Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (6)

Глава шеста

В покрайнините на Уъртли, на ъгъла на Ейрс стрийт и Елдън авеню има магазин за тютюневи изделия с избеляла табела: „А. Прюсти — вносител на бирмански пури“. Този магазин, макар и старомоден, но със солидна и установена собствена физиономия, има две витрини. На едната са изложени пури, емфие, лули от морска пяна и по-добрите качества рязан тютюн. Другата витрина е матова и непрозрачна, освен малко прозрачно кръгче с позлатен ръб, през което може да се надникне и да се види масата, на която собственикът изработва ръчно цигарите „Робин Худ“, които са го прославили в квартала.

В този юлски ден към обед мистър Прюсти беше седнал пред работната си маса. По риза и опасал престилка, той бързо и умело завиваше тютюн от специалната си смес. Беше кокалест дребен мъж над шейсетте, с месест, порест нос и сприхав характер; плешив, освен един самотен кичур бяла коса и голяма атерома^[1], която растеше като слива на голото му теме. Белите му мустаци бяха опушени от никотина, а по пръстите му личаха същите светложълти петна. Носеше и пенсне в стоманена рамка.

Превит на табуретката си и от време на време надничащ навън, мистър Прюсти от няколко минути наблюдаваше с любопитство и подозрение движенията на един гологлав млад мъж, който обикаляше насам-натам; няколко пъти бе доближавал вратата му, като че ли искаше да влезе, но в последния момент се разколебаваше и се връщаше назад. Изглежда, накрая той събра в едно цялата сила на волята си и бледен, но решителен, прекоси улицата и забързано влезе в магазина. Мистър Прюсти, който нямаше помощник, бавно се надигна от табуретката.

— Да? — грубо попита той.

— Бих искал да видя мистър Албърт Прюсти. Тоест… ако е все още жив.

Търговецът удостои посетителя си с кисела усмивка.

— Доколкото знам, жив е. Аз съм Албърт Прюсти.

Младият човек пое дълбоко дъх и решително, подобно на гмуркач, който се кани да се хвърли в ледено море, каза:

— Аз съм Пол Матри.

И това се свърши най-сетне! Веднъж успял да произнесе името, обля го чувство на огромно облекчение, а езикът му вече не беше парализиран.

— Да, Матри. Пише се М-а-т-р-и. Това име не се среща често. Говори ли ви нещо?

Лицето на майстора на цигари не се промени. Той раздразнено отвърна:

— Какво би могло да ми говори? Спомням си делото Матри, ако това имате предвид. Малко вероятно е да забравя най-неприятното време в живота ми. Но какво общо, по дяволите, има това с вас?

— Аз съм синът на Рийс Матри.

Сякаш преграда от мълчание се спусна от ниския таван на магазина. Старият човек огледа изпитателно Пол, взе щипка емфие от кутията на тезгяха и бавно вдъхна от пикантния прах.

— Защо дойде при мен?

— Не мога да обясня… Трябваше да дойда.

Объркано, с неподредени мисли Пол положи усилие, за да разкаже за обстоятелствата, които го бяха подтикнали, да направи пътуването си до Стоунхийт. Завърши с думите:

— Дойдох тук тази сутрин… довечера в девет часа има влак, който прави връзка с кораба ми за Белфаст в полунощ. Чувствам, че ако узная поне нещо… о, и аз не знам какво… може би някое смекчаващо вината обстоятелство, бих се върнал у дома с по-леко сърце. Дойдох при вас… защото вие сте били единственият благосклонен свидетел в целия процес.

— Какво искаш да кажеш с това „благосклонен“? — възрази Прюсти с предизвикателен тон. — Не знам какво целиш!

— Все пак… нищо ли не можете да ми кажете?

— Какво, по дяволите, бих могъл да ти кажа?

— Не… не знам — въздъхна Пол.

След известна пауза той изправи рамене и решително пое към вратата. Гласът му беше спокоен, когато каза:

— Е, тогава ще си вървя. Съжалявам, че ви обезпокоих. Благодаря, че ме приехте.

Почти беше излязъл навън, когато го спря възглас, произнесен със сприхав глас:

— Почакай!

Пол бавно се върна назад. Прюсти отново го огледа от глава до пети — от напрегнатото младо лице до опръсканите с кал крачоли на панталона му. После пак смръкна от емфието си.

— Дяволски много бързаш. Изскачаш от никъде, след бог знае колко време, втурваш се тук и бързаш навън, сякаш си дошъл да си купиш кибрит. По дяволите! Не можеш да очакваш от мен да се върна с петнайсет години назад за петнайсет минути.

Преди Пол да успее да каже нещо, камбанката над входната врата звънна и един клиент влезе в магазина. Тъкмо бе обслужен с един пакет рязан тютюн и вече си тръгваше, когато се появи друг от клиентите на мистър Прюсти, дебел мъж, който, след като си избра и запали една пура, си даде вид, че е предразположен да поостане и да си побъбри.

Собственикът се приближи до Пол и тихо му каза:

— По обед съм най-зает. Не ще можем да си поговорим сега. Не че имам да ти кажа нещо важно — далеч съм от тази мисъл, но след като затворя в седем, а влакът ти е чак в девет, можеш да дойдеш в апартамента ми към седем и половина. Ще ти предложа чаша чай, преди да тръгнеш.

— Благодаря ви! — После нещо трепна в очите на Пол и разшири зениците му. — Във вашия апартамент?

Прюсти кимна със странна гримаса, която присви късогледите му очи.

— Същият адрес. На Ашоу Теръс 52. Още е там. И аз съм там.

Той се върна при клиента си, а Пол излезе от магазина. По улицата вървеше почти като дрогиран от изтощение и умора. Нощта бе прекарал на твърдия стол в чакалнята на гарата. Беше изгубил сили и от глад — от предния ден не бе хапвал нищо. Сега си спомни, че на път от центъра за насам беше минал покрай приют на Християнската младежка асоциация^[2]. Пол се качи на един трамвай и след пет минути стигна до общежитието. Взе гореща баня, почисти дрехите си и се постегна. После получи вкусен обед от супа, голямо парче месо и оризов пудинг.

Беше едва два часа. На излизане от трапезарията, с възстановени сили той обмисляше как да употреби времето, което оставаше до срещата му с Прюсти. Получи нужната информация в канцеларията на приюта и след десет минути ход по оживената Ленърд стрийт я пресече, и зави към Кентън Плейс; после мина през портала с колони и влезе в градската библиотека.

Под високия ечащ свод потърси отдела за ежедневния печат.

— Бихте ли ми казали кой е най-почтеният вестник в Уъртли?

Младежът зад бюрото вдигна дяволит поглед към него.

— Че има ли такъв?

После бързо, с тон, който утвърждаваше, че работата му е да упътва посетителите, добави:

— Може би „Куриер“ е най-добрият. На него може да се вярва.

— Благодаря. Мога ли да видя броевете от 1921 година?

— За цялата година?

— Хм, не — въпреки самоуверения си вид, Пол се изчерви. — Последните четири месеца на 1921 година ще са достатъчни.

— Бихте ли попълнили този формуляр, моля?

— Разбира се.

Пол взе вързания на синджирче молив и попълни листчето.

Младият библиотекар се усмихна любезно и натисна звънеца на бюрото си. След няколко минути един прислужник донесе тежък подвързан том вестници и го остави на съседната маса.

Пол с вълнение започна да обръща сухите пожълтели страници, а чувствителните струни на емоциите му отново се изопнаха, когато изведнъж попадна на първото споменаване за престъплението. Да, ето го и него: „Подло престъпление в Елдън. Млада жена зверски убита“.

Той бързо се овладя и стиснал зъби, започна да чете. Четеше съсредоточено, усърдно, с наведена глава; четеше от начало до край всичко, докато стрелките на часовника неусетно се движеха напред. Всъщност това бе историята, която беше чул, но разказана с по-голяма сила и драматизъм. Когато стигна до арестуването, по челото му изби пот. Докато дума по дума драмата на процеса се разгъваше пред него, от устните му се откъсна стенание. Речта на кралския прокурор Матю Спрот се вряза в него като удар с камшик.

„Това зверско убийство — прочете той — извършено от един хладнокръвен и развратен главорез при обстоятелства на дивашка свирепост не се поддава на описание и едва ли има подобно в аналите на престъплението. Мерзавецът, който извърши престъпление от този разред, е потънал под най-ниското равнище на човешката деградация. Обесването, господа съдебни заседатели, е твърде добро за него!“

После в специално приложение в края на последния брой, Пол откри страница със снимки: на жертвата — хубава, превзето усмихната млада жена с коса на пухкав кок и блуза, украсена с панделки; на свидетелите, на доносника Рока — мършаво същество с малодушно лице и пригладена на път в средата коса; на фаталната инкриминираща пощенска картичка с нелепата фраза: „Раздялата усилва чувствата“; на оръдието на престъплението — германски бръснач произведен от фирмата „Фрас“. Нищо не беше пропуснато, дори и корабът го имаше — порещия вълните „Ийстърн Стар“, с който престъпникът е възнамерявал да избяга. А на централно място — снимка на подсъдимия между двама полицаи в момента, когато влиза в съда в деня на прочитането на присъдата. С ужасени очи Пол се взря в снимката. Лицето на баща му — унило и подплашено като на животно, най-сетне притиснато до стената, преди да го убият — това лице доведе до кулминация терзаещата го мъка.

Бързо-бързо той затвори подвързаната поредица вестници. Почувства се лишен от последната си надеждица, за която се бе държал с упование и своенравно упорство.

— Виновен, виновен — измърмори той на себе си. — Виновен извън всяко съмнение.

Хвърли поглед към часовника и с притъпена изненада видя, че наближава осем часа. Изправи се и отнесе вестниците обратно на бюрото. Библиотекарят, който го беше обслужил, все още бе там.

— Ще ви потрябват ли отново? — попита той. — Ако пак ще ви са нужни, ще ги оставим тук.

През транса на своите чувства Пол забеляза, че младият човек го гледаше с приятелски интерес. Беше на около деветнайсет години, дребничък и слаб, с широка, готова да се засмее уста, сиви интелигентни очи и чип нос, който придаваше на лицето му живо, закачливо изражение. Пол се питаше малко засрамен дали младият мъж го е наблюдавал, докато той преживяваше прочетеното във вестниците.

— Не, няма да ми трябват повече.

Пол остана така за момент, сякаш очакваше отговор, но макар че библиотекарят не откъсваше погледа си от него, не каза нищо, после се обърна, излезе от библиотеката и пое по шумната улица.