Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (3)

Глава трета

Къщата на пастор Флеминг се намираше в деловия център на Белфаст близо до Северната гара — грозно тясно жилище, боядисано в циментено сиво като съседната църквица. Макар че се чувстваше изчерпан физически и годен само да се скрие в някой тъмен ъгъл, една разяждаща го неотложност да се срещне с пастора, го беше тласнала да се повлече по влажните улици, блеснали в светлини и шумни от гуляйджиите в съботната вечер. Майка му бе дошла на себе си след припадъка и се беше оттеглила в спалнята си. Пол не можеше и да помисли за почивка, докато не узнаеше нещо повече, докато не узнаеше всичко.

В отговор на почукването му лампата в антрето светна и Ела Флеминг отвори вратата.

— А, това си ти, Пол. Влизай.

Тя го въведе в гостната — стая с нисък таван, тъмночервени завеси на прозорците и груба мебелировка, стоплена от горящите в камината въглища.

— Баща ми е зает с един от енориашите си. Няма да се бави дълго. — Тя се насили да се усмихне. — Навън стана влажно. Ще ти направя какао.

Универсалното лекарство на Ела за повечето болести беше чаша горещо какао — един непринуден жест към енориашите. Пол нямаше никакво желание да опита от невинното питие, но бе твърде изтощен, за да й откаже. Дали само въображението му виждаше в държането й нещо неловко, а в леко присвитите устни белег, че знае за положението, в което се намираше той? Отпусна се безчувствено в стола си, докато тя донесе един поднос от кухнята, разбърка захарта с какаото и го заля с гореща вода.

Беше само две години по-голяма от него, но с елегантната си тънка в талията фигура и бледа кожа, излъчваше нещо момичешко. Сиво-зелените й очи — най-хубавото нещо в лицето й — бяха големи и изразителни. Обикновено бяха весели и сантиментални, но понякога можеха да се изпълнят със сълзи или да искрят гневно. Винаги изрядна в облеклото си, тази вечер тя носеше тъмна плисирана пола, черни чорапи и бяла, свободна, току-що изгладена блузка, изрязана около шията й.

Той пое от нея и мълчаливо изпи чашата какао. Веднъж-дваж тя повдигна очи от плетивото си и го погледна въпросително. По природа беше приказлива, мисълта й течеше плавно, а поддържането на домакинството на овдовелия й баща й беше придало известна самоувереност. Но когато Пол не отговори на няколкото нейни безцелни забележки, добре очертаните й вежди се сключиха и тя не се обади повече.

В коридора се чуха гласове, последвани от изщракването на входната врата. Ела изведнъж стана.

— Ще кажа на татко, че си тук.

Тя излезе от стаята и момент по-късно се появи пасторът Иманюел Флеминг. Беше мъж на около петдесет, плещест и с големи, груби ръце. Носеше тъмен панталон, тежки високи обувки и черна куртка от алпака^[1], поизбеляла по шевовете. Късо подстриганата му брада беше стоманеносива и строга, но големите светли очи му придаваха малко детински вид.

Той енергично се приближи, грабна с особена сърдечност десницата на Пол, а после свойски го хвана под ръка.

— Ето те и теб, момчето ми. Много се радвам да те видя. Ела да си побъбрим малко.

Флеминг поведе Пол към кабинета си — неприветлива, аскетично обзаведена стаичка в задната част на къщата, без килим, с петна по голите дъски на пода. Единствените мебели бяха жълто дъбово писалище с подвижен капак, няколко виенски стола и остъклен библиотечен шкаф. Върху камината стоеше ужасно грозен, навярно подарен, часовник от зелен мрамор, поддържан от позлатени ангелчета, а первазът над камината бе облечен в кадифе с топчести ресни.

След като предложи стол на посетителя си, пасторът бавно и с тежест зае мястото си зад писалището. Той помълча малко, после започна с тон на привързаност и съчувствие:

— Мое скъпо момче, това сигурно е било страшен удар за теб, но главното, което трябва да помним, е, че такава е била Божията воля. С Неговата помощ ще го преодолееш.

Пол преглътна без слюнка.

— Не мога да го преодолея, докато не знам нещо повече. Аз трябва да знам!

— Това е тъжна и мръсна история, момчето ми — отвърна мрачно пасторът. — Не е ли по-добре да я оставим погребана в миналото?

— Не. Искам да я чуя. Трябва да я чуя, или никога не ще престана да си представям… — Гласът му секна.

Настана мълчание. Пастор Флеминг, облегнат с лакът на писалището и закрил очи с голямата си ръка, сякаш вътрешно беше отдаден на молитва за помощ. Беше честен и добронамерен човек, който дълго и всеотдайно се трудеше на „Божията нива“, но много неща го ограничаваха и често с голямо униние той виждаше как пропадат най-благочестивите му усилия и най-добри намерения. Беше самотна душа и много пъти бе изпадал в настроения на самообвинение. Дори обичта към дъщеря си той бе превърнал в обвинение към себе си, защото виждаше несъвършенствата й, нейната дребнавост, суетността й и все пак твърде много я обичаше, за да се опита да поправи недостатъците й. Трагедията му беше в това, че той копнееше да бъде верен ученик на Бога и светец, който да изцелява страдащите само с едно докосване и да направлява паството си, озарен от Божието слово, което самият той тъй дълбоко чувстваше. Искрено искаше да се възвиси, но уви: езикът му беше непохватен и беден, а нозете му сякаш бяха затънали в тресавище; с една дума, беше твърде земен. Сега, когато заговори, езикът му се движеше трудно, а мрачните, педантични фрази сякаш се отмерваха от меланхоличния такт на часовника.

— Преди двайсет и две години в Тайнкасъл аз венчах Рийс Матри за Хана Бърджис. Хана познавах от няколко години. Беше една от най-милите девойки в паството ми. Рийс не познавах, но и той беше приятен, млад, добре възпитан човек от уелски произход и аз го харесвах и му вярвах. Имаше чудесна работа като представител на голяма фирма за захарни изделия. Имах всички основания да вярвам, че са щастливи, особено след като им се роди син. Аз, момчето ми, бях този, който те кръсти Пол Матри.

Той замълча, сякаш много внимателно подбираше думите си.

— Няма да отрека, че от време на време в хармонията на това семейство се появяваха малки пукнатини. Майка ти беше силно религиозна — истинска християнка; докато баща ти — да се изразя по-снизходително — имаше по-либерални разбирания и това естествено довеждаше до сблъсъци. Майка ти например беше твърдо убедена против употребата на алкохол и тютюн в къщи — един възглед, който баща ти никога не можа да разбере напълно. При това работата му го караше да отсъства от дома поне една седмица всеки месец, което може би оказваше едно обезпокоително влияние върху него. Създаваше си и приятели, много приятели — определено бих могъл да кажа — защото беше хубав, харесван мъж. Не всеки от приятелите му можеше да бъде одобрен, но баща ти общуваше с тях, придружаваше ги в билярдни зали, в барове и други съмнителни свърталища. Все пак аз нямах нищо сериозно против него, преди ужасяващите събития през 1921 година.

Пасторът въздъхна, отмести ръка от челото си, притисна един в друг върховете на пръстите си, с очи, тъжни и замислени, загледани сякаш назад през годините.

— През януари 1921 година фирмата, в която работеше баща ти, направи някои промени в персонала, вследствие на които родителите ти се преместиха заедно с теб в Мидланд. Всъщност няколко месеца преди това аз самият бях преместен в тукашната енория, в Белфаст, но с писма поддържах близки връзки с майка ти и трябва да призная, че още от самото начало животът ви в Уъртли беше неуседнал и неустановен. Баща ти, изглежда, е съжалявал, че са го преместили в район, който, струвало му се, предлага по-малък простор за размаха му. Уъртли, макар че е заобиколен от красиви околности, е един сив, непривлекателен град и майка ти никога не го обикна. Родителите ти не можаха да си намерят и наемат подходяща къща и смениха последователно няколко мебелирани квартири. Изведнъж, през септември, за да бъда точен, на девето число, баща ти обявил, че търпението му се е изчерпало. Предложил да зареже работата си и веднага да емигрирате в Аржентина. В Новия свят би могло да има по-добър шанс за трима ви. Ангажирал три места на „Ийстърн стар“ — презокеански кораб, който щял да отплава на петнайсети септември. На тринайсети той изпратил предварително майка ти и теб в Ливърпул, за да го чакате в хотел „Грейт Сентръл“, а късно през нощта на четиринадесети септември напуснал с влак Уъртли, за да се присъедини към вас. Но срещата не се състояла: полицията го очаквала на перона, когато в два часа сутринта пристигнал на Централната гара. След яростна съпротива той бил арестуван и затворен в полицейския затвор на Кенън стрийт. Милостиви Боже, още мога да почувствам потресаващия шок от тази новина — обвинението беше: умишлено убийство.

Възцари се дълго, напрегнато мълчание. Пол, свит на стола си, неподвижен сякаш хипнотизиран, едва си бе поел дъх, когато пасторът продължи разказа си:

— През нощта на осми септември било извършено особено ужасно и отвратително престъпление. Мона Спърлинг, привлекателна млада жена на двайсет и шест години, която работела в цветарски магазин близо до Ленърд Скуеър, била брутално умъртвена в апартамента, който заемала на номер 52, Ашоу Теръс в Елдън, близко предградие на Уъртли. Времето на престъплението беше твърде точно определено, защото е станало между осем и осем часа и десет минути. След като се върнала от работа в седем и половина, очевидно първо хапнала нещо леко за вечеря, после се преоблякла в тънък пеньоар, в който и била намерена. В осем часа една семейна двойка на име Прюсти от по-долния етаж, чула шум от необичайно бурна разправия в стаята над главите им. По настояване на жена си Албърт Прюсти се качил горе, за да види какво става. Почукал силно на вратата, но не получил никакъв отговор. Както стоял нерешително на площадката, един млад разносвач — Едуард Колинс, се изкачил по стълбището, за да достави пакет с изпрани дрехи. Тъкмо Колинс се присъединил към Прюсти, когато вратата се отворила, един мъж изскочил от апартамента и се стрелнал покрай двамата надолу по стълбището. Тогава те се втурнали във всекидневната, където намерили мис Спърлинг с глава почти отделена от тялото й и простряна на килимчето пред камината в локва от собствената си кръв.

Мистър Прюсти веднага изтичал за най-близкия лекар в съседство, който веднага дошъл, съвсем безполезно, разбира се, защото мис Спърлинг била вече мъртва. Повикали полицията. На местопрестъплението дошли местният съдебен лекар и един полицейски инспектор на име Суон. На пръв поглед изглеждало, че убиецът не оставил никакви следи, но след няколко часа три улики излезли на бял свят. Инспектор Суон открил в бюрото на Мона една саморъчно нарисувана с молив пощенска картичка, пусната седмица преди това от Шефилд, която съдържала следните думи: „Раздялата усилва чувствата. Ще се срещнем ли за вечеря при Дрюри, когато се върна?“. Картичката била подписана „Бон-бон“.

Освен това инспекторът намерил и една бележка — полуизгоряла и без подпис, но с печат на плика от осми септември, която гласяла: „Трябва да те видя довечера“. Накрая, на килимчето пред камината, редом с трупа, лежала особено изработена кесия за пари: направена от фина и необикновено мека кожа, прихваната за отвърстието с метален пръстен. Кесията съдържала около десет лири в сребро и банкноти. Въз основа на подробностите, дадени от Едуард Колинс и Албърт Прюсти, своевременно било съставено и беше разпространено описание на търсения човек. Предложена бе и голяма награда за всяка информация, която би довела до задържането му.

На следващия ден собственичката на една пералня се явила в полицейския участък заедно с една от гладачките си — седемнайсетгодишно момиче на име Луиза Бърт. Оказало се, че Луиза, братовчедка ма Едуард Колинс — разносвача на пералнята, е придружавала братовчед си до Ашоу Теръс в нощта на престъплението и когато го чакала на улицата, защото не й се щяло да се качва по стълбището, била блъсната и почти повалена на земята от един мъж, който изтичал навън от къщата с номер 52. В показанията си под клетва тя дала описание на мъжа. Полицията вече разполагала с трима свидетели, които са видели убиеца.

Пастор Флеминг млъкна и отправи към младежа срещу себе си своя добродушен, но тревожен поглед:

— Не е приятно да се докосвам до някои неща, Пол, но уви, те са твърде тясно свързани с тази трагична история. С една дума, Мона Спърлинг не е била порядъчна жена. Имала е интимни връзки с много мъже и от всички само един се откроявал като неин постоянен любовник. Никой не знаел кой е бил този мъж, но другите продавачки в цветарския магазин потвърдили, че напоследък Мона изглеждала угрижена и унила. Освен това веднъж я дочули да говори по телефона с гневен тон, като употребила фразите: „Ти си отговорен!“ и „Ако ме изоставиш сега, ще разкрия цялата история!“. Накрая, при аутопсията на трупа, се разкрил и потресаващия факт, че жената е била бременна. Сега вече и мотивът бил установен: явно жертвата е била убита от мъжа, от когото е забременяла. А може би и вече се е бил преситил от нея и когато го е заплашила с изобличение, той й написал бележката, за да й определи среща, където я убил.

Въоръжена с тези доказателства, полицията впрегнала в действие всичките си средства, за да намери търсения човек. Във всички ежедневници бе отпечатана репродукция на рисуваната саморъчно пощенска картичка подписана „Бон-бон“ и всеки, който би могъл да знае нещо за подателя бе поканен да се свърже с полицията в Уъртли. Всички гари и пристанища са били поставени под зорко наблюдение и най-интензивно претърсване е било в ход цяла седмица. Късно вечерта на тринайсети септември, един чиновник от бюрото за обзалагания на конни състезания на име Хари Рока, потърсил началника на полицията и много развълнуван поискал да даде показания. Той направо заявил, че е бил в интимна връзка с мъртвата жена. Фактически признал, че прекарал с нея нощта преди убийството. После съобщил, че познава подателя на картичката — един приятел, с когото често играели билярд и който имал подчертан талант на художник. Преди няколко месеца той запознал този мъж с Мона Спърлинг. Нещо повече, когато репродукцията на рисуваната пощенска картичка се появила в пресата, приятелят му отишъл при него и с разтревожен вид го помолил за подкрепа, като казал: „Ако някой те попита къде съм бил през нощта на осми септември, кажи, че сме играли заедно билярд в хотел «Шърууд»“.

Това, разбира се, било достатъчно. Груповият началник на полицията, придружен от инспектор Суон, веднага се отправил към адреса посочен от Рока. Там те узнали, че само преди час търсеното лице се е качило на нощния експрес за Ливърпул от гарата на Ленърд стрийт. Арестуването в Ливърпул последвало неизбежно. Този мъж, Пол, бил твоят баща.

Отново настана мълчание. Пасторът накваси устните си от гарафата, която стоеше на писалището му. С присвити вежди, той продължи:

— Така се случило, че Албърт Прюсти, главният свидетел на обвинението, бил на легло, поради остър пристъп на астма (по професия бил търговец на тютюневи изделия, произвеждал ръчно цигари и никотиновият прах периодично му причинявал пристъпи на бронхиална астма). Но другите двама свидетели веднага били отведени в Ливърпул от груповия началник и инспектор Суон. Там от дузина събрани лица те без колебание посочили твоя баща като мъжът, когото са видели в нощта на убийството. При разпознаването в тях наистина имало някаква фатална увереност. Едуард Колинс възкликнал: „Бог да ми е на помощ, но това е човекът!“, докато по-младата Луиза Бърт, доведена до ръба на истерията от отговорността на положението си, избухнала в сълзи: „Знам, че слагам въжето около врата му — изплакала тя, — но това е той!“.

Общественото негодувание се нагнетило опасно против задържания. За да избегне яростта на тълпата, го преместили тайно от влака на гара Барбридж Джанкшън в закрита кола и го отвели в затвора на Уъртли. Бог ми е свидетел, скъпи Пол, че достатъчно нараних сърцето ти!

Процесът започна на петнайсети декември в съда на графството Уъртли пред съдията господин Омен. С какви терзания преживяхме онези съдбовни дни! Един след друг обвинението призоваваше свидетелите да дадат своите изобличаващи показания. При претърсването на куфарите на баща ти намерили един бръснач, който съдебномедицинската експертиза определи като инструмента на престъплението. Един графолог — експерт по почерците — свидетелства, че обгорената и полуунищожена бележка, намерена в апартамента на убитата, с която се искаше среща, е написал баща ти с лявата си ръка. Той много пъти е бил виждан в цветарския магазин да купува цвете за бутониерата си и да се шегува и бъбри с мис Спърлинг. Така се развиваха нещата.

Опитът за бягство в Аржентина, злостната съпротива оказана на полицията при задържането му — всичко това съдбовно свидетелстваше против него. Най-изобличаващ от всичко беше фаталният му опит да се сдобие с фалшиво алиби с помощта на Рока. А когато се изправи пред съдията, той, уви, не можеше да се защити и да говори в свое оправдание: противоречеше си, губеше контрол над нервите си, дори викаше на съдията. Не можеше да даде убедителен отчет за местонахождението си в часа на убийството — твърдеше, че е прекарал част от вечерта в едно кино. Това жалко оправдание бе разбито на пух и прах от съдебното жури. Всред мрака само един блед лъч светеше слабо в негова полза. Албърт Прюсти, след като призна, че баща ти приличал на мъжа, който побягнал от апартамента, отказа да се закълне, че именно той е търсеното лице. Но се оказа, че Прюсти не е добре със зрението и при кръстосания разпит ясно се разбра, че той счита за несправедливо, дето не са го отвели в Ливърпул заедно с Колинс и Луиза Бърт.

Сумирането на доказателствата от страна на обвинението, решително наклони везните във вреда на подсъдимия. Съдебното жури се оттегли на съвещание в три часа следобед на двайсет и трети декември. Бавиха се само четиридесет минути. Решението им беше: „Виновен!“.

Аз бях в съдебната зала — майка ти бе твърде болна, за да присъства — и до края на дните си няма да забравя ужасния момент, в който съдията, наложил черната си съдийска шапка^[2], произнесе присъдата и обяви, че предава душата на баща ти на Божията милост. Докато охраната го извеждаше, той се бореше яростно с нея и явно не на себе си, извика: „Няма Бог! По дяволите и вашата и Неговата милост! Не искам ни едната, ни другата!“.

О, не можеш така леко да се подиграваш с Господа Бога, Пол! И може би, за да отговори на това богохулство, Всемогъщият Бог прояви милост към грешника. Макар че никой не се осмеляваше да очаква това, в навечерието на екзекуцията смъртната присъда на баща ти бе заменена с доживотна и го преместиха в затвора Стоунхийт.

Гласът на пастора постепенно понижи тона си и заглъхна. Гробно мълчание се спусна в малката стая. И двамата мъже държаха погледите си встрани и не се поглеждаха един друг. Пол, неподвижен и тъй дълбоко потънал в стола си, че сякаш бе част от него, изтри челото си с носната си кърпа, която държеше смачкана във влажната си ръка.

— Жив ли е още?

— Да.

— И никой не го е виждал… след като е влязъл ли?

Пасторът въздъхна дълбоко.

— В началото опитах да поддържам контакт с него, с помощта на свещеника на затвора, но той посрещна опитите ми с такова възмущение, бих казал дори с ожесточение, че се принудих да ги прекратя. Що се отнася до майка ти… е, скъпи ми Пол… тя чувстваше, че е била мамена и третирана по най-жесток начин. Още повече че трябваше да мисли и за теб. В твой интерес тя отсъди, че е по-добре напълно да изтрие тази ужасна глава от книгата на младия ти живот. Това, че не успя напълно, не е от значение. Ти си достатъчно доблестен, за да понесеш шока от това разкритие и затова, вместо да те залъгвам с полуистини, аз ти разкрих всичко изцяло. Но сега, след като направих това, искам да очистиш съзнанието си от тази жестока истина. Ти сам си господар на себе си и животът е пред теб. Трябва да продължиш напред, все едно че всичко, което ти разказах, никога не се е случвало. Напред, напред, и не само с вяра, но и в забрава, без да се обръщаш назад!