Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (1)

Глава първа

Всяка сряда вечер майката на Пол вземаше трамвая от спирката пред общината, където работеше, и отиваше на вечерната служба в малката църква Мериън, а той, след часовете по философия в Университета, бързаше да я посрещне на излизане от църквата. Но тъкмо тази сряда разговорът му с професор Слейд го бе забавил и като погледна часовника си, той реши да си тръгне право за в къщи.

Беше месец юли и хубавата, изпълнена с очакване вечер бе обгърнала с очарованието си опушените сгради на Белфаст. Очертани на фона на кехлибареното небе, покривите и комините на северния ирландски град губеха прозаичните си форми и ставаха загадъчно сияещи, като видение от някой сън.

Докато се изкачваше по Ларн Роуд — тиха странична уличка, където на номер 29 той, заедно с майка си, заемаше приземен тристаен апартамент — прилив на въодушевление обзе Пол. Изведнъж почувства смайващата красота на живота и обещанията, които носеше. Спрял за момент пред вратата на жилището си, скромният млад мъж, гологлав, в износен костюм от туид^[1], вдиша дълбоко в дробовете си мекия, спокоен въздух. После бързо се обърна и пъхна секретния си ключ в ключалката.

В кухнята канарчето пееше. Като подсвирна на птичето, той съблече сакото си и го окачи на закачалката в антрето. Останал по риза, сложи чайника да ври и се зае с приготвянето на вечерята. След няколко минути часовникът над камината удари седем и Пол чу стъпките на майка си по външната веранда. Поздрави я весело при влизането й — суха, облечена в почтено черно, изстрадала женица, леко приведена на една страна от неразделната си чанта за всичко.

— Съжалявам, че не можах да прескоча до църквата, мамо — усмихна се той, — но Слейд ми даде работата, почти съм сигурен в това.

Мисис Бърджис впи проницателен поглед в сина си. Кичурът сива коса, измъкнал се изпод износената й шапка, подсилваше впечатлението за умора, за християнска сила на духа и за примирение, което създаваха дълбоките бръчки по лицето й и втренчените й късогледи очи. Но постепенно изражението й се смекчи под неговия открит и весел поглед. Това бе — тя беше благодарна на Бога — добро лице, не особено красиво — тя пак благодари на Бога, че му е спестил опасностите от голямата красота — но лице открито и честно, с твърде изпъкнали скули и малко изпито — несъмнено от прекалено четене — но иначе излъчваше здраве, със светлосиви очи и високо чело, оградено с късо подстригана кафява коса. Беше и добре сложен, със стройна фигура, макар и с почти незабележим недостатък в походката след контузия на десния крак при игра на футбол.

— Радвам се, че се е уредило, сине. Знаех, че си имал основателна причина да не дойдеш. Ела и мистър Флеминг те очакваха.

Тя свали памучните си ръкавици и като хвърли одобрителен поглед към масата, извади от чантата си шунка, увита в мазна хартия, и торбичка с любимите му макови кифлички. Седнаха на масата и след като тя каза молитвата си, започнаха да се хранят.

Пол виждаше, че въпреки сдържаността си майка му беше много доволна.

— Голям късмет, мамо. Три гвинеи^[2] седмично, и то през цялата ми деветседмична ваканция.

— Тази промяна ще ти е добре дошла, след всичкото това четене на финала.

— Да — кимна той, — преподаването в лятното училище е почти като отпуска.

— Бог е добър към теб, Пол.

Усмивката му малко помръкна и той забеляза:

— Ще трябва още тази вечер да изпратя удостоверението си за раждане на професор Слейд.

Майка му не каза нищо. С наведена глава тя взе лъжичката си и отстрани едно чаено листче, което плаваше в чашата й. Когато заговори, гласът й беше малко приглушен:

— За какво им е притрябвало удостоверението ти за раждане?

— О, чиста формалност — отвърна той небрежно. — Не вземат студенти под двайсет и една години. Не ми беше съвсем лесно да убедя Слейд, че съм ги навършил миналия месец.

— Искаш да кажеш, че думата ти не му беше достатъчна?

Той я изгледа изненадан.

— Мамо! — Това бе малко неочаквано за него. — Човекът само спазва разпорежданията. Заявлението ми, заедно с удостоверението за раждане са необходими пред Борда^[3].

Мисис Бърджис не отговори.

След кратко мълчание Пол се впусна в едно полухумористично описание на беседата си с професора, който ръководеше лятното училище в Портрей. Когато привърши третата си чаша чай, Пол се изправи. Чак тогава и майка му се раздвижи.

— Пол — опита се да го задържи тя, — не съм… не съм сигурна в края на краищата… че ми харесва идеята да отидеш в Портрей.

— Какво? — възкликна той. — Та нали от седмици и двамата се надяваме, че ще отида.

— Това означава да си далеч от мен. — Тя се поколеба и пак сведе поглед надолу. — Ще ти липсват неделните излети с Флемингови. Ела ще е разочарована, а това би било твърде много за теб.

— Глупости, мамо. Безпокоиш се за нищо.

С леко сърце той отпъди опасенията й преди тя да продължи с протеста си и се запъти по коридора към стаята си, за да попълни молбата. Стаята беше малка, служеше за кабинет и спалня едновременно, с прозорец на лицевата фасада на къщата. По облепените със светли тапети стени в картонени рамки висяха снимки на футболни и хокейни отбори. Върху камината имаше няколко купи и други спортни трофеи, които Пол бе печелил от време на време в университетските състезания. Под рамката на прозореца стоеше малка библиотечка, съдържаща избрани романи и някои по-солидни трудове — повечето класически — които сочеха един интелигентен и добре уравновесен вкус. В ниша на отсрещната стена, зад зелена сукнена завеса, беше скрито едно тясно легло, на което спеше, а върху груба масичка до стената бяха подредени университетските му учебници и записки от лекции, както и учебната програма.

Всичко това мълчаливо свидетелстваше за характера на Пол, за здравото му младо тяло, чувствителността и силата на духа му. Ако някой би потърсил пропуск или грешка, такава би открил в безупречната до крайност подредба на стаята, показваща склонност към педантизъм и прекален стремеж към съвършенство, които той може би бе извлякъл от онова коригиращо и „извисяващо“ влияние, което майка му непрестанно упражняваше над него.

Той седна пред масата, разви капачката на писалката си и с изправени рамене, и лакти прибрани към тялото, с лекота попълни формуляра. Като го прочете отново, за да се увери, че не е допуснал грешка, кимна с глава и се върна във всекидневната.

— Ще ми го дадеш ли сега, мамо? Удостоверението. Искам да хвана пощата в девет часа.

Тя повдигна глава. Още не беше започнала да разтребва масата и седеше там, където я беше оставил. Лицето й изглеждаше поруменяло, а гласът й прозвуча необичайно, сякаш не говореше тя.

— Едва ли знам къде е. Не е нещо, което веднага можеш да вземеш в ръцете си.

— О, хайде мамо!

Погледът му се стрелна към тумбестия скрин, в който тя държеше всичките си книжа, няколкото фамилни бижута, евангелието, очилата си и други лични дреболии.

— Трябва да е в най-горното чекмедже.

Тя го погледна с леко разтворена уста, разкривайки наполовина евтините си, зле прилягащи изкуствени зъби. Руменината бе изчезнала от матовите й бузи, които сега бяха по-бледи от обикновено. Като се изправи, тя извади от кесията си ключ и отключи горното чекмедже на скрина. Гърбом към него методично потършува цели пет минути, после заключи чекмеджето и се обърна.

— Не — рече тя с безизразно лице, — не мога да го намеря. Няма го там.

Пол прехапа устната си с досада. Беше покорен и предан син, обвързан от строгостта на възпитанието си, но в този момент му беше съвсем невъзможно да разбере поведението й. Със сдържан тон той й каза:

— Наистина, мамо, това е важен документ. И ми е нужен.

— Как бих могла да зная, че ще ти потрябва? — Гласът й изведнъж потрепна в негодувание. — Тези неща понякога се губят. Знаеш каква борба трябваше да водя, останала вдовица през всичките тези години; да те отгледам, да мисля за стотици други неща и с по-голям товар на плещите си от всяка смъртна жена живяла някога, загрижена през половината от това време за покрива над главите ни; да не говорим за грижите по образованието ти. Мога да кажа, че имам достатъчно други проблеми на главата си, и без да се тревожа за някакви документи, особено пък след като през повечето време нямахме подходящо място, където да ги съхраняваме.

Това избухване, макар и чуждо на сдържаната й натура, го изненада и остави дори по-объркан, поради явната липса на основания от нейна страна. Но строгостта на изражението й — предупредителен сигнал, който добре познаваше — го възпря от продължаване на спора. Със спокоен тон той каза:

— Имаме късмет, че е възможно да извадим дубликат като пишем до Съмърсет Хаус^[4] в Лондон. Ще го направя още тази вечер.

Тя направи отрицателен жест с ръка. Гласът й сега прозвуча по-спокоен:

— Не е твоя работа да пишеш до там, Пол — каза тя и като прочете съмнение в погледа му, добави: — Нека не вдигаме шум за нищо. Денят не беше лек и за мен. Утре ще пиша чрез общината за това удостоверение.

— Няма да забравиш, нали?

— Пол!

— Съжалявам, мамо.

— Добре, скъпи.

Колеблива усмивка озари измъченото й лице с блед лъч просветление.

— Сега запали осветлението. Ще поразчистя и ще се приготвим за сън.