Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (43)

Глава петнадесета

В десет часа в понеделник, двайсет и пети март, в топлата и влажна сутрин съдът на графството Уъртли бе претъпкан до задушаване. Публиката преливаше и отвън, на улицата. С възбудени лица наблюдателите се бяха притиснали един в друг и изпълнили галерията, скамейките и стъпалата между скамейките, ред по ред до края на залата. Еднакво препълнена беше и съдебната зала отдолу. Цяла армия репортери вече усърдно се бяха заловили за писалките и бележниците си. Привилегирована част от публиката, състояща се от видни граждани на Уъртли и личности от национална величина, бе настанена на запазени места най-отпред в галерията за публиката. Измежду тях бяха лорд Омен и сър Матю Спрот. Главният държавен адвокат заедно със съветника си и други висши държавни сановници седяха вляво от съда, а отсреща се виждаха тъжителят мистър Найджъл Греъм, старши адвокат^[1], и неговите помощници.

Пол, майка му, Ела, пастор Флеминг, Дън, Мак-Ивой и няколко техни приятели седяха на първия ред на галерията за публиката. Редом с адвоката си — противно на желанието на съветниците му — бе седнал така, че да вижда и да бъде видян от всички, бившият затворник прекарал петнайсет години в Стоунхийт — Рийс Матри. Хапейки устната си, той с мрачна замисленост оглеждаше залата.

Изведнъж разговорите секнаха, прекъснати от глас, който извика високо: „Тишина в залата!“. Когато се възцари гробно мълчание, една врата се отвори. Всички станаха на крака при появата на съдията Фрейм, последван от един от апелативните съдии, тържествени и внушителни, с развяващи се подире им тоги. Тишината стана още по-дълбока, докато те заемаха местата си на подиума. След тях всички шумно седнаха отново на местата си. Момент по-късно се чу глас: „Представям за разглеждане случая Рийс Матри“.

Притиснат и напрегнат на мястото си, Пол си пое дълбоко дъх. Ден след ден, поставил на изпитание нервите си, той бе следвал педантично грижливата подготовка на случая от Найджъл Греъм. Едва можеше да повярва, че най-сетне разследването бе започнало. Почувства, че очите му се замъглиха, когато Греъм се изправи. Висок, строен и съвършено владеещ се, хванал с една ръка ревера на тогата си в традиционната поза, младият адвокат се обърна към съда. Тонът и маниерът на речта му бяха съвсем неформални, напълно лишени от риторика, почти в разговорен стил.

— Милорд — обърна се той към председателя на съда, — на 15 декември 1921 година и през следващите дни, тъжителят Рийс Матри бе съден в съда на графството Уъртли по обвинение, че на осмия ден от септември 1921 година в град Уъртли е убил Мона Спърлинг. Тъжителят ви не се призна за виновен и процесът продължи пред жури, председателствано от съдията мистър Омен. На 23 декември 1921 година Матри бе осъден на смърт. Впоследствие смъртната присъда произнесена над вашия тъжител, беше смекчена от министъра на вътрешните работи с присъда за доживотен затвор, по силата на която тъжителят бе преместен в затвора на Негово Величество в Стоунхийт, където бе държан в продължение на петнайсет години.

Министърът на вътрешните работи, упражнявайки кралски прерогатив, назначи този съд да разследва пълно материята, по която тъжителят е бил осъден и предвид свързания с това обществен интерес, нареди процесът да е публичен. Аз се явявам от името на тъжителя и ще покажа, че той е невинен по обвинението, съдържащо се в указания обвинителен акт; че присъдата му следователно е погрешна, несправедлива и представлява груба съдебна грешка.

Пол наблюдаваше изпод вежди тримата блюстители на реда, които седяха толкова близо до него, че ако се наведеше встрани, можеше да докосне всеки от тях до рамото. Профилът на полицейския началник Дейл изразяваше пълна невъзмутимост. Изражението на Омен беше високомерно разсеяно. Спрот, протегнал напред крака, се беше позачервил, но погледът му беше твърд и решително безразличен. Пол отмести очи към самотната, тромава фигура на баща си, изстрадващ отново изпитанието на един публичен процес, и изведнъж сърцето му затупа лудо, със задушаваща енергия. Макар и късно, най-сетне щеше да има реабилитация за този човек. Бързо, за да не загуби самообладание, той отмести погледа си.

Греъм, след като завърши предварителното си изложение, бе замълчал и за момент си позволи да погледне изпитателно към съда. След това със същия овладян маниер започна пледоарията си:

— Милорди, до преди дванадесет месеца случаят Рийс Матри лежеше заровен в прашните архиви на Министерството на вътрешните работи. Този случай е бил забравен за цели петнайсет години; осъденият убиец е излежавал доживотната си или по-точно смъртната си присъда в затвора на Негово Величество; всичко е било наред за обществото.

Тогава по чиста случайност синът на този осъден убиец, от когото са били укрити всички факти на престъплението, открил ненадейно позора, ужасното петно лепнато върху баща му. Този позор и това петно в известна стенен се наследявали и от него. При все това, победен от фактите, той вярвал в силата на закона и ужасен приел срамната даденост, че родителят му е убиец. Все пак тласкан от синовна обич и преданост, той бил принуден — почти против волята си — да разкрие ужасните обстоятелства довели баща му до това тежко престъпление. Започнал упорито и решително; в течение на месеци на страдание и най-жестоко противопоставяне, разкрил стъпка по стъпка цялостните факти по този забравен случай. Милорди, поради тези усилия и резултатите постигнати с тях, ние сме се събрали тук, в този съд, днес.

Встъпителните думи на Греъм и спокойната тържественост, с която бяха произнесени, произведоха сензационен ефект върху публиката. Пол, приковал очи в пода, потрепери вътрешно, когато след полагащата се пауза, Греъм поднови изложението си и като поглеждаше от време на време в книжата пред себе си, продължи да определя и анализира фактите по арестуването, процеса и осъждането на Рийс Матри през 1921 година. Макар и запознат с тези отдавнашни събития, Пол не можа да удържи прилива на парещи чувства, докато Греъм спокойно подхвана и точка по точка в безпогрешна последователност изложи в подробности косвените доказателства, които бяха оплели в мрежата си баща му.

Брилянтната, умело построена реч трая почти три часа с едно прекъсване за обяд. В края на тази реч, преди да бе отзвучал несъмненият й ефект, Греъм спокойно и методично, без да прояви признаци на умора, се поклони към съда и обяви, че желае да призове свидетелите си.

— Милорди — каза той, — предлагам на първо място да призова самия тъжител. На процеса, поради безпрецедентната атака отправена към личността му от кралския прокурор, на Рийс Матри не е била дадена пълната възможност да се защити. Сега той ще даде показания отричащи всякаква връзка с престъплението и ще отговори на всички въпроси, отнасящи се до обвинението.

Държавният адвокат веднага се изправи на крака и протестира. През цялото време, докато Греъм бе говорил, той бе седял на мястото си раздразнен, но безпомощен. Сега възкликна:

— Милорди, аз желая, не, горя от желание да подпомогна законното разследване в този случай. Не бива обаче да се правят опити да се гледа делото отново. Енергично се противопоставям на това да се разреши на обвиняемия да дава показания отново.

Вълна на възбудено оживление премина по залата. Пол видя, че баща му се изправи в стола си и обърна напрегнатото си лице към Греъм. Тяхна Светлост съдиите бяха приближили главите си. Съветваха се. След малко господин съдията Фрейм обяви решението им:

— Съдът е заинтересуван да разследва всяко ново доказателство, което може да има отношение към предишната присъда. Не е необходимо и е нежелателно да изслушваме лично обвиняемия. Показанията му при предишния процес са пред нас и ние подробно сме ги разучили. Правдоподобността им вече е била определена от съдебно жури. Това, което трябва да направим, не е една субективна преоценка на достоверността им, а да решим до каква степен тя може да бъде преоценена при новите доказателства. Ако съществуват такива. Вашата задача, мистър Греъм, е да ни изложите новите доказателства.

Матри, наведен напред, беше изслушал думите на Негова Светлост с нарастваща възбуда. И сега всред оживлението, което настъпи, изведнъж се изправи на крака с непохватната си фигура, смешно облечен, целият разтреперан. За ужас на Пол, той размаха вестника си към съда и изрева с дрезгав глас:

— Това е несправедливо! Аз трябва да имам думата! Имам да кажа много неща. Искам всички вие да ги чуете. Как ме смазаха. Как ме държаха в дранголника петнайсет години! — Гласът му се повиши до краен предел. — Не можете да ми запушите устата сега, както го сториха преди!

Размахвайки диво ръце, Матри най-сетне бе укротен на стола си от Греъм и няколко помощници. Известно време в залата царуваха възбуда и врява, последвани от вцепенение и парализа, после от гробна тишина.

Досега вглъбен в себе си, Пол изведнъж осъзна, че до него майка му и Ела плачеха. По-нататък Дън и Мак-Ивой си разменяха тревожни погледи. Спрот и Дейл, показвайки за пръв път някаква емоция, изглеждаха мрачно доволни.

Тогава с голяма тежест в маниера господин съдията Фрейм се обърна намръщен към Матри:

— Готови сме да бъдем много снизходителни. Ала трябва да посъветвам тъжителя, че подобно държане не би могло да спечели благоразположението на съда по неговия случай. Нещо повече, длъжен съм да го предупредя, че ако това се повтори, ще бъде държан отговорен за неуважение към съда.

Греъм, завърнал се на мястото си, бързо и ловко се намеси:

— Милорд, от името на тъжителя предлагам на съда искрените си извинения за това достойно за съжаление, но може би разбираемо избухване. А сега, с позволението на Ваша Светлост, ще призова моя пръв свидетел, изтъкнатия експерт от Министерството на вътрешните работи, сър Малкъм Герисън.

Държавният адвокат пак скочи пъргаво на крака.

— Милорди, отново възразявам. Недопустима е по-нататъшна експертиза, освен ако за нея не възникне необходимост, породена от нови факти.

Съдията Фрейм кимна с глава в знак на съгласие.

— На какво основание, мистър Греъм, желаете да изнесете пред нас показанията на сър Малкъм Герисън?

— Милорд — отвърна Греъм, — както знаете, сър Малкъм е нашият най-изтъкнат криминалист. Той е описал уврежданията и раните нанесени на убитата жена. На времето той е видял снимките, направени на трупа, видял е и бръснача, приет от обвинението за смъртоносното оръжие. Сър Малкъм определено е на мнение, че този инструмент няма абсолютно нищо общо с престъплението.

Господин съдията Фрейм направи гримаса и се консултира с колегата си. След малко обърна навъсения си поглед към Греъм.

— Мистър Греъм, отново погрешно разбирате вашите функции. Ние не сме тук, за да разглеждаме делото отново, в който случай мненията на вещите лица биха имали пряка връзка с процеса. Събрали сме се да изслушаме и преценим всички нови доказателства, които сега бихте могъл да представите и които биха могли да повлияят на предишното заключение на съда. Не съществува случай в света, при който защитата да не може да осигури ново експертно заключение, дори години след осъждането, но това не е ново доказателство, то е просто ново предположение.

Пол усети, че го обля гореща вълна на възмущение, после почувства хлад. Нима на всяка крачка щяха да срещат спънки? Ала Найджъл Греъм само наклони глава, приемайки решението на съда със съвършено равнодушие.

— Милорди, схващам, че вашето намерение е да ограничите колкото е възможно броя на свидетелите. По тази причина ще призова само петима, на което евентуално не можете да възразите. Досежно въпросът, който повдигнахте за онези, които са видели трупа, ще си спомните, милорди, от разучаването, което сте направили по случая, че доктор Тюк — лекарят, който пръв е видял трупа на убитата жена непосредствено след настъпването на смъртта — не е бил призован да свидетелства на процеса. Милорди, в целия ви опит не бихте могли да назовете и един случай, при който лекарят, пръв огледал трупа, да не е поканен да свидетелства. Защо в този случай такъв основен и важен свидетел е бил пренебрегнат? Доктор Тюк сега е покойник, но вдовицата му е тук днес, за да отговори на този много съществен въпрос.

През съдебната зала премина оживен ромон, когато извикаха името на мисис Тюк. След малко тя зае мястото си в свидетелската ложа — възрастна жена, облечена в черно, на чието обикновено, набръчкано лице бяха изписани почтеност и честност. Тя положи клетвата, после се изви към Греъм, който с непринуден тон започна разпита си:

— Вие сте вдовицата на доктор Тюк, който почина през 1933 година и няколко години преди смъртта си практикуваше в района Елдън на Уъртли?

— Това е така, сър.

— Знаете ли, че съпругът ви беше повикан в дома на мис Спърлинг в нощта на убийството?

— Знам.

— Каза ли ви той нещо свързано с това?

— О, да. То беше такова ужасно събитие, че много пъти сме говорили за него.

— Изрази ли съпругът ви по някакъв повод изненада, че на процеса не са го призовали за свидетел?

— Изрази наистина. Казваше, че това било много съществено. Казваше, че… — Тя млъкна, отправяйки боязлив поглед към съда.

— Не се страхувайте, мисис Тюк. Целта на този съд е да се сдобие с вашите показания, не да ги потисне. Какво казваше той?

— Казваше, че съдебните власти не считат мнението му за съществено.

Вълна от оживен интерес премина отново през залата и за пръв път вниманието на публиката се насочи към сър Матю Спрот. Макар и много добре да беше запознат с фактите, Пол също се почувства завладян от надигналата се възбуда.

— Разкажете ни, мисис Тюк — продължи Греъм, — със свои думи възгледите на съпруга ви по въпроса, който той многократно е споделял с вас.

Свидетелката не отговори веднага. Отпи вода от чашата пред нея.

— Е, добре, сър — започна тя. — Доктор Тюк винаги мислеше, че убийството не би могло да бъде извършено с бръснач. По негово мнение, инструментът е бил твърде различен — островръх и проникващ, по-скоро хирургически скалпел, отколкото нещо друго.

— Как той е стигнал до това заключение?

— След внимателно изследване на уврежданията по трупа. Както знаете, сър, той намери дълбока проникваща рана в дясната страна на шията, после обширен разрез достигащ до лявото ухо.

— И тъй, заключението му беше, че първо, островърхо и с тънко острие оръжие е било забито дълбоко в големите съдове на шията, преди вторично нанесената дълбока порезна рана?

— Да, сър.

— И че един бръснач със своя закръглен, тъп край не би могъл да постигне такъв резултат?

— Точно това казваше той, сър. Вярваше също така, че нападението е извършено от някой много силен физически и в разярено състояние индивид. Нещо повече, разположението на раните и начинът, по който кръвта е плиснала върху килима близо до трупа, го караха да вярва, че ножът е бил държан от човек, който си служи с лявата ръка.

— Човек, който си служи с лявата ръка — повтори Греъм с особено натъртване, вперил малко строг поглед в свидетелката. — Спомняте си това ясно и определено, така ли?

— Напълно ясно и определено! — Устните на вдовицата леко потрепнаха. Тя продължи със затрогващо достойнство. — За мен доктор Тюк беше добър съпруг, сър. Аз уважавам паметта му. Мислите ли, че бих му приписала думи, за които знам, че са неверни?

— Нито за момент. Само исках да направя вашата добросъвестност неоспорима и очевидна за целия съд.

Изглежда, усетил предизвикателство в тези думи и в моментния поглед, отправен му от Греъм, държавният адвокат каза малко сопнато:

— Не разбирам с каква цел тази свидетелка беше разпитана толкова подробно. Засега нямам въпроси.

— В такъв случай това е всичко, мисис Тюк. Много сме ви задължени. А сега моля да се яви следващият свидетел.

По даден от мистър Греъм знак старата дама слезе от свидетелската ложа и извикаха името на професор Валентайн.

Лицето, което сега пристъпи напред, беше нисичък и натрапчиво услужлив на вид мъж на около петдесет, облечен професионално в пооръфан редингот със сатенени ревери, висока бяла яка и черна връзка. Имаше нездрав вид и над високото му чело се издигаше кичур дълга черна коса, която падаше назад към раменете и му придаваше вид на второразреден импресарио. След като положи клетвата, той зае поза с едната ръка на хълбока и другата на облегалката пред себе си, готов, както изглеждаше, за всяка евентуалност.

— Мистър Валентайн — започна благо Греъм, — вие, както разбирам, имате известни познания по почерците.

— Аз съм професор по графология — заяви с достойнство Валентайн. — Притежавам съответната диплома. И мисля, тоест мога да кажа, че репутацията ми на експерт е всеобщо известна.

— Превъзходно. Всъщност на процеса вие свидетелствахте, че бележката, намерена в апартамента на убитата жена, с която е била уговорена срещата, е била написана от Рийс Матри?

— Да, сър… специално бях поканен от обвинението.

— По това време вие схващахте тежестта и важността на вашето мнение и бяхте съвършено сигурен, предполагам, че то е било правилно и вярно?

— Без съмнение правилно, сър. Имам голям опит и съм удостоверявал валидността на частни и държавни документи в ред случаи от първостепенна важност.

— Тогава бихте ли ни казали, мистър… простете, професор Валентайн, как стигнахте до такова съвсем категорично заключение?

— Чрез употреба на увеличително стъкло, сър. Сравних увеличени снимки на текста на въпросния документ с образец от почерка на обвиняемия от пощенската картичка, за която той призна, че е написана от него. Така, благодарение на подготовката и опита си, можах да стигна до недвусмисленото заключение, че бележката също е била написана от Матри, макар и с преправен почерк.

— Преправен по какъв начин?

— По простия и често прилаган начин да се държи писалката с лявата ръка.

— Аха! Значи бележката, с която е била уговорена срещата, беше написана с лявата ръка?

— Извън всяко съмнение, сър. И то, от обвиняемия Матри.

— От Матри — съгласи се с усмивка Греъм. — Такава твърда убеденост естествено придава и самоувереност. Аз не съм специалист по въпроса, професоре, за да вникна в тайните на вашето изкуство. Въпреки това, според мнението на най-големите авторитети в тази област, на доказателства от този вид, основани само на лично мнение и на теорията, невинаги може да се разчита безрезервно. Може би сте чули за случая Адолф Бек?

Професорът не отговори, но лицето му придоби високомерно изражение.

— В този случай, професоре, един експерт графолог с призната репутация заяви под клетва, че известни писма са били написани от един човек на име Адолф Бек, който по силата на това доказателство бе осъден на пет години затвор. В края на тези пет години, които той излежа изцяло, беше доказано безспорно, че не той е писал писмата и е напълно невинен. Експертът графолог е направил чудовищна, непростима грешка, захвърлила за пет години един невинен човек в затвора.

Ядосан, Валентайн тръсна назад косата си.

— Аз нямам нищо общо със случая Бек.

— Разбира се, че не, професоре. Вашият случай беше Рийс Матри и това е, което непосредствено ни засяга. Сега според вашето мнение има три отделни и ясно разграничими пункта. Първо: бележката е написана с лява ръка. Второ: почеркът е бил преправен. И трето: бележката е била написана от Матри. Бихте ли ни казали кои от тези находки основавате на факти и кои върху лични умозаключения?

Професорът сега изглеждаше доста смутен, но отговори с известно раздразнение:

— И най-неопитния новак, сър, може да разбере от наклона и разположението на буквите, че въпросната бележка е писана с преправен почерк и с лява ръка. Що се отнася до третата точка, тук се изисква техническа квалификация от по-висок разред… бих могъл да употребя дори думата „интуиция“… един вид шесто чувство, което помага на експерта да разпознае даден специфичен почерк измежду стотици други.

— Благодаря ви, професоре — каза спокойно Греъм. — Точно това исках да узная. Нека обобщим. И така, с всичките си сетива вие се убеждавате, че бележката е написана с преправен почерк и с лява ръка. С шестото си чувство обаче, с вашата интуиция, твърдите, че е била написана от Матри. Това е всичко.

Професорът, сега по-разрошен и по-високомерен отпреди, отвори уста сякаш искаше да каже нещо, ала изглежда отсъди, че е по-разумно да го премълчи и се оттегли.

Мистър Греъм се обърна към съда:

— Милорди, с ваше позволение ще призова съдебния лекар доктор Добсън.

Отново държавният адвокат, въпреки туловището си, пъргаво скочи на крака.

— Милорди, трябва енергично да възразя. Вие сте съгласни, че ние не сме тук, за да гледаме делото отново. Съдебният лекар беше подробно изслушан на оригиналния процес. Недопустимо е да повтаря показанията си.

— Освен ако — намеси се спокойно Греъм, — както заявихте вие, тази необходимост не произтича от нови факти.

Последва напрегнат момент, мълчалив сблъсък на волите, нарушен от гласа на съдията Фрейм.

— Вие желаете да призовете съдебния лекар именно на това основание?

— Ако Ваша Светлост не възразява.

Съдията кимна в знак на съгласие и един тъмнокос мъж с атлетична фигура, пъргава походка, с приятно мъжествено лице, облечен в морскосин костюм, прекоси залата. Със спокойствието на човек, често заставал на това място, той се качи в свидетелската ложа.

— Доктор Добсън — започна Греъм с подкупващ маниер, — вие чухте теорията на доктор Тюк, изложена от вдовицата му кратко, но много ясно пред съда, досежно уврежданията на убитата жена. Какво е мнението ви за тази теория?

— Глупости.

Думата не беше произнесена с презрение, а с обезоръжаваща усмивка и предизвика весело оживление в залата. Макар че веднага се овладя, Матри изскърца със зъби и изгледа свирепо и двамата.

— Глупости ли, докторе? Не е ли силна думата?

— Попитахте ме за мнението ми. Казах ви го.

Пол притаи дъх. Усъмни се дали беше разумно да се призове съдебният лекар и се страхуваше, че Греъм ще се провали с този самоуверен и непоколебим свидетел. Ала спокоен и невъзмутим, младият адвокат продължи:

— Може би сте противник на теориите въобще?

— Когато намеря жена с прерязано гърло и глава почти отделена от тялото, не изпитвам особена нужда от теоретични спекулации.

— Разбирам. Вие веднага заключихте, че смъртоносното оръжие е очевидно едно — бръснач.

— Нито веднъж не съм споменал думата „бръснач“.

— Но обвинението в обвинителния си акт изрично изтъква като действително фатален инструмент бръснача.

— Това не е моята област.

— Тогава да се върнем към вашата област. Да оставим настрана теоретизирането. Какво беше вашето заключение, ако имате такова, по отношение на оръжието?

— Че раните са нанесени с изключително остър инструмент.

Оправдано, но по погрешни мотиви, докторът започваше да се нервира.

Греъм благо му се усмихна.

— И така, както доктор Тюк е твърдял, убиецът би могъл да употреби тънко остро оръжие, например скалпел.

Раздразнение и честност открито се сблъскаха по лицето на Добсън.

— Да — каза той накрая, — предполагам би могъл. Стига да е имал известни познания по анатомия.

— Известни познания по анатомия — повтори Греъм, придавайки на фразата вълнуващо значение, въпреки спокойния си тон. — Благодаря ви, докторе… много ви благодаря. А сега… вие извършихте аутопсията на убитата жена, нали?

— Естествено.

— Вие открихте, че е била бременна?

— Посочих този факт в доклада си.

— Уточнихте ли срока на бременността?

— Разбира се — разгорещи се малко съдебният лекар. — Да не би да искате да кажете, че съм изпълнил задълженията си небрежно и безотговорно?

— Далеч съм от подобна мисъл, докторе. Каквито и различия да имаме по въпроса за метафизиката, аз съм убеден във вашата абсолютна почтеност. От колко време беше бременна убитата жена?

— Три месеца.

— Сигурен ли сте?

— Така сигурен, както че стоя в тази ложа. Докладвах, че тя е била бременна от три месеца… може би ден, два повече.

— И вашият доклад беше изпратен на обвинителя?

— Разбира се.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко.

С приятна усмивка Греъм отпрати Добсън, после се обърна към съда.

— Милорди, с ваше позволение ще извикам четвъртия си свидетел.

Появи се мършав дребен мъж, с тясно лице, плешив и преждевременно остарял, облечен в кариран костюм, твърде голям за съсухрената му фигура.

— Как се казвате?

— Хари Рока.

— Настоящо занятие?

— Коняр… в хиподрума Нотингам.

— Преди петнайсет години вие разкрихте пред полицията фалшивото алиби, което Матри се беше опитал да си уреди.

— Да.

— Познавахте ли Матри добре?

— Срещахме се тук-таме с него.

— Къде се запознахте?

— В Шърууд Пуул… през януари 1921 година.

— А по-късно го запознахте с Мона Спърлинг?

— Така беше, сър.

— Можете ли да си спомните кога точно стана това запознаване?

— Много добре си спомням. Беше в деня на големия конен хендикап^[2] през юли в Кетърик. Спомням си го много ясно, защото бях заложил пет лири на победителя… Уорминстър.

— Казвате юлския хендикап?

— Да, сър. Проведе се на четиринайсети юли.

— Споменахте ли точната дата на следователя?

С наведена глава, Рока помълча за малко.

— Не си спомням.

— Опитайте се да освежите паметта си.

— Не — Рока упорито поклати глава, — не си спомням. Те не се интересуваха много… види се не мислеха, че е важно.

— Разбирам. Не е било важно да се докаже, че най-зловещото внушение, най-осъдителната брънка от всички показания срещу Матри е била от гледна точка на времето една абсолютна невъзможност. Достатъчно. Благодаря ви.

Докато Рока се запъти към мястото си в залата, Греъм отправи благ поглед към съда.

— Милорди, моята следваща свидетелка е Луиза Бърт.

Тя влезе наперено, само с лека сянка на безпокойство в ъгълчетата на очите си, с онази превзета самоувереност, която Пол така добре познаваше. Тя не видя Пол, нито пък погледна към Матри, който от момента на влизането й впери в нея поглед, искрящ от омраза.

След като положи клетва, Греъм се обърна към нея със своя най-учтив подход:

— Вие сте Луиза Бърт, нали?

— Да, сър. Поне бях. — Тя стана предпазлива. — Както вероятно знаете, съвсем неотдавна се омъжих.

— Нашите поздравления! Много сме ви задължени за появата ви тук, особено в такова време.

— Трябва да кажа, че за нас беше изненада, когато ни свалиха от кораба. Ама аз с най-голямо желание се подчиних, сър.

— Благодаря ви. Мога да ви уверя, че не сте била призована тук без съответната причина. Разбирате, сигурен съм в това, че показанията, които дадохте на процеса преди петнайсет години, бяха от изключителна важност и всъщност може би решаващи за осъждането на обвиняемия.

— Направих всичко, каквото можах, сър — отвърна скромно Бърт. — Повече от това не мога да кажа.

— Да си дойдем на думата сега. Нощта на убийството е била вярвам, тъмна и дъждовна.

— Да, сър. Спомням си я като че ли беше вчера.

— И беглецът, който изскочи от номер петдесет и две на Ашоу Теръс, тичаше много бързо?

— Наистина много бързо, сър.

— Толкова бързо, че профуча край вас за секунда.

— Предполагам, че за толкова, сър. — Бърт говореше замислена.

— И все пак добихте една много ясна и пълна представа за този човек. Носел, казахте вие, бежова мушама, карирано кепе и кафяви ботуши. Обяснете ни сега как можахте за миг и в тъмнината да го видите и опишете така подробно, и така пълно?

— Е, видите ли, сър — отвърна Бърт самоуверено, — той пробяга под уличната лампа. И тя го освети напълно.

— Часът беше осем без двайсет?

— Точно така, сър. Тръгнах от пералнята с моя приятел в седем и половина, а до номер 52 е по-малко от десет минути път.

— Така че сте абсолютно сигурна за времето?

— Мога да се закълна, сър. Всъщност вече се заклех.

— В такъв случай, как сте могла да огледате толкова добре беглеца под уличната лампа? В района Елдън по заповед на общината в сила от 1921 година, уличното осветление не се пали преди осем часа вечерта.

За пръв път Луиза Бърт видимо се смути и крадешком потърси с поглед Дейл, който умишлено бе отместил погледа си от свидетелската ложа.

— Изглежда лампата е светела, сър — настоя най-сетне свидетелката. — Видях го за миг, но образът му просто се запечата в мозъка ми.

— Тогава защо този запечатан образ обективно и съществено се различава от последното ви показание, подписано от вас след повторен разпит в полицейския участък?

Бърт провеси глава унило и не каза нищо.

— Би ли могло да е заради това, че сте получила известен тласък и насочване от следствените органи?

— Възразявам, милорди — буйно скочи на крака държавният адвокат, — на подобни недопустими и непростими намеци.

— Е, тогава да оставим това — съгласи се разумно Греъм. — Ако не греша, вие казахте, че бягащият мъж е бил гладко избръснат, нали?

— Да — отвърна след известно забавяне Бърт.

— Вие направихте това изявление веднага и без колебание. Публикуваха го в пресата и то не би могло да бъде оттеглено назад, освен ако от вас не се снеме всякакво доверие. — Греъм направи пауза. — Така или иначе, човекът, който идентифицирахте в Ливърпул като беглеца, тоест Матри, беше с мустаци, каквито е носил през предшестващите шест години.

— Не мога да си го обясня — унило отвърна Бърт. — Като размислих, изглеждаше, че е имал мустаци. Казах ви, че направих всичко каквото можах.

— Разбира се, че сте го направила — каза утешително Греъм. — Това става все по-очевидно. Ех, ще оставим настрана онези дреболии като незапалената улична лампа, мустаците, промененото описание на облеклото и ще преминем на нещо дори по-необикновено.

В залата цареше напрегната тишина. Самочувствието на Луиза Бърт се бе изпарило. Тя продължаваше да търси с поглед някакво насърчение от Спрот, после от полицейския началник и когато и двамата с мрачни лица отказаха да срещнат погледа й, тя се огледа отчаяно наоколо си. Изведнъж съзря Пол. Трепна. Очите й се разшириха и ярка червенина обля бледите й пълни бузи.

— Въпросът е — продължи Греъм, — за връзката ви с Едуард Колинс. Бяхте ли приятели с него?

Луиза Бърт избухна в плач и вкопчи ръце в облегалката пред себе си.

— Чувствам се зле — изскимтя тя. — Не мога да продължа. Имам нужда да полегна. Току-що съм омъжена.

Съдията Фрейм се намръщи и с това усмири слабото хихикане, което изразяваше напрежението в залата.

— Болна ли сте? — попита той.

— Да, сър, да, Ваша Светлост. Трябва да си почина.

— Милорди — каза разумно Греъм, — с ваше позволение, напълно съм съгласен, че на свидетелката трябва да се осигури известна почивка. След това трябва обаче отново да я призова, предвид друга материя от голяма важност, по която искам да получа показания.

След кратко съвещание съдиите се съгласиха. Докато помагаха на Луиза Бърт да слезе от свидетелската ложа, съдията Фрейм хвърли поглед към часовника в съдебната зала, който показваше четири без пет. С отсечен глас той отложи разследването за другата сутрин.