Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (24)

Глава двадесет и четвърта

По-късно същата нощ, в малката стая, която Касълс бе наел на една съседна улица, Пол се изправи с лице срещу този човек, който така тревожно бе очаквал. Въпреки че външността му не беше предразполагаща, а гласът му бе груб, той, както Джери бе загатнал, явно беше образован и интелигентен човек. Наистина, имаше във вида му някакъв намек, че той може би някога е принадлежал към адвокатското съсловие. Удължените черти придаваха на лицето му изражение на образован човек, а в мъртвите жълтеникави очи проблясваше от време на време поглед на мъж, съчинявал някога добри защитни речи. Но какъвто и да е бил, или би могъл да бъде тогава, сега беше ясно, че е пропаднал далеч надолу в сянката на подземния свят.

— Питаше се що за птица съм, нали? — каза Касълс рязко, прекъсвайки като с нож мислите на Пол, което накара младия мъж да се изчерви от смущение. — Недей. Аз повече не съществувам.

Мъртвите му очи не изразяваха нищо, но бледите му устни се свиха презрително:

— Какво искаш от мен?

Пак се възцари тишина. След малко, без да продума и без да сваля поглед от другия, Пол му подаде късчето хартия, което му беше дал Прюсти. Касълс я разгърна, хвърли й небрежен поглед и му я върна с жестоко безразличие.

— Така, значи това те е довело при мен.

— Кой ми е изпратил тази бележка? Беше ли… беше ли това баща ми?

Нова пауза, кратка, но заредена с напрежение.

— Може и той да е бил — отговори Касълс с равен глас.

— Тогава… вие го познавате?

— Може би.

— В Стоунхийт?

— В онова проклето място… да… ако трябва да знаеш, бяхме в съседни килии. Вечер си говорехме с почукване по стената, когато не беше наказан в изолирана килия.

Пол отри с ръка пламналото си чело.

— Как е той? — Думите му прозвучаха, сякаш се бореше за въздух.

— Зле.

Касълс измъкна от джоба на балтона си кесия със ситно нарязан тютюн, изтегли листче оризова хартия от друго пакетче и с една ръка сви цигара.

— Всъщност не би могъл да бъде по-зле.

При всичкия му кураж, от гърдите на Пол се откъсна нещо като изхълцване.

— Нищо ли няма да ми кажете? Няма ли да ми дадете някаква надежда?

— А нима в Стоунхийт има надежда?

Тупането на сърцето му, сякаш изпълваше ушите на Пол с ударите на барабан от погребална процесия. И все пак трябваше, о, трябваше да има нещо зад непроницаемото и зловещо мълчание на този човек. Пол ядно прехапа устната си.

— Защо тогава ми беше казано да ви намеря?

— Твоят старец знаеше, че ще изляза. Мислеше, че ще трябва непременно да се срещнем. Пъхна ми в ръката този куп лигавщини и глупости.

Пол взе листчетата хартия, които другият му подаде — нищо повече от омачкани късове, надраскани с молив. Макар че разчете и препрочете почти нечетливите думи, надеждата му бавно угасна. Написаното беше не повече от един отчаян вик от мрака, оплаквания и протести, повтаряни непрекъснато, доказателства за смазващо страдание, което късаше сърцето на Пол, но не предлагаше нови нишки, нищо, което би послужило за преразглеждане на делото. Той вдигна замъглените си очи към Касълс, който през цялото време бе чакал със студено, но назидателно търпение.

— Тогава вие не можете да ми помогнете?

— Зависи — каза бавно Касълс, като пое дълбоко дим от цигарата си — какъв вид помощ ти е нужна.

— Знаете какво искам — възкликна страстно Пол. — Да изровя от там бедния нещастник, който е бил заровен жив цели петнайсет години.

— Веднъж влезеш ли в онзи гроб, няма излизане.

С див глас Пол извика:

— Аз ще го изкарам от там. Той е невинен… и аз ще го докажа. Ще намеря истинския убиец.

— Никога! — В гласа на Касълс имаше презрение. — След петнайсет години нямаш шанс и за пукната пара. Който и да го е извършил, сега би могъл да е на хиляди мили от тук. С променено име. Нова самоличност. Може и да е умрял. Безнадеждно е. — Той изчака думите му да проникнат в съзнанието на Пол и в жълтите му очи, фиксиращи твърдо Пол, се спусна непроницаем воал. — Защо не се заемеш с истинския убиец… който всъщност уби Матри?

— Какво искате да кажете?

— Човекът, който го осъди.

Пол скочи на крака като ужилен. Дъхът му секна.

— За бога, кой сте вие?

Настана тягостно мълчание. После бавно, с онова равнодушие, зад което се прикриваше като зад маска, другият отговори:

— Не е тайна. Регистриран съм… осъден за злоупотреба. Поне така започна всичко. Трябваше ми само малко снизхождение и… време да върна парите. Молих се за това… в съда. Вместо снизхождение, получих седем години затвор.

Последва дълго мълчание. После Касълс подхвана:

— Така че, както виждаш и двамата сме в същото положение, ти и аз. Несъмнено затова Матри е мислел, че трябва да се сдружим. Сегашното си положение ние дължим на онзи единствен човек. И сме толкова мекушави, че още нищо не сме направили.

— А какво можем да направим? — извика безнадеждно Пол.

Той наведе глава между ръцете си, съкрушен от тежестта на разочарованието. Парещият ушите му глас продължи:

— Не си срещал господина, нали?

— Не.

Касълс се изсмя.

— Не го вземай присърце. Ние сме долу, където ни е мястото, ти и аз, но все пак дори и котката може да хвърли поглед към краля^[1].

Странна светлина мъждукаше в забулените му зеници.

— Нуждаеш се от малко ободряване. Защо не ми дадеш възможност да ти доставя едно малко развлечение?

— Развлечение?

— Че защо не? Изглежда, не четеш редовно вестниците, иначе щеше да знаеш, че през последните десет дни в града се разиграва едно голямо шоу… с двама първокласни актьори. О, те редовно играят в Уъртли, но това е една от най-големите им атракции. И което е най-веселото… представлението е безплатно.

Гласът му постепенно беше придобил интонация, която смрази Пол до костите. Касълс замълча. Пол чакаше.

— Съдът на графството заседава. Председателства лорд Омен, сър Матю Спрот обвинява… не би ли искал да ги видиш?

Вперил поглед в другия, Пол не отговори.

— Какъв случай само!… Последният ден от процеса. — Касълс го задяваше по същия непоносим начин. — Положително ще поискаш да ме придружиш утре след обед… и да видиш как го правят.

— Правят какво?

— Знаеш какво — рече той, имитирайки чистосърдечна изненада. — Разбира се, че знаеш! И забележи, утре няма да е толкова вълнуващо. Само някаква дребна сводница и проститутка, която намушкала с нож любовника си. Да… черната шапка на съдията е нещо интересно… умно измислено… и винаги в тон с модата.

— Не! — извика Пол.

Лицето на Касълс потъмня. Той прониза Пол с жълтите си очи.

— Страхуваш ли се?

— Не, не се страхувам… Но не виждам защо трябва да ходя там.

— Аз пък ти казвам, че се страхуваш. — Студените, режещи като с нож думи потекоха по-бързо. — Като те видях от началото помислих, че имаш смелост. Сега разбирам, че съм се излъгал. Каза, че искаш преразглеждане на случая. Е, добре, защо да не го имаш, за бога! Не си ли разбрал, че на света днес има два вида хора? Тези, които вземат от живота това, което искат. И онези, които не го получават.

Ноздрите му се разшириха. Лицето му беше безкръвно.

— В каква игра мислиш сме замесени, ти и аз? Мислиш ли, че я играем само за развлечение? Аз знам срещу какво се изправяш. Но ти… ти ги оставяш да те тъпчат… ти искаш и така и иначе… и вълкът да е сит и агнето цяло. Е, нека да е така! Ако не искаш да ти помогна, върви си по твоя път, а аз ще следвам моя.

Гласът му заглъхна. Той се изправи и хвърли угарката от цигарата си в празната камина. Пол го наблюдаваше наранен и развълнуван, разкъсван от противоречиви чувства. Думата „помощ“ подхвърлена от Касълс го накара накрая да се реши. Колкото тъмна и мъглява да изглеждаше тази предложена помощ, Пол не би могъл да я отхвърли.

— Ще дойда — каза той. — Кога ще се срещнем?

— Не! — Касълс поклати глава. — Няма полза от преструвки. Общото между нас свърши.

— Кога ще се срещнем? — повтори Пол.

Докато закопчаваше палтото си, Касълс бавно се обърна.

— Наистина ли го искаш? — Той изпитателно изучаваше лицето на Пол. — Много добре. Пред съда. В два часа. Утре.

После се изви, отвори вратата и я задържа така за Пол.