестящи същества, които работеха като манекени във фирмата и чиято задача, разбира се, беше да продават на фантастични цени тоалетите на „Брюнел“ — тоалети, в които самите те изглеждаха вълшебни в очите на жени, прехвърлили първата си младост и повели непрестанна борба с отпуснатата плът и разширените талии. От тия прекрасни модели си спомням — макар и само за услугите, които ми направиха — Хелина, с нейните черни искрящи очи, сочна долна устна и блестящи зъби; Дженевиз, висока и гъвката като върба, която имаше чудно плавна походка; Елоиз, девойка с пепеляворуса коса, с чисти като ахат очи и съвършена светла кожа; и Мадлен, дребничка и крехка като горска нимфа. Въпреки прекрасната си екзотична външност, тия момичета бяха естествени и простодушни по сърце. Истинска изненада за мене беше да открия, че всички те зад изящната си външност, зад преднамереното си високомерие таяха един и същ основен стремеж: да хвърлят от себе си сатена и накитите, дантелите и броката и да се омъжат за някой почтен човек, да си създадат дом и да родят деца. За съжаление обаче те бяха непрекъснато тормозени и задиряни от ония „светски мъже“, които вярват в неотразимостта на своя чар и които се стремят да се натрапят на хубавички и незакриляни от никого момичета. Когато тия манекени откриха, че моят интерес към тях е само да ги лекувам от кашлици и настинки — аз обичах твърде много семейството си, за да се изкушавам от външни развлечения — те ме приеха веднага за свой съветник и довереник и започнаха да ме препоръчват не само на приятелките си, но дискретно и на своите клиентки.

Това беше от огромна полза за мен. Лекарят няма право да се рекламира — името му се популяризира по пътя на препоръката. И така, започнаха да ме търсят — в началото рядко, а после все по-често — от квартали, които бяха извън моя район и в които живееха хора с високо обществено положение. Посещавах пациенти в Южен Кенсингтън, Найтсбридж и Мейфеър, като влизах в хубавите им жилища отначало много боязливо, после по-самоуверено и накрая с възхищение, което се поражда от съзнанието за собствен успех.

Много от тия пациенти бяха жени, значителна част от тях богати, без никакво занимание, разглезени и неврастенични. Млад лекар с шотландски акцент, цял наниз „добри“ дипломи и решително препоръчан от хубавиците на Манюел, представляваше истинска „новост“ и се посрещаше с оня любопитен интерес, с който би могло да се наблюдава нова порода модно кученце. Но аз не им позволявах да ме смятат за такова кученце, защото схванах бързо, че за да постигна успех с подобни пациенти, трябва на всяка цена да се държа с тях крайно твърдо. Бях взискателен, бях строг. Заплашвах, заповядвах. Дори измислих една нова болест за такива пациенти — астения. Тая дума, която означава просто „обща отпадналост“, стана нещо като талисман, който ми осигури достъп до още по-недостъпни врати. Така при следобедния чай в Кадоган плей или Белгрейв скуеър лейди Бланк съобщаваше на благородната мис Деш, най-възрастната дъщеря на Дотския граф.

— Знаеш ли, мила, тоя млад шотландски лекар — наистина малко невъзпитан, но страшно умен — откри, че страдам от астения! Да… астения. А от месеци вече старият доктор Браун-Блъджет ми повтаряше, че била само нерви и нищо друго!

След като създадох нова болест, трябваше да намеря и лекарство срещу нея. По това време на мода беше вече лечението чрез интрамускулно инжектиране — процедура, при която колоидни разтвори от желязо, манган, стрихнин и други тонични медикаменти се вкарваха в кръвта на пациента с помощта на инжекции. По-късно тая техника беше до голяма степен дискредитирана, защото не се оказа по-ефикасна от старомодния метод на вкарване през устата, но в тия дни тя бе добре дошла за мене.

След като разбираше, че страда от астения, моята пациентка изтръпваше цяла, когато — с мрачния глас на Прустовския доктор Дьолафоа, чието властно държане бе укротило дори болния дук Дьо Германт — заявявах:

— Мадам, боя се, че ще трябва да ви бия цяла серия инжекции.

— О, така ли, докторе? — отвръщаше пациентката с изострен интерес.

— Да, мадам, вашето състояние изисква най-драстични мерки.

— Но вие ще ме излекувате, нали, драги докторе? — следваше развълнуваният въпрос.

— Обещавам ви, мадам. Обаче може да се наложи да направим и две серии.

Инжекциите срещу астенията бяха вече на мода и се търсеха жадно, както новите пролетни тоалети на Манюел. Моята остра и блестяща игла се забиваше отново и отново в хайлайфни ханшове, проснати върху фини ленени чаршафи. Станах бързо специалист, истински специалист в изкуството да прониквам в най-срамната част на най-доброто общество със сръчност, която правеше операцийката почти безболезнена (като предисловие аз неизбежно заявявах: „Уверявам ви, мадам, че няма да усетите нищо“) и която увеличаваше ежечасно моята репутация.

Колкото и да изглежда странно, резултатите от това сложно шарлатанство — повярвайте, в ония дни аз бях голям измамник, макар може би и не по-голям от много мои колеги — бяха изненадващо, често дори изумително плодоносни. Астенията събуждаше у тия безделни жени нов интерес в живота. Моите тонични средства освежаваха уморената им нервна система. При това аз ги поставях на диета, настоявах да правят умерени физически упражнения и да стават по-рано. Успях даже да убедя две авантюристично настроени съпруги да се върнат при своите многострадални съпрузи, в резултат на което след девет месеца те забравиха астенията си, защото бяха изправени пред нови занимания.

За човек, който е трябвало доскоро да се поти в скромния си кабинет за жалкия хонорар от пет шилинга или дори половин крона^[3], тоя обрат представляваше небесно спасение и бе извънредно доходен. Моят курс на лечение нямаше да привлече никого, ако не бях определил за него неимоверно висок хонорар. Докато преди моето възнаграждение се изчисляваше в пенсове, сега се пресмяташе в гвинеи, които се стичаха в джоба ми като златен поток.

Защо да бъда лицемер и да се преструвам, че тая материална победа не ми доставяше истинско удоволствие? Тя донесе със себе си редица приятни неща. По това време можахме да се издължим напълно на доктор Танър, да боядисаме и обзаведем прилично жилището си. Наехме една спретната прислужничка да посреща пациентите и една хубава бавачка да извежда децата следобед в парка. Пак тогава се реших да посетя най-после шивачите на Манюел, станах член на добър клуб, от време на време открадвах по някой следобеден час да поиграя голф и си купих едно ново купе „Остин“.

Често се замислях с истинска изненада за обстоятелствата, които доведоха до тая, бих казал, чудотворна промяна. Една стара дама бе погълнала по погрешка смъртоносна доза беладона и аз, повикан по някаква случайност, бях успял да я спася. Останалото беше дошло само — като кръговете, които стават все повече и повече, когато човек хвърли камък в спокойна вода. Да, и сега аз се носех по гребена на тия кръгове. Нима нямах право да бъда доволен от себе си?

Въпреки това изпитвах някаква смътна неудовлетвореност от промяната в характера на моята професионална работа. Хайлайфните пациенти ми отнемаха все повече време, а обикновените трудови хора оставаха все повече на заден план. Наслаждавах се на плодовете на своя успех и ликувах при съзнанието, че съм осъществил амбициите си — няма нищо по-трепетно за шотландеца от мисълта, че „напредва“ — все пак неволно сравнявах настоящата си дейност с работата, която бях вършил преди.

Върхът на моя успех настъпи един следобед, когато излязох от кабинета особено доволен от себе си, за да изпия чаша чай, след като бях изпратил един пациент — мъж с изправена военна стойка, с мустаци и медночервено лице.

— Знаеш ли кой беше? — попитах самодоволно жена си.

Тя поклати глава.

— Сър… бакалавър по хирургия и член на Международната асоциация на хирурзите — изредих й името и титлите на един лекар, за когото се говореше особено много през ония дни. — Ето че почват да идват не само жените, но и мъжете! Дойде с препоръка от съпругата си.

— Какво му е?

— Нищо особено — усмихнах се аз. — Леко смущение в черния дроб. Нали знаеш, тия англичани в Индия! Ще му направя серия инжекции по пет гвинеи едната. Помисли си само! Когато започнахме тука, трябваше да се потя като дявол за два шилинга и шест пенса. А сега — пет гвинеи за три минути!

Жена ми не каза нищо и ми наля мълчаливо чай. Нещо в нейната сдържаност ме ядоса.

— Е, какво има да кажеш? Не смяташ ли, че заслужавам известна похвала? — попитах, като поглеждах реверите на моя добре ушит костюм от Севил Роу. — Днес аз съм твърде далеч от дните, когато обикалях миньорските къщи в мръсни мушамени дрехи и подковани обуща.

Тя ме погледна право в очите.

— Струва ми се, че те обичах повече с ония подковани обуща. Тогава ти мислеше повече за пациентите си и по-малко за тия твои гвинеи.

Изчервих се до корена на косите си. Изпитах желание да я изгоня от гостната, да й извикам: „Дявол да го вземе, човек не може с нищо да ти угоди!“. Но с изненада открих, че не смея да си отворя устата. После след дълго мълчание измърморих:

— Може би си права… Не бива никога да забравяме ония дни. Те бяха наистина ценни.