Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (8)

Глава осма

Следващата утрин беше свежа и приветлива. Пол се събуди рано в общежитието на Християнската младежка асоциация, където предния ден успя да си осигури стая. След закуска написа и изпрати кратко писмо до майка си, с което се надяваше да я успокои. После целеустремено се запъти към центъра на града. Тютюнотърговецът, който понастоящем рядко напускаше предградието си, беше в неведение къде се намираха Суон и Джилет. Но след като порови из книжата си, все пак можа да намери номера на къщата на Темпъл Лейн, където се намираше кантората на адвоката, заедно с един адрес близо до Корн Маркет, където, доколкото знаеше, бе живял до преди две години Суон.

Пол стигна до номер 15 на Темпъл Лейн в девет и половина и има късмет да намери там един мъж в престилка от сукно, който очевидно току-що бе отворил помещението и в момента беше зает с лъскане на месинговата табелка на външната врата.

— Това ли е кантората на мистър Уолтър Джилет?

Прислужникът прекъсна лъскането си. Беше с грубо, конско телосложение, кривокрак и с малки, кървясали очи. Отговорът му обаче бе достатъчно учтив:

— Беше.

— Оставил е адреса си?

— Правилно.

Настана пауза.

— Не знаете ли къде е сега?

Прислужникът измери Пол с кос поглед.

— Не бих казал, че не знам.

— Къде мога да го видя?

— Ех — каза мъжът с още един кос поглед, — съмнявам се, че би могъл да го видиш. Все пак нищо няма да ти навреди да опиташ. — Той потри замислено носа си. — Ще ти струва един шилинг.

Пол отдели един шилинг от поизчерпаните си средства и му го подаде. Прислужникът подхвърли монетата, улови я майсторски, пъхна я в джоба си и си обърса устата с опакото на ръката си.

— Той е в Орм Скуеър. Не е далеч от тук, в стария град до църквата. Вървете до края на Темпъл Лейн, завийте надясно и продължете направо. Огледайте се и ще видите името му. Няма начин да го пропуснете.

Пол не очакваше толкова лесен и толкова бърз успех. Той чувстваше погледа на мъжа в гърба си, докато се отдалечаваше бързо по дългата уличка с наредени една до друга кантори.

Без затруднение намери Орм Скуеър. Беше, както прислужникът му каза, съвсем близо до църквата в стария град. Всъщност, това беше и гробище — тихо място, в което се влизаше през старинен черно-бял портал с долепена до него къща за портиера, засенчена от високи брястове.

Отначало Пол не схвана напълно значението на упътванията, които му бяха дадени. После изведнъж се досети — Джилет беше в църковния двор, мъртъв. Пол поруменя, обзет за момент от гневен импулс да се върне и отдаде заслуженото на мъжа със сукнената престилка. Но вместо това, влезе в църковния двор и след около половин час се изправи пред онова, което търсеше — бяла мраморна плоча, скрита в ъгъла на гробището. Прочете кратката епитафия:

Посветено на паметта на Уолтър Джилет

Роден 1881 — починал 1930

Безутешно оплакан и високо почитан.

Чест за енорията.

Делата на всеки човек да се таят от всички!

Три пъти механично прочете финалната фраза; сега, след като Джилет си е отишъл от този свят, повече от всякога трябваше да се опита да намери Джеймс Суон. Обърна се решително и бързо закрачи назад.

Не след дълго почука по вратата на сутерена на една къща близо до Корн Маркет. Появи се една почтена наглед жена на средна възраст в син кариран халат.

— Търся мистър Суон… мистър Джеймс Суон. — Пол положи усилие гласът му да прозвучи небрежно и равнодушно. — Доколкото знам, живял е тук преди известно време.

— Да — потвърди жената. — Държеше тук стая в течение на много месеци. Но преди две години напусна.

— Къде отиде?

Жената се замисли, като съобразяваше нещо.

— Нямам нищо против бедния човек… плащаше си наема, когато можеше. Не го търсите за нещо лошо, нали?

— О, не — побърза да я увери Пол. — Съвсем обратното.

— Е, добре тогава… той отиде в един пансион на Уеър стрийт. Не си спомням номера му, но съдържател е един мъж на име Харт.

Уеър стрийт беше на не повече от половин миля — дълга бедна улица, която пресичаше гъсто населен район на града, с евтини магазини от двете страни и колички на амбулантни търговци, задъхваща се от движението и вибрираща от грохота на минаващите трамваи. След като направи справка с пътеводителя на града в един пощенски клон, Пол успя да намери пансиона на Харт.

Беше тухлена постройка, разположена в мръсен двор, ограден от високи опушени здания, в която се влизаше през тесен вход. Дръжката на звънеца беше отскубната от гнездото си и на мястото й зееше разкъртена дупка. Нямаше и чукче на разнебитената врата. Пол почука няколко пъти с ръка по разсъхнатите дъски. Появи се момче на около дванайсет години, с мръсно лице и подути жлези на шията, увита с червен парцал.

— В къщи няма никой — обяви то с дрезгав глас, преди Пол да успее да проговори. Обясни, че е болен, затова е останал в къщи и не е на училище; а когато Пол го запита, заяви, че всички мъже, които живеят в пансиона, били на работа, главно в леярната. Не познаваше никой на име Суон. Майка му, която се грижела за пансиона, щяла да се завърне в четири часа.

Като каза на момчето, че ще се върне пак, Пол пое обратно през късата странична уличка и се озова отново на широката и просторна Уеър стрийт. Не можеше да остане бездеен. Нервите му бяха изопнати и настроени за действие. Някакъв импулс, който рееше у него от миналата нощ, го подтикна отново към градската библиотека.

Вече бе следобед и на смяна беше същият библиотекар. Младежът, незает в момента, стоеше замечтан зад бюрото си, когато Пол влезе през въртящата се врата; после вдигна глава и като видя посетителя, изправи се в стола си и докато Пол прекосяваше по дължина читалнята, го проследи с нарастващо внимание. Младият мъж мълчаливо пое листчето, което му бе подадено.

След това натисна звънеца, за да повика прислужника. Когато човекът се отдалечи, отвори едно чекмедже на бюрото си.

— При последното си посещение оставихте някакви бележки в папката. Ето ги.

Пол се взря в листа хартия. Беше започнал да прави нещо като резюме на прочетеното за процеса, но скоро го бе зарязал. Инстинктът му подсказа, че въпреки изражението на безстрастна незаинтересованост у другия, той несъмнено е прочел бележките му, направил си е труда да прегледа поредицата вестници и може би дори е отгатнал самоличността му.

— В действителност, този лист не ми трябва — каза той. После добави: — Но благодаря ви, че сте го запазили.

Младият мъж бе вперил в него особен поглед с онези светли, като на птица, любопитни очи.

— Такива неща би трябвало да се унищожават.

Пол го наблюдаваше как къса на късчета листа. В този момент се появи прислужникът, натоварен с два тежки тома — подвързаните броеве на „Куриер“ от 1922 година. Пол го последва до близката маса, седна и отгърна първия том.

Прилежно, като проследяваше с пръста си всяка колона, той внимателно започна да преглежда страниците. Беше досадно еднообразна работа и скоро го заболяха очите, но той упорстваше и след като привърши с първия том, премина към втория. Когато свърши с прегледа си, облегна се назад в стола си и намръщено потри челото си с ръка. Часовникът под купола показваше, че минава четири часа. Досетил се изведнъж за срещата си, той се изправи от стола, за да върне томовете.

— Открихте ли каквото търсехте? — Библиотекарят направи усилие думите му да прозвучат като рутинна любезност, но Пол усети един жив интерес в този обикновен на вид въпрос:

— Не, не можах.

Настъпи пауза. Пол знаеше, че другият повече не би задавал въпроси. Трябваше само да си тръгне, за да прекрати разговора. Но по един странен начин, той почувства, че младият библиотекар с мълчанието си и с хитро разчетената покана в погледа му бе дал повод, почти нахално, но с добри намерения. Изведнъж Пол бе обладан от желание да се довери на младия мъж.

— Търсех материали за процеса, в който един полицейски инспектор на име Суон е бил съден и осъден през 1922 година.

Младият мъж бе силно изненадан, но успя да прикрие учудването си.

— Това не би било трудно. Ако открия нещо в някоя друга поредица вестници, ще го отделя настрана за вас. — Той замълча. — Вие… вие интересувате ли се от господина?

— Опитвам се да го намеря.

— Имате ли идея къде да го търсите? — Въпросът прозвуча смислено.

— Той вероятно е все още някъде наоколо. По всичко личи, че е на улицата.

— Разбирам.

Настана мълчание. За момент Пол остана неподвижен, после смутен от своята липса на сдържаност, благодари на другия, сложи шапката си и излезе от библиотеката.

Продължи да върви по посока на Уеър стрийт и към пет часа стигна до пансиона на Харт, за да открие, че домакинята се бе завърнала. Беше яка жена, облечена в мериносова пола, с кариран шал около раменете и мъжко таке на главата си, промушено от две игли, украсени с имитация на черен кехлибар.

— Да — призна тя, — спомням си добре Суон. Не му вървеше на този мъж. Разболя се и не можа да се задържи на работата си в заводите. Пиеше твърде много. И ако ме разбирате, не съжалявах за него, когато напусна.

— Кога беше това?

— О, преди около шест месеца.

— Не знаете ли къде отиде?

— Щом ме питате, мисля, че отиде в Бромли, да работи на новите строежи там.

— Това е съвсем близо, нали?

— Да, наблизо е… около три мили извън града.

— Остави ли ви адреса си?

— Суон не беше човек, който оставя адреса си. Никога не бихте измъкнали и думица от него, по никакъв начин. Но почакайте за момент, нека помисля. Каза ми, че очаквал писмо и ме помоли да му го препратя, ако получа, но писмото изобщо не дойде. Въпросът е дали съм записала адреса му. — Тя се обърна към момчето, което стоеше отзад в антрето и слушаше разговора. — Донеси ми книгата от стаята, Джоси.

След малко момчето й донесе един смачкан тефтер с оръфани и подвити страници. Като наслюнчи пръстите си, тя започна да обръща страниците.

— А, какво е това? Нали ви казах.

С внезапен прилив на надежда, Пол се приближи и надникна в тефтера, където сочеше пръстът й.

Надраскан с молив на мръсната страница, бе адресът, който търсеше:

Джеймс Суон,

Чрез Робъртс,

15, Касъл Роуд,

Бромли

Той припряно преписа адреса в бележника си, благодари на жената и почти побягна. Докато бързаше по тясната уличка, едва осветена от единствена слаба лампа, почувства, че в никакъв случай денят не бе пропилян напразно. Действително беше по следите на Суон, дори бе зърнал и портрета му — нещастен, затъващ все по-надолу, давещ в алкохол мъката си, борещ се с две голи ръце за съществуването си. Вече бе твърде късно, за да иде в Бромли през тази нощ. Но утре щеше да отиде. Да, утре щеше да намери Джеймс Суон.