Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (46)

Глава осемнадесета

На другата сутрин съдът откри заседанията си. Атмосферата вътре беше като наелектризирана. Тълпата, притиснала се още по-плътно отпреди, препълваше задушната вече зала. Говореха тихо, с приглушени гласове. Най-любопитни слухове се понесоха шепнешком, когато се видя, че сър Матю не беше на мястото си. Шепотът едва стихна, когато той пристигна закъснял и забърза към стола си с уморения вид на човек, прекарал безсънна нощ и с кървава резка на брадичката си, където се беше порязал при бръсненето.

Когато Техни Светлости съдиите заеха местата си, Найджъл Греъм се изправи, уравновесен и спокоен както винаги, но с нова студенина в държането си.

— Милорди — обяви той, — с ваше позволение, желая да подновя разпита на свидетелката Луиза Бърт.

Последва кратка пауза, през която се изпълниха нужните формалности, после Бърт се появи и зае мястото си в свидетелската ложа.

— Вярвам — започна Греъм любезно, но със студена нотка, — че снощи сте имала възможността да се възстановите.

— Добре съм. — Бърт говореше без обичайната си подкупваща свенливост, почти грубо. Неувереността от предишния ден бе отзвучала, сякаш в промеждутъка някой я беше посъветвал и окуражил. Изправена на мястото си, тя смело отговори на погледа на Греъм.

— Говорихме — започна Греъм, — за познанството ви с Едуард Колинс — младежът, който донесе изпраното бельо на убитата жена. Преди това, а и по време на процеса, често се виждахте с него, нали?

— Че как можех да го избегна? Бяхме заедно през повечето време.

— А! Бяхте заедно. Тогава много често сте говорили по случая?

— Не — бързо каза Бърт. — Не сме го споменавали нито веднъж.

Греъм леко повдигна вежди и хвърли поглед към съдията Фрейм, преди да забележи:

— Това е едно много интересно твърдение, но ще го оставим без внимание. Обсъждахте ли случая с Колинс след процеса?

— Не — каза твърдо Бърт.

— Трябва да ви предупредя, че сте под клетва и наказанията за лъжесвидетелстване са много тежки.

— Милорди, протестирам против тази инсинуация — полунадигна се от мястото си държавният адвокат. — Тя има за цел да сплаши свидетелката.

— Никога ли не сте говорили с Колинс по случая? — настоя Греъм.

— Е — за пръв път Бърт сведе очи надолу, — не си спомням точно. Предполагам, че може и да сме разговаряли.

— С други думи, разговаряли сте?

— Може би.

— И често?

— Да.

Греъм пое дълбоко въздух.

— В нощта на убийството, когато мъжът изтичал покрай Едуард Колинс на площадката, той не го е разпознал дори смътно, нали?

— Не — отвърна Бърт с висок глас.

— А вие? За вас беше напълно непознат, така ли?

— Да.

— И никога не сте казвали на Колинс, че ви се е сторило, че сте виждали този човек и преди?

— Никога.

Настъпи съдбовна пауза.

— Да се върнем към вашите наблюдения от онази фатална нощ… макар че уличната лампа не беше запалена… макар и да не можахте да различите ясно лицето на беглеца, поне видяхте какво направи той. Тичаше, нали?

— Да. Повтарях това до умора.

— Простете ми, ако прекалено ви изморявам. Този мъж пробяга ли целия път?

— Кой път?

— До края на улицата.

— Да. Естествено е да предположа, че е бягал дотам.

— Вие предполагате така? А случайно да се е качил на велосипед, зелен велосипед, подпрян на оградата и да е изчезнал с него?

— Не.

Греъм отправи тежък поглед към свидетелката.

— В светлината на известна информация, която сега притежаваме, отново трябва да ви предупредя да внимавате. Повтарям: Не избяга ли той със зелен велосипед?

Бърт беше разколебана.

— Казах ви „не“. Не мога повече — промълви тя и започна да подсмърча в кърпичката си.

Държавният адвокат отново протестира:

— Милорди, аз енергично възразявам против средствата, които се прилагат, за да се наплаши свидетелката.

Лека червенина обагри бузите на Греъм. Енергично и с чувство на правота, той отговори:

— Може би държавният адвокат чувства, че изземам прерогативите му. Имало е дни точно в тази зала, когато съм чувал кралски прокурор да третира свидетелите така, както куче териер би третирало плъх и да ги довежда до състояние на объркване и тревога, при което те просто не знаят какво говорят. Дори само по тази причина, аз се старая да се отнасям с възможно най-голям такт към свидетелката и мога да уверя Ваши Светлости, че тя ще се нуждае от такъв подход и занапред.

Мъртва тишина последва тези думи. Сър Матю Спрот хвърли поглед към съда, но за пръв път съдията Фрейм не се намеси.

Греъм изчака, докато Луиза Бърт отри очите си.

— Когато процесът завърши, вие и Едуард Колинс отидохте в полицейското управление, за да си получите общата награда от петстотин лири?

— Да, отидохме и от това не можете да ни обвините в нищо.

— Разбира се, не. Когато пристигнахте в управлението, ви беше казано да почакате, докато се изпълнят необходимите формалности.

— Правилно, така беше. В полицията винаги се отнасяха добре с нас, нещо, което не мога да кажа за вас.

— Още веднъж трябва да ви помоля да ме изтърпите и да върнете мислите си в онзи половин час, когато седяхте с Колинс в чакалнята на управлението. Несъмнено процесът е бил голямо изпитание за вас двамата. Може би сте били малко изнервени, неуверени и нащрек, което би могло да обясни и разговора, който сте имали помежду си.

— Какъв разговор?

— Не си ли спомняте?

— Не, не си спомням.

— Тогава, може би ще мога да освежа паметта ви. — Греъм измъкна лист хартия от купчината пред себе си. — Предполагам, че разговорът ви е протекъл така:

Колинс: Е, нали вече свърши. Не съжалявам. Това направо ме съсипваше.

Бърт: Не се тревожи, Ед. Знаеш, че действахме правилно и почтено.

Колинс: Да, смея да кажа. Все пак…

Бърт: Все пак, какво?

Колинс: О, ти знаеш, Луиза. Защо не им каза… ти знаеш какво?

Бърт: Защото изобщо не ме питаха, глупчо.

Колинс: Предполагам, че не са те попитали. Ще получим ли… ще си получим ли наградата?

Бърт: Ще я получим, Ед. Не се безпокой! Може дори и нещо повече да падне.

Колинс: Какво искаш да кажеш?

Бърт: Само почакай и ще видиш. Имам изненада за теб.

Колинс: Матри беше човекът нали, Луиза?

Бърт: Ще млъкнеш ли най-сетне? Твърде късно е вече да се дърпаш. Не сме сторили никому зло. С всичките онези доказателства, Матри и без друго щяха да го осъдят. А в края на краищата не го обесиха. Не разбираш ли, глупчо, че не си струва да се опълчваш срещу полицията? При това, всичко може да завърши много по-добре за нас, отколкото си сънувал. Ще си живея като лейди, дори преди да съм изиграла всичките си козове.

Греъм привърши четенето и преди държавният адвокат да се намеси, се обърна строго към свидетелката.

— Отричате ли, че този разговор, който е бил подслушван и записан, се е състоял действително?

— Не знам. Не мога да си спомня. Не съм отговорна за онова, което Ед Колинс е казал — избъбри отговора си Бърт, страшно смутена и с треперещ глас.

— Когато ви изплатиха наградата в полицията, какво направихте?

— Забравила съм какво точно е станало.

— А не отидохте ли на курорт в Маргейт^[1] с Едуард Колинс?

— Мисля, че отидох.

— Не заемахте ли обща стая в хотел „Бийч“?

— Разбира се, че не. И не съм дошла тук, за да бъда обиждана.

— Тогава, може би предпочитате да не показвам на съда хотелската регистрация за тази дата?

— Милорди — намеси се отново държавният адвокат, — трябва да протестирам против тези неуместни и нямащи връзка с делото твърдения, отнасящи се до моралния облик на свидетелката.

— Да, но когато по-зловредни и по-малко верни твърдения бяха изказани преди петнайсет години по повод морала на моя клиент, съдът не повдигна никакви възражения.

Никой не се обади повече.

Греъм се обърна към Бърт.

— Когато тази ваканция свърши, вие се завърнахте в Уъртли. Тук открихте, че атмосферата се е променила и охладняла. Не бяхте вече онази популярна героиня, каквато си бяхте въобразили, че сте. Трудно се намираше и работа. И все пак, тъкмо по това време и на този кръстопът, и на двама ви с Едуард Колинс бе предложена превъзходна служба в богат частен дом и вие приехте. Вярно ли е това?

— Да.

— Кой беше собственикът на този дом?

Предизвикателното и пренебрежително държание у Бърт сега вече беше отзвучало напълно. Тя крадешком стрелна с поглед Пол. За един безкраен момент, името сякаш се беше залостило в гърлото й. После в настъпилата гробна тишина тя произнесе:

— Мистър Инок Осуалд.

— Прав ли съм, ако кажа, че мистър Осуалд прояви забележителна доброта и благоразположение към Колинс, ожени го за главната си камериерка и после го изпрати в Нова Зеландия?

— Мисля, че той се отнесе прекрасно с Ед — смотолеви Бърт.

— А с вас? — заинтересува се с благ глас Греъм. — Нима и с вас не се отнасяше, макар и малко бащински твърдо, със същото благоразположение? Настани ви на добро място в домакинството си, по-късно, когато му дойде времето, ви омъжи. После, макар и не съвсем, ви отпрати, като плати пътните ви разноски, за да емигрирате в онзи далечен континент, нали?

Бърт унило избърбори нещо в знак на потвърждение, докато в залата премина нова вълна на оживление и възбуда, а интересът вече бе нараснал до точката на кипенето. Всички бяха вперили погледи в Греъм, докато той задаваше следващия си въпрос:

— Как можете да обясните изключителния интерес, проявен от мистър Осуалд към вас и Колинс — двамата най-важни свидетели по делото Матри?

Бърт онемяла, тъпо поклати глава.

— Би ли могло по някакъв начин това да се свърже с факта… — попита равнодушно Греъм, — че Инок Осуалд е собственикът на апартамента, заеман от Мона Спърлинг, жената, която беше убита?

Бърт пак не отговори.

В залата настъпи мъртва тишина.

— Мистър Осуалд беше много редовен в посещенията си в апартамента, несъмнено по работа, да прибере месечния си наем, да се убеди, че наемателката му има всички удобства и е добре настанена и тъй като това е ставало вечер, той би могъл да бъде забелязан от Колинс, който често се е движил по тази улица и по това време.

— Предполагам… предполагам, че е било така.

Тогава, като пробождане с нож, последва:

— Ползваше ли Осуалд велосипед за тези посещения?

— Че какво, ако е ползвал… пък и зелен велосипед да е бил! — простена Луиза Бърт. — Това няма нищо общо с мен.

Сензационно оживление в залата.

— Последен въпрос — каза Греъм небрежно, като че ли току-що му е дошла тази мисъл. — Чухме вече много да се споменава и вчера и днес за човек, служещ си с лявата ръка. Мистър Осуалд левак ли е?

Всички притаиха дъх. Бърт явно беше на края на силите си. Тя диво се озърна наоколо си и изкрещя ужасена:

— Да, левак е. И не ме е грижа кой го знае.

След това тя направи истеричен припадък. Веднага съдебната зала закипя от гневна възбуда. Няколко новинари грабнаха бележниците си и се затичаха към телефонните кабини отвън.

Когато изведоха Бърт от свидетелската ложа, настъпи драматична пауза, която Греъм прекъсна, като се обърна към съда за финала на пледоарията си. Гласът му, който през повечето време беше сдържан и спокоен, сега придоби нотка на пламенна прямота.

— Аз трябва да благодаря на този съд за снизхождението да ме изтърпи толкова дълго. Сега ще бъда кратък. Милорди, в нашата съдебна система ние се гордеем с принципа, че всеки човек се счита невинен, докато не се докаже, че е виновен! Едно лице може да бъде подозирано, ала събирането на доказателствата лежи изцяло върху обвинението.

Но какво става, милорди, ако обвинението не изпълни своята функция честно? Ако блюстителите на закона, задържали вече един подозиран индивид, използват всички вратички в закона, прилагат всички средства на ораторското изкуство, всички фини манипулации и тайни внушения, всеки метод на натиск и преследване, за да покажат, че те са правите, че те действително са изправили виновника да отговаря пред съда.

Държавата, господа, има големи възможности и най-различни средства на свое разположение — мозъци, пари и неоспорим авторитет. Нейните агенти, бидейки човешки същества, ревностно се стремят не само да потвърдят и докажат законното си обвинение, но и да се издигнат в очите на обществото, да напреднат в кариерата си. Експертите наети от държавата, хора от най-високо качество, въпреки всичко, могат да бъдат повлияни от преобладаващото настроение. Началникът на полицията, вярвайки, че държи в ръцете си виновника, обръща небето и земята, за да осигури осъждането му. Съдебните лекари, призовани от обвинението да изследват един нож, чук или тояга, рядко се произнасят определено и твърдо: „По това оръжие няма кръв“. По-често заключават: „Материалът беше неподходящ за категорично заключение“. Или дори: „Имаше следи от вещество, което може и да е било кръв“. Накратко господа, падне ли подозрението върху някой нещастник, или пък чрез собствените си действия той сам се направи заподозрян, несъзнателно към обвиняемия се развива една предубеденост, едно враждебно и пристрастно отношение.

Замислете се по случая с този обикновен гражданин, по характер не силен, малко безотговорен, склонен може би към суетност, но общо взето, в същността си ни по-добър, ни по-лош от себеподобните си. Нещастен у дома си, смразен от пуританската атмосфера на брака, той съвсем разбираемо оставя погледа си да странства с надеждата, че ще попадне на по-симпатично лице и изпълнена със съчувствие сродна душа. По това време един приятел го запознава с привлекателна млада жена. Той малко флиртува с нея и след няколко седмици, докато е сам в безрадостната и сива хотелска стая в далечен град, изпраща й пощенска картичка. На нея — има тази дарба — е изрисувал селски пейзаж и написал покана за вечеря. После, само след няколко дни, за свой ужас открива по крещящите заглавия на вечерните вестници, че жената е била брутално убита и полицията търси под дърво и камък подателя на пощенската картичка, копие от която е отпечатано и разпространено от всички вестници в страната.

Какво, за бога, трябва да направи той? Знае, че би трябвало да се яви в полицията и да направи доброволно признание. Ала го задържа мисълта за публичността, страхът, че ще бъде замесен, може би съвсем ненужно. Освен това има един въпрос, който сигурно ще му зададат. Къде е бил между седем и осем часа вечерта на осми септември? Хвърляйки поглед назад, той си спомня, че е отишъл на кино сам и всъщност е заспал по време на прожекцията. Що за безполезно алиби! Кой би могъл да го види, седнал сам в тъмното? Още повече, билетопродавачката дори не повдигнала главата си да го погледне, когато влиза в киносалона. Никой не би могъл да гарантира и свидетелства за него през фаталния час.

Изплашен, панически той загубил ума си от страх, и вместо да отиде в полицията, в момент на дива и наивна глупост скалъпва едно алиби с приятеля си. Междувременно полицията вече е разкрила, че той е нарисувал пощенската картичка. Представя алибито си и то се оказва фалшиво. От този момент вече е попаднал в клопката — falsus in uno, falsus in omnibus^[2]. Срещу него се възправя постройка изобличаващи го улики. Ала при издигането на тази постройка се забелязват и известни несъответствия и противоречия. До трупа намират кесия за пари с особена изработка, става дума и за един зелен велосипед, който най-вероятно е използван от убиеца, но нито един от двата предмета не може по какъвто и да е начин да бъде свързан с обвиняемия. Въпреки това, тези несъответствия биват отминати и пренебрегнати като несъществени в общия шаблон на обвинението. Не прилягат на мястото си, следователно биват отхвърлени. А когато прокурорът взема думата в съда, изпълнен със справедливата страст да отдаде правосъдие, той дори не ги споменава.

Милорди, моето твърдение е, че поведението на обвинението в процеса срещу Рийс Матри е било разчетено да предотврати и наистина е предотвратило едно безпристрастно и непредубедено съдебно дирене. Колкото и непълно да е моето излагане на фактите, Ваши Светлости не могат да не заключат, че са били налице сериозни пропуски в сумирането на доказателствата. Нещо повече, в течение на процеса и по-специално в обвинителната си реч, прокурорът е отправил пристрастни внушения от най-сериозно естество към журито.

Всъщност цялата реч е била театрално заредена с пристрастни намеци, умишлено и ловко разчетена да повлияе на съдебните заседатели и да наложи една осъдителна присъда.

Милорди, когато животът на един човек виси на везната, не е време за красноречие, което въздейства не върху умовете, а върху чувствата на журито, възбуждайки не спокойна и ясна логика, а бурни емоции на ужас, гняв, отвращение и мъст. Красноречие, чието качество се понижава още повече и от един вид театралничене. В тази пиеса ученият прокурор вади оръжието, показва го на публиката, дори с отвратителен мелодраматизъм нанася фаталния удар и това превръща един сериозен съд в панаирджийско представление за едно пени. По мое мнение, речта произнесена от кралския прокурор против Рийс Матри, както и начинът на произнасянето й, нанасят удар по самите устои на наказателното право и аз вярвам, че съдът не ще се поколебае да го потвърди.

Греъм замълча за момент и Пол, напрегнат от възбуда, хвърли бърз поглед към Спрот. Червендалестото му лице беше станало мъртвешки бледо, а устните бяха силно притиснати върху зъбите. Какви ли бяха мислите, които го измъчваха? — дали за сегашното унижение или кариерата, тъй рано разбита и разпиляна, или за политическите му амбиции, попарени без време?

— Освен това, моята теза е — продължи Греъм, — че председателят на съда е насочил в погрешна посока съдебните заседатели на процеса при обръщението си към тях. Обобщението му на доказателствата е било неточно, несъответстващо на фактите и подвеждащо. Пригласяйки сякаш на прокурора, той крайно пристрастно е порицал личността на подсъдимия и е пропуснал да насочи вниманието на журито към сериозните несъответствия, свързани с идентификацията му. Що се отнася до полицията, те несъмнено са действали добросъвестно, според притежаваните от тях улики. Но остава фактът, че са опорочили жизненоважния акт на идентификацията на обвиняемия. И още, съвсем ясно е, че те умишлено са укрили доказателства, благоприятни за тъжителя ви, но неизвестни нему и неговите защитници, с което са нанесли тежка вреда на защитата на подсъдимия.

Греъм изведнъж протегна дясната си ръка към съда и това беше първият му жест за деня.

— Милорди, Матри не е извършил това убийство. От нашето разследване и анализа на процеса, съвършено ясно е, че той е невинен, че е жертва на една ужасна, на една чудовищна пародия на правосъдие. Свидетелката Луиза Бърт стои сега пред вас като самоосъдена лъжесвидетелка. Принудена да напусне своето тресавище от лъжи, тя съвсем ясно посочи действителния извършител на престъплението.

Милорди, аз не съм агент на полицията, нито влиза в задълженията ми да привлека пред съда виновната страна. Нека упълномощените за това власти потърсят този човек, и последната сянка на съмнение ще бъде отстранена.

Милорди, в името на всички свещени принципи на правосъдието, аз настойчиво ви моля да поправите тази чудовищна несправедливост, да признаете вината на обвинението и да обявите на света невинността на Рийс Матри!

Греъм седна на мястото си сред мъртва тишина, която изведнъж бе взривена от бурни овации. Само заплахата, че съдът ще опразни залата, можа да усмири накрая врявата на публиката. В очите на Пол блестяха сълзи. Той никога не беше чувал нещо толкова затрогващо като финалния апел на Греъм. Понесен от чувствата си, премести поглед от спокойната фигура на младия адвокат към баща си, който седеше объркан, сякаш не можеше да проумее, че същата публика, която преди петнайсет години го беше проклинала с ненавист, сега бурно го аплодираше.

Когато най-сетне редът беше възстановен, главният държавен адвокат, който беше привършил една дълга консултация с колегите си, неохотно се изправи на крака, за да отговори от името на правителството. На лицето му бяха изписани достойнство и спокойствие, но беше ясно, че тази задача не му беше особено присърце. Все пак бе принуден да прояви колкото можеше по-голям интерес и усърдие. Говори едва час, като през сдържаните му фрази прозираше нишка на умереност. В контраст с дългата и майсторска пледоария бе, може би планирано, но едно безстрастно и лишено от жар усилие. Когато седна на мястото си, съдията Фрейм изпълнен с достойнство и с непроницаем вид, отложи заседанието за следващия ден.

Беше два часа след обед на другия ден, когато съдът се събра отново. Тогава, в спонтанно настъпилата гробна тишина, съдията Фрейм все така изпълнен с достойнство и още по-непроницаем вид, направи изявление. Докато говореше, сърцето на Пол биеше като ковашки чук. Той гледаше към баща си, който слушаше с някаква болезнена безнадеждност.

— Министърът на вътрешните работи — обяви съдията, — беше уведомен, че пред този съд бяха представени нови факти, които го убедиха, че осъдителната присъда срещу Рийс Матри не може да бъде обоснована и оправдана.

Фрейм направи дълга пауза, през която Пол едва дишаше.

— Следователно, натоварени сме да обявим, че министърът на вътрешните работи се е обърнал веднага към Негово Величество с препоръка за помилване.

Настана хаос — викове… във въздуха полетяха шапки… публиката акламираше диво и необуздано. Дън и Мак-Ивой с усмивка си стиснаха ръце, после с Найджъл Греъм, с Пол. Хората наобиколиха Пол, изреждаха се да го потупват по гърба. Ето, старият Прюсти с хриптящото си затруднено дишане го прегръща. Тук са Ела Флеминг и майка му, близо една до друга, още зашеметени и малко засрамени. Пасторът със затворени очи като по време на молитва. Дейл, с лице по-каменно от когато и да било. Спрот, замаян от удара, се измъква към изхода. Някакво видение в галерията — жестикулираща фигура… дали не беше Марк Булия?

Тогава Пол се обърна и отиде до пейката. Там, прегърбен всред глъчката и виковете, сякаш все още неразбиращ, седеше онзи съкрушен човек, когото никога вече нямаше да нарекат убиец…