Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (40)

Глава дванадесета

На сутринта в понеделник, двайсет и първи февруари, излизащият в Уъртли вестник „Кроникъл“ отпечати на титулната си страница първата от статиите на Дън по случая Матри.

Противно на навика си, защото обичаше да става късно и да се излежава в леглото, Дън отиде рано в сградата на „Кроникъл“.

Вестникарчетата по улиците крещяха заглавията, носейки специалните плакати, които Мак-Ивой бе напечатал. Като чу виковете им и видя, че написаното с огромни букви име „Матри“ се развява на вятъра, бавна тръпка на ликуване и тържество премина през тялото на Дън. Не беше суетен човек и не хранеше големи илюзии относно професията си. Ала вярваше страстно в свободата на печата и в силата на един добре списван вестник да прави добро.

„Е, сега всичко излезе наяве — помисли той развълнуван. — Това ще ги разтърси до дъно.“

Когато стигна до редакцията, Мак-Ивой беше вече там — бяха се спогодили заедно да наблюдават от кабинета му развоя на събитията и той не можа да устои да не сподели мислите си с редактора:

— Бих искал да видя лицата на Спрот и Дейл, когато открият какво им се сервира на закуска.

Мак-Ивой бе по-малко склонен към ентусиазъм. Той повдигна рамене с донякъде мрачно изражение.

— Вече сме вътре до веждите. Да се помолим на Бога нещо да не тръгне накриво.

През този ден нищо по-значително не се случи. Няколко от разпространителите телефонираха за стотици допълнителни бройки. Дън излезе да обядва и видя, че хората по улицата, в трамваите и ресторанта, който посещаваше, четяха вестника. Всичко беше спокойно — затишието, каза си той, пред бурята.

На другия ден, около единайсет часа преди обед, телефонът иззвъня. Втората статия, много по-силна от първата — която само очертаваше главните контури на случая — сега определено обвиняваше полицията в грешка. Мак-Ивой долепи слушалката до ухото си, погледна към Дън и кимна многозначително, а устните му беззвучно оформиха името „Дейл“.

— Да — каза той гласно. — Тук е редакторът на „Кроникъл“. О, добро утро, господин началник. Надявам се, че сте добре.

Настана пауза. Тъй като нямаха разклонение в редакцията, Дън нямаше телефон. Чуваше само едната страна на разговора и наблюдаваше Мак-Ивой за останалата.

— Съжалявам, шефе. Коя статия имате предвид? О, случая Матри. Боже, боже. Надявам се, че не ви е причинила голямо безпокойство.

Изражението на редактора остана любезно.

— Е, действително не разбирам за какво можете да възразите. Нашата работа е да изнасяме фактите. И това е всичко, което правим. Какво? Не, нямаме никакви съмнения. Имаме някои много интересни доказателства.

Последва дълъг интервал. Този път отговорът на Мак-Ивой не прозвуча толкова приятелски.

— Не се страхуваме от дело за клевета или за каквото и да било друго, което може да бъде възбудено срещу нас. Ние вярваме, че обществото трябва да научи за този случай. И бог ми е свидетел, че ще се погрижим, то да узнае всичко.

Финална пауза. Очите на редактора блеснаха зад пенснето.

— Не бих направил това, ако бях на ваше място, Дейл. Виждате, че можем да предоставим останалите статии на веригата „Хауард Томсън“. Това са пет провинциални вестника и един ежедневник в Лондон. Имаме предложение, все още в сила, за материалите на Дън. Не, не бих правил това на ваше място. И постарайте се да се овладеете. Ще ви е необходимо много самообладание, преди да приключим с вас. Между другото, ако искате да прочетете изложението на инспектор Суон, това ще е следващата ни статия. Ще я намерите в утрешния брой на вестника.

Мак-Ивой беше леко зачервен, когато окачи слушалката. Запали цигара, за да се успокои.

— Разгневен е. И много разтревожен. Реших, че е най-добре да следвам твърда линия с него.

— Дейл не е лош човек — каза Дън. — В душата си е честен. Човекът над него е този, който го подтиква. Но той нищо не може да ни направи.

— Би могъл — възрази Мак-Ивой, — но не би пожелал. Ако се нахвърлят върху нас, това на практика би било едно признание за вина. А те въстават именно против това. Обзалагам се на едно пиене, че утре или вдругиден ще имаме посещение от главния човек. — Той взе едно листче, което току-що бяха оставили на бюрото му и добави с прозаичен тон: — Всичко това е добре дошло за работата ни. Днес отпечатахме извънредни двадесет хиляди екземпляра. Всеки от тях е бил продаден.

На следващата сутрин стана очевидно, че хората започнаха да говорят за случая Матри. Пощата донесе цял куп писма от читатели на „Кроникъл“, а няколко други вестници отделиха място за коментар върху статиите на Еретика. Повечето от забележките бяха предпазливи, а излизащият в Блейкшайър „Гардиън“ използва случая, за да смъмри Дън: „Страхуваме се, че нашият уважаем колега отива твърде далеч“. Ала лондонският „Рикорд“, либерален вестник от най-високо качество, помести фактически уводна статия по въпроса, която започваше: „Твърдения от най-сериозно естество бяха изказани във вестник «Кроникъл» от Уъртли, които, ако са верни, ще шокират цялата страна“.

Статията завършваше така:

Както и във всички по-предишни дописки от острото перо на Еретика, във всяка негова дума ехти неподправено убеждение. С най-голям интерес ще очакваме останалите статии от тази забележителна серия.

— Започна се. — Мак-Ивой подаде изрезката на Дън. — Почакай само да прочетат какво си написал за Суон. Да, между другото… ако бях на твое място, не бих оставал вечер до късно на улицата, преди да се прибера у дома.

— За бога! Те не биха опитали такова нещо.

— Не — каза редакторът с будещ подозрение глас. — Но можеш да се простудиш на открито…

На вратата се почука. Влезе млад мъж — секретарят на Мак-Ивой.

— Извинете ме, сър. Секретарят на сър Матю Спрот е на телефона. Сър Матю щял да ви бъде много задължен, ако днес следобед го посетите по някое време.

Дън и Мак-Ивой си размениха погледи. Редакторът протегна краката си под писалищната маса.

— Предай на секретаря на сър Матю, че съжаляваме, но не можем да напуснем редакцията. Кажи му, че сме извънредно много заети. От друга страна, ако сър Матю би пожелал да дойде тук, ще бъдем доволни да се срещнем.

— Много добре, сър — кимна секретарят и излезе.

— Той никога няма да дойде — забеляза Дън.

— Може би не — вдигна рамене Мак-Ивой. — Ала през последните петнайсет години той е всявал страх у хората. Крайно време беше някой да започне да плаши и него.

Следващите две статии разглеждаха по достоверен и убедителен начин премълчаването на срока на бременността на убитата и особения начин, по който полицията се беше отнесла със свидетелите. Сега вече лавината наистина тръгна. Купища писма продължиха да пристигнат в сградата на „Кроникъл“, а телеграмите бяха толкова много, че Мак-Ивой назначи специална група сортировачи да работят в съседната стая, докато той самия и Дън работеха по ризи в кабинета му.

Някои от телеграмите бяха изпратени от чудаци — дружества за забрана на това или онова, други ги порицаваха, а трети протестираха, че статиите подронвали устоите на закона и реда. В огромната си част обаче телеграмите съдържаха горещи и насърчителни поздравления. Те идваха от всяко кътче на страната! А измежду плявата имаше и няколко обещаващи зърна.

Телеграмата от преподобния Фостър Боулс, прочутия хроникьор и проповедник от Лондонския Молитвен дом гласеше:

Най-топли поздравления за великолепната ви кампания. Стоп. Ще изнеса проповед за случая Матри идната неделя вечер. Стоп. Бог да ви благослови, братя. Боулс

— Защо ли и той иска да се намеси? — попита малко ревниво Дън. — Не е нищо повече от хитър бърборко.

Мак-Ивой поклати глава с престорен упрек.

— А къде остава твоята християнска любов, братко? Боулс е тъкмо човекът, който ни трябва. Той така изпълва с богомолци Молитвения дом, та чак преливат навън. Ще ги сащиса и повали на земята с хиляди по старата Кент Роуд.

Той взе следващата телеграма.

— Я чуй това:

Горещо одобрявам вашето продължение по въпроса, повдигнат от мен в Камарата на 19 ноември. Стоп. Предвид наближаващите избори бих оценил високо вашето признание на усилията ми. Стоп. Нали аз бях пръв. Стоп. Ще продължа да търся справедливостта. Стоп. Искрено ваш. Джордж Бърли.

— Милия стар Джордж — каза Дън, без да се усмихне. — И той иска да се качи в колата.

— И да си го върне на Донкастъровци. Те така го плеснаха през пръстите, че той почти заряза играта на голф. „Ще продължа да търся справедливостта“ — не звучи зле.

Редакторът взе друга телеграма, прочете я, после я подаде на Дън:

— А какво мислиш за това?

Дън прочете намръщен телеграмата. Беше лична, от редактора на „Рикорд“:

Драги Мак-Ивой, предвид големия интерес тук към случая Матри, предлагам да поместя веднага статиите на Еретика. Стоп. Цената определяш ти. Сърдечно. Лойд Бенет

За момент в стаята настана тишина. Като вестникари и двамата мислеха едно и също… Мак-Ивой драскаше нещо на попивателната си преса, после вдигна очи нагоре.

— Знам какво изпитваш. Все едно че ловиш риба, открил си чудесен вир само за себе си и изведнъж някой се показва от отсрещния бряг и ти казва: „Нека хвърля и аз!“. Разбира се това е голяма чест… „Рикорд“… Лойд Бенет е много добър въдичар… ако разбираш какво искам да ти кажа…

Дън се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към редактора.

— Това е нещо по-голямо от личната суетност — каза той накрая. — По-добре е да приемем.

— Чудесно! — издума бързо Мак-Ивой. — Знаех, че ще се съгласиш! Ще му поискаме тлъстичка сума.

— О, я млъкни, Джими! — Дън все още стоеше до прозореца. — Това нещо не принадлежи на никой от нас… Ето какво сме ние: двойка проклети комарджии, които залагат на голямо конно състезание и изживяват всички вълнения… а момъкът, който в действителност свърши цялата работа, бедният решителен и смел младеж, който се бори като лъв, за да събере и навърже всички факти е прикован на легло. В болницата е с две изрязани ребра и дупка в дроба си. Несправедливо е.

— Той още ли е зле?

— Много зле — кимна с глава Дън, — но лекарите дават известни надежди. Ако можеше да прочете статиите ми! Те биха му помогнали повече от всякакви лекарства.

— Хм! Каква нечувана сензация… бихме отпечатали — Редакторът не можеше да се въздържи да не размишлява на глас. — Искам да кажа… в психологически аспект… ако той наистина умре.

Дън рязко се обърна и го заля с лавина хамалски ругатни.

Мак-Ивой бързо се съвзе, натисна звънеца на бюрото си и с примирителен и молещ за прошка тон, каза:

— Човек просто не може да си наложи да не мисли за тези неща… То е в кръвта. Веднага ще телеграфирам на Лойд Бенет.

На другия ден лондонският „Рикорд“ отпечати в приложение от една страница първите три статии от серията. На по-следващия ден се изравни с „Кроникъл“, като отпечати още три статии. Седмата статия се появи едновременно и в двата вестника. Късно нея вечер, когато Мак-Ивой и Дън се канеха да си тръгват за дома, едно момче донесе светкавична телеграма:

Мистър Дъглас Гибсън, либерал от Нютаун, отправи запитване в Камарата на общините предвид последните публикации в пресата. Министърът на вътрешните работи не беше подготвен да преразгледа предишното си решение по отношение на случая Матри.

В отговор министърът на вътрешните работи сър Уолтър Хамилтън заяви, че би искал запитването да бъде представено в писмена форма.

Двамата мъже се спогледаха в наелектризираното мълчание. Денят беше дълъг и уморителен, без особени резултати. Умората и напрежението бяха започнали да личат и на двамата.

— Писмено запитване — каза най-сетне Мак-Ивой със странно висок, сякаш мутиращ глас. — Няма категоричен отказ този път. Трябва им време, за да си помислят. Тази нощ телефонните жици до Уъртли ще се нагреят до червено. А утре може да имаме и посетител.

Те се поздравиха, като раздрусаха ръце. Мълчаливо, но спонтанно. Взеха си шапките и излязоха.

Следващият ден беше вторник. Към четири часа на вратата се почука. Тъкмо бе времето, по което в редакцията на „Кроникъл“ обикновено се освежаваха със силен чай, приготвен от момчето и поднесен в дебели порцеланови чаши.

— Влез.

Не беше подносът с чай, а секретарят на Мак-Ивой, Тед Смит. Видът му бе доста угрижен. Веднага след него в стаята влезе сър Матю Спрот. От своя стана пък сър Матю, който беше изключително добре облечен и издокаран, не показа никакво вълнение и се държеше съвсем непринудено. Лицето му, изразяващо обичайното надменно достойнство, бе съвършено спокойно.

В началото никой не продума.

— Не бихте ли поседнал? — покани го редакторът.

— Благодаря. — Сър Матю седна на един стол. — В последно време е трудно човек да влезе във връзка с вас, мистър Мак-Ивой. Минавах случайно, та си помислих да си опитам късмета като се отбия. Съвсем неофициално, естествено.

— Да, наистина — съгласи се Мак-Ивой с безизразни очи, фиксирани в лицето на другия. — Мога ли да ви предложа цигара?

— Не, благодаря. — Спрот отстрани с жест сребърната табакера. — Имам късмет, че намирам и вас, мистър Дън. До известна степен забележките ми ви засягат.

Паузата този път беше по-дълга. Спрот изглеждаше много самоуверен, решителен, без да издава каквото и да било вълнение. Дори леко се усмихваше, за да покаже, че се чувства напълно удобно.

— Господа — каза той. — Не съм дошъл тук да се ангажирам в диалектика. Работата е твърде проста. При това признавам, че е ваше право да списвате собствения си вестник по начин, какъвто си изберете. При все това трябва да ви кажа, че текущата серия статии смущава в известен смисъл правителството на Негово Величество.

Мълчание. И Мак-Ивой и Дън бяха вперили погледи в Спрот. Зад надутата му арогантност вече прозираше лека тревога, която той не успяваше да прикрие напълно.

Когато заговори, в гласа му прозвуча неестествена сърдечност:

— Ние сме светски мъже, господа. Положително и тримата оценяваме трудностите, пред които е изправено управлението на страната в тези несигурни времена. Задават се избори. Само след някакви си три месеца. От тези обстоятелства аз не си правя никакви изводи, просто искам да ги имате предвид. Няма никакво съмнение, че правителството на Негово Величество се отнася напълно съчувствено към въпроса, който повдигнахте.

— Наистина ли? — попита редакторът.

— Мога да ви уверя в този факт — кимна внушително сър Матю. — Снощи цял час разговарях по телефона с министъра на вътрешните работи.

Незабелязано от Спрот, Мак-Ивой стрелна с бърз поглед Дън.

— И аз повтарям и потвърждавам, че сър Уолтър, който е един високо просветен човек, желае да подходи съвършено хуманно към тази чудновата и объркана история.

— О-о-о! Нима?

Сър Матю ги изгледа вече с по-широка, добродушна усмивка.

— Както ви информирах, господа, аз съм тук неофициално. И как би могло да бъде другояче при моето положение? Ала нека го кажем честно, макар и абсолютно поверително, тук съм, за да ви направя едно предложение, едно щедро, не, великодушно предложение, което, мисля аз, веднъж и завинаги ще разреши този въпрос и ще доведе до справедливото му приключване.

Спрот навлажни устните си и се наведе напред.

— Упълномощен съм да заявя, че ако преустановите публикуването на тези статии — което всъщност при новите обстоятелства не би било повече необходимо — сър Уолтър ще се съгласи да помилва затворника Матри и той веднага ще бъде освободен от затвора Стоунхийт.

Алтруистичната усмивка на сър Матю изглеждаше като залепена на лицето му.

Дън и Мак-Ивой не се поглеждаха.

— Е, господа, приемате ли?

— Не! Отказваме!

Спрот бавно извади кърпичката си и отри китките на ръцете си. Усмивката му беше изчезнала. Трудно му беше да я задържи.

— Отказвате? Изненадан съм извънредно много! Мога ли да запитам за причините?

Редакторът продължаваше да го фиксира с поглед.

— На първо място, би било предателство към независимостта и почтеността на „Кроникъл“, ако направим компромис по този въпрос на този етап. И второ, невинен човек не може да бъде помилван!

Пак замълчаха. Спрот внимателно сгъна и пъхна кърпичката в джобчето на сакото си.

— Вие казвате „на този етап“. Каква е, мога ли да знам, крайната ви цел?

Мак-Ивой му отговори с равен глас:

— Да постигнем безусловно освобождаване на затворника Матри. Да осигурим пълно, открито и безпристрастно разследване на обстоятелствата, при които е бил осъден… и ако е имало съдебна грешка… да постигнем пълно и задоволително обезщетение за ужасните вреди, нанесени на един невинен човек.

Повдигайки вежди, сър Матю се усмихна. Поне се опита да се усмихне безгрижно, но лицевите му мускули отказаха да изпълнят задачата. Те засякоха по средата и останаха фиксирани в разкривена гримаса. Той бързо вдигна ръка към долната част на лицето си и я задържа неподвижна, като човек изпитващ тежък невралгичен спазъм. После с усилие се изправи на краката си. Със студен глас каза:

— Само мога да се надявам, господа, че няма да съжалявате за линията на поведение, която сте избрали да следвате. Излишно е да ви казвам, че ще ви се противопоставя с всичката власт, с която разполагам. И нека ви напомня, че да се бориш с Короната струва скъпо.

Спрот беше твърде опитен, твърде ловък в представленията си пред публика, за да не запази самообладание. Кимна с глава към всеки от двамата и спокойно напусна стаята. Ала лицето му беше унило и мрачно, а походката несигурна като на отпаднал старец.

В края на същата седмица Мак-Ивой предвидливо откри подписка за набиране на средства във фонд „Борба за законна защита на Матри“ на страниците на „Кроникъл“. Заваляха дарения от цялото кралство. Потривайки ръце, редакторът забеляза малко нервно:

— Въпросът стана национален! И наближава кулминацията си.

В една свободна страна, където общественото мнение не е командвано, нито е потискано, в известни случаи, когато чувствата на хората са издълбоко раздвижени, силен и ревящ се надига вятърът на протеста. Той може да започне като лек полъх и слабо нашепване, като индивидуално мърморене, но после се усилва, напредва и се разширява с невероятна скорост и сила, докато достигне мощта на ураган. Когато такъв тайфун се завихри, безполезно е за властниците да се опитват да застанат насреща му. Те трябва или да се превият, или да бъдат пречупени. И именно тогава властта на народа и за народа постига истинския си ефект и смисъл.

Така стана и сега, в настоящия случай, с делото на Рийс Матри. По време на процеса случаят беше придобил само местно значение и скоро забравен, беше потънал в миналото за цели петнайсет години. Сега по думите на Мак-Ивой бе станал национален въпрос. Един след друг вестниците в големите градове започнаха единодушно да искат безпристрастно разследване на фактите.

Милиони думи преминаха през задъхващите се печатарски преси в защита на Матри. Писатели и политици, проповедници от всички религии и секти, публицисти, лектори, университетски професори, профсъюзни водачи, изтъкнати учени, водещи актьори, видни лекари — всички те присъединиха гласа си към неудържимия обществен протест.

В различни центрове на страната се образуваха дружества „Рийс Матри“. Копчета и значки с надпис „Матри“ бяха произведени и се продаваха из цялата страна. Ученици, които не са били родени, когато затворникът е бил осъден, маршируваха с плакати: „Освободете Матри!“. Никой от плът и кръв не можеше да устои на този гръмовен протест, а още по-малко едно объркано и залитащо правителство.

Един влажен и мрачен следобед към края на месеца, Мак-Ивой и Дън неспокойни и мълчаливи, изтощени до крайност от продължителното напрежение на изминалите дни, седяха в кабинета си. Изведнъж чуха шум и викове в коридора. Момент по-късно в стаята нахлу Смит, секретарят, последван от другите служители на редакцията.

Възбуден, той им подаде съобщение от телетайпа.

— Току-що дойде, сър.

От по-долния етаж, при словослагателите и от приземния етаж при печатарските преси, долитаха възбудени възгласи.

— Прочети това, за бога! — каза Мак-Ивой.

С висок глас Смит прочете:

В пет часа в Камарата на общините министърът на вътрешните работи взе думата, за да обяви, че Рийс Матри ще бъде освободен безусловно от затвора Стоунхийт в последния ден от този месец и че специален съд ще заседава в местното съдилище на графството след не по-късно от четири седмици. Съобщението бе посрещнато с продължителни ръкопляскания.

Сякаш за да подчертае последните думи, друг гръм от възторжени възгласи отекна в цялата сграда. Редакторът се вгледа в малката група, струпана пред вратата. В състоянието на преумора, в което се намираше, той се изненада от възторга и възбудата по лицата пред него. Почувства се задължен да каже няколко думи по случая.

— Всички вие извършихте едно велико дело — изрече той общоприетите в такива случаи думи, като се опитваше да изглежда доволен. — И сега, след като добрата новина дойде, искам да ви благодаря за поддръжката. За всеки служител ще има хубава премия в деня, в който Матри ще бъде свободен.

И на Дън и на Мак-Ивой беше ясно, че решението на министъра на вътрешните работи беше чиста проба лавиране. Не можеше да се противостои на общественото мнение, на вдигнатия шум за освобождаването на Матри. Но същественото беше, че освобождаването на затворника неизбежно повличаше след себе си съдебно преследване на лицата свързани с осъждането му, а и самият министър не беше сигурен в невинността си. Очевидно беше решил да упражни законната си власт, като изиска от Апелативния съд да прецени в открит процес дали съществуват нови доказателства, които биха дали основание за помилване. Вероятно бе предложил съдебния състав да заседава в Уъртли, като начин да залъже и успокои духовете на местна почва.

Малко по-късно Мак-Ивой отпрати служителите си и се обърна към Дън, който се беше облегнал на стола и разглеждаше ноктите си. Облян от обратната вълна на реакцията, редакторът се чувстваше потиснат и похабен.

— Е, направихме го — каза той. — И съм дяволски уморен. Отивам си у дома.

Мак-Ивой бавно започна да облича сакото си.

— Бих искал кратка редакционна статия за утрешния брой. Знаеш как да я направиш. Възхвала на парламентарната институция, силата на vox populi^[1] и така нататък. Ще я напишеш ли?

— Няма проблем.

— Благодаря ти. Доведи Ева на вечеря. Все нещо трябва да ни развесели малко. — Той замълча докато обличаше балтона си. — Спечелихме, нали? Трябва да раздрусаме ръце и да танцуваме фанданго^[2]. Че какво по дяволите не ни е на ред?

— Реакцията предполагам. Здравата се бяхме натоварили с тази работа. Но Матри е свободен… ние го върнахме към живота.

— Питам се… питам се, как ли се е чувствал Лазар, след като е излязъл от гроба си.

След тези потайни думи Мак-Ивой поклати глава и си тръгна.

Дън завърши редакционната статия за петнайсет минути. Натисна звънеца, предаде ръкописа на Смит, след това се върна в стаята си. Искаше да посети болницата и да предаде на Пол добрата вест — беше удоволствие, което отдавна бе предвкусвал. Но го спря друга мисъл. Усмихна се вътрешно с онази сантименталност, която никога не можеше да заглуши, метна шапката на тила си и напусна редакцията.

На номер 61 на Уеър Плейс завари мисис Хенли, завърнала се от пътуването си до Лондон, да глади купчина изпрани дрехи до кухненския огън.

— Мисис Хенли — каза Дън. — Бащата на Пол ще бъде освободен. Официално и окончателно е решено. Искам Лена да отиде в болницата и му съобщи радостната новина. Имам чувството, че ще свърши тази работа по-добре от мен. Хайде, повикай я бързо да слезе.

Мисис Хенли не се помръдна. Тя го погледна със свити устни.

— Лена вече не е тук. Миналата седмица, когато се върнах, намерих стаите й празни. Оставила ми е бележка, за да ми съобщи, че си е отишла завинаги.