Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (17)

Глава XVII

Влажна и тъмна декемврийска нощ. Вятърът виеше по тясната уличка между неравните редици къщи, запокитваше ожесточено дъжда срещу стъклата на прозорците и метеше пустите улици със съскаща ярост. Магазините бяха отдавна затворени и само през завесите на Тригени Армс се процеждаше мъждива светлина.

Бях свършил последната си визитация и сега се прибирах мокър до кости, уморен като куче и крайно унил. Беше един от ония дни, когато проклинах съдбата, която ме бе довела в Тригени. „Не съм — повтарях си горчиво — нито алтруист, нито пък светец като нещастната Олуен Дейвис, не съм пламенен мъченик, готов да се пожертва пред олтара на човешките страдания.“ След единадесетмесечен престой в това мрачно селище, запокитено сред черните Кармартънски планини, където все още работех самичък в разнебитената амбулатория и все още трябваше да бродя с километри пеш, защото не можех да си позволя лукса да наема кабриолет, започвах да се убеждавам, че съм направил лоша сделка. Самото градче, не толкова поради сивата си грозота, колкото със странната си атмосфера на пълна откъснатост от реалния свят, оставаше съвършено чуждо за мен. Сякаш в самия въздух на това загубено селище имаше нещо нереално и фантастично, което ме потискаше като с мъртвешки саван. Мнозина от хората вече се държаха много приятелски и все пак „под повърхността“ течаха някакви странни и дълбоки потоци, чието естество не можех да определя. Тия хора бяха потайни и страшно религиозни. В неделя във всички църкви се разнасяха химни, които се пееха с такъв висок и пламенен глас, че сякаш отекваха в самите планини, които ги подемаха и издигаха до небесата.

В такива моменти във въздуха се носеха вопли за възмездие, изкупление и спасение, от които човек не можеше да се защити с никакъв цинизъм и които те карат да чувстваш с ужас, че се намираш в присъствието на някакъв свръхестествен дух.

Тая вечер просто не ми се ядеше, макар че моята добра съпруга, която бе забелязала унинието ми, настоя да хапна нещо. След като изпих чаша горещо какао и изгълтах няколко залъка хляб и сирене, аз се хвърлих на леглото, изморен до мозъка на костите си, молейки се да не ме търсят за нова визитация. Скоро се унесох в дълбок сън.

Събуди ме слабият звън на телефона — звън, който продължи така дяволски упорито, че ме накара да стана. Пристъпих в тъмнината замаян от сън и отнесох слушалката до леглото. Чух веднага някакъв женски глас, който идеше от много далече.

— Елате незабавно, докторе. Елате незабавно в дома на Евънс в Истфед.

Изпъшках глухо.

— Не мога да дойда в Истфед тая нощ.

— Но трябва да дойдете, докторе…

— Коя сте вие?

— Съпругата на Евън Евънс. Дъщеря ми е много болна.

— Ще дойда сутринта, разберете.

— О, не, трябва да дойдете веднага. За бога, докторе, трябва да дойдете още сега.

Готов бях да изругая гласно: от всички нещастия, които могат да сполетят един изтощен и преуморен лекар, най-мъчителни са нощните посещения. Но молбата и настойчивата тревога в гласа ме накараха да се реша въпреки нежеланието ми. Оставих слушалката на мястото й, полежах малко, докато се отърся от съня, после станах, намъкнах влажните си дрехи и грабнах чантата.

Вън дъждът бе престанал, но вятърът беше силен и хапливо студен и гонеше тъмните разпокъсани облаци пред лицето на мразовитата луна. Дивите, сурови планини се извишаваха над гледка, която беше толкова мрачна и печална, че аз инстинктивно потреперих и пристегнах шалчето около врата си. Знаех, или поне мислех, че зная какво ми предстои: пет мили път до Истфед, който се намираше насред склона към Пенпентър, най-високия връх в тая назъбена планинска верига. Докато залитах по неравния път, започнах да си припомням една смътна история за този човек, Евън Евънс, чиято съпруга ме беше повикала.

Всъщност бях чул много малко неща, които сред това затворено общество можеха да бъдат и още по-малко. Навремето Евънс живял в самия Тригени и бил един от най-видните хора в селището. Не бил много образован, но въпреки това бил заможен и уважаван от всички като собственик на доходно малко открито каменовъглено находище, наречено Тригени №1. Но за нещастие един ден между него и главната мина избухнал спор във връзка с правото му да превозва добива по чужда територия. Въпросът бил дребен, дори незначителен, но Евънс бил буен човек, особено когато някой оспорвал правата му. Спорът се превърнал в разправия и накрая бил поставен пред съда. Евънс загубил делото. Тогава подал жалба. И загубил. Пламнал от гняв, той се обърнал към още по-висша съдебна инстанция. И пак загубил. Така делото се проточило безкрайно, докато най-после, сразен и обеднял, той бил принуден да продаде находището на ниска цена и да се погребе в самотна къща върху планинския склон край Истфед, която отдавна стояла необитавана. Там живееше вече от години, мразейки и отбягвайки своите събратя, може би вече малко ненормален в резултат на всички тия нещастия, докато накрая се бе превърнал почти в легендарна личност. Евънс пазеше ревниво самотата си, но някои есенни вечери човек можеше да го види на лов за бекаси по склона, а нощем понякога да го зърне как галопира диво върху понито си под обляния от лунната светлина връх, сякаш въстанал срещу целия свят.

Ето кой беше Евънс, доколкото бях научил от оскъдните слухове, до чиято къща най-после стигнах след безкрайния път. Обширна и занемарена, със сгушени до нея пристройки, сградата приличаше, поне в тоя час, на мрачна и разнебитена казарма. Не се виждаше никаква светлина, докато се влачех по тясната пътека, и гробната тишина се нарушаваше само от дрезгавия вик на бухал. Дръпнах връвта на звънеца. Никакъв отговор. Ослушах се за малко и понеже до ушите ми долиташе само все същият далечен и подигравателен глас на зловещата птица, заудрях с юмрук по тежката врата, обхванат от внезапно нетърпение.

В отговор се надигна яростен лай на кучета и едва след няколко минути на вратата се показа застаряла, загърната в шал жена, облечена в износена черна рокля. Докато непознатата ме гледаше вторачено с уплашен израз на прибуленото си, отпуснато и бледо лице, което в светлината от фенера в ръката й ми приличаше на спукан свински мехур, край краката й пропълзяха две хрътки и заръмжаха с оголени срещу мене зъби. Ядосан от този прием, аз я отминах грубо, прекосих широка, бедно мебелирана и слабо осветена стая с каменен под и се озовах в някакво помещение, което приличаше и на кухня, и на салон. Тук очите ми веднага се спряха на една девойка, която лежеше в безсъзнание край огъня върху канапе с пълнеж от конски косъм. До него, приведен и впил тежък взор в момичето, седеше мършав, но необикновено як мъж, сигурно не по-нисък от шест фута. Беше по риза, обут в къси широки панталони, стегнати при коленете, и без обуща; безредието в облеклото му биеше още по-силно на очи поради посивялата коса, разпиляна като грива около главата му. Може би имаше петдесет и пет години. Без съмнение това беше Евънс.

Той гледаше болната девойка така напрегнато, че не ме чу, като влязох, но когато тръшнах чантата си на масата, обърна се обезпокоително рязко и очите му заблестяха така диво, че просто се уплаших.

— Какво искате?

Говореше с плътен пресипнал глас и в началото помислих, че е пиян. Отговорих му колкото можех по-сдържано:

— Аз съм лекар. Ако се дръпнете, ще прегледам болната, която изглежда твърде зле.

— Лекар! — Той повтори думата с някакво печално учудване. После лицето му се изчерви. Не повиши гласа си, но в тона му прозвуча ясна заплаха. — Не ми трябват никакви лекари, не ми трябва никой. Махайте се.

Държането му беше явно заплашително и аз се почувствах обхванат от истинско възмущение. Помислих си за усилието, което си бях наложил, за да се отзова на това повикване, за трудното ходене в мрака и за грубия начин, по който ме посрещнаха тук. Казах разгорещено:

— Трябва да сте луд, за да говорите така. Дъщеря ви е сериозно болна. Достатъчно е да я погледнете, за да го разберете. Не желаете ли да се опитам да й помогна?

При тия думи той видимо потръпна и стрелна към канапето крадлив поглед, в който се появи внезапен и мъчителен страх.

— Не вярвам на лекари — промърмори намръщено Евънс. — Никому не вярвам, особено щом се отнася до дъщеря ми.

В оскъдно мебелираната, наситена със странна атмосфера стая настъпи мълчание. Какво трябваше да направя? Погледнах към жената, която стоеше обхваната от смъртен ужас до вратата, скръстила смутено ръце на гърдите си. Навярно тя бе изстреляла последния си патрон, като се беше осмелила да ме повика против волята на своя повелител и съпруг, и от нея не биваше да очаквам никаква подкрепа. Изглеждаше, че може да успея само по един начин. Приближих се с решителен израз до масата и вдигнах чантата си с вид, че си отивам.

— Отлично. Ако дъщеря ви умре, ще знаете поне кой е отговорен.

За момент Евънс остана неподвижен, като свиваше и разтваряше мъчително пръстите си; лицето му потрепваше нервно, а погледът издаваше борбата, която се разиграваше в него — борба между омразата и страха. Тогава, когато ръката ми беше почти върху дръжката на вратата, той извика с хрипкав глас, който сякаш излизаше насила от широкия му гръден кош:

— Не си отивайте. Ако наистина е толкова зле, прегледайте я.

Върнах се и като коленичих до канапето, прегледах девойката. Беше по-възрастна, отколкото предполагах, около осемнадесетгодишна, но въпреки измъчения вид, в крехката й недоразвита фигура имаше някаква странна и трогателна хубост. Обхвана ме неочаквано съчувствие. Беше така безпомощна сред тая обстановка, оставена в ръцете на толкова невежи родители! Поместих я внимателно и тя простена. Кожата й пареше, но хрипове нямаше. Дробовете й бяха чисти; сърцето не издаваше шумове. Бях озадачен. И в тоя момент забелязах една лека, но тъмна на цвят подутина зад лявото й ухо. Гноен мастоидит. Когато се уверих напълно в това, обърнах се към Евънс:

— Трябваше да ме повикате още преди няколко дни.

— Това е само настинка — промърмори той; под „настинка“ в Тригени разбираха всякакъв вид възпаление. — Налагахме я с гъша мас и трици. Утре ще отида за пиявици от езерото при Пенпич. Тогава сигурно ще оздравее.

— Тогава сигурно дъщеря ви ще бъде мъртва.

Евънс несъзнателно отвори уста и мършавото му лице побеля като тебешир. Той стоеше пред мене неподвижен, сякаш парализиран. Жената погледна от мене към него, закърши ръце и се завайка диво на уелски.

— Чуйте, Евънс… — заговорих гневно аз, като се опитвах да го убедя, — трябва да ме разберете. Кухината на тая кост е пълна с гной. Ако не се отвори и изчисти, гнойта ще пробие черепа и ще проникне в мозъка. А вие знаете какво означава то. Ако не вземем незабавно мерки, дъщеря ви ще живее не повече от пет-шест часа.

Евънс протегна ръка към стената, сякаш търсеше опора. Едрото му тяло като че се сви. Очите му бяха втренчени в мене. Най-после той облиза и раздвижи устните си.

— Вярно ли е това?

— Каква причина бих имал да ви лъжа?

Настъпи кратко мълчание. Видях го как стисна силно зъби от неочаквана и болезнена спазма.

— Почвайте тогава… тя трябва да оздравее.

Евънс не рече нищо повече, но бляскавият му поглед, който не се откъсваше от мене, говореше съвсем ясно. Разбрах отлично заблуждението му — в очите на всеки човек той виждаше свой враг. Сега ми се доверяваше против волята си, принуден от необходимостта и страха. Внезапно една мисъл ме накара да изтръпна. Бях го убедил да се съгласи да я оперирам. Какво ли ще се случи обаче, ако не успея?

Но нямаше време да се занимавам с тая мисъл, нямаше ни секунда за губене. Отворих чантата си, подредих инструментите и превръзките, приготвих две легенчета с карболов разтвор, после заедно с Евънс вдигнахме болната — тя не беше никак тежка — и я сложихме на голата маса. Във въздуха се разнесе острият мирис на упойката.

Светлината на петролната лампа, която Евънс държеше над мен, беше просто ослепителна, условията за работа бяха невъобразимо лоши. Когато извърших първия разрез в подутата кожа зад ухото, схванах, че ако направя само едно неточно движение, само една-единствена неточна преценка, ще пробия страничния синус, което би било фатално. Работех, воден повече от инстинкт и през цялото време усещах болезнено впития в мен див поглед на Евънс. Бях стигнал вече костта, крехката кост на черепа. С помощта на малко длето стигнах до антрума.

Тъканта беше по-еластична, отколкото можеше да се очаква при некротична кост, и нямаше никаква следа от гной. Дали изобщо имаше гной? Продължих бавно да навлизам все по-дълбоко. И тогава, тъкмо когато мислех, че ще трябва да пробия твърдата мозъчна обвивка и да стигна до самата мозъчна повърхност, гъста струя гной бликна през гъбестия слой на костта.

Грабнах една кюретка и изчистих бликналата материя, после остъргах кухината, дезинфектирах и я тампонирах с напоена с йодоформ марля. Довърших работата с трескава бързина. Подир пет минути болната се намираше отново на импровизираното си легло, като дишаше тихо и спокойно, сякаш спеше. Пулсът й се учести и лицето поруменя. Бях сигурен, че сега, освободена от смъртоносното инфекциозно огнище и подпомогната от младостта си, пациентката ми ще оздравее.

Прибрах чантата си, изпълнен с онова съзнание за успех, което спохожда толкова рядко нещастния провинциален лекар практикант, ободрен от мисълта, че съм се оказал прав, че съм постигнал нещо от жизнено значение въпреки лошите условия, и погледнах към Евънс. Той стоеше пак до масата, при която доскоро беше стоял неподвижен и ням, впил очи в мен. Открих, че намръщеният му израз бе изчезнал от мургавото му лице, по което сега се четеше някакво странно смущение. Казах кратко и с мрачно задоволство:

— Детето е спасено.

В момента той не отговори; после промърмори:

— Наистина. Сега изглежда по-добре.

Схванах, че е обхванат от някакво ново чувство — чувството на благодарност. Не зная защо, но като го наблюдавах така как движи неловко и със смутено лице дългите си големи ръце, гневът ми се стопи. Той беше страшно развълнуван от мисълта, че дъщеря му ще оздравее. Кимнах, вече по-меко, към жената, която беше притеглила стол до леглото, и му казах:

— Не забравяйте едно. Жена ви ме повика тука на своя глава.

Тъмният му поглед проследи моя с огромна изненада.

— Не ви разбирам. Това е Гуинет, нашата прислужничка. — После добави: — Тя не знае английски, а само уелски.

Погледнах го втренчено.

— За бога, човече — възкликнах аз, — нима не знаете кой ме е повикал тука? Тя ми телефонира и ме помоли настойчиво да дойда веднага.

Евънс ме изгледа още по-изумено.

— Тука няма телефон. Цели мили наоколо няма телефон.

Един поглед беше достатъчен, за да се уверя, че говори истината. Зави ми се свят. Обърнах се към него объркан:

— Боже мой, нима не разбирате, че жена ви ме помоли да дойда при вас? Та тя ми се обади едва преди няколко часа. Чувате ли? Попитах я коя е и тя ми отговори ясно, че е вашата съпруга.

Евънс се изчерви силно и се изправи над мене със стиснат юмрук. Мислех, че след миг ще ме повали на земята. Но той се овладя, макар и с голямо усилие.

— Виждам, че не знаете нищо за жена ми… — Той млъкна и впи изпитателно кървясалите си очи в изуменото ми лице. — Не са ли ви казвали, че… че стана така, защото… не исках да повикам лекар?… Жена ми почина в тази стая преди пет години.

Бих искал да завърша с тая случка, в която се говори за свръхестествени телефонни повиквания и драматични съобщения от отвъдния свят, като оставя всичко забулено в мистична мъгла. Тогава навярно бих получил цял куп благодарствени писма от моите приятели спиритисти, от теософски дружества и други организации, посветени на изучаването на окултния свят. Уви, чувството ми за почтеност ме принуждава да разкрия истината, която узнах след кратко време.

Дъщерята на Евънс имала приятелка, една самотна жена, която познавала трагичната история на семейството; тая приятелка чула за тежкото състояние на момичето и в последния момент събрала смелост да ми се обади, като използвала името на покойницата, за да не бъде открита по-късно от самия Евънс.

Тая жена се оказа телефонистката в Тригени.