Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (2)

Глава втора

През следващите два дни Пол беше изцяло зает. Университетът Куинс прекъсваше занятията за Голямата ваканция и възникнаха много задължения свързани с края на семестъра. По общо желание той трябваше да свири на пианото на годишния студентски хоров концерт. Беше се оказало трудно да открие и една не на място оставена книга от университетската библиотека. В последния момент имаше практически изпит по химия. После преживя и обичайното напрежение в очакване да оповестят общите резултати, но когато списъците бяха разлепени, видя, че в класирането беше заел едно задоволително място. Общо взето, като добър студент, приятен компаньон и превъзходен атлет, Пол се ползваше с уважението на целия клас. Неговата популярност обаче отслабваше от едно спотаено мнение, преобладаващо главно всред студентите медици — група търпяща порицание — които не можеха да разберат благоприличието му поведение и намираха във въздържанието му от по-невинните студентски грехове само позиране.

Веднъж или дваж, макар че умът му бе зает с друго, мислите му се връщаха към скорошната сцена с майка му и като я наблюдаваше, той се питаше дали у нея не се забелязваха признаци на вътрешно напрежение. Тя изглеждаше настръхнала, сякаш очакваше да се случи нещо, по-бледа от обикновено, и обзета на моменти от някаква особена разсеяност. Разбира се, въпреки вродения си силен характер, двойно укрепен и от една сурова вътрешна убеденост и вяра, тя винаги бе била с опънати като струни нерви, спомняше си Пол сега. Още когато току-що бяха дошли в Белфаст и в ранните години на живота им тук, само едно неочаквано почукване на вратата можеше да я накара да подскочи и да промени цвета на лицето й, но това беше различно. Сега някаква глождеща я отвътре тревога бе наложила отпечатъка си на лицето й. В четвъртък и петък след вечеря тя излезе, за да прекара един час с техния пастор и най-стар приятел Иманюел Флеминг от църквата Мериън. Завърна се по-спокойна, но изнурена и със спотаен страх в зачервените си очи.

Сутринта той я попита направо дали е получила отговор от Съмърсет Хаус. Отговори му:

— Не.

Няколко дни след това Пол почти отваряше уста, за да я разпита по-подробно, но някакво неясно угризение, следствие на подчинението, което тя му беше наложила, го караше да премълчи. Не би могло да има нищо нередно, нищо. Но все пак той бе озадачен и започна да търси обяснение за странното й поведение в собственото си минало, макар че фактите бяха съвсем обикновени и открити.

Първите пет години от живота си беше прекарал в Северна Англия, в родния си град Тайнкасъл. Едно смътно запомнено детство, фиксирано в паметта му от шума на парните чукове и продължителния вой на фабричните сирени в ранното утро, призоваващи мъжете в корабостроителниците. На фона на това мъгляво впечатление се открояваше яркия спомен за баща му — един весел и несравнимо дружелюбен човек, който в неделните дни го водеше за ръка в парка да пускат в езерото малки лодки, направени от жилава синя хартия. Когато Пол се поизмореше, баща му го настаняваше на някоя пейка под сянка и с вродения си талант на художник му рисуваше скици на всичко наоколо: хора, кучета, коне, дървета. Чудесни рисунки, които гъделичкаха и очароваха детската му фантазия. И сякаш това не беше достатъчно, ами когато неделята отминеше и започнеха делниците, баща му всяка вечер му носеше цветни фруктови марципани, ягоди в зелени обвивки, жълти банани, розовобузести праскови, прекрасни наглед и на вкус. Произвеждаше ги фирмата за захарни изделия, в която баща му работеше като пътуващ представител.

След петия му рожден ден, се бяха преместили в големия мидландски^[1] град Уъртли. Един по-сив и по-малко щастлив спомен, примесен с фабричен пушек и дъжд, с яркото сияние на стоманодобивните пещи и унилите лица на родителите му; после заминаването на баща му на делово пътуване в Южна Америка. Болката от загубата на един жизнерадостен и сърдечен приятел, мъчителното очакване той да се върне и накрая — сякаш за да се изпълни лошото предчувствие в този детски копнеж — невъобразимата скръб, която бе донесла новината за смъртта на баща му при железопътна катастрофа близо до Буенос Айрес.

След това един тъжен и меланхоличен пътник, който още нямаше и шест години, Пол бе дошъл в Белфаст. Тук, благодарение на връзките на Иманюел Флеминг, майка му си беше намерила работа в счетоводството на общинския здравен отдел. Заплатата беше нищожна, но поне сигурна; с нея вдовицата бе успяла да осигури приличен покрив над главите им и с едно истинско чудо от пестеливост и себеотрицание да изучи сина си за учителската професия. Сега, след тези петнайсет години на напрегнат, нечовешки стремеж от нейна страна, синът й беше на прага на завършването на университета.

Като хвърляше поглед назад, на Пол му се струваше, че огромните усилия на майка му да го отгледа и изучи бяха свили живота им в Белфаст до най-тесни граници. Освен честите си посещения на църквата, тя никога не излизаше навън в обществото. Нямаше и други приятели, с изключение на пастор Флеминг и дъщеря му Ела. Едва познаваше и съседите им, с които живееха врата до врата. В университета той никога не можа да даде пълен простор на общителната си природа, защото винаги бе чувствал, че майка му се намусваше по повод на всяко ново приятелство. Често това ограничение го дразнеше, но като съзнаваше дълбоко какво дължи на майка си, Пол го понасяше с примирение, обуздан също и от постоянното й напомняне.

В миналото той бе отдавал тези ограничения от страна на майка си главно на нейната крайна и бдителна набожност. Но сега, в светлината на настоящото й държане, се питаше дали за това няма и друга причина. Изведнъж му дойде на ум една случка отпреди година. Бяха му оказали честта да го поканят да играе в международен мач по ръгби между Ирландия и Англия. Положително нищо друго не би могло да стопли повече едно майчино сърце. И все пак тя твърдо беше отказала да му разреши да приеме поканата. Защо? Тогава той не можа да отгатне. Сега като че ли смътно съзря причината. И наистина — разглеждайки модела на нейното съществуване, бдителното й мълчание и избягването на всякакви контакти, обгърналата я тайнственост и страстното й упование във Всевишния — Пол с тревожна тръпка разбра, че това беше живот на жена, която крие някаква тайна.

В съботата, която за нея беше работен полуден, тя се върна от работа в два часа. По това време той вече беше решил да поговори открито с нея. Навън беше валял дъжд и след като остави чадъра си в антрето, майка му влезе във всекидневната, където той прелистваше страниците на една книга. Видът й наистина го порази. Лицето й беше почти пепелносиво, макар да изглеждаше спокойна.

— Обядва ли, сине?

— Взех си сандвич в клуба. А ти?

— Ела Флеминг ми направи горещо какао.

Той й хвърли бърз поглед.

— Пак ли си била там?

Майка му уморено се отпусна на стола.

— Да, Пол, пак бях там. Исках и се молех за напътствие.

Настана мълчание. Той седеше напрегнат, впил здраво ръце в облегалката на стола си.

— Мамо, не можем да продължаваме така. Нещо не е наред. Кажи ми, взе ли онова удостоверение сутринта?

— Не, сине. Не съм. Дори не съм писала в Лондон.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Защо не си писала?

— Защото през цялото време съм имала това удостоверение. Излъгах те. Ето го тук в чантата ми.

Гневът му се притъпи. Той учудено я загледа, докато тя порови в чантата на коленете си и измъкна една сгъната сиво-синя хартия.

— През всичките тези години се борих това да не попадне у теб, Пол. В началото мислех, че никога не бих могла да го направя. Би било непоносимо жестоко. Всяка стъпка по стълбището, всеки глас на улицата ме караха да треперя за теб. Ала годините минаваха, а ти растеше и аз си помислих, че с Божията помощ съм победила. Но не такава е била волята Му. Страхувах се от големите неща, ала малкото камъче обърна колата — тази дреболия с твоето учителстване в лятното училище. Може би е трябвало да се случи, рано или късно. Така казва и пасторът. Молих го да отвлече вниманието ти, да те залъже по някакъв начин, но той реши: „Не! Сега Пол вече е мъж — каза той — и трябва да узнае истината“.

Вълнението й нарастваше с всяка изречена дума и въпреки решимостта й да остане спокойна, гласът й накрая се прекърши в нещо като стенание. Ръката й трепереше, когато му подаде удостоверението. Той го взе като в мъгла, погледна го и веднага видя, че името там не беше неговото. Вместо Пол Бърджис прочете Пол Матри.

— Това не е истинско… — Той млъкна и вдигна поглед от документа към нея, а дълбоко в паметта му прозвуча струна, докосната от името „Матри“, вибрираща плачливо като отскубната от арфа, захвърлена на някой прашен таван. — Какво означава това?

— Когато дойдох тук, взех моминското си име Бърджис. Аз съм мисис Матри, баща ти беше Рийс Матри, а ти си Пол Матри. Но аз исках да забравя това име. — Тя присви устни. — Исках ти никога да не видиш и чуеш това име.

— Но защо?

Майка му замълча. Очите й помръкнаха. Почти беззвучно тя отговори:

— За да те избавя от един ужасен позор.

Усещайки ускореното биене на сърцето си и една особена, сякаш куха болка в стомаха си, той изчака неподвижен майка му да продължи. Но това не беше по силите й. Тя му хвърли отчаян поглед.

— Не ме насилвай да продължа, сине. Мистър Флеминг ми обеща да ти разкаже всичко. Иди при него. Той те очаква.

Пол виждаше, че за нея беше мъчение да продължи, но той страдаше не по-малко и не можеше да я пощади.

— Продължавай — настоя той, — твой дълг е да ми кажеш всичко!

Тя започна да плаче, задавена от хълцания, които разтърсваха тесните й рамене. Никога преди не я беше виждал да плаче. След малко тя бързо пое дъх, дълбоко и болезнено, сякаш събираше всичките си сили. Без да го погледне, изрече задъхана:

— Баща ти не загина при пътуване в Южна Америка. Той се опитваше да се добере до там, когато полицията го арестува.

От всички неща, които очакваше да чуе, това беше последното. Сърцето му пропусна един удар, после сякаш отскочи в гърлото му.

— За какво? — заекна той.

— За убийство.

В малката стая се възцари мъртва тишина. Убийство. Смразяващата дума отекна гръмовно, после пак проеча в хълмистите гънки на мозъка му. Почувства слабост. Студена пот обля цялото му тяло. Гласът му изсъска въпроса с разтреперан шепот:

— Тогава… бил е обесен, нали?

Тя поклати глава със зеници забулени в омраза.

— По-добре би било за нас да го бяха обесили. Беше осъден на смърт… и помилван в последната минута… сега излежава доживотна присъда в затвора Стоунхийт.

Това беше твърде много за нея. Главата й клюмна встрани, тя се олюля и се смъкна надолу в стола си.