Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (9)

Глава II

Един петъчен ден към края на Велики пости, в трапезарията на свещеническия дом при църквата „Свети Доминик“, Франсис и отец Слукас вече седяха на масата и ядяха оскъдния си обяд от варена моруна и препечен хляб без масло, поднесени в сребърен поднос и сини порцеланови чинии, когато отец Мили се завърна от сутрешното си посещение при един болен. От сдържаното му поведение и нежеланието, с което се хранеше, Франсис веднага долови, че Анселм имаше нещо на ум. Архиерейският наместник Фицджералд се хранеше по това време горе и тримата по-млади свещеници бяха сами. Отец Мили дъвчеше без охота и мълча чак до края на обяда. Само очите му бяха леко зачервени. Чак когато литовецът изтърси трохите от брадата си, стана, поклони се и излезе, едва тогава напрежението спадна. Анселм си пое дълбоко въздух.

— Франсис, искам да дойдеш с мен днес след обяд. Нямаш работа, нали?

— Нямам… свободен съм до четири часа.

— Тогава трябва да дойдеш. Искам ти да бъдеш първия, като мой приятел, като мой колега свещеник… — Той млъкна внезапно, не пожела да каже нещо повече, за да разсее голямата загадка в думите си.

От две години насам Франсис беше втори викарий при църквата „Свети Доминик“, където Джералд Фицджералд, сега архиерейски наместник, още продължаваше да служи. Анселм беше негов старши помощник, а литовският свещеник отец Слукас оставаше като неизбежен товар поради големия брой полски емигранти, които продължаваха да се трупат в Тайнкасъл.

Преместването от затънтеното село Шейлсли в тази позната му градска енория, където службата вървеше като по часовник, а църквата беше съвършена, беше предизвикало чудна промяна във Франсис. Той се радваше, че беше близо до леля Поли, че можеше да наблюдава отблизо Нед и Джуди, че се виждаше с Уили Тълок и сестра му Жана един-два пъти седмично. Намираше утеха, неизразима опора в неотдавнашното повишение на монсеньор Макнаб от Сан Моралес за епископ на тази епархия. Все пак новият му вече зрял външен вид, бръчките около смелите му очи, мършавата му снага — всичко това свидетелстваше, че преходът не бе минал леко.

Архиерейският наместник беше изтънчен и изискан, гордееше се, че е джентълмен и стоеше на противоположния полюс на отец Кезър. И все пак, макар и да се мъчеше да бъде безпристрастен, архиерейският наместник не беше освободен от известни предразсъдъци. Докато гледаше с пламенно одобрение на Анселм — сега неговия пръв любимец — прикрито пренебрегваше отец Слукас, който беше далеч под средното равнище с неогладения си английски език и недодяланите си навици на масата — вечно с пъхнатата под брадата си салфетка и със странното си предпочитание да носи мека шапка с расото — към другия викарий се държеше със странна предпазливост. Франсис скоро схвана, че скромното му потекло, връзките му с „Юнион таверн“ и цялата тежка трагедия на Нед Банън представляваха недостатък, който не можеше да преодолее лесно.

А и беше започнал толкова лошо! Отегчен от изтърканите баналности, от все същите стари папагалски проповеди, които се редуваха почти като назубрени на определени неделни дни през годината, Франсис се бе осмелил, скоро след пристигането си, да държи едно просто, скромно нравоучение, свежо и оригинално, състоящо се от негови собствени мисли по въпроса за личната душевна чистота. Но уви, архиерейският наместник Фицджералд рязко осъди това опасно нововъведение. Следващата неделя по негово поръчение Анселм се качи на амвона и поднесе противоотровата: великолепно заключително слово върху „Звездата на морето“, в което елени се задъхваха за вода и кораби преминаваха благополучно през морето. С разперени ръце, елегантният просител за Любов завърши драматично с прочувствения зов: „Елате!“. Всички жени в църквата се просълзиха, а после, когато Анселм седна да хапне с апетит овчи котлети, архиерейският наместник го поздрави специално:

— Това беше красноречие, отец Мили! Слушал съм почти същата проповед от бившия ни епископ преди двадесет години.

Може би тези противоположни проповеди определиха техните насоки. В продължение на месеци Франсис неволно сравняваше унило своите нищожни постижения със забележителния успех на Анселм. Отец Мили беше видна личност в енорията, винаги в добро настроение, винаги готов да се усмихне и да потупа по гърба всеки изпаднал в беда. Той работеше упорито и с голямо увлечение. В джоба на жилетката си носеше малък бележник, запълнен с определените му срещи. Никога не отхвърляше покана да говори на някое събрание или някой банкет. Издаваше „Вестник на Свети Доминик“: малко информационно вестниче, често пъти хумористично. Излизаше твърде често, и макар че никой не можеше да го нарече горделивец, пиеше чай само в най-отбраните домове. Когато дойдеше някой виден духовник, Анселм винаги отиваше да го посрещне и после сядаше в краката му, за да му се възхищава. По-късно му изпращаше хубаво подредено писмо, в което изразяваше пламенно каква полза за душата си е извлякъл от срещата. Благодарение на тази си откровеност имаше голям брой влиятелни приятели.

Естествено, възможността му да работи имаше своите граници. Докато енергично заемаше длъжността секретар на новия епархийски „Дом за чужди мисионери“ в Тайнкасъл — любим проект на епископа — и работеше неуморно, за да угоди на Негово Високопреосвещенство, беше принуден неохотно да откаже и да прехвърли върху Франсис честта да ръководи Клуба на работническите деца в Шанд стрийт.

Сградите около Шанд стрийт бяха най-лошите в целия град, високи кооперации и къщи с наемни жилища, лабиринт от бедняшки квартали, и те именно — напълно умишлено — бяха дадени за район на Франсис. Тук, макар че постиженията му се виждаха нищожни и без значение, той си намираше достатъчно работа. Трябваше да се научи да гледа немотията право в очите, да наблюдава скръбта и позора на живота без да трепва, вечната ирония на беднотията. Там около себе си не намираше светци, а грешници, и те пораждаха в него такова съжаление, че понякога го довеждаха до сълзи.

— Не ми разправяй, че вършиш чудеса — му казваше Анселм с укор.

Франсис се сепна и прекъсна мечтите си, като съгледа пред себе си отец Мили, който го чакаше с шапка на глава и бастун и ръката до масата. Той се усмихна и стана покорно.

Навън следобедът беше свеж и ясен, тъкмо започваше да духа лек ветрец и Анселм крачеше с големи крачки, спретнат, радушен и жизнерадостен, и поздравяваше енориашите си сърдечно. Популярността му не го беше разглезила. За многобройните му почитатели неговата най-пленителна особеност беше начина, по който подценяваше успехите си.

Франсис скоро видя, че отиваха към новото предградие, прибавено неотдавна към енорията. Извън границата на града се строяха известен брой къщи в парка на едно старо земеделско имение. Работници се движеха насам-натам с колички и самари за пренасяне на тухли. Франсис случайно забеляза една голяма бяла дъска: „Имение Холис — за справки при адвоката Малкъм Глени“. Анселм продължаваше да крачи напред по хълма, покрай раззеленени ниви. После слязоха по една горска пътека вляво.

Внезапно отец Мили спря с безмълвното вълнение на ловджийско куче.

— Знаеш ли къде се намираме, Франсис? Чувал ли си за това място?

— Разбира се.

Франсис често бе минавал оттук: малка падина сред обраснали с мъх канари, закрита от погледа от жълта дива метла и затворена отпред от група букови дървета. Това беше най-хубавото място на няколко мили наоколо. Често се беше чудил защо го наричат „Кладенеца“, а понякога и „Марииния Кладенец“. Изворът беше пресъхнал преди петдесет години.

— Гледай! — Отец Мили го стисна за ръката и го поведе напред.

От сухите скали бликаше бистър като сълза извор. Настъпи странна тишина. После отец Мили се наведе, гребна вода с двете си шепи и пи почти с благоговение.

— Опитай я, Франсис. Трябва да бъдем благодарни, че сме едни от първите.

Франсис се наведе и пи. Водата беше сладка и студена. Той се усмихна.

— Хубава е.

Анселм Мили го изгледа с мъдро снизхождение, не без известен оттенък на покровителство.

— Драги приятелю, аз бих могъл да я нарека божествена на вкус!

— Отдавна ли е протекла?

— Вчера след обяд по залез-слънце.

Франсис се разсмя.

— Право да ти кажа, Анселм, днес си като делфийски оракул — пълен си със знамения и поличби. Я ми разкажи цялата история. Кой ти каза за тази вода?

Отец Мили поклати глава.

— Не мога… още.

— Но ти разпали в мен такова страшно любопитство.

Анселм се усмихна самодоволно. После изражението на лицето му стана пак тържествено.

— Още не мога да строша печата, Франсис. Трябва да отида при архиерейския наместник. Той трябва да се занимае с тази работа. Дотогава, разбира се, вярвам ти… знам, че ще зачиташ доверието ми в теб.

Франсис познаваше приятеля си толкова добре, че не настоя повече.

Като се върнаха в Тайнкасъл, той се раздели с колегата си викарий и тръгна по Гланвил стрийт да посети един болен. Един от членовете на поверения му клуб, момче на име Оуен Уорън, беше ритнато по крака преди няколко седмици като играело футбол. Момчето беше бедно и недохранено, а и не обърнало внимание на раната. Когато лекарят от инспекцията по труда го посетил, раната се била превърнала в злокачествено загнояване на пищялната кост.

Този случай беше изплашил Франсис, особено след като д-р Тълок изказа известно съмнение относно благоприятния изход на болестта. А тази вечер, в старанието си да достави известна утеха на Оуен и на угрижената му майка, необикновената и неизяснена разходка до „Марииния кладенец“ беше съвсем излязла от ума му.

На следващата сутрин обаче някакви шумни и заплашителни звуци откъм стаята на архиерейския наместник му я припомниха.

Великите пости представляваха убийствена мъка за архиерейския наместник. Той беше справедлив човек и постеше редовно. Но постенето не подхождаше на едрото му елегантно тяло, свикнало с разкошна и силна храна. Поставил на тежко изпитание здравето и настроението си, той странеше от хората, разхождаше се из свещеническия дом, без да показва, че разпознава когото и да е с премрежените си очи, и всяка вечер отбелязваше нов кръст върху календара си.

Макар че отец Мили се радваше на голямото благоволение на архиерейския наместник, имаше нужда от голяма находчивост, за да се приближи към него в такова време. Франсис чу гласа на Анселм да се понижава, убедителен и умолителен, когато архиерейският наместник му се сопваше сприхаво. В края на краищата по-мекият глас взе надмощие — както водните капки издълбават гранита само с неуморното си постоянство, помисли си Франсис.

След един час архиерейският наместник излезе от стаята си в много лошо настроение. Отец Мили го очакваше в хола. Потеглиха с един кабриолет към центъра на града. Отсъстваха три часа. Беше станало време за обяд, когато се върнаха, и като никога архиерейският наместник наруши правилото си. Седна на трапезата на викариите. Не пожела да хапне нищо, а си поръча само една голяма чаша кафе, единственият разкош сред безкрайното му себеотрицание. Седнал на една страна с кръстосани крака, хубава елегантна фигура, той пиеше черното си ароматично кафе. От него се излъчваше известна топлота, даже и атмосфера на другарство, сякаш беше малко не на себе си от някакво вътрешно радостно вълнение. Той каза мечтателно на Франсис и на полския свещеник (забележително беше, че включи и Слукас в приятелския си поглед):

— Е, можем да благодарим на отец Мили за неговата настойчивост… пред моето доста упорито безверие. Естествено, мой дълг е да бъда крайно скептичен към известни… явления. Но аз никога не съм виждал и никога не съм се надявал да видя такова нещо в моята собствена енория… — Той млъкна, взе чашата си с кафе и направи великодушен жест на отказ в полза на старшия викарий. — Нека бъде ваше предимството да им разкажете, отче.

Леката руменина от вълнение продължаваше да личи по лицето на отец Мили. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си, и заговори с готовност и увлечение, като че ли описваната от него случка изискваше да прояви най-бляскавото си красноречие:

— Една от нашите енориашки, млада жена с разклатено здраве от известно време насам, излязла на разходка миналия понеделник. Тъй като искаме да бъдем точни във всичко, датата била петнадесети март, а времето три часа и половина след обяд. Причината за разходката й не била лекомислена — момичето е набожна душа и няма склонност към леконравие и скитане. Разхождала се според наставленията на лекаря си — да подиша малко чист въздух, а лекарят е д-р Уилям Брайн от улица Бойл Крисънт 42, когото всички познаваме като лекар с безупречна, бих казал, абсолютна честност. И така — отец Мили отпи голяма глътка вода и продължи, — когато се връщала от разходка и си шепнела една молитва, случайно минала покрай мястото, което знаем като „Марииния кладенец“. Започвало да се смрачава. Последните лъчи на слънцето все още огрявали прелестния пейзаж. Младото момиче се спряло възхитено да погледа, когато изведнъж, за нейно най-голямо удивление и изненада, видяло пред себе си някаква жена в бяла дреха и синьо наметало, с диадема от звезди върху челото. Ръководена от свещен инстинкт, нашата девойка католичка веднага паднала на колене. Жената се усмихнала с незабравима нежност и казала: „Дете мое, макар да си болнава, ти си избраната!“ и добавила: „Не е ли жалко, че този кладенец, който носи моето име, е сух? Помни! Каквото ще стане, за теб и за другите като теб ще стане“. С последна мила усмивка жената изчезнала. В този миг един извор с разкошна вода бликнал от сухата скала.

След като отец Мили привърши разказа си, настъпи мълчание. Тогава архиерейският наместник подхвана отново:

— Както ви казах, пристъпих с пълно недоверие към проверката на този случай. Ние не очаквахме чудеса да никнат по всеки храст. Младите момичета са известни с романтиката си. А бликването на извора би могло да бъде просто съвпадение. Както и да е… — В тона му се появи по-голямо задоволство. — Аз току-що привърших един дълъг разпит на въпросното момиче, заедно с отец Мили и д-р Брайн. Както можете да си представите, важното преживяване на девойката с това видение я поразило много силно. Тя легнала на легло веднага след това и продължава да лежи и досега. — Гласът му стана по-бавен, пропит със съзнанието за голямото значение на събитието. — Макар и да е щастлива, нормална и физически добре, през тези пет дни тя не се докоснала нито до храна, нито до нещо за пиене. — Той подчерта този удивителен факт с полагащото се мълчание. — Нещо повече… нещо повече, казвам ви, тя има по тялото си ясни, безпогрешни и безспорни, всички белези на божествените страдания! — После продължи триумфално: — Още е твърде рано да се говори. Трябва да съберем окончателни доказателства, но аз все пак имам силното предчувствие, равно почти на убеждение, че в тази енория сме били предпочетени от Всевишния да участваме в едно чудо, което може да се сравни или може би се равнява на онези чудеса, които дадоха на нашата свещена религия новооснованата свещена пещера в Дигби и по-стария, историческия храм в Лурд.

Невъзможно беше човек да не се разчувства от благородното му слово.

— Кое е това момиче? — запита Франсис.

— Шарлот Нейли!

Франсис втренчи очи в архиерейския наместник. Отвори уста и пак я затвори. Мълчанието му направи силно впечатление.

* * *

Следващите няколко дни донесоха растящо вълнение в свещеническия дом. Никой друг не можеше по-добре да се справи със създалото се положение, както архиерейският наместник Джералд Фицджералд. Искрено набожен човек, той притежаваше и житейска мъдрост. Продължителният му и с мъка извоюван опит в местното училищно настоятелство и общинския съвет му осигуряваше дълбоко разбиране на светските работи. Не беше допусната никаква новина за събитието да излезе извън стените на свещеническия дом, дори най-малкият шепот. Архиерейският наместник държеше всичко в свои ръце. Той щеше да вдигне ръка, когато всичко бъде готово.

Тази толкова ненадейна чудотворна случка му вдъхна нов живот. От дълги години насам не беше изпитвал такова задоволство: и душевно, и материално. Той представляваше странна смесица от набожност и амбиция. Изключителните му умствени и физически качества като че ли го предопределяха автоматически за повишение в църквата. А страстно копнееше за това повишение, както копнееше може би за напредъка на самата Света Църква. Добър познавач на съвременната история, той често се сравняваше в душата си с Нюман. Смяташе, че заслужава известност, равна на неговата. И все пак си стоеше спокойно в „Свети Доминик“. Едно-единствено по-голямо внимание му бяха оказали, награда за двадесетгодишната му предана служба — незначителното повишение до сана архиерейски наместник, титла рядка в католическата Църква, и то такава, че често му създаваше неприятности, когато пътуваше извън границите на града, защото ставаше причина да го бъркат с англикански духовник — сравнение, което ненавиждаше от все сърце.

Може би той схващаше, че му се възхищаваха, но не го обичаха. С всеки изминат нов ден той се превръщаше все повече и повече в разочарован човек. Бореше се за примирение. И все пак, когато навеждаше глава и казваше: „О, Господи, да стане Твоята воля!“, някъде дълбоко в смирението му се таеше парливата мисъл: „Досега трябваше да ми дадат владишка митра“.

Сега всичко се беше променило. Нека го държат в „Свети Доминик“! Той щеше да направи от „Свети Доминик“ истински храм на светлината. За образец му служеше Лурд, а и по-близкият по време и място поразителен случай с Дигби в Мидландс, където основаването на една чудотворна пещера с голям брой несъмнени излекувания бяха превърнали бедното селце в цъфтящ град и бяха донесли същевременно на неизвестния, но находчив енорийски свещеник всенародна известност.

Архиерейският наместник се унесе във величествени представи за един нов град, голяма базилика, разкошен престол, а самият той настанен на престола със златотъкани и сребротъкани одежди… после рязко се овладя и прегледа проектодоговорите. Първата му стъпка беше да постави в дома на Шарлот Нейли една доминиканска калугерка, сестра Тереза, доверена и потайна. Насърчен от безупречните доклади, той се беше заел със законната страна на въпроса.

За щастие „Марииният кладенец“ и цялата околна земя влизаше в имението на едно старо богато семейство от рода Холис. Макар че капитан Холис не беше католик, беше женен за католичка, сестра на сър Джордж Реншо. Той се отнесе приятелски и благосклонно. Заедно с адвоката му, Малкъм Глени, се затваряха с архиерейския наместник няколко дни наред и се съвещаваха надълго над чаша херес и бисквити. Най-накрая изработиха един справедлив и приятелски договор. Архиерейският наместник не се интересуваше от пари. Гледаше на тях с презрение като на боклук. Но за него бяха важни нещата, които можеха да се купят с парите, а той трябваше да осигури бъдещето на бляскавия си проект. Само един глупак не би могъл да схване, че стойността на земята щеше да скочи до небето.

През последния ден на преговорите Франсис се срещна с Глени в горния коридор. Откровено казано, той се изненада, когато узна, че Малкъм беше натоварен с работите на семейство Холис. Още когато си взе дипломата, Малкъм хитро си откупи място в една стара адвокатска фирма с парите на жена си и по такъв начин спокойно наследи първостепенна клиентела.

— О, Малкъм! — Франсис подаде ръка. — Радвам се, че пак се виждаме.

Глени се ръкува с него с лигава словоохотливост.

— Изненадан съм, че те виждам в къщата на Червената жена!

Адвокатът се усмихна леко, после смотолеви:

— Аз съм човек със свободни разбирания, Франсис… освен това съм принуден да гоня петачетата.

Последва мълчание. Франсис често си беше мислил да възобнови отношенията си със семейство Глени. Но вестта за смъртта на Даниел го накара да се откаже… При една случайна среща с мисис Глени в Тайнкасъл, когато той се запъти да пресече улицата, за да я поздрави, тя го изгледа с крайчеца на окото си и офейка, сякаш бе видяла дявола.

Той каза:

— Стана ми много мъчно, като разбрах, че баща ти е умрял.

— Да, да! Много ни е мъчно за него, разбира се. Но старият така се провали в живота!

— Не е голям провал да влезе човек в рая — пошегува се Франсис.

— О, да, и аз предполагам, че е там. — Малкъм Глени започна да върти емблемата върху верижката на часовника си. Той беше вече към средна възраст, в тяло беше слаб, с увиснали рамене и корем, с рядка коса, полепнала на ивици върху голия му череп. Но очите му бяха остри като свредел, макар че гледаха уклончиво. Когато тръгна към стълбите, той подхвърли не особено сърдечна покана.

— Мини да ни видиш като ти остане време. Аз се ожених, знаеш… двама сме, но мама живее още при нас.

Малкъм Глени имаше свой особен интерес към божественото видение на Шарлот Нейли. Още от ранна младост той търпеливо търсеше случай да натрупа богатство. От майка си бе наследил голямо сребролюбие и част от хитростта й. Неговата възможност да натрупа пари беше дошла също като зрял плод. Втори такъв случай нямаше да има до края на живота му.

Като заработи за своя клиент двулично, Малкъм си спомни онова, което всички други бяха забравили. Тайно и с цената на значителен разход, той нареди да му изработят геоложка скица на околността. Тогава се увери в онова, което беше подозирал. Водата в имението на Холис минаваше изключително под почвата на една долинка, разположена малко по-нависоко и далеч от имението.

Малкъм не беше богат. Още не. Но като изтегли всички свои спестявания и заложи къщата и кантората си, събра достатъчно пари да зарегистрира тримесечна опция върху тази земя. Той знаеше какво щеше да стане, ако се пробиеше един артезиански кладенец. Този кладенец никога нямаше да бъде пробит. Но по-късно щеше да бъде направен пазарлък със заплахата, че такъв кладенец ще бъде пробит и по такъв начин Малкъм Глени щеше да стане богат земевладелец.

В това време водата продължаваше да блика бистра и сладка. Шарлот Нейли продължаваше да поддържа своя екстаз и божествените си белези, продължаваше да живее, без да се храни. А Франсис продължаваше да се моли с жар Бог да му дари вяра.

Само да можеше да повярва като Анселм, който приемаше всичко без борба, смирено, с усмивка, от реброто на Адама до по-малко вероятните подробности за престоя на Йона в утробата на кита! Франсис вярваше, вярваше, вярваше… но не в плитките неща, а в дълбоките истини… Никога, никога не можеше да повярва лесно… освен когато седеше край болни и недъгави, край хора с разстроени, сиви като пръст лица. Жестокостта на сегашното изпитание и неговата несправедливост рушеше нервите му и задушаваше радостта му от молитвата.

Смущаваше го самото момиче. Без съмнение той гледаше на него с предубеждение: не можеше да пренебрегне обстоятелството, че майката на Шарлот беше сестра на Тадей Джилфойл. А баща й имаше неуравновесен, вятърничав характер, беше набожен, но мързелив, и всеки ден се измъкваше от малката си свещарска работилничка, за да пали свещи пред страничния олтар за успех в занемарената си работа. Шарлот бе наследила цялата привързаност на баща си към църквата. Но Франсис подозираше, че я привличаха външните работи, мирисът на тамяна и светлината на свещите и че полумракът на изповедалнята гъделичкаше нервите й. Той не отричаше непорочната й доброта, нито точността, с която тя изпълняваше задълженията си. От друга страна, беше нечистоплътна и дъхът й миришеше.

Следващата събота, когато Франсис слизаше по Гланвил стрийт и се чувстваше глупаво убит духом, той забеляза д-р Тълок да излиза от номер 143, къщата на Оуен Уорън. Викна му и докторът се обърна, спря се, после закрачи редом с приятеля си.

Уили бе станал по-плещест с течение на годините, но иначе малко се беше променил. Бавен, издръжлив и разсъдлив, верен на приятелите си, зъл към враговете си, той притежаваше в мъжката си зрелост цялата честност на баща си, но малко от неговия личен чар и нищо от хубавата му външност. Лицето му имаше чип нос, беше червено и неинтелигентно, с буйна непокорна коса. Имаше вид на неуморен честен човек. Лекарската му кариера не беше блестяща, но той беше здрав и обичаше работата си. Гледаше с презрение на всички кариеристични амбиции. Макар и да говореше понякога, че искал „да види света“, да се впусне в приключения в далечни романтични страни, оставаше на служба в Комитета за бедните, прикован на място от своята инертност, от безспорната си способност да живее от днес за утре. Работата му не изискваше от него да се преструва край леглото на болните и му даваше възможност винаги да говори откровено. Освен това никога не можеше да спести пари. Заплатата му не беше голяма, а и част от нея отиваше за уиски.

Вечно небрежен към външността си, и тази сутрин той не се беше избръснал. Хлътналите му очи бяха мрачни, изражението на лицето му необикновено, уморено, като че ли днес беше сърдит на целия свят. Уили обясни накратко, че Уорън бил по-зле. Дошъл да вземе малко тъкан от раната за патологично изследване.

Продължиха да вървят по улицата, свързани от особеното си мълчание. По едно време необяснимо желание накара Франсис да разкрие историята на Шарлот Нейли.

Лицето на Тълок не се промени. Той продължи да върви с ръце в дълбоките си джобове, с вдигната яка и наведена глава.

— Да — обади се най-после. — Едно малко птиче ми каза.

— Ти какво мислиш за тази работа?

— Защо ме питаш?

— Ти поне си честен.

Тълок погледна странно към Франсис. За такъв скромен човек, с ясна преценка за ограничените си умствени способности, докторовото отричане на мита за Бога беше чудно и положително.

— Религията не е моята област. Аз наследих най-задоволителен атеизъм… който анатомичната зала потвърди. Но ако искаш да ти кажа направо — както татко има обичай да казва, имам съмнения. Но виж какво. Все пак защо да не отидем да я видим? Не сме далеч от тяхната къща. Ще влезем заедно.

— Няма ли да си имаш неприятности с д-р Брайн?

— Не. Аз мога да се оправя утре с Киселия. В отношенията ми с моите колеги намирам, че е по-добре най-напред да действам и после да се извиня. — Той се усмихна на Франсис някак особено. — Освен ако теб те е страх от йерархията.

Франсис се изчерви, но премълча. След една минута каза:

— Да, страх ме е, но ще влезем.

Оказа се, че е много лесно да влязат. Мисис Нейли спеше, изморена от безсънната нощ, прекарана в бдение. Бащата беше на работа като никога. Вратата им отвори сестра Тереза, ниска, тиха и любезна жена. Тъй като беше дошла от един далечен квартал на Тайнкасъл, тя не познаваше Тълок, но знаеше за Франсис и веднага го позна. Въведе го в безупречно чистата стая, където Шарлот лежеше на бели като сняг възглавници, измита и облечена в бяла нощница с висока яка. Бронзът на леглото беше лъснат. Сестра Тереза се наведе над момичето, горда от добре свършената си работа.

— Шарлот, мила. Отец Чисхолм е дошъл да те види. И е довел един доктор, голям приятел на д-р Брайн.

Шарлот Нейли се усмихна. Усмивката й беше съзнателна, някак немощна, но пропита със странен душевен унес. Тя озари неподвижното й бледо лице, и без това светнало от екстаз. То правеше дълбоко впечатление. Франсис изпита истинско съжаление. Нямаше никакво съмнение, че в тази тиха бяла стая витае нещо извън границите на естественото.

— Нали нямаш нищо против да те прегледам, Шарлот? — запита Тълок благо.

При този негов въпрос, усмивката й се задържа. Девойката лежеше като човек, който знае, че е наблюдаван, но не се смущава от това наблюдение, а по-скоро е във възторг от него. У нея имаше някакво съзнание за вътрешна мощ, някакво мечтателно смекчение и възвишено съзнание за почитта и благоговението, пораждани у нейните наблюдатели. Бледите й клепачи трепнаха. Гласът й прозвуча несмутен, като че ли отдалече.

— Защо да имам нещо против, господин докторе? Само се радвам. Аз не съм достойна да бъда избрана за Божие оръдие… но щом съм избрана, мога само да се подчиня с радост.

Тя позволи на почтителния Тълок да я прегледа.

— Нищо ли не ядеш, Шарлот?

— Не, господин докторе.

— Нямаш ли желание за ядене?

— Никога не ми идва на ум за храна. Като че ли някаква вътрешна сила ме поддържа.

Сестра Тереза се обади тихо:

— Мога да ви уверя, че не е слагала нито една хапка в устата си, откакто аз дойдох в тази къща.

В тихата бяла стая настъпи мълчание. Д-р Тълок се изправи, като приглади назад непокорната си коса. После каза просто:

— Благодаря, Шарлот. Благодаря, сестра Тереза. Много съм ви задължен за добрината. — Той се запъти към вратата на спалнята.

Когато Франсис се накани да последва доктора, лека сянка пробягна по лицето на Шарлот.

— Не искаш ли и ти да видиш, отче? Виж… ръцете ми! И краката ми са също такива.

Тя протегна двете си ръце нежно, сякаш правеше жертва. И по двете й длани ясно личаха червеникави белези като от гвоздеи.

Навън д-р Тълок запази същото си сдържано мълчание. Устните му останаха затворени, докато двамата приятели стигнаха края на улицата. Тогава, на раздяла, той заговори бързо.

— Предполагам, че искаш да чуеш мнението ми. Ето ти го. Случай пред границата на лудостта или малко след границата. Маниачка в положение на екстаз. Положително истерична хемофиличка. Ако се отърве от лудницата, навярно ще я провъзгласят за светица! — Спокойствието и доброто му държание го напуснаха. Червеното му плоско лице се наля с кръв. Думите му почнаха да го задушават. — Дявол да го вземе! Като си помисля за нея, как се преструва на светица, като някакъв анемичен ангел в брашнен чувал… а малкият Оуен Уорън е прикован към леглото в онази мръсна таванска стая, с болки в гангренясалия си крак, по-лоши от адски огън и опасност от злокачествена саркома по цялото тяло, идва ми да се пръсна от яд. Имай предвид това, като си казваш молитвата. Сигурно сега се връщаш да я прочетеш. Добре, аз отивам вкъщи да си пийна. — Той се отдалечи бързо преди приятелят му да има време да отговори.

Още същата вечер, когато Франсис се завърна от вечерня, го очакваше бързо повикване, написано върху черната дъска на свещеническия дом. Той се качи с лошо предчувствие горе в канцеларията. Архиерейският наместник крачеше по килима със ситни нервни крачки и така изкарваше яда си.

— Отец Чисхолм! Аз съм смаян и възмутен. Право да ти кажа, очаквах от теб нещо по-хубаво. Само като си помисля, че си завел там — от улицата — един доктор атеист… страшно съм възмутен!

— Съжалявам — отвърна Франсис трудно. — Аз просто… хм… така се случи… той ми е приятел.

— Само по себе си и това е крайно осъдително. Аз намирам за страшно неприлично един от моите викарии да дружи с човек като д-р Тълок.

— Ние… заедно сме израснали.

— Това не е оправдание. Аз съм оскърбен и разочарован. Много съм ядосан от тази постъпка и то с пълно право. Още от самото начало твоето отношение към това велико събитие беше студено и противно. Смея да кажа, че завиждаш, задето честта за откритието се падна на старшия викарий. Или има някаква по-дълбока подбуда зад твоята явна враждебност?

Франсис се почувства много нещастен. Осъзна, че архиерейският наместник беше прав. Той смотолеви:

— Съжалявам страшно много. Не съм нелоялен. Това е последното нещо на света, което бих направил. Но признавам, че бях хладен. То е, защото бях разтревожен. Затова именно заведох Тълок днес. Имам си известни съмнения…

— Съмнения ли! Ти отричаш ли чудесата в Лурд?

— Не, не. Те са необорими. Потвърдени са от лекари от всички вероизповедания.

— Тогава защо ни отричаш възможността да създадем един нов паметник на вярата… тук… сред самите нас? — Архиерейският наместник се намръщи още по-заплашително. — Ако не уважаваш духовните знаци, поне зачитай материалните. — Той се изсмя подигравателно. — Ти да не си въобразяваш, че едно младо момиче може да живее девет дни без храна и вода… и да се чувства добре и напълно сита, освен ако получава някакъв друг вид храна?

— Какъв вид храна?

— Духовна храна. — Архиерейският наместник кипна. — Света Катерина от Сиена не получаваше ли мистично духовно питие, което заместваше всякаква земна храна? Такова нетърпимо съмнение? Чудно ли е тогава, че кипвам?

Франсис наведе глава.

— Свети Тома се съмнявал. В присъствието на всички апостоли. Даже стигнал дотам, че си пъхнал пръста в раната на Спасителя. Но никой не кипнал.

Внезапно настъпи напрегнато мълчание. Архиерейският наместник побледня, после си възвърна самообладанието. Наведе се над масата и зарови между книжата си, без да поглежда към Франсис. Най-после каза със сдържан глас:

— Не ти е за първи път да създаваш затруднения. Почваш вече да си печелиш много лошо име в епархията. Свободен си.

Франсис напусна стаята със страшно огорчение заради собствените си недостатъци. Внезапно го обзе неудържимо желание да разкаже за тревогите си на епископ Макнаб. Но го потисна. Ръсти Мак не изглеждаше вече достъпен. Сигурно щеше да бъде напълно зает с новата си висока служба и нямаше да има време да се занимава с грижите на един нищожен викарий.

На другия ден, неделя, по време на голямата литургия в единадесет часа, архиерейският наместник Фицджералд разгласи новината и произнесе по този случай най-хубавата проповед в живота си.

Вестта веднага предизвика огромна сензация. Всички богомолци се събраха след литургията и заговориха със сподавени гласове. Никой не искаше да се прибере вкъщи. Под водачеството на отец Мили се образува спонтанно шествие и се отправи към Марииния кладенец. След обяд тълпата се събра пред къщата на Нейли. Група млади жени от църковното братство, в което членуваше Шарлот, коленичиха на улицата и прочетоха молитва в чест на Света Богородица.

Вечерта архиерейският наместник се съгласи да даде интервю на крайно любопитните журналисти. Поведението му беше сдържано, с достойнство. И без това почитан в града и смятан за духовник със заложби за обществена дейност, той направи най-благоприятно впечатление. На следващата сутрин вестниците му отделиха в колоните си доста място. Изявленията му се появиха на първа страница в „Трибюн“, „Глоуб“ го похвали на две колони на втората си страница. „Нов Дигби“, провъзгласи „Нортъмбърланд Хералд“. „Йоркширско ехо“ писа: „Чудотворният извор носи надежда на хиляди хора“. „Уикли хай англикан“ се измъкна доста хитро: „Очакваме по-нататъшни доказателства“. Но лондонският „Таймс“ беше великолепен с научната си статия от своя богословски дописник, който проследи историята на кладенеца чак от времето на Айдан и Свети Етелвулф. Архиерейският наместник се изчерви до ушите от удоволствие. Отец Мили не можа да закуси от радост, а Малкъм Глени беше на седмото небе.

Осем дни след това Франсис отиде една вечер на гости в малкото апартаментче на Поли в северния край на Клермонт. Беше уморен след целодневните посещения по опушените жилища из района си и паднал духом до отчаяние. Този ден след обяд беше получил една бележка от д-р Тълок. В нея Уили накратко беше изрекъл смъртната присъда на малкия Уорън. Болестта му се оказа злокачествена саркома на крака. Нямало никаква надежда за момчето, то умирало и можело да не дочака края на месеца.

В Клермонт Поли беше все така дейна, а Нед може би малко по-зле от обикновено. Свит на стола си с колелца, с одеяло около коленете, той говореше много и доста несвързано. Най-после бяха успели да изтръгнат от Джилфойл нещо като окончателна спогодба за сметка на останките от дела на Нед в „Юнион таверн“. Жалка сума. Но Нед се хвалеше с нея, като че ли беше цяло състояние. Като резултат от болестта, езикът му се беше подул, едвам се побираше в устата и думите на болния излизаха съвсем несвързани.

Джуди си беше легнала, когато Франсис пристигна и макар че Поли не каза нищо, от настроението й се долавяше, че детето се е държало лошо и затова е било изпратено да си легне рано.

Удари единадесет часа, когато Франсис напусна жилището на Поли. Последният трамвай за Тайнкасъл беше заминал. Младият викарий се запъти към дома пеш, с леко увиснали рамене под тежестта на тази нова неприятност. По едно време навлезе в Гланвил стрийт. Когато стигна до къщата на Нейли, забеляза, че двойният прозорец на първия етаж още светеше. Там беше спалнята на Шарлот. Той различи движения на фигури, неясни сенки върху жълтите пердета.

Обзе го внезапно разкаяние. Потиснат от осъзнаването на собственото си твърдоглавие, внезапно реши да говори със съпрузите Нейли и да им се извини. Желанието му да поправи грешката си беше силно в душата му, когато прекосяваше улицата и се изкачваше по трите стъпала пред входната врата. Той вдигна ръка към чукчето, после размисли и натисна старомодната дръжка на вратата. Беше възприел навика, общ между всички свещеници и лекари, да влиза при болните без предварително почукване.

Спалнята гледаше към малкото холче и през нейната открехната врата прозираше широка ивица светлина. Свещеникът почука леко и влезе в стаята. Изведнъж спря, сякаш се беше вкаменил.

Подпряна с възглавници на леглото, Шарлот се тъпчеше с храна от един поднос, отрупан с пилешки гърди и баница. Над нея стоеше мисис Нейли, загърната със синия си избелял пеньоар, наведена с майчинска загриженост и безшумно наливаше бира.

Първа майката съгледа Франсис. Мигновено се закова на място и изпищя от уплаха. Ръката й отскочи към гърлото и изпусна чашата. Бирата се разля на леглото.

Шарлот вдигна поглед от подноса. Сините й очи се облещиха. Тя се загледа в майка си със зяпнала уста и изхленчи. Плъзна се надолу под завивката, закри лицето си. Подносът издрънча на пода. Никой от тримата не беше произнесъл нито дума. Мисис Нейли преглъщаше мъчително. Тя направи плах глупав опит да скрие бутилката под пеньоара си. Най-сетне изпъшка:

— Трябваше по някакъв начин да й поддържам силата… колкото прекара тя… бирата е за болни!

Нейният изплашен и гузен поглед разкри всичко. На Франсис му стана отвратително. Почувства се унижен и опозорен. С мъка успя да намери думи.

— Сигурно сте й давали храна всяка нощ… когато сестрата си е отивала, като е мислела, че е заспала?

— Не, отче! Бог ми е свидетел! — Тя направи последен отчаян опит да отрече, после силите я напуснаха, главата й съвсем клюмна. — Че какво, ако съм й давала? Не можех да оставя горкото си дете да умре от глад, за нищо на света! Но, боже мили… никога нямаше да я оставя да го направи, ако знаех, че ще стане такава голяма работа… тези тълпи… и вестниците… добре, че се свърши… Недейте… не бъдете жесток към нас, отче.

Той каза с тих глас:

— Аз няма да ви съдя, мисис Нейли.

Тя се разплака.

Свещеникът седна на един стол до вратата, загледа се в шапката, която държеше в ръцете си, и изчака търпеливо, докато риданията на майката заглъхнаха. Той изтръпна при мисълта за извършената от нея глупост, за глупостта на това положение и на целия човешки живот. Когато двете жени утихнаха, той им каза:

— Разкажете ми сега всичко.

Обясненията дойдоха главно от Шарлот, изричани набързо.

Чела една много хубава книга от църковната библиотека за света Бернадета. Един ден, като минавала покрай Марииния кладенец — там било любимото й място за разходка — забелязала, че изворът бил протекъл. „Смешна работа“, помислила си. После й направило впечатление съвпадението между извора, Бернадета и нея самата. Това я поразило като гръм. Почти си въобразила, че по някакъв начин е видяла Света Богородица. Когато се върнала в къщи, колкото повече мислела за това, толкова по-сигурна ставала, че наистина е видяла Света Богородица. Тази мисъл съвсем й завъртяла ума. Пребледняла, разтреперила се, принудила се да легне на легло и изпратила да извикат отец Мили. И преди още да разбере какво става с нея, започнала да разказва цялата история.

През цялата тази нощ лежала в някакъв екстаз. Тялото й се вцепенило и станало кораво като дъска. На другата сутрин, когато се събудила, вече се виждали белезите по ръцете и краката й. По тялото й винаги се виждали следи на вътрешни кръвоизливи, но тези белези били по-други.

И така, това я убедило. През целия ден, когато й донасяли храна, отказвала да яде и само махвала с ръка да я вземат обратно. Била толкова щастлива, толкова развълнувана, че не можела нищо да хапне. Освен това, много светци са живели без храна. Тази мисъл се втълпила в ума й. Когато отец Мили и архиерейският наместник чули, че тя се поддържа само с духовна храна — и може би наистина е било така — почувствала се на седмото небе от блаженство. Обградена била с толкова внимание, сякаш е младоженка. Но, разбира се, след известно време огладняла страшно много. Не можела да разочарова отец Мили и архиерейския наместник, особено след начина, по който я гледал отец Мили. Казала само на майка си. А щом нещата били напреднали толкова много, майка й трябвало да й помогне. Носела й богата вечеря, понякога по два пъти на нощ.

Но после, ах, боже мили, нещата отишли още по-далеч.

— Отначало, както ви казах, отче, беше чудесно. Най-хубаво от всичко беше, когато момичетата от църковното братство се молеха за мен отвън пред прозореца! — Но когато почнали да пишат вестниците, тя се изплашила истински. Разкаяла се от все сърце, задето го направила. Със сестра Тереза било по-трудно. Мъчно можели да я излъжат. Белезите по ръцете и краката почнали да избледняват. Вместо да бъде радостна и с повишено настроение, тя започнала да отпада духом, да се отчайва…

Нов изблик на ридания завърши жалките разкрития… несвързани като неграмотни драскулки по някоя стена. Но същевременно някак си трагични и глупави, както всичко човешко.

Майката се намеси.

— Нали няма да ни издадете на архиерейския наместник, отче?

Франсис вече не беше ядосан, а само натъжен и странно милостив. Само да не беше стигнала толкова далеч тази нещастна история. Той въздъхна.

— Няма да му кажа, мисис Нейли, няма да му кажа нито дума. Но… — Той спря. — Страх ме е, че вие трябва да му кажете.

В очите й пак се появи ужас.

— Не, не… за бога, отче!

Той започна да й обяснява тихо защо трябва да си признаят, защо планът на архиерейския наместник не може да бъде изграден върху лъжа, която скоро ще се разкрие. Утеши ги с мисълта, че тридневното чудо скоро ще заглъхне и ще бъде забравено.

Един час по-късно той ги остави малко поуспокоени, след като му обещаха, че ще последват съвета му. Но когато тръгна към дома и стъпките му започнаха да отекват из пустите улици, сърцето му се сви от мъка за архиерейския наместник Фицджералд.

Повече от времето на следващия ден Франсис прекара в посещения и не видя архиерейския наместник. Но в свещеническия дом като че ли се появи странна празнота и някакво потискано досега оживление. Той беше чувствителен към атмосферата и разбра много ясно сегашното положение.

В единадесет часа на втория ден Малкъм Глени се втурна в неговата стая.

— Франсис! Трябва да ми помогнеш. Той не иска да продължи. За бога, ела да говориш с него!

Глени беше страшно отчаян. Беше блед, устните му трепереха, а очите му гледаха диво. Той заекна:

— Не знам какво му е скимнало. Трябва да не е с всичкия си. Такъв хубав план! Такава полза ще има от него…

— Аз нямам никакво влияние пред него.

— Имаш, имаш… той има такова високо мнение за теб. Освен това ти си и свещеник и имаш този дълг към паството си. Ще има полза за католиците…

— Това едва ли те интересува, Малкъм.

— Интересува ме, как не! Аз съм либерален човек — занарежда той. — Аз се възхищавам от католиците. Хубава религия е. Често ми се иска… Ах, за бога, Франсис, ела бързо вътре, докато не е станало късно.

— Съжалявам, Малкъм. Тази работа разочарова всички ни. — Той се обърна и отиде към прозореца.

Тогава Малкъм Глени изгуби всякакво самообладание. Хвана Франсис за ръката и се разциври отвратително.

— Недей ме връща, Франсис. Ти дължиш всичко на нас. Аз купих малко земя, вложих в нея всичките си спестени пари, а тя няма да струва нищо, ако този план пропадне. Не оставяй бедното ми семейство да се опропасти. Горката ми стара майчица! Помисли си само как те отгледа тя, Франсис. Моля те, моля те, убеди го! Готов съм да направя всичко на света. Даже ще стана и католик заради теб!

Франсис продължи да гледа през прозореца, ръката му стискаше пердето, а очите му бяха втренчени в покрива на църквата, в сивия каменен кръст върху него. Една мисъл мина смътно през ума му. Какво ли не е готов да направи човек за пари? Всичко! Даже да продаде и безсмъртната си душа.

Най-сетне Глени изгуби надежда. Убеден окончателно, че не може да спечели нищо от Франсис, той направи усилие да запази останките от достойнството си. Промени тона си.

— Значи така, не искаш да ми помогнеш. Добре, ще го имам предвид. — Той тръгна към вратата. — Ще ви платя за това, на всички ви! Даже и да ми струва живота!

На излизане спря. Бледото му лице беше разкривено от злоба.

— Аз трябваше да се сетя, че ще ухапеш ръката, която те е хранила. Какво друго можеше да се очаква от такива мръсни паписти!

Малкъм тръшна вратата след себе си.

Тишината в свещеническия дом продължи, оня вид празнота, в която хората изгубват ясните си очертания, стават като безплътни. Прислужниците се движеха на пръсти, сякаш в къщата имаше смърт. Литовският свещеник гледаше като замаян. Отец Мили ходеше с наведени очи. Той беше получил тежък удар, но не отваряше уста, а за такъв словоохотлив човек това мълчание беше особено благовиден предлог. Когато заговореше, винаги отваряше дума за други неща. За да отвлече вниманието си, се отдаваше страстно на работата си в Дружеството на чуждестранните мисии.

В течение на повече от седмица след избухването на Малкъм Глени, Франсис не се срещна с Фицджералд. Една сутрин, когато Франсис влезе в ризницата, завари архиерейския наместник да сваля одеждите си. Богомолците си бяха отишли. Двамата бяха сами.

Колкото и унижен да се е чувствал, архиерейският наместник владееше нервите си до съвършенство. В неговите ръце катастрофата престана да бъде катастрофа. Капитан Холис доброволно скъса договорите. На Нейли намериха работа в един далечен град — това беше първата стъпка към безшумното оттегляне на семейството. Шумът в печата беше тактично прекратен. После, в неделя, архиерейският наместник се качи пак на амвона, обърна се с лице към смълчаните богомолци и оповести библейския текст: „О, вие, със слаба вяра!“.

Леко, със сдържано напрежение, разви темата си: Каква нужда има Църквата от добавъчни чудеса? Не се ли е обосновала вече напълно, с достатъчно чудеса? Основите й са поставени дълбоко, здраво, върху чудесата на Исуса Христа. Без съмнение, приятно беше да бъдем свидетели на такова явление като онова при Марииния кладенец. Всички бяха увлечени от него, включително и той самият. Но ако размислят трезво, защо им е целият този шум за едно-единствено цвете, когато самото цвете на небесата цъфтеше тук в църквата, пред техните очи? Защо бяха толкова слаби, толкова малодушни в своята вяра, за да имат нужда от нови веществени доказателства? Забравили ли са те тържествените думи: „Блажени са, които не са видели и са повярвали“?

Проповедта му беше великолепно ораторско постижение и надмина триумфа от миналата неделя. Единствен Джералд Фицджералд, все още архиерейски наместник, си знаеше колко скъпо му струваше този негов блестящ ораторски успех.

Като се срещнаха сега в ризницата, отначало архиерейският наместник като че ли смяташе да запази непоколебимата си сдържаност. Но когато се накани да си тръгне, наметнат с черното си расо, той се обърна внезапно. В добре осветеното помещение Франсис остана поразен, като видя дълбоките бръчки, врязани върху хубавото лице на по-стария духовник и умората в големите му сиви очи.

— Не една лъжа, отче, а цяла мрежа от лъжи. Добре! Да бъде волята Божия! — Той спря. — Ти си добро момче, Чисхолм. Жалко, че не се разбираме! — Архиерейският наместник тръгна изправен и излезе от ризницата.

До края на Великден случката беше почти забравена. Хубавите бели перила, издигнати около кладенеца при първото увлечение на архиерейския наместник, още си бяха на мястото, но малката входна вратичка стоеше незатворена и се поклащаше силно от свежия пролетен въздух. Неколцина набожни хорица отиваха от време на време да се молят там и да се поръсват с бистрата като сълза и непрестанно бликаща вода.

Франсис беше зает с усилена работа из енорията и се радваше, че по такъв начин можеше да забрави. Болката от неприятната случка постепенно се притъпяваше. Оставаше само малък неприятен спомен в подсъзнанието му, но той бързо го потисна и скоро щеше окончателно да го погребе. В ума на Франсис се оформи конкретно идеята за ново игрище за момчетата и младежите от енорията. Местният общински съвет му беше предложил да предостави на негово разположение една част от градския парк, а архиерейският наместник беше дал съгласието си. Сега Франсис се ровеше из цял куп каталози.

В деня преди Възнесение Франсис получи настойчива покана да посети Оуен Уорън. Лицето му се помрачи. Той стана рязко и каталогът падна от коленете му. Макар че беше очаквал това повикване от много време насам, сега то го изплаши. Той отиде в църквата, взе предсмъртното причастие и се запъти бързо през многолюдния град към Гланвил стрийт.

Изражението на лицето му беше сковано и тъжно, когато видя д-р Тълок да крачи нервно пред къщата на Уорън. И Тълок беше привързан към Оуен. Той изглеждаше дълбоко потресен, когато Франсис се приближи към него.

— Стигна ли вече дотам? — запита Франсис.

— Да, стигна! — И като допълнение: — Вчера главната артерия се задръсти. Нямаше никаква полза… даже и да му бяхме отрязали крака.

— И аз ли съм закъснял?

— Не. — В гласа на Тълок се долавяше сподавен яд. Като мина покрай Франсис, той го блъсна грубо с рамо. — Но аз влизах на три пъти при момчето, докато ти се влачеше насам. Влизай вътре, дявол да го вземе… ако изобщо смяташ да влизаш.

Франсис тръгна нагоре по стълбата след приятеля си. Госпожа Уорън отвори вратата. Тя беше слаба петдесетгодишна жена, облечена със скромни сини дрехи, съсипана от няколкото седмици, прекарани в тревога. Той видя, че лицето й беше мокро от сълзи. Стисна ръката й със съчувствие.

— Толкова много съжалявам, госпожо Уорън!

Тя се изсмя със слаб, сподавен глас.

— Влез в стаята, отче!

Той се смая. Помисли си, че скръбта за миг е помрачила ума й. После влезе в стаята.

Оуен лежеше върху покривката на леглото си. Краката му бяха голи, непревързани. Те бяха доста тънки, измършавели от болестта, но и двата здрави, без никакви рани по тях.

Франсис се смая и се втренчи, когато д-р Тълок вдигна десния крак и прокара силно ръката си по здравия прав пищял, който до вчера представляваше гноясала, разранена маса. Като не намери никакъв отговор в предизвикателния поглед на доктора, той се обърна като зашеметен към госпожа Уорън и видя, че сълзите в очите й бяха от радост. Тя кимна с премрежени очи.

— Аз го облякох топло и го закарах тази сутрин със старата количка, докато нямаше хора по улиците. Не искахме да се откажем, Оуни и аз. Той винаги вярваше… Само да можеше да се домъкне дотам, до кладенеца. Помолихме се и потопихме крака му във водата… Като се върнахме… Оуни… сам махна превръзката от крака си!

В стаята настъпи пълна тишина. Най-накрая Оуен я наруши.

— Да не забравиш да ме запишеш в новия си тим за крикет, отче.

Вън на улицата Уили Тълок се загледа вторачено в приятеля си.

— Трябва да има някакво научно обяснение извън границата на сегашните ни познания. Горещото желание за оздравяване… психологическо възраждане на клетките. — Той се спря изведнъж. Горещата му ръка трепереше върху ръката на Франсис. — Ах, Боже Господи! — ако има Господ! — нека всички да си затваряме проклетите уста и да не говорим за това!

През тази нощ Франсис не можа да мигне. Гледаше втренчено с широко отворени очи в мрака над главата си. Чудото на вярата. Да, самата вяра беше чудото. Водите на Йордан, на Лурд или Марииния кладенец нямат никакво значение! Каквато и да е кална локва е достатъчна, ако отразява образа на Бога.

За миг сеизмографът на ума му отбеляза сътресението съвсем слабо, слаб отблясък от осъзнаването на непонятността на Бога. Ах, мили Боже! Ние не познаваме даже и началото. Всички сме като мънички мравчици в бездънна пропаст, покрита с милион пластове от памук, и се стремим… стремим да видим небето. Ах, Боже… мили Боже, дай ми смирение… дай ми вяра!