Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (21)

Глава двадесет и първа

На другата сутрин, когато се събуди, той по-ясно осъзна какво бе спечелил предишната вечер. Макар че разговорът с Луиза Бърт остана недовършен, той все пак узна от нея няколко съдбоносно важни факта, от които не на последно място онези, отнасящи се до зеления велосипед и кожената кесия. Отдаден на дълбок размисъл Пол схвана, че ако собственикът на кесията тогава е бил студент медик, то сега той почти сигурно би трябвало да е практикуващ лекар. Ако сравнеше медицинския алманах с някой стар членски списък на Клуба на „скакалците“, би било възможно да открие самоличността му.

Подтикнат от тази свежа надежда, Пол скочи от леглото. Минаваше осем часа, което беше петнайсет минути по-късно от обичайното му време за ставане. Обръсна се, облече се, изгълта набързо закуската си и забърза към магазина. Отвътре, на входа на „Бонанза“, Харис вече го чакаше. Това беше доста необичайно — обикновено управителят не се появяваше преди десет часа.

— Закъсня! — каза Харис, като пристъпи напред и му препречи пътя.

Пол погледна големия часовник в дъното на магазина. Показваше девет и шест минути. В магазина все още нямаше клиенти — само продавачки; повечето от тях, включително и Лена, бяха впили поглед в управителя. Лена изглеждаше развълнувана.

— Съжалявам — промълви Пол. — Боя се, че съм се успал.

— Не ми възразявай! — Харис сам се обработваше, за да се ядоса. — Имаш ли някакво извинение?

— За какво? — Пол впери изненадан поглед в него. — Закъснях само шест минути.

— Попитах те имаш ли извинение?

— Не, нямам.

— Тогава си уволнен. Тук не ни трябват заподозрени от полицията хора.

Без да даде възможност на Пол да отговори, Харис се обърна и се запъти към стаята си. Докато пресичаше магазина, продавачките усърдно се заеха да правят нещо по щандовете си — всички, освен Лена, която още стоеше бледа и нерешителна до тезгяха си.

С болка в гърдите Пол се обърна и излезе от магазина. Докато се движеше по Уеър стрийт имаше неясното подозрение, че го следят.

Отначало, обзет от негодувание, той крачеше бързо и безцелно по най-оживените улици на града, изгубен всред тълпите, които задръстваха тротоарите. После постепенно умът му заработи по-спокойно и хладно. Освободен от тиранията на онова непоносимо пиано, поне имаше възможност да провери верността на изводите си от предишната нощ.

Той влезе в една телефонна кабина и като разлисти указателя, откри, че колоездачният турингклуб се помещава на номер 62, Ленърд стрийт. За десет минути стигна до сградата, мина под табелата с позлатено крилато колело и във фоайето, с окачени по стените карти, застана пред бюрото за информация.

Секретарката, жена на средна възраст, прие въпроса му без особена изненада и като взе един справочник пред себе си, заразгръща умело страниците. Търсенето се оказа безрезултатно.

— Изглежда, понастоящем нямаме на отчет такъв клуб. Беше ли обединен с нашия?

— Не зная — призна Пол. — А може и да се е разтурил досега. Но за мен е особено важно да го открия. Моля ви, помогнете ми. Наистина е важно!

Жената помисли малко.

— Аз самата нямам това време — каза тя, — но ако е толкова важно, мога да ви предоставя да прегледате старите регистри. Би трябвало да е вписан там.

Тя го въведе в едно малко съседно помещение и му посочи етажерка с подшити в жълто и зелено томове.

Останал сам, Пол прелисти всички дневници и годишни отчети за последните двайсет години. Педантичното търсене му отне пълни три часа, но уви, нямаше каквато и да е писмена следа от Клуба на „скакалците“.

Обезсърчен, но не и разубеден, той с цялата логика, която би могла да му дойде на помощ, отсъди, че ако такъв клуб в действителност е съществувал, то неговите членове несъмнено са закупили велосипедите си от някой местен магазин. С рязко движение Пол се обърна, напусна колоездачния турингклуб и започна системна обиколка на всички магазини за велосипеди в града.

Но и там отново и отново претърпя разочарование: срещаше само отрицателни отговори, безразличие, насмешки, а някъде и ругатни. Никой никога не беше чувал за организацията, която търсеше. Беше започнал това търсене с мисълта, че ако би могъл да намери поне един член от тази стара колоездачна дружинка, който понастоящем е практикуващ лекар, работата би била свършена. Но сега, обезверен, той си каза, че всичко това може би беше мит, фантазия, сътворена от обърканото и извратено въображение на Луиза Бърт.

В четири часа след обед, уморен и отчаян той достигна предградието Елдън, на последния адрес от списъка с магазини за велосипеди. Магазинът всъщност се оказа малка бензиностанция на името на Джоузеф Стивънс. Помещението беше малко по-голямо от гараж, но навън под един навес в двора, Пол съзря няколко употребявани велосипеди, изложени за продан или за даване под наем. Нищо не би могло да изглежда по-малко обещаващо. Въпреки това след моментно колебание, почти автоматично той прекоси улицата и се приближи към мъжа в работен комбинезон, който миеше с маркуч бетонната настилка. Накрая, след толкова скитане, начинът, по който Пол задаваше въпроса си, беше станал почти безцеремонен, без никакъв увод. Но докато очакваше също такъв лаконичен отговор, той с изненада откри някаква следа от размисъл по лицето на собственика. Без да отговори веднага, той спря водата, остави маркуча и погледна замислено Пол.

— „Скакалците“ — повтори мъжът на себе си. — Сещам се, че съм чувал баща ми да говори за тях.

— Наистина ли?

— Да. По времето на баща ми, това тук е било само магазин за велосипеди — гаража го добавих аз, след като той почина. Мисля, че е извършвал ремонтни работи за клуб с такова име. Имали колелета марка „Ню Хъдсън“… всички боядисани в зелено.

— Тогава трябва да знаете кои са били членовете.

— Аз не — усмихна се собственикът. — По него време бях дете.

— Баща ви сигурно е водел някакъв дневник… сметки… адресна книга… нещо.

— Не беше такъв. Мотото му бе: „Плащане в брой върху кормилото на велосипеда“.

— Все пак трябва да е имало списък на членовете… протоколна книга… протоколи от събранията.

— Много се съмнявам. Имам впечатлението, че е било неформално сдружение на група младежи; повече някаква лудория или просто скимване, отколкото нещо по-сериозно и не е траяло дълго.

Мъжът замълча. Искрицата надежда бе издигнала Пол до висините, за да го захвърли само след миг отново на земята. Той с мъка се пребори с прилива на горчивина и отчаяние.

— Когато имате време, моля ви, потърсете за каквито и да са документи останали от баща ви. Ако намерите нещо, което да има връзка с клуба, моля, уведомете ме. Много ще съм ви задължен и благодарен.

С овладян глас Пол продиктува името и адреса си, после, като взе визитната картичка, която другият му предложи, благодари и се запъти обратно към града.

Сега, уморен от безплодното търсене, сломен от разочарование, той не следваше пътя си и неочаквано се озова в Гроув Куодрънт, жилищен район застроен с великолепни къщи. Като в просъница, докато тътреше нозе покрай тях, той машинално четеше имената върху входните портали: „Кулите“, „Уъртли Хол“, „Имението на Робин Худ“. Всички имена звучаха цветисто и величествено. Изведнъж една месингова табелка над пощенската кутия на солидна врата сграбчи погледа му. На нея беше изписано само името на собственика:

СЪР МАТЮ СПРОТ

Омагьосан и прикован на място от това име, Пол, побледнял, сякаш всичката кръв бе изсмукана от лицето му, се загледа в блестящата табелка, градината и разкошната къща. Това значи беше къщата на прокурора — сега можеше да идентифицира Спрот само с една-единствена дума: Преследвачът^[1]. И като се намери неочаквано толкова близо до къщата му, в Пол като приливна вълна се надигна онова скрито чувство на обвинение, което подхранено от Суон, вече се беше натрупало и порасло в гърдите му.

Ето един много интелигентен човек, експерт в правото, опитен до най-висша степен в техниката на умозаключенията и изясняване на обстоятелствата. Как така той е могъл да пренебрегне доказателства от първостепенна важност — зеленият велосипед, кожената кесия и преди всичко срока на бременността на убитата жена? Беше ли умишлен този пропуск? Би ли могъл такъв човек нарочно да пренебрегне факти, благоприятни за обвиняемия и да се концентрира само върху доказателствата, които му навреждаха? Би ли могъл този човек да изиграе ролята на адвокат на дявола, да употреби цялата сила на властта и личността си, за да съкруши една слаба и некомпетентна защита и да постигне една осъдителна присъда, която е знаел, че е фалшива? Това ли беше правната наука!

При тази мисъл един хаос от емоции, гняв и ненавист се надигна в гърлото му и почти го задуши. Разтреперан, той си помисли, че от същия този вход изведнъж би могъл да се появи Преследвачът и да се изправи пред него лице срещу лице. Внезапно изпита желание да побегне, но краката му сякаш бяха налети с олово и не можеха да се помръднат. Почувствал слабост, той се облегна на оградата. Най-после с голямо усилие той се замъкна далеч от къщата и намери убежище в оживената улица край полите на хълма.

Вече в стаята си, той захвърли палтото си на кревата и нервно закрачи насам-натам. Поне беше доказал на себе си, че в историята на Бърт имаше неща от изключителна важност, но невъзможността му да действа го дразнеше до полуда. Искаше да прави нещо, веднага и решително. Минутите минаваха и раздразнението му растеше. Тъкмо когато реши, че повече не може да чака, на вратата се почука. Той бързо отвори. Пред него стоеше Лена Андерсън. Беше облечена в широк дъждобран, без шапка. Хладният вечерен въздух или може би бързият ход по улицата, бяха възвърнали кръвта в бледите й страни и бяха отметнали назад русата й коса.

Застанала колебливо на прага, очите й бяха широко отворени и учудени, а лицето й беше засенчено от угриженост, която тя, изглежда, не можеше да скрие.

— Пол… съжалявам, че те безпокоя… трябваше да дойда. Днес след обед в магазина… Търсеше те един човек.

— Да? — попита той с напрегнат глас.

При появата й, така неочаквана за него, погледът му инстинктивно просветна. Но веднага, коварно като отрова, в съзнанието му се промъкна всичко, което Харис му беше наговорил. Не можеше да понесе да мисли за нея в тази нова, дискредитираща я светлина. Несъзнателно маниерът му охладня и стана по-твърд, когато й предложи:

— Ще влезеш ли?

— Не! Веднага трябва да се връщам! — Тя говореше импулсивно. — Толкова нечестно беше от страна на мистър Харис да постъпи така тази сутрин.

— Смея да кажа, че е имал причина.

Тя го наблюдаваше все още развълнувана. Над закопчаната яка на мушамата й, той можеше да види пулса, биещ в бялата й шия.

— Намери ли си друга работа?

— Не съм търсил.

— Но какво ще правиш?

Нейната безрезервна загриженост трогна измъченото му сърце, но той вдигна рамене.

— Не се тревожи. Ще се оправя някак. Кой е искал да ме види? Някой от полицията ли?

— Не, не — каза бързо тя. — Беше един странен дребен човек. Мистър Харис беше много груб към него. Не искаше да приеме бележка за теб, нито пък да му даде някаква информация. После аз успях да разменя няколко думи с него. Той е някой си мистър Прюсти, живее на номер 52, Ашоу Теръс. Иска да те види и да говори с теб довечера.

— Тази вечер?

— Да. Независимо в колко часа. Каза, че било важно, много важно.

— Благодаря ти — каза тихо Пол. — Направи ми истинска услуга.

— О, нищо… не исках да ти се меся… но, ако с нещо мога да ти помогна…

Нейното съчувствие, сдържано, но спонтанно, го обля като вълна. Изпита едно почти непреодолимо желание да й се довери, но той и сега не отстъпи пред него. Вместо това, се насили да се усмихне банално — вяла гримаса, която само разкриви лицето му.

— Нямаш ли си достатъчно грижи?

Тя го изгледа странно, почти питащо, с брадичка притисната надолу към гърдите й.

— Ако имам, не бих ли разбрала по-добре твоите?

Тя изчака почти тревожно неговия отговор. Той мълчеше и тя присви устни, сякаш искаше да спре една въздишка.

— Поне… се грижи за себе си.

За момент очите им се срещнаха, после с бързо движение тя се обърна и изчезна.

Веднага в него нахлу една студенина, едно чувство на лишение от нещо, примесено с гняв към собствената му слабост и желание тя да беше останала. Почти се изкуши да изтича подире й и да я повика, но часовникът на Уеър стрийт започна да бие и това го спря. Той преброи девет удара и веднага грабна шапката и палтото си. Като слизаше по стълбището се запита за какво ли толкова много искаше да го види Прюсти? Тази неочаквана покана беше съвсем несвойствена на предпазливата природа на тютюнопродавеца. Със смръщено чело, опитвайки се да намери отговор на гатанката, той с бързи крачки се запъти към Елдън.