Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (39)

Глава единадесета

Още предишната сряда следобед, след като Дън си отиде, Лена видя, че Пол се беше отпуснал на възглавницата и тежко спеше. Със загрижено лице, впила поглед в него, тя с тревога трябваше да признае, че той наистина изглеждаше много, много болен. Но едно странно чувство, което не можеше да надвие, я караше да го задържа тук, в това убежище, на спокойствие и в безопасност край нея. Поне би искала да опита. Съществото й, съкрушено от преживяната бруталност, която я караше да се свива в себе си само при мисълта за любов, сега бе напълно пробудено, разтърсено до дълбините си от едно силно чувство, което тя не вярваше, че е способна да изпита. Колко малко бе мислила, че е възможно да срещне любовта, докато бе крачила през живота като тъжна, млада Юнона — наранена, самотна, отбягваща всички мъже с боязън на монахиня. Да, любовта бе дошла, беше я преобразила, бе изпълнила сърцето й със сладост и нова болка. Но тази болка й даваше сила.

Тя седна на един стол до леглото, без да отмества поглед от лицето му. От време на време се надигаше и отриваше обилната пот, която избиваше по челото му. Приемаше това като признак, че треската затихва, което отчасти я успокояваше. Вечерта му даде чаша мляко и едно разбито яйце. Като го остави да спи през нощта, помисли с надежда, че на следващия ден би могла да отиде на работа. Не искаше да загуби мястото си в „Бонанза“.

На другата сутрин, когато се събуди, Пол й каза, че се чувства по-добре и би могъл да се грижи за себе си. Тя се облече за излизане, остави му малко супа на печката и попипа ръката му. Гореше. Изражението на лицето й не се промени, но усети в гърдите си отмала и страх. Застанала облечена с мушамата си, с баретка на главата и с ръка върху дръжката на вратата, тя се поколеба:

— Може би трябва да остана в къщи?

Той поклати глава.

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Излезе с неохота и през целия ден, докато шеташе зад тезгяха, мислите й неотклонно бяха при него. В четири след обед се престраши и помоли Харис да я пусне по-рано. Веждите му се повдигнаха и той й се усмихна по своя нахален начин, но не възрази. Тя изтича навън и спря в един зеленчуков магазин, да му купи пресни плодове. Докато изкачваше стълбището, почувства как нещо я стисна за гърлото — сърцето й напираше да излезе.

Облегнат на възглавницата, Пол седеше в леглото, загледан през прозореца в покривите на къщите. Щом тя влезе, лицето му изгуби своето зареяно надалеч, тревожно изражение и леко се проясни. Въпреки това още първият й поглед й подсказа, че симптомите, които я бяха разтревожили, сега, изглежда, се бяха влошили. Той я поздрави вяло, като едва си поемаше дъх.

— Идваш си рано, нали?

— Работата днес беше малко. — Тя бавно съблече мушамата си. — Не би ли трябвало да лежиш?

— Чувствам се по-добре, облегнат на възглавницата.

— Хареса ли ти бульонът?

— Изпих цяла чаша.

Тя оправи завивката му, като се опитваше да прикрие безпокойството си.

— Донесох ти сладкиш… и плодове. Искаш ли малко лимонада?

— Много. Жаден съм, но нищо не ми се яде.

Гърдите й се повдигаха от вълнение.

— Пол — рече тя, — мисля, че трябва да повикам лекар.

— Не — запротестира той. — Предпочитам да бъда оставен сам. Ако знаеше само… след всичко това… просто ми се ще да бъда оставен сам…

Тя го погледна нерешително и тревожно, разкъсвана между здравия разум и собственото й желание да бъде с него, необезпокоявана от никого. Заради Пол не можеше да посрещне благосклонно мисълта за външна намеса, която би могла да му донесе нови затруднения, дори да го тласне отново в ръцете на полицията. Господи, как трябваше да постъпи?

Все още в колебание, тя запали газта и спусна завесите на прозореца. Той я наблюдаваше с разсеяна отдалеченост, която правеше движенията й странно нереални. Бе дремал с прекъсвания през целия ден и в промеждутъците непрестанно мислеше за Дън. Малка беше надеждата му, че този пришълец можеше да му помогне. Наистина, като си спомняше за собствените си усилия през последните месеци, у него все повече се утвърждаваше убеждението, че всичко е било съвсем безполезно. Беше достигнал края. Не можеше да направи нищо повече.

В неописуемото си отчаяние, той беше помислил с неочаквана болка за Лена. Близкото й приятелство с Дън и очевидното разбирателство помежду им, не оставяха място за съмнение относно характера на отношенията им. В себе си той съзнаваше, че явно този скромен семеен мъж на средна възраст е бил бащата на детето й и все още, без съмнение, неин покровител. Това беше заключението, което го накара да потръпне, причини му истинска физическа болка, която някак усили и острото пробождане, което усещаше при всяко вдишване. Непреодолимо и неестествено желание да изпита още болка, го накара да заговори:

— Лена…

— Да?

— Ти направи много за мен. Все се питам защо?

Тя рязко се обърна с гръб.

— Защо човек прави нещо? Аз просто го сторих.

— Бих искал да знаеш, че съм ти много благодарен.

— То беше нищо.

Замълчаха.

— Предполагам, че си познавала мистър Дън от известно време.

— От около три години.

— Бил ли е добър към теб?

— Да. Нему дължа всичко.

— Разбирам.

Стори му се, че прочете предизвикателство в гордите й тъжни очи. При все това измъченото й лице изразяваше същевременно такава примиреност със съдбата, че го побиха тръпки на ужас. Той обърна лице към стената.

— Както и да е — каза Пол. — Няма значение. Вече знаех.

Тя трепна и побледня. Сякаш искаше да каже нещо, докато очите й го гледаха въпросително с отчаяна усмивка, в която имаше подсъзнателна молба. У нея това беше единственият момент на слабост. Тя твърдо присви устни.

Замълчаха за дълго. Той затвори очи и потисна кратък пристъп на кашлица.

— Боя се, че наистина се чувствам твърде отпаднал.

Тя не се колеба повече. Без да каже дума, се завтече в антрето, облече мушамата си и излезе.

Кабинетът на доктор Кер беше най-близо, само на двеста ярда по Уеър стрийт. Беше млад човек, завършил неотдавна, който наскоро бе сложил табелка на вратата си и се опитваше да създаде своя практика в района. Беше чувала добри думи за него — бил приятен като човек и способен лекар.

Кабинетът беше затворен, но на вратата имаше бележка с телефонния номер, на който доктор Кер можеше да бъде повикан. Тя влезе в телефонната кабина на ъгъла и набра номера. Обади се жена. Каза й, че докторът е на посещение при спешен случай, но обеща да му предаде повикването, когато и да се върнеше.

Лена излезе от будката с бледо и измъчено лице. Правилно ли бе постъпила, като остави повикването така неопределено и несигурно? Не би ли трябвало да потърси друг лекар наоколо? След такова забавяне, за което тя горчиво се упрекваше, сега бе наложително да се потърси медицинска помощ, без да се отлага и за секунда.

Когато се върна в стаята, завари Пол заспал. В непоносимо напрежение тя зачака с наострен слух за идването на лекаря. Малко след единайсет, когато търпението й бе стигнало почти до критичната точка, той пристигна. Видя, че беше изморен — острите черти на лицето му бяха помръкнали, а въпросите към нея резки и лаконични. Въпреки умората си той внимателно прегледа Пол. Когато свърши, отдръпна се от леглото и погледна часовника си.

— Какво му е, докторе? — Тя едва произнасяше думите. — Сериозно ли е?

Денят на лекаря бе тежък, не беше обядвал, но той отговори с образцово търпение:

— Прекарал е сух плеврит — от това е била първоначалната болка. После е дошъл изливът в плевралната кухина — голямо количество течност, което притиска белия дроб.

— Плеврит? — Не й звучеше толкова страшно.

Той бързо я стрелна с очи, а после отмести погледа си.

— Боя се, че може да има гной. Емпиема^[1]. Това означава постъпване в болница!

Цветът на лицето й се промени. Тя притисна ръка към бузата си.

— Не можете ли да го лекувате тук?

— За бога, не. Това изисква рязане на ребро. Цялата кухина трябва да се дренира. Работа за шест седмици. Имате ли телефон?

— Да, в антрето.

Трополейки по стълбите, той слезе надолу. Чу го да говори по телефона за тежестта и спешността на случая. Слезе при него смъртно бледа.

Лекарят изпита голямо затруднение да намери свободно легло. Много от безплатните болници бяха пълни, а като все още нов и неустановен стабилно в района, не му обръщаха достатъчно внимание по рецепциите. Най-сетне успя и след като уточни подробностите, остави слушалката; обърна се към нея с въздишка на облекчение:

— Ще го приемат в Сейнт Елизабет. На три мили извън града по Оукдън Роуд… малка болница, но с много добро име. Сега ще дойдат да го вземат.

След половин час линейката пристигна. Десет минути по-късно вече бе заминала обратно.

Все още действайки под неотслабващото чувство на напрежение, смутена и изтощена, смазана от собствените си емоции, Лена изкачи стълбището обратно. В малкия апартамент беше горещо и задушно. Изключи газовия огън в камината. Отиде до прозореца, отвори го, пое дълбоко от влажния нощен въздух, след това по навик започна да разтребва из стаята.

Износеният костюм, който той беше носил през цялото време, докато бе спал под „Арките“, стоеше сгънат на един стол до леглото. Тя го взе да го окачи на закачалката в гардероба. От сакото изпадна старият, протрит портфейл на Пол, отвори се и разсипа съдържанието си — най-вече късове хартия — на пода.

Лена се наведе да събере хартийките — бележки, които Пол си бе писал във връзка с издирванията си и които парче по парче подреди отново в портфейла. Изведнъж измежду листчетата пръстите й попаднаха на една малка снимка и тя инстинктивно я погледна. Беше портретът на Ела Флеминг, на него тя изглеждаше много по-хубава, отколкото в действителност — Ела се беше погрижила за това — а под образа й, нежно посвещение. Всъщност това беше сувенир, който Ела беше подарила на Пол по случай деветнадесетия му рожден ден и с многозначителен гальовен поглед лично бе вмъкнала снимката в портфейла му, с надеждата, че ще я носи до сърцето си.

Пол отдавна беше забравил, че притежаваше тази снимка. Ала хубавичкото лице, зовящите очи, къдравите коси и най-вече посвещението, изразяващо собственическа привързаност, веднага се сториха на Лена неговото най-скъпо съкровище.

Дори въздишка не се отрони от гърдите й, но в неподвижната фигура и застиналото изражение на лицето й, в което само ъгълчетата на устните й леко потрепваха, се таеше неизмерима болка. Най-сетне се изправи на крака, сложи снимката в портфейла и го върна във вътрешния джоб на сакото му. Окачи костюма на закачалка в гардероба и отиде в кухнята. Облегната на рамката на камината, с полузатворени очи и извърната встрани глава, тя се бореше с ужасното чувство на отвращение към самата себе си, което не можеше да заглуши и потисне.

През цялото време тя се противеше на страха, че сама си създава една невъзможна ситуация, ала никога не си бе представяла, че ще се сблъска с тази снимка — случайност, толкова обикновена и толкова неочаквана — която разкри цялата чудовищност на дръзките й мечти. Потрепери при мисълта за ненужната борба със самата себе си и за жалката си и унизителна капитулация сега. В глупостта си да бърка благодарността с обичта, тя почти бе стигнала до това, да му разкрие трагедията на живота си и почти се бе превърнала в инструмент, който щеше да го лиши от илюзии и разочарова още повече. Вече никога не би могла да му го каже. Никога!

Унизена докрай, тя затвори очи, обладана отново от онези познати демони на самоомразата и срама. Сравнявайки себе си, окаляната и омърсената, с онова ангелско създание, което бе дало обет, че ще му принадлежи, тя си пожела да умре още сега, начаса. Копнееше тази болка, която громеше гърдите й, да бъде последната й агония.

Не знаеше колко дълго бе стояла там с мъката си, когато с рязко движение отметна косите от челото си и седна на една табуретка. Със сухи очи и устни, присвити в твърда линия, която предварително отхвърляше всякакво снизхождение към нея самата, тя се насили да събере мислите си.

Минутите минаваха. После в обърканото й съзнание постепенно се оформи средството, което търсеше — то наистина изглеждаше едничкото й убежище. Колкото и трудно, тя трябваше да го стори. Всичко, което искаше бе да избяга, да загуби себе си, да заличи спомена за този върховен акт на глупост. Свита на табуретката, тя започна да крои плановете си.