Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (12)

Глава дванадесета

На следващата вечер след работа Пол се срещна с Марк пред „Бонанза“. Преди това библиотекарят му бе позвънил. Булия изглеждаше доволен да го види и след като се ръкуваха, възкликна нетърпеливо:

— Започваме тази вечер, нали?

— Да — потвърди Пол. — Какво ще кажеш първо да хапнем нещо?

— Не, благодаря. Закусих в пет часа. А ти?

— Сит съм.

— Не ме сдържаше на място, след като ти телефонирах — каза възбудено Марк, докато се движеха по оживената улица. — Разкажи ми нещо за Луиза Бърт.

Пол не отговори веднага. Жизнерадостният, безгрижен темперамент на Булия и склонността му да се отнася към работата с леко сърне, като към весела и вълнуваща авантюра, караха Пол да се пита дали е постъпил разумно, като го покани за придружител. След малко все пак му отговори:

— Бърт е наета като домашна прислужница, но доколкото разбирам, не се престарава много-много в работата си. Това е свободната й вечер. Имам известна представа как изглежда и къде да я намерим.

— Добра работа си свършил — възкликна Марк и добави: — Как е Суон?

Пол поклати глава и го погледна косо. Приповдигнатото настроение и бъбривостта на Марк се изпариха.

— По-зле? — промърмори той.

— Бях в болницата през обедната почивка. Казаха ми, че е твърде зле, за да разрешат посещение при него.

Двамата продължиха в мълчание. Минаха покрай покритата за зимата естрада на градския оркестър, която изглеждаше чудновато призрачна в здрача; заобиколиха изкуственото езерце и стигнаха до височината над Градската художествена галерия и Естественоисторическия музей. Сега се намираха в Бримлок Хил, един от най-богатите квартали на града, застроен с хубави къщи, покрай улици засадени от двете страни с високи кестенови дървета. В съседство с този изискан квартал се намираше една отломка от миналото — сбутана натясно съмнителна колония от глухи улички и калдъръмени алеи, с малки магазинчета, част от които някога са били конюшни и една кръчма — „Кралският дъб“.

— Там е — каза Пол щом съзря надписа. — Нужно ли е да те предупреждавам, че трябва да бъдеш предпазлив? Ако не знаеш какво да говориш, просто си мълчи!

Те прекосиха улицата и се насочиха към жълтата светлина, която се процеждаше през прозорците с оловни рамки. Бутнаха крилете на летящата врата и влязоха в кръчмата.

Помещението беше старо, със съмнителни претенции за елегантност, тапицирано с потъмнял плюш, с оръфани абажури на лампите, репродукции на състезателни коне по стените и напукано огледало зад извития като дъга тезгях. Заведението беше започнало да се пълни с вечерните си клиенти: главно местни търговци и няколко замръкнали занаятчии. Пол се насочи към една от опушените дъбови маси и като поръча две бири, предпазливо се огледа наоколо.

— Няма я още. — Той се обърна към Марк. — Може и да нямаме късмет тази вечер.

Едва казал това, крилете на вратата се блъснаха навътре, една жена влезе и с достойнството на редовен посетител се запъти към сепарето в ъгъла. Някакво предчувствие стегна Пол за гърлото и той се досети, че това е Луиза Бърт. Изглеждаше като жена на около трийсет години, пълна в ханшовете и бюста, облечена в костюм от евтин кариран плат, с жълти ръкавици и чудновата чанта. Наистина бе толкова обикновена, толкова явно й личеше, че е домашна прислужница, ползваща свободната си вечер, че Пол, макар и с разтуптяно сърце, за момент остана объркан.

Тя се настани, поръча си един малък джин и след като порови из чантата си, обиколи с очи салона. Пол срещна погледа й и леко се усмихна. Тя веднага обърна глава встрани, сякаш обидена, но след една-две минути, макар и докачено, пак погледна към тях. Този път Пол стана и прекоси салона до масата й. Нищо не би могло да бъде по-чуждо на характера му от този подход, но изпълнен с една нова зрялост, той го направи съвършено. Лековато, но все пак с вярна нотка на подкупваща учтивост, той каза:

— Добър вечер.

Настана пауза.

— Към мен ли се обръщате?

— Да. Ако сте сама, може би бихме могли да се присъединим към вас.

— Всъщност не съм сама. Очаквам един приятел.

— О, така ли?

— Разбира се, може и да го задържат на работа тази нощ да работи до късно. Той е много важна личност.

— Тогава вероятно няма да дойде. И неговата загуба ще е наша печалба. Ще пиете ли нещо?

— Не, всъщност. Не ми е навик. Е, ако настоявате…

Пол махна през рамо на Марк, който дойде на масата, като носеше чашите им.

— Мога ли да ви представя на приятеля си?

— Драго ми е да се запозная с вас. Забравила съм визитните си картички, но името ми е Луиза Бърт.

Докато те се настаняваха до нея, тя леко се отдръпна, оправяйки роклята си като истинска дама; след това, като повика келнера с пръст, изпразни чашата си.

— Наш ред е да поръчаме, мис Бърт — рече Марк. — Какво ще пиете?

— Нищо не е по-далеч в мислите ми от пиенето, но бих взела джин.

— Гибелта на мама — усмихна се мило Марк.

Тя не отговори на усмивката му. Очите й — куклено светлосини, продължаваха да ги оглеждат преценяващо и откровено изпитателно. Лицето й беше бледо и грубо, с големи пори по чипия й нос, които бяха дебело напудрени. Пълните й детински бузи, любопитно хлътнали в ъглите на устата, оформяха на тънките й влажни устни една странна усмивка, постоянна и съвсем нелепа, защото лицето й беше напълно лишено от хумор. Практически тя нямаше и чело.

— Е, наздраве! — пожела Пол, когато питието й пристигна и вдигна халбата бира.

— Знаете ли — продължи Марк, — разбира се, нищо не може да се сравни с една приятна задружна вечер с приятели. Развеселява. Прави те да се чувстваш добре. Руши старите навици.

— Трябва да се прибера в девет тази вечер. — Тя се изпъчи предупредително с всичкото съзнавано достойнство на пола си. — Не бих могла да отида където и да е. Не тази нощ.

— Е, добре — съгласи се Пол безгрижно. — Следващият път ще имаме повече късмет. Ще се опознаем повече.

Тя прие това и после ги измери с поглед един след друг.

— Вие сте съвършени джентълмени, трябва да ви кажа. Някои много бързат, много са нетърпеливи. — Очите й не без интерес се обърнаха към Пол. — Не сме ли били заедно някъде?

— Не — отвърна Пол. — Боя се, че не.

— Това е удоволствие, което все още му предстои да изпита — засмя се Марк любезно.

През цялото време Пол бе нащрек, той колкото можеше по-непринудено поддържаше разговора, като същевременно гъделичкаше суетността на Бърт, съгласяваше се с нейните предпочитания и възприемаше почтително обяснението й, че тя е „госпожа икономката“, която управлява голяма къща в Бримлок Хил.

След няколко питиета тя започна да губи по малко от бдителността си, благородническото изражение на лицето й се очерта по-силно и изведнъж в стъклените й очи се надигна вълна на самосъжаление.

— Чудесно е да срещнеш двама съвършени джентълмени. Не като някои господа, които бих могла, но не искам да спомена, макар че изобщо не би трябвало да говорим за тях, тъй като самата аз съм съвършена лейди. Бях възпитана много строго, както разбирате. Образованието си получих от монахините в един френски манастир. О, толкова хубаво беше там в занималнята, тихо и спокойно, а сестрите бяха мили и така ме глезеха. Ами че аз им бях любимката. През цялото време, мога да ви уверя, все същото: „За Луиза това, за Луиза онова“. Особено майката игуменка — тя горката все си мислеше, че не е направила достатъчно за мен, от закуската в леглото до ръчно пришитата дантела на всичките ми пеньоари. Разбира се, имаше значение и това, че самата аз съм полуфранцузойка. Те всички знаеха, каква бих била, ако само можех да възстановя правата си, пък и може да са предчувствали какви ужасни времена ще настъпят за мен.

Тя замлъкна и през сълзи очите й потърсиха лицата им.

— Това изненадва ли ви?

Пол скръбно поклати глава, като едновременно с това си помисли: „Боже мили, каква лъжкиня по рождение!“.

— Ако само знаехте — тя сграбчи Пол за ръката, — какво съм преживяла! Баща ми беше и армията, не в Армията на Спасението^[1], а в редовната армия, полковник. Имаше навик да бие майка ми, негодника, особено когато се върнеше нафиркан в къщи някоя съботна нощ. Исках да избягам, да се махна от дома. Сцената е била винаги моята велика амбиция. Да ме гледат всички тези хора от публиката и да ми се възхищават. О, само да бях имала своя шанс.

Тя поклати глава, а тежките й клепачи забулиха недоволството в погледа й:

— Случи се нещо. И аз постъпих правилно, забележете! Казах само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината и нека Бог ми помага^[2]. И какво получих насреща? Малко мангизи, които отидоха за шест месеца.

— Винаги така става — съгласи се Пол. — Направиш някому услуга, а той дори и не ти благодари.

— Не исках никакви благодарности! — избухна тя. — Исках само да бъда призната по един подходящ начин… да заема мястото си. Не очаквах, че ще бъда само една прис… искам да кажа икономка до края на дните си.

Пол благоразумно премълча, но Марк във възбудата си се наведе към нея.

— Защо не ни разкажете по-подробно за това? — настоя той. — Може би бихме могли да ви помогнем.

Настана гробно мълчание. Пол прехапа устните си и сведе поглед надолу. Бърт изгледа Булия сякаш изведнъж бе дошла на себе си. Гневната руменина на пълните й бузи избледня. Тя хвърли поглед към часовника над тезгяха, доизпи питието си и се изправи на крака.

— Виждате ли колко е часът? Трябва да си ходя вече.

Прикривайки разочарованието си, Пол й помогна да си събере нещата, плати напитките и я придружи през летящата врата.

— Хубава нощ — забеляза той с поглед към звездите. — Може би бихме могли да ви изпратим до вкъщи?

Тя се поколеба, но се съгласи, макар и малко неохотно.

— Е, добре, но само до вратата.

Те свиха от калдъръмената алея по пустия мек път. Бърт с високите си токове вървеше между Булия и Пол. Повече от всякога Пол се напрягаше в старанието си да й се хареса. Стигнаха до широка улица, с липи, засадени в двойна редица и вили, заобиколени с градини.

Луиза Бърт спря пред последната къща.

— Е — каза тя, — до тук съм.

— Каква хубава къща! — възкликна Пол.

— Да. — Луиза Бърт бе поласкана. — Живея при Осуалдови… много изискани хора.

— Ех, естествено — убедително каза Пол. — Можем ли да ви видим идната сряда.

Бърт се поколеба, но само за момент.

— Добре — съгласи се тя. — По същото време в „Дъба“.

— Чудесно. — Пол свали шапка и протегна ръка с изключителна почтителност.

В този момент входната врата на вилата се отвори и един възрастен господин излезе — гологлав, захапал пура в устата си. Носеше няколко писма — очевидно се бе запътил към пощенската кутия в края на пътя. В тъмнината не беше възможно да се различат ясно чертите на лицето му, но Пол забеляза, че изражението му беше добродушно и замислено, а косата сребристосива.

Когато минаваше покрай малката групичка, той забеляза Бърт и с приятен глас поздрави:

— Добър вечер, Луиза.

— Добър вечер, сър — отвърна скромно тя с промяна в тона на гласа, сега изпълнен със сервилна почтителност, която прозвуча почти комично.

Той отмина, оставяйки след себе си приятен аромат на скъпа пура, а Луиза Бърт, претърпяла известно крушение, се сбогува с двамата си компаньони. Тръгна по главната алея, после сви по страничната пътека за обслужващия персонал и се загуби зад параван от лаврови храсти. Докато Пол и Булия се отдалечаваха от къщата, чуха затръшването на задната врата.

Цели пет минути и двамата вървяха мълчаливо надолу по улицата. После с извинителен тон Булия се обади:

— Съжалявам, Матри. Тъкмо беше започнала да говори… и аз… я върнах в черупката й.

Пол притисна устни към зъбите си, като че ли искаше да спре някоя остра дума.