Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Keys of Kingdom, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Б. Вечеров, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Арчибалд Кронин. Ключовете на царството
ИК „Ивета“, София, 1992
Художник: Борис Демиров
История
- —Добавяне
Глава V
Влакът пристигна в два часа на този задушен юнски следобед. Когато Франсис взе куфара си и излезе бързо от гарата, сърцето му започна да бие все по-силно, колкото повече приближаваше към познатата му част на града.
Странна тишина цареше около кръчмата. Като мислеше да изненада леля си Поли, Франсис изтича бързо нагоре по страничните стълби и влезе в къщата. И там същата странна тишина и сумрак след силния пек на прашния паваж. Нямаше никой в дневната, нито в кухнята, никакъв звук, освен гръмотевичното тракане на някакъв часовник. Франсис влезе в приемната.
Нед седеше на масата с лакти върху червената полувълнена покривка, загледан неподвижно в насрещната гола стена. Не само стойката му, но и промяната в него изтръгна от Франсис сподавен вик. Нед беше отслабнал двадесет килограма, дрехите му висяха, валчестото му червендалесто лице беше станало мрачно, посърнало, като на мъртвец.
— Нед! — Франсис протегна ръка.
Последва пауза. После Нед се обърна бавно, скованото му унило лице се промени бавно при усещането, че в стаята има друг човек.
— Ти ли си, Франсис? — Усмивката му беше гузна, уклончива. — Не знаех, че пристигаш.
— Нямаше и да дойда, Нед. — Въпреки безпокойството си, Франсис се опита да се засмее. — Но щом ни разпуснаха, още в същата минута тръгнах, просто не можех да чакам. Къде е леля Поли?
— Тя замина… Да… Поли замина за два-три дни до Хуитли бей.
— Кога ще се върне?
— Много вероятно… утре.
— Ами къде е Нора?
— Нора? — Гласът на Нед прозвуча глухо. — Тя замина с леля ти Поли.
— Разбирам. — Франсис изпита силно облекчение. — Затова не е отговорила на телеграмата ми. Но, Нед… ти… ти самия си добре, нали?
— Добре съм, Франси. Малко съм разстроен от времето, може би… но на човек като мен то не вреди. — Внезапно гърдите му се издигнаха причудливо. Франсис изтръпна, като видя сълзи да текат надолу по яйцевидното му лице. — Върви сега да хапнеш нещо. В бюфета има всичко. Тад ще ти даде каквото искаш. Долу в кръчмата е. Той много ни помогна. — Погледът на Нед се залута, после пак се върна на отсрещната стена.
Франсис се обърна като зашеметен и отнесе куфара си в малката си стаичка. Когато минаваше през коридора, вратата на Норината стая беше отворена. Уютната бяла интимна обстановка внезапно го смути и го накара да отмести погледа си. Той забърза към долния етаж.
Кръчмата беше празна, даже и Сканти беше изчезнал. Празният му ъгъл привличаше погледа невероятно силно, като някаква дупка, пробита в здравата стена. Зад тезгяха стоеше по риза Тадей Джилфойл и спокойно бършеше чаши.
Той спря да си подсвирква, когато Франсис влезе. Изненадан, Тад се забави за миг, преди да подаде за добре дошъл пълната си влажна ръка.
— Я гледай, я гледай! — викна той. — Каква приятна гледка за тъжни очи.
Господарската поза на Джилфойл беше отвратителна. Но Франсис, макар и много разтревожен, успя да си придаде равнодушен вид и каза непринудено:
— Изненадан съм, че ви виждам тук, Тад. Какво стана с централата за светилен газ?
— Напуснах службата — отговори Тад спокойно.
— Защо?
— За да дойда тук. За постоянно. — Той взе една чаша и я огледа като човек от занаята, духна я полека и се залови да я лъска. — Когато ме помолиха да изляза на линия… не можех да остана повече там!
Франсис почувства как нервите му се опъват до нетърпимост.
— За бога, за какво е цялата тази работа, Джилфойл?
— Мистър Джилфойл, ако нямаш нищо против, Франсис! — Тад завъртя езика си мазно около този упрек. — На Нед сърцето му се къса, ако не ме вижда да заемам подобаващото ми се място. Той вече не е същият човек, Франсис. Съмнявам се дали някога ще стане пак същия като по-рано.
— Какво е станало с него? Вие говорите така, сякаш той не е с ума си!
— И не беше, Франсис, не беше… — Джилфойл изпъшка, — но сега дойде на себе си, горкият човек. — Без да престане да гледа бдително, той изхленчи и спря гневното прекъсване на Франсис. — Сега недей почва така с мене. Точно аз правя каквото трябва. Питай отец Фицджералд, ако не ми вярваш. Аз знам, че ти никога не си ме обичал много. Виждах те през ваканциите като ми се подиграваше, когато поотрасна. Аз имам най-добри намерения към теб, Франсис. Ние двамата трябва да се поддържаме… особено сега.
— Защо особено сега? — Франсис изскърца със зъби.
— О, да, да… ти не знаеш… разбира се. — Тад се засмя много пресилено. — Едва миналата неделя за пръв път залепиха в църквата обявлението за сватбата. Знаеш ли, Франсис, аз и Нора ще се оженим!
* * *
Леля Поли и Нора се върнаха късно вечерта на следващия ден. Франсис беше като болен от страх, след като не успя да разбере нищо от Джилфойл, който мълчеше като риба. Затова дочака пристигането им измъчен до немай-къде от нетърпение. Той веднага се опита да постави Поли натясно.
Но след първото си стресване тя извика плачливо: „Франсис, казах ти да не идваш“ и избяга горе с Нора със запушени уши, като непрекъснато повтаряше: „Нора не е добре… болна е, казвам ти… дръпни се от пътя ми… трябва да се грижа за нея“.
След този груб отказ, Франсис се качи навъсен в стаята си, смразен от още по-лоши предчувствия за тази неизвестна беда. Нора едва го погледна и веднага си легна. След това цял час Франсис чуваше Поли да тича насам-натам с подноси и шишета с гореща вода и да моли Нора с глух глас. Тя, тънка като клечка и бледа, изглеждаше сякаш е била в болница. Поли, сломена и измъчена, още по-небрежна в облеклото си, беше придобила навика да прави едно ново движение — бързо да притиска ръка върху челото си. Късно през нощта Франсис я чу да шепне от съседната стая молитвата си. Със сърце, разкъсвано от тази загадка, той прехапа устни и се замята неспокойно в леглото си.
Сутринта беше хубава. Франсис стана и по обичая си отиде на утринната литургия. Когато се върна, завари Нора седнала отвън на стълбата в задния двор да се грее на слънце, а в краката й няколко пилета писукаха и ровеха. Тя не се отмести да му направи път да мине. Но когато той се спря за миг, вдигна глава замислена.
— Светецът бил… ходил вече на църква да си спаси душата!
Франсис се изчерви, като я чу да говори така неочаквано и така спокойно злъчно.
— Високопреподобният отец Фицджералд ли отслужи литургията?
— Не. Викарият.
— Немият вол в обора! Ех, поне той е безвреден.
Главата й клюмна и тя се загледа в пилетата, като подпря тънката си брадичка върху още по-тънката си ръка. Макар че винаги беше слаба, той се изненада, като видя почти детската й хилавост, в пълен контраст с мрачната зрялост в нейните очи и с новата й сива рокля, женствена и разкошна, но неподходяща украса за нея. Сърцето му се сви, а в гърдите си усети пареща, нетърпима болка. Нейното страдание сякаш дръпна струните на душата му. Той се поколеба, с поглед отправен встрани. После промълви с глух глас:
— Закусила ли си?
Тя кимна с глава.
— Поли ми я натика в гърлото. Божичко! Само да ме остави на мира!
— Какво ще правиш днес?
— Нищо.
Той пак замълча, после заговори бързо и всичките му чувства към нея бликнаха през загрижените му очи.
— Защо не отидем на разходка, Нора? Както по-рано. Такъв чудесен ден е!
Тя не мръдна, но леко оживление обагри хлътналата й посърнала буза.
— Аз не бива да се пресилвам — каза тя тежко. — Уморена съм!
— О, ела, Нора… моля те.
Напрегнато мълчание.
— Добре.
Сърцето му затуптя пак силно и болезнено. Той отиде бързо в кухнята и нервно наряза няколко сандвича и кейк и ги зави в пакет. Поли не се виждаше, но и без това сега Франсис гледаше да не се мярка пред нея. След десетина минути те вече седяха в червения трамвай и пътуваха през града. Преди да измине един час, двамата крачеха към хълма Госфорт рамо до рамо, без да говорят.
Той се чудеше на подтика, който го бе тласнал към това познато място. Напъпилата природа беше разкошна, но самият й разкош смущаваше, беше непоносим. Когато стигнаха до овощната градина на Ланг, потънала сега в цвят, Франсис спря и направи опит да наруши леденото мълчание.
— Виж, Нора! Хайде да заобиколим. Искам да кажа нещо на Ланг.
Тя хвърли поглед към овощната градина, към дърветата, наредени неподвижно на определено разстояние като шахматни фигури около бараката за ябълки. После каза грубо:
— Не искам. Омразно ми е това място!
Той не отговори. Смътно долови, че озлоблението й не беше насочено срещу него.
Към един часа двамата стигнаха до върха на Госфорт бикън. Той виждаше, че тя е уморена и, без да я попита, реши да спрат под един висок бук да обядват. Денят беше необикновено топъл и хубав. В равната далечина под тях градът искреше със златиста светлина, осеян с куполи и островърхи кули, незабравимо красив отдалеч.
Тя почти не хапна от сандвичите, а той, като си спомни за настойчивата тирания на Поли, не я насили да яде. Сянката действаше успокоително. Новите зелени листа трептяха и шарени фигури от сенки се гонеха по мъха, осеян от сухи букови желъди. Носеше се миризма на раздвижения сок на дърветата. От едно високо клонче над тях долетя гърленият вик на един дрозд.
След няколко минути Нора се облегна назад на дънера на дървото, наклони глава и затвори очи. Нейното отпускане му се стори най-големия комплимент, който тя можеше да му направи. Той се загледа в нея с дълбок изблик на нежност, разчувства се от извивката на врата й, така тънък и беззащитен. Бликналата нежност в душата му го накара да изпита странно желание да я покровителства. Когато главата й се хлъзна по дървото, той не посмя да я докосне. Но като помисли, че е заспала, протегна инстинктивно ръка да я задържи. В следващия миг тя се отскубна и го удари няколко пъти по лицето и гърдите със стиснатите си юмруци, задъхана истерично.
— Остави ме! Скот такъв! Звяр!
— Нора, Нора! Какво има?
Тя се отдръпна запъхтяна. Лицето й беше разтреперано, разкривено.
— Да не се опитваш с мен. Всички сте еднакви. Всички до един!
— Нора! — замоли я отчаяно той. — За бога… чакай да се разберем.
— Какво да се разбираме?
— Всичко… защо се държиш така… защо се омъжваш за Джилфойл.
— Защо да не се омъжа за него? — Тя зададе въпроса си като ожесточена отбрана.
Устните му бяха засъхнали и той едва можа да отговори.
— Но, Нора, той е такова жалко същество… не е за теб.
— Не е по-лош от другите. Нали ти казах, че всички сте еднакви? Него поне ще го държа където му е мястото.
Смутен, той се загледа в нея с бледо, разстроено лице. А в невярващите му очи имаше нещо, което я нарани така жестоко, че тя отвърна с още по-жесток удар.
— Ти може би си мислиш, че трябва да се омъжа за теб… синеокия богослов… недопечения салонен поп! — Устните й трепереха от злъчността на подигравката. — Искам да ти кажа. За мен ти си една шега… лицемерен набожник. Карай, върти нагоре набожните си очи. Нямаш представа колко си смешен… свети отче наш. Последният мъж на света да останеш, аз пак няма… — Тя се задави, потрепери силно и направи болезнено безполезно усилие да спре сълзите с опакото на ръката си, но отново се разхълца и отпусна глава върху гърдите му. — Ах, Франсис, Франсис, мили мой, прости ми! Ти знаеш, че винаги съм те обичала. Убий ме, ако искаш, не ме интересува.
Докато я успокояваше и несръчно я милваше по челото, той почувства, че трепери не по-малко от нея. Мъчителните изблици на нейните ридания намаляха постепенно. Тя приличаше на ранена птичка в ръцете му. Лежеше изтощена и безучастна, с лице, скрито в палтото му. После бавно се изправи. С наведени очи девойката извади носната си кърпичка, изтри разстроеното си, намокрено от сълзи лице, оправи шапката си и каза с изтощен, бездушен глас:
— Най-добре е да си тръгваме.
— Погледни ме, Нора!
Тя не го погледна, а само продължи със същия странно монотонен глас:
— Кажи.
— Ще ти кажа, Нора. — Младежката му непокорност взе надмощие. — Аз няма да търпя това! Виждам, че има нещо зад него. Но ще го разгадая. Ти няма да се омъжиш за тоя глупак Джилфойл. Аз те обичам, Нора. Аз ще те подкрепя.
Настъпи потискаща тишина.
— Драги Франсис — каза тя със странно пресилена усмивка, — караш ме да се чувствам като че ли съм живяла милион години. — Изправи се, наведе се и го целуна по бузата, както го бе целунала веднъж по-рано.
Когато се запътиха надолу по хълма, дроздът бе престанал да пее във високото дърво.
* * *
Същата вечер, твърдо решен, Франсис тръгна към квартала край дока, където живееха Магунови. Там завари изчезналия Сканти сам, защото Маджи още ходеше да работи по къщите. Той седеше край тлеещия огън в едностайния „апартамент“ и навъсен правеше някаква совалка на светлината на една лоена угарка. Щом отшелникът позна госта, в сълзливите му очи се появи ясно задоволство, а радостното пламъче се усили, когато Франсис измъкна изпод палтото си шишето със стоте грама уиски, което скришом беше взел от кръчмата. Сканти бързо донесе една чаша с нащърбени краища и тържествено пи за здравето на своя благодетел.
— Ех, това се казва уиски! — промълви той, докато бършеше уста с дрипавия си ръкав. — Само буламач съм пил, откакто онзи кожодер Джилфойл взе кръчмата.
Франсис придърпа дървения стол без облегалка. После заговори разпалено, смръщен, с тъмни сенки под очите.
— Сканти! Какво е станало в „Юнион таверн“… с Нора, с Поли, с Нед? От три дни съм там и още не мога да разбера нищо. Ти трябва да ми кажеш!
Уплаха се изписа по лицето на Сканти. Той погледна от Франсис към прозореца… и от прозореца към Франсис.
— О! Откъде да знам?
— Ти знаеш, знаеш! Разбирам по лицето ти.
— Нед не ти ли каза нещо?
— Нед ли? Той е като глухоням тези дни!
— Горкият Нед! — изпъшка Сканти, прекръсти се и си наля още уиски. — Господ да ни е на помощ! На кого можеше да му мине такова нещо през ума. И най-добрият от нас все си има по нещо лошо в характера, дума да не става. — С внезапно прегракнал глас добави натъртено: — Не мога да ти кажа, Франсис, срам ме е само като си спомня. Няма да има никаква полза.
— Ще има полза, Сканти — настоя Франсис. — Ако знам, мога да направя нещо.
— Искаш да кажеш… Джилфойл… — Сканти вдигна глава, замисли се, после кимна леко. Отпи още една глътка да се подкрепи, после продължи със сподавен глас, а състареното му лице беше странно трезво: — Ще ти кажа тогава, Франсис, ако се закълнеш да мълчиш. Истината е… Боже, прости ми… Нора има бебе.
Мълчание — достатъчно дълго Сканти да изпие още една чашка.
Франсис запита:
— Кога?
— Преди месец и половина. Тя слезе долу в Хуитли бей. Жената там взе детето… момиче… Нора не може да търпи да го гледа.
Смразен, вкаменен, Франсис поведе борба с бурята в гърдите си. После се насили да попита:
— Тогава Джилфойл е бащата?
— Тази патка без мозък! — Предпазливостта на Сканти беше надвита от омразата му. — Не, не, той само излиза на линия, както обича да казва, да даде име на малката и да си пъхне крака в кръчмата, мошеник такъв! Отец Фицджералд е зад гърба му, Франсис! Цялата работа е нагласена хубаво като картинка, както го скроиха. Венчалната вула на ръка, никой нищичко няма да разбере, дъщерята ще доведат тук след дълга ваканция, както се казва. Да ме убие господ, ако от такава работа и свиня не повърне!
Сякаш някакъв обръч, някаква непоносима тежест притисна сърцето на Франсис. Той поведе борба да не остави гласа си да прегракне.
— Аз никога не съм чувал Нора да е била влюбена в някого, Сканти… Ти знаеш ли кой е той… искам да кажа… бащата на детето?
— Бога ми, не знам! — Кръвта нахлу в лицето на Сканти, когато той тропна с крак по дъските на пода и изкрещя с всичка сила. — Нищо не знам за цялата тази работа. Как може да знае беден човек като мен! И Нед не знае, това е самата истина! Нед винаги се е държал добре с мен, добър човек, щедър, справедлив, освен по някой път, като я няма Поли, и той се напие. Не, не, Франсис, от мен да го знаеш, няма надежда да намериш този човек!
Отново продължително ледено мълчание. Очите на Франсис се премрежиха. Прилоша му страшно и стана с голямо усилие.
— Благодаря ти, че ми каза, Сканти.
Младежът излезе от стаята и слезе като зашеметен по голите стълби на сградата. Челото и дланите на ръцете му бяха покрити със студена пот. Едно видение го преследваше и измъчваше: чистотата в Норината спалня, бяла и непокътната. Той не изпитваше омраза, а само някакво парливо съжаление, ужасен спазъм на душата. Навън в мръсния двор пак му прилоша, облегна се на единствения стълб и повърна.
Сега почувства ледени тръпки, но решението му стана по-твърдо. Той тръгна решително към църквата „Свети Доминик“.
Вратарката го пусна с онази безшумна дискретност, с която се отличаваше този презвитериански свещенически дом. След минута тя се върна тихо в полуосветения хол, където го беше оставила, и за пръв път му се усмихна леко.
— Върви, Франсис. Негово преподобие е свободен, може да те приеме.
С кутия емфие в ръка, отец Джералд Фицджералд стана, когато Франсис влезе, а държанието му беше смесица от сърдечност и любопитство. Хубавата му фина външност хармонираше с френските мебели и античния молитвен стол, с отбраните репродукции от италиански оригинали по стените и вазата с лилии на писалищната маса, които изпълваха с мириса си подредената с вкус стая.
— О, млади момко, аз мислех, че си на север? Седни! Как са добрите ми приятели от Холиуел? — Когато свещеникът млъкна, за да си вземе от емфието, погледът му се спря с обич и одобрение върху семинарската вратовръзка, която Франсис носеше. — И аз бях там, знаеш, преди да отида в Светия град… славно джентълменско място. Милият стар Макнаб. И отец Тарант. Той беше мой съученик в английския колеж в Рим. Фин човек с бъдеще! Е, сега, Франсис… — спря той, а острият му поглед се прикри от светска вежливост. — Какво мога да направя за теб?
Измъчен до болка, с ускорено дишане, Франсис не вдигна очи от земята.
— Дойдох да ви попитам за Нора.
Този смотолевен отговор сякаш раздра невъзмутимото спокойствие на стаята, салонния й тон.
— И какво искаш да знаеш за Нора, моля?
— Женитбата й с Джилфойл… тя не иска да се омъжи за него… тя е нещастна… вижда ми се толкова глупаво и несправедливо… такава ненужна и ужасна работа.
— Какво знаеш ти за тази ужасна работа?
— Хм… всичко… че тя не е била виновна.
Настъпи мълчание. По нежното чело на Фицджералд се изписа досада, но той се загледа в смутения младеж с благородно съжаление.
— Драги момко, ако станеш духовник, което вярвам, и ако придобиеш половината житейски опит, който за нещастие аз притежавам, ще разбереш, че известни социално нередни работи изискват също така нередни изходи. Ти си поразен от тази… — той кимна с глава, като повтори израза, — ужасна работа. Аз не съм. Аз дори я очаквах. Познавам търговията със спиртни напитки и се отвращавам от нея заради въздействието й върху скотския манталитет на простите хора от тази енория. Ти и аз можем да седнем и да си пием спокойно нашето винце като джентълмени. Но не и мистър Едуард Банън. Стига толкова. Не правя никакви намеци. Само казвам, че трябва да разрешим един проблем, за нещастие не единствен за онези от нас, които прекарват досадни часове в изповедалнята. — Фицджералд се спря да си вземе емфие с грациозно движение. — Какво трябва да направим? Ще ти кажа. Най-напред да узаконим и кръстим отрочето. Второ, да оженим майката, ако можем, за най-почтения мъж, който ще се съгласи да я вземе. Трябва да уредим този въпрос, да създадем добър католически дом от тази каша, да втъчем скъсаните нишки в нашата здрава социална тъкан. Вярвай ми, Нора Банън е много щастлива, че може да се ожени за Джилфойл. Той не е толкова интелигентен, но е улегнал човек. До няколко години ти ще я видиш да идва на църква със съпруга и децата си… напълно щастлива.
— Не, не! — изтръгна се от затворените устни на Франсис. — Тя никога няма да бъде щастлива… само нещастна и с разбито сърце.
Главата на Фицджералд се вдигна малко по-високо.
— А щастието ли е крайната цел на нашия земен живот?
— Тя ще направи нещо отчаяно. Вие не можете да насилите Нора. Аз я познавам по-добре от вас.
— Ти изглежда я познаваш интимно. — Фицджералд се усмихна с хладна вежливост. — Надявам се, че нямаш никакво физическо влечение към самата дама.
По бледата буза на Франсис пламна тъмночервено петно. Той промълви:
— Аз съм много привързан към Нора. Но ако я обичам… то не е нещо такова, че да направи вашите изповеди по-досадни. Аз ви моля… — В гласа му се долавяше глуха, отчаяна молба. — Недейте я насилва за тази женитба. Тя не е от обикновено тесто… тя е благородна, блага душа. Вие не можете да й натрапите дете на гърдите и съпруг в обятията… защото… в своята невинност тя е била…
Жегнат на най-чувствителното място, Фицджералд тръшна кутията с емфие върху масата.
— Недей ми държа проповеди, момче!
— Извинявам се. Виждате, че не знам какво говоря. Опитвам се да измоля от вас да си послужите с властта си. — Франсис събра силите си и направи последен опит. — Поне й дайте малко време.
— Стига толкова, Франсис!
Енорийският свещеник беше господар на себе си, а и на другите и не можеше да изгуби самообладание за дълго време. Той стана бързо от стола и погледна плоския си часовник.
— Аз имам събрание на църковното братство в осем часа. Трябва да ме извиниш. — Когато Франсис стана, свещеникът с укор го потупа по гърба. — Много си зелен още, момчето ми. Мога ли да кажа даже и малко глупавичък? Но, слава богу, имаш умна стара майка в лицето на Светата църква. Не си блъскай главата в стените, Франсис. Те са устояли в продължение на толкова поколения срещу по-силни удари от твоите. Но слушай… аз знам, че ти си добро момче. Ела да си поговорим за Холиуел като мине сватбата. А дотогава — като малко обезщетение за твоята грубост — ще кажеш ли за мен „Salve Regina“?
Мълчание. То беше безполезно, съвсем безполезно.
— Да, отче.
— Лека нощ тогава, синко… и Бог да ти помага!
Нощният въздух беше остър и мразовит. Поразен, смазан от безсилието на младостта си, Франсис напусна свещеническия дом и си тръгна с тежки стъпки. Крачките му отекваха глухо върху павираната алея. Когато минаваше край стъпалата на църквата, клисарят затваряше страничните врати. Изчезна и последната искрица светлина и Франсис застана в мрака, гологлав, с очи, впити в призрачните прозорци на храма. Той простена в крайно отчаяние:
— О, Господи! Направи това, което е най-добре за всички ни!
Когато определеният за сватбата ден наближи, докато Франсис изгаряше в убийствена треска, атмосферата в „Юнион таверн“ като че се уталожи като застоялата вода на локва. Нора се примири, Поли започна да храни смътна надежда и макар че Нед продължаваше да се крие в самота, ужасът в очите му намаля. Разбира се, венчавката щеше да се извърши в семеен кръг. Нямаше нужда да се правят никакви ограничения по чеиза, зестрата, медения месец в Киларни. Къщата беше отрупана с ракли и скъпи платове. Поли, с уста, пълна с топлийки, току молеше за още една „проба“ и сновеше между тоновете платове и хасета, обгърната от милостива мъгла.
Джилфойл наблюдаваше самодоволно, пушеше от най-хубавите пури на кръчмата и от време на време се съвещаваше с Нед по финансови въпроси. Имаха договор за съдружие, надлежно подписан, а се говореше много и за строеж, за да се настани новото домакинство. Многобройните бедни роднини на Тад вече висяха около къщата, раболепни, но и настойчиви. Най-лоши бяха женената му сестра мисис Нейли и дъщеря й Шарлот.
Нора имаше много малко неща за казване. Веднъж, като срещна Франсис в коридора, тя се спря.
— Ти знаеш… нали?
Сърцето му се късаше от мъка, но той не смееше да я погледне в очите.
— Да, знам.
Последва мъчително до задушаване мълчание. Франсис не можа да сдържи мъката в гърдите си. Избухна, заговори несвързани думи, момчешки сълзи потекоха от очите му.
— Нора… не можем да оставим това да стане. Да знаеш какво чувствам към теб… аз бих могъл да се грижа за теб… да работя за теб. Нора… ела с мен да се махнем оттук.
Тя го изгледа със странната си нежност, пропита със съжаление.
— Къде бихме отишли?
— Където и да е. — Той го изрече буйно, бузите му бяха мокри и лъщяха.
Нора не отговори. Стисна му ръката, без да продума, после продължи пътя си бързо, за да й пробват една рокля.
В деня преди сватбата тя се пооживи, част от леденото й равнодушие се стопи. Внезапно, докато пиеше чаша чай, пак натрапена от Поли, заяви:
— Иска ми се да отида днес в Хуитли бей.
— Хуитли бей? — повтори смаяната Поли, после добави развълнувано: — И аз ще дойда с теб.
— Няма нужда. — Нора спря и разклати чашата си полека. — Но щом искаш, разбира се…
— Искам, искам, мила!
Успокоена от непринуденото й държание — сякаш в душата й беше отекнала като далечна музика частица от старата Норина палава веселост — Поли погледна благосклонно на това пътуване. Мина й през ума една ненадейна радостна мисъл, че Нора „идва на себе си“. Когато свърши чая си, тя заговори за хубавото езеро Киларни, където бе ходила веднъж като момиче. Лодкарите там били много весели и забавни хора.
Двете жени се облякоха за пътуването и тръгнаха към гарата веднага след като обядваха. Преди да завие край ъгъла, Нора погледна нагоре към прозореца, където беше застанал Франсис. Тя като че ли се спря за миг, усмихна се тъжно и му махна с ръка. После изчезна.
Новината стигна до града преди още Поли да се върне с един кабриолет, полумъртва, като в безсъзнание. Сензацията в града беше поразителна. Общественото внимание никога не би могло да бъде така силно привлечено само от глупостта на една млада жена, паднала между перона и движещия се влак. Предстоящата сватба правеше новината толкова необикновена. Около доковете жените изтичаха на улицата и се събраха на групи, наметнати с шалове, с ръце на хълбоците. Най-накрая вината за трагедията беше стоварена върху новите обувки на жертвата. Бяха изказани големи съчувствия към Тадей Джилфойл, към семейството, към всички млади жени, които се готвеха да се омъжват или се налагаше да пътуват с влак. Заговори се, че на разпокъсаното тяло ще бъде устроено обществено погребение, с музиката на църковното братство.
Късно през нощта, без сам да знае как, Франсис се озова в църквата „Свети Доминик“. Тя беше съвсем празна. Трептящият пламък на лампата в олтара привлече хлътналите му очи. Коленичил, вцепенен и бледен, той почувства като прегръдка безпощадността на съдбата си. Никога не се беше чувствал толкова отчаян, толкова изоставен. Не можеше да плаче. Устните му, студени и напукани, не можеха да се раздвижат, да зашепнат молитва. Но в измъчения му мозък проблесна една болезнена мисъл. Най-напред родителите му, а сега и Нора. Той не можеше вече да пренебрегва тези знамения от горе. Реши да се махне… трябваше да отиде… при отец Макнаб… в Сан Моралес. Реши да се посвети изцяло на Бога. Трябваше да стане свещеник.