Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (37)

Глава девета

На другата сутрин в десет часа полицейският съд откри заседанието си. Съдебната зала беше претенциозно подредена, но твърде малка и делнична — с махагонов подиум за съдията и ред пейки за публиката отсреща. Вдясно от съдията беше подсъдимата скамейка, а вляво ложата за свидетелите. Залата беше изложена на течение и сгъваемия кожен параван, поставен между подиума и прозореца спираше по-голямата част от дневната светлина. На тавана имаше фреска, изобразяваща градския герб — двама стрелци с изопнати лъкове на фона на раззеленено дъбово дърво, — украшение, което никой не забелязваше.

Полицаят с червения врат поведе Пол по стъпалата. Тази сутрин не личеше да е в лошо настроение. Дъхът му подсказваше, че бе изпушил с наслада лула силен тютюн след закуска. На излизане от килията той многозначително погледна контузените и подути очни орбити на Пол.

— Лошо си паднал вчера, приятелче. Внимавай да не се подхлъзнеш пак тази сутрин. Разбираш ли ме?

Пол не отговори. Бе успял да поспи няколко часа на разсъмване в една неспокойна, измъчена забрава, в която, сякаш като в тъмна яма, бе паднал от изтощение. Ала и тази почивка не го беше съживила. Не можеше да проумее защо се чувстваше толкова слаб. Дори дишането му струваше усилия, а лявата половина на гръдния кош го болеше тъй, че го караше да я притиска с ръка, опитвайки се да намали болката.

В противовес на физическото му състояние, умът му отново беше настроен на такава трескава острота, каквато бе характерна за умствените му процеси, след като беше дошъл на себе си. Всичко виждаше в ярка, неестествена светлина. Беше твърдо решен да говори, да разкрие изцяло фактите. Да, този път нищо нямаше да го спре.

Въведоха го под стража през страничната врата и го поставиха на подсъдимата скамейка. Съдията, мистър Батърсби — слаб мъж на средна възраст, с добродушно, но угрижено изражение — вече бе започнал работа. Професионално беше решил случаите с трима позастарели пиячи; младеж, заловен да събира облози; амбулантен търговец, търгуващ без разрешително; стар музикант, обвинен в просия и скитник, задържан за това, че е бил „без видими средства за издръжка“.

Устните на съдията бяха тънки и придаваха на изражението му суровост и неумолимост. Такива, сякаш с калъп, явно ги бе моделирала самата му служба. Ала очите му изглеждаха умни и човечни. Той никога не се усмихваше на умилкванията и ласкателните молби на подсъдимите, застанали пред него. Все пак никоя от присъдите му не беше тежка. Пол го изучаваше с поглед, а после си каза: „Този е човекът, който ще ме изслуша“.

Внезапно осъзна, че самият той също беше обект на изучаване и наблюдение. Хвърли поглед към местата за публиката и видя Лена. Не беше сама. До нея седеше мъж на около четиридесет години, напълно непознат на Пол, много едър, тромав, облечен с фланелен костюм, небрежно завързана вратовръзка и омачкан балтон от туид, който бе видял и по-добри дни. Беше свалил овехтялата си мека шапка. Голямата му глава бе плешива около челото. Лицето му бе кръгло, а бузите пълни и небръснати. В изражението му имаше някаква особена неприкритост, дори голота, която очите му с усилие маскираха, имитирайки досада.

Очевидно непознатият бе наблюдавал известно време Пол с този израз на отегчено равнодушие, но сега, макар че изражението на лицето му не се промени, той вдигна показалеца си и го сложи пред устните си. Жестът беше кратък и незначителен, но изискваше подчинение. Пол хвърли бърз поглед към Лена и прочете молба в очите й; после върна погледа си към масивната фигура на непознатия, който отново му кимна леко, но пак със същото покоряващо значение. След това се облегна назад и започна да разглежда ноктите си като човек, загубил вече интерес към онова, което ставаше наоколо. Пол стоеше прав, леко замаян, заслушан в обвинението, което му предявяваше съдията. Забеляза, че и Дейл беше влязъл в съдебната зала.

— Признавате ли се за виновен?

Смутен, Пол не отговори. За момент настана тишина.

— Е, добре, какво имате да кажете в своя защита? — попита съдията.

Той гледаше Пол с внимание, далеч не така формално и повърхностно, с каквото бе удостоил предишните случаи. Отново настана пауза. Потокът от думи бе готов. Готов да бликне, но по някаква причина, противопоставяща се на собствената му воля, думите не излизаха. Той дори не смееше да погледне към Лена или непознатия, който му беше дал този особен, властен знак да мълчи, на който не можеше да се устои. Изведнъж, противно на волята си, противно на първоначалното си намерение, той сведе глава в престорено разкаяние и издума:

— Съжалявам, Ваше Благородие. Може би малко съм прекалил с пиенето.

Настана мъртва тишина. Пол видя как полицейският началник се изправи в стола си.

Мистър Батърсби прочисти гърлото си.

— Бяхте пиян? На вашата възраст това положително е срамно!

— Да, Ваше Благородие.

— Не се ли срамувате да го признаете?

— Да, Ваше Благородие.

В гласа на Пол имаше нотка на покорност, която накара съдията да се намръщи озадачено. Той разгледа книжата пред себе си, после се наведе напред.

— Защо направихте тази демонстрация… да се връзвате със синджири на най-оживеното място в града?

— Казах ви, Ваше Благородие. Пиенето ми дойде много. Може би съм искал да се покажа.

— Можете ли да обясните… значението на чудовищния плакат, който разнасяхте?

— Не, Ваше Благородие. Не съм искал да навредя никому. Когато хората си пийнат повечко… знаете… вършат глупости.

Макар че Пол не можеше да го види, леко потрепване, което би могло да се вземе и за усмивка, раздвижи устните на мъжа, който сега бе зарязал разглеждането на ноктите си и разучаваше мрачния герб върху тавана на залата. Дейл, седнал вдървено на мястото си, беше извил строгия си профил към съда. Съдията хвърли едва забележим поглед към него, преди да зададе следващия си въпрос към Пол.

— Преди никога ли не сте правили такъв вид демонстрация?

— Не, Ваше Благородие.

— Но от време на време сте имали нервни кризи?

— Не мисля така, Ваше Благородие.

Пауза.

— Какви са политическите ви убеждения?

— Нямам такива.

Съдията отново се поколеба и отново насочи нерешително погледа си към невъзмутимата фигура на полицейския началник. Най-сетне се видя, че е взел решението си.

— Млади човече, при обичайни обстоятелства би трябвало да ви глобя две гвинеи и да ви освободя с предупреждение. Но въз основа на твърдения, представени ми от отговорни лица, на мнение съм, че вашият случай може да се окаже по-сериозен, отколкото ми е изложен сега. Следователно определям ви парична гаранция в размер на петдесет лири. Ако не ги внесете, ще бъдете върнат в ареста, за да може полицията да събере евентуално нови доказателства.

Докато съдията оповестяваше тази присъда, непознатият в публиката сякаш забрави да проявява незаинтересованост и равнодушие. Не изглеждаше нито възмутен, нито изненадан, но в меланхоличните му очи се раздвижи особен интерес. Лицето на Лена изразяваше изненада и загриженост.

— Можете ли да представите гаранция в размер на петдесет лири? — Съдебният чиновник питаше Пол с напевен глас.

— Не.

— Можете ли да назовете някое лице, което ще гарантира за вас с тази сума?

Тъкмо Пол бе започнал да клати глава отрицателно, когато непознатият се изправи.

— Готов съм да внеса гаранцията.

Пол остана неподвижен, със сплетени пръсти и запотени длани на ръцете си.

До този момент полицейският началник го гледаше с назидателен поглед. Но изведнъж изражението му на изненада и разочарование се смени с внезапен гняв.

— Протестирам! Искам да знам откъде идват тези пари.

— Идват от мен — Л. А. Дън, живущ на номер 15, Грант стрийт в този благороден и исторически град. Имам ги тук в джоба си.

— Протестирам!

— Тишина в залата — обади се съдията.

— Ваше Благородие — упорстваше Дейл. Беше се изправил на крака с мрачно стиснати челюсти. — Протестирам! Гаранцията е недостатъчна. Предявявам искане да бъде завишена до по-съществена сума.

— Тишина в залата! — повтори съдията.

Той упорито изчака, докато полицейският началник отново седна на мястото си. Тогава с тон, от който личеше, че е сериозно предизвикан, обяви:

— Съдът желае да изясни категорично, че не може да бъде обект на влияние или внушения от страна на полицията или от когото и да било. Не съществуват видими причини, които да променят взетото вече решение. Следователно гаранцията остава в размер на петдесет лири. Следващият случай!

Докато Пол напускаше залата, се вдигна малко шум; Дейл поспори със съдията, но после рязко се обърна и излезе през служебния изход.

Тъй или иначе след петнайсет минути, преминал през формалностите на един от съдебните чиновници, Пол излезе навън свободен.

Озова се на откритата улица, където дневната светлина го прониза като с блестящо копие и го накара да се олюлее. Тогава на по-малко от десет ярда видя Лена и придружителя й, застанали заедно на паважа. Видът на Лена донесе странно облекчение за изстрадалото му сърце. Тя не се помръдна. Големият тромав мъж се приближи с разкопчано палто, с ръце в джобовете и шапка килната към тила.

— Извинете ме — каза той. — Името ми е Дън и съм приятел на мис Андерсън. Чакаме ви, за да ви отведем на Уеър Плейс.

— Защо направихте това за мен?

— А защо да не го направим? — усмихна се разсеяно Дън. — Когато човек е болен като вас, нуждае се от малко помощ.

Замълчаха. Погледът на Пол се плъзна към Лена, чиито тревожни очи не се бяха отместили от лицето му.

— Чувствам се виновен — измърмори Пол. — Да ви замесвам в тази история.

— Не се тревожи, синко. Ще го преживеем.

Дън пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Минаващият файтон спря до бордюра. Дън помогна на Пол, после на Лена, накрая се качи и той, и файтонът ги откара на Уеър Плейс.

След половин час Пол, облечен, измит и облегнат на две възглавници, лежеше в леглото със студен оцетен компрес на горящото си чело и бутилка гореща вода под ледените крака. Успя да погълне и задържи чашата мляко, което Лена му донесе. Адската болка все още пронизваше лявата му половина, но сега бе далеч по-поносима, превъзмогната от облекчението, което изпита, когато напусна килията и се озова в тази тиха стая. Вклинен в тесния плетен стол, все още с вечната си шапка и с палто — дали не спеше с тях? — Дън нито веднъж не бе отместил погледа си от Пол.

— По-добре ли се чувстваш, синко?

— Много по-добре — прошепна Пол.

Дън не направи някакъв коментар — може би си имаше свои възгледи върху нещата. Пак заразглежда изгризаните нокти на ръцете си, които, види се, бяха на особено уважение при него. После каза:

— Виж какво, синко. Не бих искал да те безпокоя, когато си болен, ала виждам, че имаш нещо на душата си. Чух за това от Лена, с която, така се случи, се познаваме от дълго време. Но ако решиш да изкажеш болката си ти самият…

Дън направи изразителен жест с раменете си.

— Вие адвокат ли сте?

— Опазил ме бог.

Лена бе слязла долу, но сега се върна в стаята и седна на табуретката до Дън.

Така Пол виждаше и двамата, без да е принуден да върти главата си. Заговори с поглед насочен към тях. От време на време спираше, за да си поеме дъх. В мълчаливото внимание на Дън и в абсолютната неподвижност на Лена, той почувства облекчение да се разтовари от всичко, което тежеше на душата му.

Когато свърши, настана дълго мълчание. Дън, който по време на разказа му се беше смъквал все по-надолу в стола си, бавно се изправи на крака. Прозина се, разкърши рамене, отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън.

— Пак вали… какъв скапан климат. — Той отново се прозина. После се обърна към Лена. — Грижи се за него! Имаме на разположение пет седмици, преди да се яви в полицията след изтичането на срока на гаранцията.

Дън се облегна за малко на вратата, извади от палтото си цигара и незапалена я пъхна между устните си. Имаше сънлив вид. Изведнъж завъртя масивната си фигура и без да каже дума, излезе от стаята.