Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (5)

Глава пета

Беше шест часа и валеше силен дъжд, когато на другата утрин „Авока“ пусна котва в Холихед. Премръзнал и зъзнещ, Пол слезе на брега и прекоси релсите до гаровото здание. Едва успя да изгълта чаша чай в бюфета, преди да оповестят тръгването на влака в южно направление. Той заплати на полузаспалата келнерка и хукна да заеме мястото си в един третокласен вагон. Локомотивът изпищя и потегли.

Пътуването беше дълго, През Шрюсбъри и Глостър^[1] с две смени на влака на възлови гари, където, както си беше без връхна дреха, Пол се измокри до кости. Но странно, дори при този физически дискомфорт, духът и решимостта му укрепваха все повече и повече. И сякаш за да подхожда на мрачното му настроение, пасторалният характер на околността постепенно се промени: стана по-див и по-суров. Каменисти бърда и пустееща степ изместиха правоъгълните, оградени ниви. Високи каменни блокове, наредени в кръгове, праисторически и сякаш неземни се мярнаха пред очите му. На запад зад боровите гори се издигаше синкава планинска верига, коронована със сиви облаци, и прорязана от спускащи се главоломно водопади. Локомотивът се задъхваше срещу силния вятър откъм морето и при един завой Пол видя студените вълни да се разбиват във високите скали.

Най-сетне, около четири часа следобед, влакът спря на малка гара в степта, която беше и крайната цел на пътуването му. Единственият перон беше почти пуст, когато с пулс тупащ в ушите му подаде билет си на самотния билетопроверител^[2]. Беше намислил да го попита за пътя към затвора, но думите някак не излизаха от устата му и той мълчаливо премина през бялата портичка. Вече извън гарата, Пол съзря в далечината, през червената почва и залятата от дъжда степ, сякаш прегърбено зад високите си назъбени стени, огромното туловище на Стоунхийт. Тръгна по тесния път, който лъкатушеше през степта.

Колкото повече приближаваше мрачната цитадела, толкова повече се ускоряваше пулсът му. Устата му беше пресъхнала, гръдният му кош сякаш беше стегнат в менгеме, а той самият се чувстваше отпаднал и изпразнен. През целия ден не бе хапвал нищо, освен чаша чай и един сандвич. След едно нагорнище по пътя, той се облегна на ствола на една залиняла бреза, за да си поеме малко дъх. Сега на западния хоризонт като гигантска кръпка се бе разкрило парче зеленикаво опалесциращо небе и на фона му, застанал на височинката, Пол добре можеше да различи детайлите на затвора.

Издигаше се като огромен квадрат, сляп, без прозорци, сякаш пронизан от ниска порта с подвижна решетка, със стражеви кули, надвиснали като орли над всеки ъгъл, внушителен като отвесна скала, неприветлив и суров като средновековна крепост. Извън сградата на затвора имаше два реда къщи за надзирателите, с навеси и работилници, а наоколо се простираше пустеещата степ. Висока непристъпна стена с остриета стърчащи от перваза й, обгръщаше това царство, в което като огромни рани привличаха погледа три кариери за червен камък. На една от тези кариери работеха група затворници, които от това разстояние се виждаха като сиви мравки, охранявани от четирима надзиратели в сини униформи и с пушки в ръце, които се движеха бавно, но заплашително. Под втренчения поглед на Пол, малките сиви фигури се навеждаха, напрягаха и трудеха като роби, а над цялото това място бе легнала тишина, подобна на Вечността.

Изведнъж чу зад себе си стъпки, които го стреснаха като удар на Съдбата и той се обърна. Един пастир се беше изкачил на хълма, следван от рунтаво овчарско куче. Мъжът имаше потаен вид, сякаш повлиян от мрачната пустош наоколо и когато се спря при Пол, облегнат на гегата си, в погледа му пролича вродена подозрителност.

— Изгледът не е красив — обади се той най-сетне.

— Не — издума Пол с усилие.

Другият кимна в съгласие.

— Ако на света има прокълнато място, то е тук. Би трябвало добре да знам това, щом от четиридесет години живея наоколо.

Той замълча.

— Миналия месец имаше бунт. Петима затворници и двама тъмничари бяха убити. Но дори тогава отвън изглеждаше тъй, както винаги — тихо и сляпо. Ха, и сега, както си приказваме, един от пазачите, хей на онази кула там, е насочил бинокъла си към нас. Наблюдава всяко наше движение.

Пол потисна потреперването си и се насили да зададе въпроса, който най-много го интересуваше:

— Кога са дните за посещения?

— Дни за посещения?! — Овчарят го изгледа с нескрит присмех. — Няма такива дни в Стоунхийт!

Пол усети как сърцето му се свива и бързо възкликна:

— Но сигурно… в определени дни… разрешават свиждания на роднините на затворниците?

— Те нямат посетители! — сряза го накъсо другият. — Не, никога не са имали.

Обруленото му от времето лице, което навярно не е било никога радостно, мрачно потръпна.

— За нас е също толкова трудно да проникнем там, колкото за тях е трудно да излязат навън. А сега лека вечер, млади господине!

Той подсвирна на кучето си, кимна с глава и отмина.

Сам и обгърнат отново от тишината, Пол остана неподвижен, като вкаменен. Всичките му оптимистични очаквания бяха разбити. Никакви посетители… никога! Не можеше да види баща си… не можеше да му каже дори и една дума… това, за което бе дошъл, се оказа невъзможно. И наистина в този момент той разбра — изправен пред смразяващата реалност на мрачната тюрма — че надеждата, която бе хранил, както и неговото необмислено и сантиментално пътуване до това забравено от бога място са били неизразимо напразни.

Над околния пейзаж започна да се спуска здрач и докато Пол все още стоеше загледан натам, в затвора една камбана започна да бие бавно и тежко — сякаш биеше за мъртвите, нарушавайки вечната тишина. Тогава видя как затворниците прекратиха работа и в редица, подкарани от надзирателите си, бавно тръгнаха към мрачното здание. Подвижната решетка на портала се вдигна, сякаш за да ги погълне и после отново се спусна. В същия момент и последният къс зелена прозрачност изчезна от небесния свод.

Нещо сякаш се пречупи в гърдите на Пол. Разкъсван от мъка, гняв и ужасно отчаяние, той нададе див, нечленоразделен вик. Горчиви сълзи рукнаха от очите му и потекоха по бузите му. Той се отвърна от прокълнатата пустош и слепешком се запъти към гарата.