Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (28)

Глава двадесет и осма

Чудесна стая беше тази библиотека — с дебел, кремав на цвят килим, много книги и няколко фини гравюри по стените. Неподвижен като статуя, Пол бе чакал там около десет минути. Съпругата на сър Матю лично го беше въвела в библиотеката. Хубава жена на около четиридесет, твърде бледа и крехка, облечена в сива рокля. Пол подразбра, че тя го мислеше за чиновник от службата на мъжа й.

— Надявам се, че нямате повече работа за сър Матю — забеляза тя с усмивка.

После го попита не би ли взел чаша шери с бисквита. Когато той отказа, тя пак се усмихна и излезе.

В стаята беше много тихо. После на горния етаж някой започна да се упражнява на пиано. Една от Шопеновите прелюдии — номер седем, изпълнявана бавно и с някои грешки. Свиреше дете и той чуваше говор и смях. Звукът на пианото го нарани жестоко. Помисли си за този човек с хубавия му дом, с привлекателната му жена и безгрижно смеещите се дъщери. Сети се и за другия човек във влажната каменна килия. Не можеше повече да се примирява с това!

Тогава чу шум от кола. Знаеше, че това беше Спрот. Изправи се в стола си, по-стегнато и гордо от когато и да било. Почувства се готов да го посрещне. Входната врата се отвори и затвори. В антрето се чуха гласове. Минута по-късно вратата на библиотеката се отвори.

Пол седеше съвършено неподвижен на стола си, когато сър Матю влезе. Погледна го, но не каза нищо. За момент настана мъртва тишина. После Спрот се съвзе от изненадата си.

— Коя е причината за това нахлуване тук?

Беше много ядосан. Същевременно в очите му имаше и нещо друго. Пол веднага разбра, че онзи го позна.

— Нямате право да идвате тук. Това е частният ми дом.

Тази забележка разкри всичко на Пол — пукнатината скрита зад величествената фасада. Помисли си: „Този човек няма право да съди и осъжда, нито да порицава!“. Разумът му изведнъж стана кристално ясен. Изрече бавно:

— Когато една работа е чакала дълго време, тя става спешна.

Вените по челото на другия се издуха. Той не направи опит да се приближи до Пол, а все още стоеше до вратата. Повика на помощ цялото си величаво достойнство; отново се превърна в актьор, произнасящ репликите си:

— Няма да скрия факта, че от няколко месеца вече съм осведомен за вашето присъствие, за вашите действия в този град. Вие сте син на човек, изтърпяващ доживотна присъда и се опитвате да предизвикате смут по повод на процес, преминал през съда преди петнайсет години.

— Има съмнения относно този процес — каза Пол. — Съществуват пресни свидетелски показания, които трябва да бъдат изслушани.

За момент гневът на сър Матю надделя над разума му, като закри дори онази тайна сянка на съмнение.

— Не ставайте глупак! — тросна се той. — След петнайсет години това е една юридическа невъзможност, един абсурд. Заради вашето проклето ровене там където не ви е работа, пред министъра на вътрешните работи беше представена петиция за преразглеждане, която той отхвърли категорично.

— Вие обаче не би трябвало да откажете това — каза Пол. — Вие бяхте прокурорът. Главното ви задължение е да осигурите въздаването на справедливост. И би трябвало да се почувствате длъжен да предприемете някои стъпки, ако се убедите, че баща ми е невинен.

— Но аз не съм убеден! — почти извика Спрот.

— Ако пожелаете да изслушате доказателствата, те ще ви убедят. Най-малкото, което можете да направите, е да изслушате официално, в качеството си на прокурор, новите свидетелски показания.

Спрот беше тъй разгневен, че едва можеше да говори. Лицето му се наля с кръв, но с усилие на волята той се овладя. Най-сетне гневът му се поохлади и той заговори с леден тон:

— Аз наистина трябва да ви помоля да си отидете. Вие просто не съзнавате какво искате… техническите трудности, целия механизъм на правосъдието, отзвукът и сътресението свързани с това. Вие сте глупаво дете, което иска да събори грамадна сграда, защото му е хрумнало, че в основата й са положили накриво една тухла.

— Ако основите са гнили, сградата сама ще се събори.

Сър Матю не благоволи да отговори на това. Сега лицето му бе сковано от една подигравателна усмивка. Беше изпънал напред главата си, а малките му очи пробягваха косо по лицето на Пол. Ала в тези очи Пол отново съзря онова неопределено опасение или мрачно предчувствие, онази тайна пукнатина по фасадата. И той накрая разбра, че ако Спрот трябваше да скрие тази пукнатина на всяка цена, то никога, при никакви обстоятелства не би пристъпил към преразглеждане на делото. И все пак… Пол трябваше да му даде последен шанс.

— Когато един затворник е излежал петнайсет години от една доживотна присъда… не е ли хуманна практиката той да бъде помилван за остатъка от срока?

Сър Матю все още го гледаше изкосо, с онези изпъкнали, леко налети с кръв очи. Думите му прозвучаха като отсечени с нож:

— Министърът на вътрешните работи вече се произнесе по този въпрос.

— Вие обаче не сте! — настоя Пол с глас, сякаш се задушаваше. — Една дума казана от вас на подходящо място, би имала голямо значение. Една дума… само намек за това ново съмнение, което възникна…

Сър Матю разтърси глава с финален жест, рязко, почти дивашки, с което отхвърли от себе си всякаква отговорност. С движение на ръката зад гърба си, той отвори вратата.

— Сега ще си вървите ли? — каза той със същата подигравателна усмивка, застинала на лицето му. — Или трябва да ви изпратя до вратата?

Веднъж завинаги Пол разбра, че всичко това беше безполезно. Този човек никога нямаше да направи нещо, дори не би помръднал и пръста си, за да издейства помилване. Опакован в гордостта си, за него нищо друго нямаше значение, освен собственото му достойнство, собственото му положение, собственото му бъдеще. Те трябваше да си останат ненакърнени на каквато и да е цена.

При тази мисъл една силна и неконтролируема ярост обзе Пол. Ярост и отчаяние потекоха като наркотик във вените му. Касълс беше прав! Баща му, Суон, той самия, всяко човешко препятствие, всяка пречка, всичко бе повалено пред ненаситната гордост на този човек. Само едно нещо оставаше да се направи. Пол почувства краката си вдървени. Крайниците му сякаш не бяха неговите. Запъти се вцепенено към едрата фигура застанала при вратата.

— За последен път — издума той нечуто.

Едва дишаше.

— Не!

Ръката на Пол беше в джоба му. През цялото време, докато говореше, бе стискал пистолета. Сега не го чувстваше студен… топлината на ръката му го бе стоплила… сякаш беше част от самия него. Пръстът му беше на спусъка, можеше да почувства силата на пружината. Дори не се налагаше да вади оръжието от джоба си. Беше го насочил към Спрот, актьора, кухия човек, който нищо не подозираше. Стоеше там, без да гледа повече към Пол, с онова озъбено изражение на възмутено достойнство, отпечатано на лицето му.

Сега Пол се изравни гърди в гърди с него, на не повече от два фута. Можеше да види заоблената маса на добре гледания корем на кралския прокурор. Пистолетът му беше насочен натам почти от упор. Не се страхуваше ни най-малко. Затвори очи, напрегнат, с устни леко разделени от някакъв екстаз, сякаш цялото му тяло беше просмукано и възбудено от върховно физическо желание.

Тогава изведнъж една конвулсивна тръпка го разтърси до дъно. В родилната болка на някакво прераждане, той дойде на себе си. „Не! О, боже мой, не!“ — помисли си той в проблясък, който сякаш прониза цялото му същество. Те бяха нарекли баща му убиец. Щяха ли да направят убиец и от него? Ръката му отпусна пистолета. Отвори клепачи и погледна Спрот с невиждащи очи. Беше запъхтян, сякаш бе пробягал дълго разстояние. Не можеше да говори. Ала срещайки онези враждебни очи, лека усмивка грейна по устните му и озари лицето му със странна светлина. Докато Спрот го гледаше почервенял от гняв, той мина покрай него и излезе от къщата.

Там, в хладния мрак под звездите, поток сълзи рукнаха от очите му. С тих тържествуващ глас, той прошепна уморено на себе си:

— Не го извърших. О, благодаря ти, Господи! Не го извърших.