Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (41)

Глава тринадесета

Утрото на втори март беше ясно и меко. Врабци цвъртяха измежду минзухарите, които обсипваха с жълти точки поляната пред болницата Сейнт Елизабет. Времето беше истински пролетно. Слънцето грееше с първите си топли лъчи, жизнените сокове се бяха раздвижили в брястовете, засадени от двете страни на късата алея пред входа, а по върховете им вече зеленееха първите нежни листенца. Влажната земя, бъблейки с невидими ручейчета, се беше събудила за нов живот.

Такъв беше денят на изписването на Пол от болницата.

Много преди пладне, часът в който Дън бе обещал да го вземе, Пол беше готов. Седнал в салона на Сейнт Елизабет, той се бе сбогувал с всички, а със специални думи на благодарност и сърдечно стискане на ръката със закръгленичката, червенобузеста и винаги засмяна сестра Маргарет, която се бе грижила за него. Беше прекарал тежко заболяване, но реброто му вече бе заздравяло, белият му дроб отново се беше разгърнал, а кашлицата — отзвучала. Сега, макар че силите му не бяха възстановени изцяло и все още изпитваше слабост, беше изписан като клинично здрав.

Точно на часа Дън пристигна с такси. След дълга сцена в салона — той, види се, беше на голяма почит всред добрите сестри — и след оказаното им гостоприемство и от страна на преподобната игуменка, която ги почерпи с бисквити и шери, Пол и Дън най-сетне потеглиха.

Докато пътуваха към града и свежият въздух струеше през отворения прозорец, Пол изведнъж усети изблик на вълнуващо нетърпение, породено от бъдещето, което непосредствено го очакваше. Нали за това бе работил и страдал през изминалите мъчителни месеци.

— Наех ви стаи в „Уиндзор“ — наруши мълчанието Дън. — Не е от най-скъпите хотели, но е тих. Нелошо място, в което да береш плодовете на своя труд.

С благодарен поглед Пол показа готовността си да приеме всичко, което Дън бе уредил за него.

— Всъщност — продължи другия, — когато майка ти пристигне утре, можете да останете тук, докато процесът свърши. Вестник „Кроникъл“ поема разноските. Не, недей да ми благодариш! Представлението е наше. Ето ти и трийсет лири по същата причина. Имай грижата за тях. Ще трябва да купиш дрехи и други неща на баща си. Ако много настояваш, можеш да се разплатиш, когато изплатят обезщетението.

— Какво обезщетение?

Дън го изгледа косо.

— Изглежда, че баща ти ще предяви иск към правителството. По мнението на адвоката може би за пет хиляди лири.

Пол посрещна с мълчание тази неочаквана новина. Макар че в сегашното му настроение перспективата за такава компенсация изглеждаше относително маловажна, тя помогна на Пол да приеме с по-малко угризения снопчето банкноти, които Дън му подаде. Пол размишляваше върху очакваното радостно събитие и някак си особено се радваше на това, че щеше да има един цял ден на разположение да бъде насаме с баща си, преди майка му да пристигне от Белфаст на другата сутрин.

— Видя ли го? — попита той след кратко мълчание.

Дън кимна.

— В хотела е. Смит от нашата редакция е при него.

— За всичко си се сетил.

— Бих желал да е така — отвърна кратко Дън.

В маниера му, макар и много внимателен и деликатен, личеше известна рязкост и след пауза той промени темата.

— Виждал ли си Лена в последно време?

— Не. — Лицето на Пол се промени. — Не, откакто ме настани в болницата онази нощ.

— Тогава явно не знаеш нищо за нея — каза рязко Дън. — Време е да научиш!

И загледан право пред себе си, с няколко лаконични изречения той разказа историята й на Пол, без да спести нищо от фактите.

Замаян и потресен, Пол усети как гърлото му се свива. Колко погрешно я беше оценил! Какъв глупак… какъв сляп, самодоволен „светец“ се беше показал! Споменът за лицето й, искрено и тъжно, го разтърси из дъно. Когато успя да овладее гласа си, каза:

— Аз трябва да я видя!

— Заминала е.

— Заминала?

— Напуснала е работа — Дън сякаш извличаше някакво парливо удоволствие от отговора си — и изчезнала.

— Но защо?

— Как бих могъл да знам?

— Знаеш ли поне къде е отишла?

— Не знаехме… но сега знаем. — Дън погледна крадешком събеседника си. — Работи като келнерка в един евтин ресторант в Шефилд.

— Имаш ли й адреса?

— И да го имам, не е за публикуване в печата — отвърна Дън с потайна сдържаност, която приключи разговора на тази тема.

Таксито беше заобиколило търговския център на Уъртли и след като прекоси моста на Нотингам Роуд, сега се промъкваше през южните предградия. По много от улиците, които преминаха, Пол беше скитал през времето на нищетата си, когато за него животът не обещаваше нищо, освен безнадеждност. Най-сетне стигнаха района Феърхол и спряха пред „Уиндзор“ — една строена сякаш без план, грубо измазана сграда, с дървени балкони, няколко кулички и червен керемиден покрив. Беше хотел пансион, построен преди десетина години. Започнат в началото с грандиозен замах, който се беше оказал финансово неизгоден, постепенно се беше смалил до заведение предимно за търговски пътници, достатъчно почтено, но винаги полупразно и не особено привлекателно.

Докато минаваха през въртящата се врата, заизкачваха застланото със зелена пътека стълбище и спряха пред вратата на един апартамент от първия етаж, Пол почувства, че Дън го гледаше, сякаш се канеше да му каже нещо. Но сега той не можеше да чака. Развълнуван и в трескаво нетърпение, Пол се втурна напред през вратата.

Във всекидневната, на масата до прозореца, в компанията на секретаря Смит, седеше възрастен човек и ядеше шунка с яйца. Беше около шейсетгодишен, с тромаво телосложение, набито туловище и мускулести ръце. Главата му, частично оплешивяла и покрита зад стърчащите уши с остригана мръсносива коса, бе кръгла като гюле, циментирано върху масивните му, леко превити плещи. Кожата на врата му бе жълта като пергамент, торбеста и удебелена, нарязана с дълбоки като цикатрикси бръчки и обсипана с малки синкави петънца. Облечен в износен кафяв костюм, изпънат до пръсване по шевовете, със старомодна кройка и гротескно малък за размерите му, той имаше вид на черноработник в почивния си ден.

Тогава, докато Пол остана неподвижен на мястото си, с разтуптяно сърце, този напълно чужд човек повдигна остриганата си глава и като сбръчка чело, все още дъвчещ със силните си пожълтели зъби, впери в него студените си враждебни очи. В един мъчителен момент Пол не можа да каже нищо. Хиляди пъти и по хиляда различни начина той си беше представял тази среща, бързото разпознаване, топлата прегръдка, позволените сълзи. О, в какви нежни тонове той мислено беше украсявал срещата с обичния баща от детството си. Макар и подготвен за промяната, настъпила с годините, в никоя от картините, които въображението му бе рисувало, не беше присъствало дори далечно подобие на това опустошително преобразяване.

С усилие той се овладя, пристъпи напред и протегна ръката си. Пръстите, които след моментно колебание посрещнаха неговите, бяха дебели и мазолести, твърди като рог, с разцепени жълтеникави нокти.

— Е, господине — възкликна Дън със сърдечна нотка, така пресилена и неестествена, и в разрез със сдържаната му необщителност до момента, че неприятно подразни слуха на Пол. — Надявам се, че добре се грижат за вас!

Мъжът до масата изви поглед към Дън. Не отговори, а продължи да дъвче, зает сякаш с мрачна съсредоточеност да извлече изцяло насладата от вкусната храна.

Дън спаси положението като се обърна към Смит.

— Погрижи ли се за всичко, Тед?

— Да, мистър Дън — отвърна Смит.

— Не си позволил на репортьорите да безпокоят много мистър Матри, нали?

— Не, господине, не съм… Връчих им копия от нашето предварително подготвено изявление.

— Добре.

Замълчаха. Секретарят взе шапката си от пода до краката си и се изправи.

— Е, добре! — каза Дън, като премести тежестта си върху другия си крак. — Вие двамата не сте се виждали от много време. Смити и аз не искаме да ви пречим. Утре ще надзърнем пак. Обадете се, ако се нуждаете от нещо.

Вълна от неподправен страх обля Пол. Би дал всичко, за да задържи другите двама, но не можеше. Виждаше, че и те нямаха търпение да си тръгнат.

Когато вратата се затвори зад тях, той остана замълчан за малко, после взе един стол и седна до масата. Чужденецът, този Рийс Матри, който му беше баща, все още ядеше, наведен над чинията си. С бързи движения на пръстите си помагаше да натика храната в устата си, като от време на време, сякаш през маска, му хвърляше погледи, изпълнени с някакво угодническо любопитство.

Мълчанието стана непоносимо за Пол. Отчаян, почти несвързано, бавно и с накъсани фрази, той започна:

— Не мога да кажа колко се радвам… да те видя отново… татко. За мен това означава толкова много. Разбира се, след всичките тези години… и за двама ни е много трудно. Смея да кажа, че и ти се чувстваш неловко като мен. А има толкова много да се каже, че не знам откъде да започна. Има също и хиляди неща да се направят. Първото е да си вземеш прилични дрехи. Когато привършиш обеда си… трябва да вземем такси и да обиколим магазините.

Забележките, които звучаха така неадекватно в ушите му, постепенно заглъхнаха в мълчание. Пол едновременно се сепна и изпита облекчение, когато баща му заговори:

— Имаш ли мангизи?

Макар и малко смразен от грубостта на въпроса, Пол охотно отвърна:

— Достатъчно, за да преживеем.

— Не можах и петаче да измъкна от този Дън — каза баща му и продължи сякаш мислеше гласно: — Ще получа пари. Ще ги накарам да ми платят за онова, което ми сториха!

Гласът му сам по себе си беше груб и дрезгав като рядко употребяван инструмент, но по-грозни от гласа му прозвучаха страшната непримиримост и тъмната ненавист, с които бе просмукан.

Пол усети как сърцето му сякаш замря.

— Имаш ли цигара?

— Съжалявам — поклати глава Пол. — Не пуша. Наскоро ги оставих.

Матри го разучи с поглед изпод масковидните си вежди, като че ли искаше да разбере дали говори истината. После неохотно измъкна пакетче цигари от същата марка, която употребяваше Дън. Избра си една, изведнъж се сниши, сякаш се криеше и запали. С цигара потулена в шепата си, пушеше бързо и скришно, като поглъщаше жадно дима. Наблюдавайки напрегнатото мрачно лице, Пол почти с ужас видя коравосърдечната му вкамененост. Устата му изпод дългата, сурова, зле обръсната горна устна беше твърда като кремък и затворена като капан. Изведнъж, без да продума, Матри угаси с два пръста цигарата си и напъха угарката в джоба на жилетката си.

— Колко е часът?

Пол погледна сребърния си часовник и почувства завистливия поглед на баща си. Почти едновременно Матри каза:

— Нямам часовник.

Пол бавно разхлаби закопчалката на часовника от жилетката си, и му го подаде заедно с верижката.

— Можеш да си послужиш с моя. Докато си купиш по-хубав.

Без дума на благодарност, Матри претегли на ръка часовника и верижката; после, с онова бързо крадливо движение, характерно за повечето му действия, ги пусна във вътрешния си джоб.

В този момент на вратата се почука и една камериерка влезе, за да разчисти масата.

Пол се изправи. Знаеше, че за това държане на баща му имаше извинение, но все пак усети как сърцето му мъчително се сви. Едва чуто каза:

— По-добре е да излезем сега… и да направим покупките.

— Добре — съгласи се Матри. — Искам хубави дрехи.

Излязоха навън под ласкавото пролетно слънце и взеха такси до Ленърд стрийт, където влязоха в магазина за конфекция на Дрон — един от най-големите в града. Ако Пол се беше надявал да му олекне някак от това разсейване, то той бе грубо разочарован. Следобедът напредваше и се превърна в мъчителен кошмар за него. Чудатия, немарлив вид на баща му караше хората да се вглеждат в тях. Грубото му държане на един от щандовете почти доведе до сълзи младата жена, която ги обслужваше. Ала по-лошо от всичко беше опърничавата непреклонност, с която избираше най-неподходящи за него дрехи… Костюмът, който настояваше да вземе, беше от кариран плат, подходящ за много по-млад мъж; ризата беше от светла изкуствена коприна, връзката крещящо жълта, а обущата островърхи и кафяви. Баща му се въртя почти цял час в бижутерийния отдел, омагьосан от блясъка на витрините и Пол можа да го откъсне от там едва след като му купи голям пръстен.

Когато се върнаха в „Уиндзор“ в шест часа, Пол уморен и потиснат се отпусна на един стол във всекидневната. Матри отнесе пакетите, които ревниво бе носил, в спалнята си. Бави се там двайсетина минути. После се върна облечен от глава до пети с новите си дрехи, с часовника и верижката, с пръстена и с израз на навъсена суетност.

— Виждаш, нали! — възкликна той. — С мен все още не е свършено, въпреки онези там. Бих искал някоя от тези свини да ме види сега — по-специално Хикс. Трябва да излезем, да си направим едно угощение и след това да идем на театър.

— Току-що влязохме — каза бързо Пол. — Ще ни сервират вечерята тук.

Матри го изгледа, смръщвайки пергаментното си чело.

— Ще трябва да пийнем нещо.

— Да, разбира се — съгласи се Пол. — Какво предпочиташ?

— Уиски.

Матри се изтегна на кушетката и разгърна вечерния вестник, който бе накарал Пол да купи на връщане.

— Трябва да отида там. Направиха ми снимки. Ще ги накарам да ми плащат за всичко, което отпечатат за мен.

Пол натисна звънеца и след малко се появи камериерката, която беше разчистила масата преди. Докато Пол даваше поръчката си за вечерята и за бутилка уиски, баща му, изтегнат на кушетката в новите си дрехи, фиксираше с поглед камериерката над ръба на вестника. Беше високо момиче с глуповато изражение на лицето и хлътнали бузи; това внимание от страна на човек толкова известен в очите на обществото, я накара да се изчерви и усмихне превзето.

— Тя знае кой съм аз — похвали се Матри, когато момичето излезе.

Вечерята пристигна, но Пол едва се докосна до нея. На свой ред Матри яде с вълчи апетит, без да произнесе и дума. Когато привърши, отпуши бутилката и си наля щедра порция уиски. Взе си чашата и бутилката и се премести на стола с висока облегалка до стената. Седна с изправена стойка, мълчаливо загледан пред себе си в нищото, с мрачна съсредоточеност във втренчения поглед, която плашеше. От време на време доливаше чашата си, а устните му потрепваха като че говореше на себе си. Изглеждаше, че напълно бе забравил за присъствието на Пол, а когато момичето влезе да смени покривката, за нейно разочарование, той не й обърна никакво внимание.

Тишината продължаваше да тегне над Пол и той почти в паника впери поглед в гротескната фигура на баща си, потънал в мрачни мисли. Как би могъл този човек да бъде мъжът, който не бе пропуснал и седмица да не му донесе някоя играчка; който тъй благороден и елегантен го бе водил за ръка да пускат книжни лодки в езерото на парка; който с голямо старание му бе рисувал и изрязвал фигурки, а във всяко негово действие бе имало обич и грижовност. Какъв ужасяващ процес на огрубяване и оскотяване бе довел този човек до това състояние?

Искрица на съжаление се зароди и замъждука в гърдите на Пол, докато се опитваше да си представи смилащата всичко мизерия на тези петнайсет години — теснотата в килията, затворническите дрехи и долнокачествената храна, железните решетки, часовете в мрак и самота, постоянния надзор, вечния, съсипващ робски труд в пек и сняг, безрадостните дни и безкрайните нощи.

Ала тази искрица на съжаление сякаш веднага бе потушена от страшното физическо присъствие на баща му, изправен с втренчен поглед в стола си отсреща.

Изведнъж, с почти гальовно движение Матри извади часовника си. Дълго го гледа. После заговори:

— Девет часа. Те всички сега са на тъмно… върху хубавите си дървени нарове. Цял ден са били на кариерата, изпотени до червата, в дъжда. За вечеря е имало водниста супа… късмет е, ако докопаш късче хрущял в нея… и картофи… картофи, които имат вкус на сапун. Винаги тези картофи, сиви, пъпчести картофи… които вкисват вътрешностите ти. Всичко тъне в мрак… но те чуват в галерията… стъпките му, нагоре-надолу, надзирава ги през шпионките. Може би Хикс е дежурен… веднага го усещат, ако е той. Всички са нащрек, когато на служба е надзирателят Хикс.

Някои от тях са си премазали пръстите в кариерата, други имат мехури по дланите или болки в гръбнака… всички са с ревматизъм, който е допълнение към адската влага. Ала това няма значение. Важното е какво мислят. Легнали на наровете, всички си мислят само едно — за отвън. Опитват се да си припомнят какво е било навън, отвъд високите стени. Мислят си за хубавия живот, който са живели, за мекото легло, пържолата за вечеря, другите неща. Старите каторжници чукат по стените, изчукват новините… кой е опитал камшика, кой пристига, кой ще излезе. Ала повечето от тях знаят, че никога няма да излязат. Вътре са до живот. Нямат на какво да се надяват… просто са погребани живи.

А може и да не се чувстват тъй уютно, може и да не са в малката си хубава килийка. Предположи, че са направили грешка, че нещо са стъпили накриво. Тогава ще ги търсиш в карцера, осем на шест фута^[1], долу в избата. Тъмно като в рог. Няма и пъпчиви картофи. Хляб и вода… сух хляб и вода. Дори няма място да се обърнеш… две стъпки и удряш главата си в бетона… Там в действителност започваш да мислиш и се питаш кой си… къде се намираш и какво, по дяволите, си направил, че да се озовеш там. Също в карцера си обещаваш, че ако някога стените се пропукат и паднат, ще си го върнеш тъпкано… ще накараш някой да ти плати за всичко, което си изстрадал… Ще мразиш целия прокълнат свят… ще награбиш всичко за себе си… ако само стените се пропукат.

Е, бога ми, за мен те се пропукаха и отвориха. Сега можеш да се досетиш какво възнамерявам да правя.

Когато свърши монолога си, той се изправи и без да каже „лека нощ“, без дори да погледне към Пол, излезе от стаята. Тежките му стъпки прокънтяха по коридора към спалнята му. Настана тишина. Тогава Пол чу слабото жужене на звънец, последвано от шума на по-леки стъпки по коридора. Опита се да се размърда, но не можа да преодолее вцепенението си. Заслуша напрегнато, целият се превърна в слух, но леките стъпки не се върнаха.

От устните на Пол се откъсна неволен стон. Не посмя да отиде до другата врата, за да потвърди подозренията си. Ала по някаква подсъзнателна асоциация в ума му проблесна момента, когато днес следобед, след като бяха излезли от магазина, всред тълпата, баща му се беше блъснал в него. Инстинктивно ръката на Пол отскочи към вътрешния му джоб. Всичко, което бе останало от парите, около петнайсет лири, бе изчезнало.