Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (13)

Глава тринадесета

Беше почти единадесет часа, когато Пол се прибра в таванската си стая. Не можеше да заспи. Започна да се разхожда в тясното пространство между разнебитения умивалник и ниското легло. През тънките стени приглушено се чуваха неизбежните нощни шумове на съквартирантите му — парсът^[1], студент по медицина, който слушаше радиото си на по-долния етаж; Джеймс Крокет, счетоводителят от съседната стая, който лъскаше обущата си и тъжно си подсвиркваше, старият мистър Гевин, пенсиониран аукционер^[2], който се беше запътил по скърцащите стъпала да напълни каната си. Пол се бореше с възбудата, която тази нощ бе изопнала нервите му до скъсване.

Най-сетне се разсъблече и легна. Спа лошо. Мислите кипяха в главата му, а нервите му бяха настроени за действие. Зарадва се, когато първите сиви ивици на утрото се издигнаха над комините и се процедиха през мръсните стъкла на прозореца.

През целия ден в магазина Пол беше напрегнат и замислен. Изяде сандвичите си без обичайния апетит, когато Лена Андерсън донесе обеда му от барчето. Може би тя забеляза това, защото го попита със сериозен и делови тон:

— Не харесвате ли шунката?

Той се опомни от разсеяността си, вдигна поглед към нея и се насили да се усмихне:

— Харесва ми. Просто днес не съм много гладен. — После додаде: — Помня, Харис ми каза, че ми се полага леко похапване на обед, а вие ми предлагате истинско угощение.

— Не е пълноценен обяд. Сандвичите не са особено полезни за никого. Предполагам, че вечер се храните по-добре, нали?

Той не й възрази. Въпреки потиснатото си настроение, беше му приятен начинът, по който тя говореше с него — не лековато, а с някаква болезнена напрегнатост, почти против волята си. Може би безмълвният му поглед, на който навикът беше придал известна интимност, я накара да наруши мълчанието си. Сякаш всеки от двамата бе почувствал самотата на другия и това ги бе подтикнало да заговорят:

— Живеете сам, предполагам.

— Да — потвърди той. — А вие?

— О, не. Аз имах по-голям късмет. — Тръпка на гордост премина по лицето й. — Имам хубава квартира — две стаи в къщата на една приятелка на Уеър Теръс.

— О, това е голямо домакинство!

Тя кимна простодушно, гледайки встрани. Тъмнокафявите й очи сякаш отразяваха в себе си и желанието за живот, и товара му.

— Мога да си го позволя. Виждате, че здраво поработвам. Често вечер обслужвам и банкети. Плащат добре.

— Не ходите ли понякога на танци или на кино като другите?

— Не. — Тя повдигна рамене. — Тези неща не ме блазнят.

Остана така, разсеяно загледана пред себе си, после взе празната чаша и със слаба полуусмивка се върна в кафе-барчето.

Продължителността на разговора й с Пол не остана незабелязана от някои по-наблюдателни келнерки. Клиентите бяха малко и когато Лена се върна на работното си място, едно от по-младите момичета, Нанси Уилсън, смушка съседката си. Нанси беше устато, дребно същество; обличаше се натруфено: носеше червен кожен колан върху униформата си, мрежести чорапи и високи обувки с копчета и гамаши. Облеклото й не можеше да заблуди никого — тя си беше продукт на улицата.

— Видя ли? — лукаво поклати глава Нанси. — Мис Андерсън днес имаше дълъг урок по музика.

— До-ре-ми — пропя друго момиче.

— О, Лена! — обади се трета, широко усмихната. — Уреждаш да ти настроят пианото ли?

Разнесе се всеобщо кискане, а Нанси Уилсън се опита да сложи капак на шегата.

— Бъди внимателна, Лена — възкликна мило тя. — Парен каша духа!

Настъпи неловко мълчание. Момичетата изведнъж си намериха работа, а някои от тях отправиха бързи, гневни погледи към Нанси. Лена, която не даде да се разбере, че е чула, взе отчета за поръчките си и започна да събира цифрите. Обикновено намираше добродушен отговор на всякакви задявки, но този път не каза нищо.

Пол не можеше да чуе разговорът им и се питаше какво ли толкова си бяха казали момичетата, че да ги разсмее така, но скоро забрави за случилото се.

Наистина той живееше в състояние на непоносимо очакване, неспособен да се концентрира върху нищо друго, освен върху следващата си среща с Луиза Бърт. Броеше дните, които оставаха до сряда.

Най-после този ден дойде и нервите му се изопнаха още повече от чувството за предстоящото действие. Едва можа да изкара някак деня. Имаше уговорена среща с Марк в седем часа пред „Бонанза“ и след затварянето на магазина беше един от първите, които си тръгнаха.

Булия все още не беше дошъл. Пол застана под електрическия стълб на отсрещния тротоар и нетърпеливо заоглежда улицата надолу и нагоре. Останалите служители също започнаха да излизат изпод полуспуснатите рулетки на изхода. Сами или на двойки, хванали се под ръка, които оживено бъбреха помежду си. Към края на върволицата излезе Лена — сама, облечена в мушама и нахлупила върху светлите си коси малка кафява филцова шапка, която не изглеждаше нова. Въпреки обикновеното й облекло, у нея имаше нещо, което привличаше и радваше погледа му. Пол я следваше с очи, докато тя грациозно се отдалечаваше, пъхнала ръце в джобовете на мушамата, която не можеше да скрие хубавите й форми. Изведнъж тя махна с ръка някому и от тълпата се отдели възрастна жена, ниска и пълна, натоварена с няколко пакета. Новодошлата поздрави Лена с неприкрита обич и двете се отдалечиха по посока на Уеър Крос.

Кратката сцена облъхна Пол с преходно чувство на топлота и уют, но сега той с рязко движение погледна часовника си, който за негова изненада вече сочеше седем и двайсет. Какво, за бога, бе задържало Марк? Като зашари отново с поглед нагоре и надолу по многолюдната улица, Пол с нарастващо нетърпение търсеше в тълпата забързаната фигура на Булия. Вече бе седем и половина, а от него нямаше и следа. Винаги щом погледнеше часовника си, към нетърпението му се прибавяше и безпокойство. Накрая не издържа и реши, че не може да чака повече. С тревожно лице Пол бързо закрачи в посока към библиотеката. След десет минути вече беше там и видя, че Марк все още е на работа. Като изтича до бюрото му, той възкликна:

— Какво става, Марк? Няма ли да дойдеш?

Булия видимо трепна, щом съгледа Пол, поколеба се, после нервно се огледа наоколо и отговори с тих глас:

— Дежурен съм. Не мога.

Пол, силно учуден, се вгледа в приятеля си. Тонът, маниерът, дори видът му бяха изцяло променени. Несериозността и свойственото му безгрижие бяха изчезнали; изглеждаше потиснат, дори наплашен. Очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам из читалнята като на човек, който се страхува.

— Положително би могъл да ме предупредиш! — запротестира Пол с оправдано недоволство.

— Не говори толкова високо — промърмори Булия. Той се приближи до Пол и продължи с тих, припрян глас: — Съжалявам, че те разочаровах Пол, но истината е, че… ще трябва да се откажа от уговорката ни. Хванах се, без да мисля, ей тъй, за развлечение и лудория, но се оказа, че играта не е толкова весела.

— Какво се случи?

— Не мога да ти кажа… но слушай — гласът на Марк спадна почти до шепот, — съветвам те и ти да се откажеш. Не мога да ти кажа нищо повече, но говоря много сериозно, никога не съм бил по-сериозен в живота си.

Последва напрегнато мълчание.

— Поне ще мога да те виждам пак, нали?

С поглед зареян встрани Марк поклати глава. Думите му прозвучаха малко официално и рязко:

— Преместиха ме извън града… в градската библиотека в Ретууд. Ще трябва да замина в края на седмицата.

Отново настъпи мълчание, продължително и неловко. Пол бавно и дълбоко пое дъх. Наистина той не беше уповавал твърде много на сътрудничеството с Марк. Но ето, сега и с това беше свършено. Отново беше сам… сам трябваше да се застане с лице срещу бъдещето. Нещо повече: в промяната у младия библиотекар, в крушението на духа му Пол за първи път съзря нещо от тъмните, невидими опасности, срещу които и той самият трябваше да се изправи.

Рой въпроси напираха на езика му, но чувстваше, че притесненият Булия с нетърпение очакваше той да си тръгне. Накрая Пол му протегна ръка и каза просто:

— Съжалявам, че те забърках в тази каша. Благодаря ти за всичко, което направи. Късмет! Надявам се, че пак ще се срещнем.

В следващия миг Пол рязко се обърна и напусна библиотеката. Запъти се към най-близката телефонна кабина. Може би още не беше съвсем късно. С нетърпеливи пръсти той запрелиства оръфания и омачкан телефонен указател, който висеше на месингова верижка. Най-после откри номера. Пусна две монети в процепа на автомата. След кратка пауза, която му се стори цяла вечност, някой отсреща вдигна слушалката.

— „Кралският дъб“ ли е?

— Да, „Кралският дъб“. Джек е на телефона.

Пол разпозна гласа на келнера, който ги беше обслужвал миналата седмица.

— Обажда се един приятел на мис Бърт. Трябваше да се срещна с нея тази вечер в седем часа. Бихте ли й предал нещо? Кажете й, че ми се наложи да закъснея, но идвам веднага.

— Съжалявам — долетя по жицата гласът на келнера. — Мис Бърт не е тук.

— Не е ли идвала тази вечер?

— Дойде както обикновено и поседя към половин час. Тръгна си малко преди осем часа.

Пол окачи слушалката на вилката, помисли за момент и излезе от кабината. След три минути беше на площада, откъдето взе прекия трамвай за Бримлок Хил. Часовникът му показваше осем и половина, когато пристигна пред крайната постройка на авенюто.

Къщата бе тъмна отпред, но един от страничните прозорци светеше. Пол отвори входната врата и влезе в двора, после събра всичкия си кураж и се запъти към къщата по обиколната пътека за прислугата. Почука на задната врата. Отвътре веднага излая куче. После вратата се отвори от слаба жена с кротко лице на около петдесет, в черна рокля на икономка.

— Бих ли могъл да видя мис Бърт?

Жената огледа Пол от горе до долу.

— В стаята си е. Има главоболие.

— Не би ли могла да излезе за малко? — настоя Пол. — Аз съм приятелят й.

— Съжалявам — поклати глава икономката. — Тук ухажори не се допускат. Това е едно от правилата на дома.

Тя затвори вратата, като си мърмореше нещо в обичайния израз на учтиво съжаление.

Пол бе обезсърчен, но не се призна за победен. Трябваше на всяка цена да види Луиза Бърт.

Нощта бе суха и хладна, с мрак омекотен от звездите. Загатнатият мраз, който сякаш бе избистрил небето, караше нападалите от чинарите листа да хрущят под стъпките на Пол, когато се насочи обратно към предната фасада на къщата. Тук, през големия осветен прозорец, на който може би заради хубавата нощ завесите не бяха още спуснати, Пол съгледа господаря на дома, мъжът, който вече бе видял да отива към пощенската кутия. До него седеше възрастна жена с приветливо и добродушно лице, която очевидно бе съпругата му. Друга двойка, навярно гости, се бяха разположили в гостната, мебелирана с изискан вкус. Всички бяха във вечерно облекло.

Прикрит зад лавровите храсти, Пол стоеше загледан в сцената отпреде си, изпълнена с достойнство и благородство и толкова далеч от тъмните и болезнени страсти, бушуващи в гърдите му. На масата пред тях имаше карти за бридж. От бавното разиграване, прекъсвано от смях и разговори, Пол можеше да отсъди, че скоро нямаше да свършат и се подготви за дълго чакане.

Изведнъж чу тежки стъпки в сянката зад себе си. Обърна се и видя, че пред него се беше изправил полицай.