Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (7)

Глава седма

Сега, след като знаеше всичко, първият му импулс беше да зареже срещата си с Албърт Прюсти и да си спести едно безсмислено повторение на болката, която току-що бе изпитал. Но чудно, с един странен фатализъм, който бе направлявал всичките му действия от момента на разкритието, той насочи стъпките си в посока към Елдън.

Вървеше бавно. Припадаше вече здрач, когато стъпи на паважа на Ашоу Теръс. Беше малка уличка с ред високи, измазани с гипс къщи от двете страни — всяка с веранда и стъпало за качване в карета, които говореха за отминало благоденствие. Макар и все още да вдъхваха респект, превръщането на някога великолепните жилища в апартаменти, ги бе лишило от достойнство, обезцветило и направило дори мрачни. Пол не можа да се сдържи и потрепери, когато наближи къщата, в която бе извършено убийството, но стиснал решително зъби, мина през входа, изкачи се по миришещото на влага стълбище, спря на втория етаж и натисна звънеца.

След малко мистър Прюсти го въведе през едно тъмно антре в неподредена гостна, където на газов котлон се вареше кафе и пръскаше наоколо силен аромат.

Дребният тютюнотърговец бе по чехли, в старо кадифено сако и сякаш за да подчертае ексцентричността си, с поовехтял фес на главата. Посрещна го гостоприемно, разшета се наоколо за прибори, разля в чашите димящата течност, добави кафява захар и предложи на госта си чаша кафе.

Пол отпи от гъстото черно питие, горчиво-сладко, горещо и ободряващо. Междувременно мистър Прюсти си избра една дълга пура, подуши я одобрително, потри я между пръсти до ухото си и после я запали.

— Сам се оправям тук — забеляза той, като смукна доволно от пурата. — Жена ми умря преди шест години. Надявам се, че кафето ти харесва… Аз го внасям.

Пол смотолеви нещо в отговор. Завладян от особеното си положение, той се огледа наоколо из стаята, мебелирана в износен червен плюш и погледът му, задържан от месингов полюлей с орнаменти, се премести най-сетне към тавана над главата му.

— Да… — рече Прюсти, разгадал изражението на лицето му. — Аз седях точно в това кресло, когато се чу трополенето горе, такъв страхотен тропот, че ме накара да се кача веднага. Господи! Никога няма да забравя тази гледка… тя легнала… полугола… апетитно парче… но гърлото й прерязано от ухо до ухо! — Той прекъсна разказа си. — Не се плаши така, човече! Я как промени цвета си… Сега горе няма никой… празно е. Имам ключ… собственикът остави ключа у мен… ако искаш можеш да видиш стаята.

— Не, не — поклати глава Пол. После, притиснал с ръка челото си, добави: — Видях и научих повече от това, което мога да понеса. През целия следобед четох написаното по процеса в „Куриер“.

— О, да — съобрази Прюсти, — всичко беше отразено там. Дори се отнесоха честно с мен. Пък и аз не се представих добре. Спрот ме направи на обикновен глупак. И всичко бе, защото не исках да се закълна, че мъжът, който излезе от апартамента… — той посочи с пурата си нагоре — беше Рийс Матри.

— Не го разпознахте… като моя баща?

— На площадката беше тъмно. Бях и без очила. Е, смея да кажа, че не съм бил прав… Ед, момчето от пералнята, и всички други бяха толкова сигурни. Но — похвали се той с някаква готова за спор суетност, — аз съм упорит човек и въпреки цялото онова гонене до дупка от страна на онзи келеш Спрот, не се заклех. Бил ли си някога в свидетелската ложа?

— Не.

— Господи, когато те вкарат там, сякаш те връзват на възли. Половината от времето не знаеш какво приказваш. През другата половина не те оставят да кажеш онова, което искаш да кажеш. Ето, сега се сещам за нещо странно, за което изобщо не ми дадоха възможност да спомена. Често разисквахме този въпрос с жена ми и доктор Тюк, лекаря, когото повиках да види тялото. Ами че той изобщо не беше призован на процеса. Те си имаха свои медицински експерти и какво ли не, но доктор Тюк беше заинтригуван от случая и след това ние често си говорехме по въпроса.

Мистър Прюсти напълни дробовете си с дим и замислено разбърка кафето си.

— Когато влязох във всекидневната и видях, че е извършено убийство, инстинктивно изтичах до прозореца и го отворих. Исках да хвърля още един поглед към човека, който избяга. И успях, слава богу. Долу на улицата на светлината, която идваше от близкия прозорец, видях как грабна един велосипед, подпрян на оградата, метна се отгоре му и завъртя педалите като бесен. Цветът на велосипеда беше зелен… Бих се заклел в това… зелен велосипед. Странно нали?

Прюсти, изглежда, обичаше да самодраматизира и замълча многозначително. После продължи:

— Особено като се вземе предвид, че през целия си живот Матри не е притежавал дори най-обикновен велосипед. — Той направи пренебрежителен жест. — Разбира се, те решиха, че той просто е задигнал колелото, за да може по-бързо да офейка. Но ако е така, кой е бил притежателят на този зелен велосипед и къде изчезна той? Претърсиха канала на мили наоколо и нищо не откриха.

Настана потискащо мълчание.

— И нещо друго — продължи Прюсти бавно, — онази кожена кесия с особена изработка, която откриха до трупа. Не беше на убитата жена. Не беше и на Матри. Тогава чия е била? Това беше въпрос… който смущаваше и един много по-умен от мен мъж — човекът, който разследваше случая от началото до края. Суон.

— Суон — издума като ехо Пол.

Прюсти кимна с внезапна сериозност.

— Детектив инспекторът Джеймс Суон.

Инстинктивно, тютюнотърговецът се озърна, сякаш се страхуваше, че някой подслушва. Той приближи стола си по-близо до Пол.

— Аз не съм голям човеколюбец. Не обичам да напъвам врат в защита на когото и да било. Но в твоето положение, мисля, че трябва да знаеш повече за Суон.

Промяната в маниера на събеседника му изтръгна Пол от апатията му. Той се надигна в стола си, докато Прюсти продължи с по-нисък и предпазлив тон:

— Суон беше симпатичен човек и при това умен. Когато например правеше служебните си обиколки и уловеше някой от младите, който се е забъркал в някоя пакост или афера, не ги вкарваше в ареста, а просто им говореше като проповедник и им четеше морал. Разбираш какво искам да кажа, беше чудесен човек. За нещастие имаше една слабост и то много лоша — пиенето.

Прюсти се загледа в пурата си и поклати глава.

— За бога, това беше странно, много странно.

Пол усети как кожата на тила му се сви. Сега слушаше съсредоточено и напрегнато.

— Познавах го добре, защото два пъти седмично идваше в магазина за половин унция^[1] ситно нарязан тютюн. И, разбира се, често се срещахме по време на разследването. Когато всичко приключи и животът продължи нормалния си ход, започнах да забелязвам промяна в него. На първо място започна да пие повече. Никога не е бил приказлив, но сега вече беше трудно да изкопчиш и дума от него. Не беше и много весел. Изглеждаше, че нещо терзае ума му. Често го закачах, питах го да не би да е влюбен и така нататък, но той винаги премълчаваше. После един ден, може би след година, дойде при мен по-мрачен от обикновено… стори ми се и малко напрегнат. „Ще направя една голяма крачка, Албърт — каза ми той. — Ще се срещна с Уолтър Джилет!“

Прюсти млъкна и отпи от кафето си.

— Уолтър Джилет беше адвокат с първокласна репутация, който имаше много работа в полицейските съдилища и аз, естествено, попитах Суон защо иска да се срещне с него, но Джими поклати глава: „Сега не мога да ти кажа — отвърна ми той със странен тон, — но може би скоро ще чуеш нещо по този въпрос“.

Домакинът отново вдигна чашата си и отпи.

Пол едва се сдържаше.

— Ех — продължи Прюсти навъсен, — наистина скоро чух нещо. На другия ден Суон се явил на работа много пиян. Бил дежурен. Карал полицейска кола и причинил сериозно произшествие. Блъснал и едва не убил някаква жена. Естествено, вдигна се страхотен шум. Суон беше съден, уволнен от полицията и както несъмнено заслужаваше, осъден на шест месеца принудителен труд.

— Затвор! — възкликна Пол. — После… какво стана с него?

— С него беше свършено — каза Прюсти. — След като излезе от затвора, Суон опита няколко професии: частен агент, портиер в хотел, разпоредител в кино, но никъде не се задържа за дълго. Честно казано, беше вече променен, станал бе друг човек. С това пиене и останалите неща, които му се струпаха, престана да бъде предишният Суон. Не мога да ти кажа как е сега, изгубих следите му през последните години.

— Но защо? — едва пое дъх Пол. — Защо се е случило всичко това? Ходил ли е при Джилет?

— А! — отвърна Прюсти многозначително. — Няма ли да ме питаш още нещо?

Той изпи последната глътка кафе и заговори още по-тихо:

— Рядко виждах Суон, след като излезе от затвора. Но една вечер той се отби в магазина ми. Явно от няколко дни беше в запой и едва стоеше на краката си — изглеждаше много пиян. Застана пред мен и както се люлееше дълго мълча. После ми рече: „Знаеш ли какво?“. „Не, Джими“ — казах аз, като гледах да не го дразня. „Е, това е — казва той, — никога да не се опитваш да разказваш приказките, които си научил в училище.“ И започна да се смее и пак да се смее. Изтътри се навън от магазина и пак продължи да се смее и, бога ми, това не беше смях, който бих желал да чуя отново.

— Какво друго каза? — извика Пол.

— Нищо… нито тогава, нито по-късно… ни дума повече. Но бог да ми е на помощ, право или криво тогава почувствах до мозъка на костите си, че до това състояние го е докарал случаят Матри.

Възцари се дълго мълчание. Пол остана вцепенен в стола си, с чувството, че нещо в гърдите му е изопнато до скъсване. После постепенно, както седеше, главата му се облегна назад, а погледът му се фиксира някъде горе в тавана. Не му беше ясно нищо. Непрогледните облаци все повече се сгъстяваха над него и в тази тъмна обърканост, той отново почувства онзи странен подтик, който го тласкаше напред и го караше да продължи.

— Стана късно. — Прюсти бе захвърлил угарката от пурата си в огъня и гледаше към часовника. — Не искам да те пъдя, но ако се улисаш, може и да изпуснеш влака си.

Пол се изправи. С твърд и спокоен глас той отвърна:

— Не бих могъл да взема влака тази нощ. Трябва да разбера… какво имат да ми кажат Суон и Джилет.