Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (3)

Глава II

В един септемврийски ден, вторник вечерта, четири години по-късно, когато изминаваше нощния си път на връщане от корабостроителницата в Дароу, като се влачеше изморен към олющената двойна табела на хлебарницата на Даниел Глени, Франсис Чисхолм вече беше взел важно решение. Той мина полека през набрашнения коридор, който отделяше хлебарницата от магазина — дребната му снага, странно свита в твърде големите за нея дрехи, лицето му изпоцапано, на главата му мъжки каскет, килнат назад — и когато влезе през задната врата и сложи на умивалника празното канче, в което си носеше храна за обяд, черните му младежки очи горяха от огъня на това решение.

В кухнята Малкъм Глени заемаше масата — изцапаната й покривка както винаги беше отрупана с чинии — подпрян на един лакът над „Нотариалната служба“ от Лок. Пълният бледен юноша на седемнадесет години приглаждаше с едната си ръка назад черната си мазна коса и сваляше истински дъжд от пърхот върху яката си, а с другата току нападаше баницата, изпечена от майка му нарочно за него след завръщането му от Армстронг колеж.

Франсис взе вечерята си от пещта — един сладкиш за два петака и картофи, загорели още от обяд — и изчисти малко място за себе си, а в това време през разкъсаната черна хартия на междинната врата съгледа, че мисис Глени обслужваше в магазина един клиент. Тогава синът на хлебарите викна с капризно недоволство.

— Ти не можеш ли да вдигаш по-малко шум аз като уча? И-и, боже, ама че ръце! Ти не си ли миеш ръцете, преди да ядеш?

В пълно мълчание — най-добрата му отбрана — Франсис взе нож и вилица със загрубелите си, обгорени от работа пръсти.

Междинната врата щракна и мисис Глени се втурна от хлебарницата загрижена.

— Още ли не си свършил, Малкъм, миличък? Опекох ти най-хубавата баница на света — само пресни яйчица и мляко — никак няма да навреди на разваления ти стомах.

Той измърмори:

— Цял ден се оригвах на кисело. — После напълни гърдите си с въздух и го издуха като силен вятър, придавайки си вид на истински оскърбен човек. — Приказки!

— От ученето е, синко, от него ти става така. — Тя изтича до полицата. — Но това нещо ще ти върне силата… само го опитай… заради мен!

Малкъм остави майка си да вземе празната чиния и да сложи пред него една голяма тава с баница. Когато започна да яде, майка му го загледа нежно, като се радваше на всеки негов залък, наведена към него — пълната й фигура беше с начупен корсет и с развлечена разкопчана пола, а свадливото й лице с дълъг, тънък нос и свити устни, озарено от майчинска нежност.

По едно време тя продума:

— Радвам се, че се върна рано тази вечер, синко. Баща ти има събрание.

— Така ли! — Малкъм се изправи, изненадан и недоволен. — В салона на мисията ли?

Тя поклати тясната си глава.

— На открито. В градината.

— Ние няма ли да отидем?

Майка му отвърна със странна кисела суетност:

— Това е единственото положение, което баща ти ни е създал досега, Малкъм. Докато се провали и с проповядването, най-добре е да го приемаме.

Той запротестира разпалено.

— На теб може да ти харесва, мамо. Но за мен е страшно неприятно да стоя там, тате да крещи за библията, пък момчетиите да реват: „Свети Дан! Свети Дан!“. Докато бях малък не беше толкова лошо, но сега, когато ще ставам адвокат! — Малкъм прекъсна намусен, когато външната врата се отвори и баща му, Даниел Глени, влезе полека в стаята.

Свети Дан пристъпи към масата, отряза си разсеяно един резен сирене, наля си чаша мляко и започна да яде простата си вечеря все още прав. След като беше съблякъл работните си дрехи — жилетка, панталон и разпорени плъстени пантофи — той си оставаше все такъв незначителен и прегърбен в лъскавите черни панталони и стария си фрак, твърде тесен и къс за него, с целулоидната си яка и плетена черна вратовръзка. Ръкавелите му бяха от целулоид, за да се пести прането. Те бяха напукани, пък и обувките му имаха нужда от изкърпване. Свети Дан беше малко прегърбен. Погледът му, обикновено измъчен, често пъти унесен в екстаз, сега беше замислен, кротък, зад очилата с желязна рамка. Докато дъвчеше, загледа се благо към Франсис.

— Виждаш ми се уморен, внучето ми. Вечерял ли си?

Франсис кимна. Стаята му се виждаше по-светла, откакто се беше върнал дядо му. Сега дядовите му очи приличаха повече на майчините му.

— Има една тава кифли с череши, ей сега ги извадих. Можеш да си вземеш една, ако искаш… на полицата над пещта са.

Мисис Глени изсумтя от това безсмислено разсипничество; тъкмо това негово разпиляване на стоката беше станало причина да фалира на два пъти, да се провали. Главата й увисна надолу с още по-голямо примирение.

— Кога искаш да тръгнеш? Ако тръгваме сега, ще затворя магазина.

Той погледна големия си сребърен часовник с жълт кокален предпазител.

— Да, затвори сега, майко, Божията работа идва най-напред. И, освен това — добави той тъжно, — тази вечер няма да имаме вече други клиенти.

Докато тя спускаше кепенците върху оплютите от мухите тестени изделия, той стоеше затворен в себе си, унесен да обмисля проповедта си за тази вечер. После се раздвижи.

— Хайде, Малкъм! — А към Франсис: — Пази се, внучето ми. Недей стоя до късно.

Малкъм измърмори нещо под носа си, затвори книгата и си взе шапката. После последва баща си навъсен. Мисис Глени си сложи черни кожени ръкавици и си придаде обичайното „мъченическо“ изражение на лицето — нещо специално за такива събрания.

— Да не забравиш чиниите, чу ли! — Тя отправи към Франсис многозначителна пресилена усмивка. — Жалко, че няма да дойдеш с нас!

Когато те тръгнаха, Франсис поведе борба със себе си, защото му идваше да сложи глава върху масата, а не искаше. Новото му героично решение го възпламени. Мисълта му за Уили Тълок наелектризира измореното му тяло.

Франсис натрупа накуп върху мивката мазните чинии и се залови да ги мие, а в това време набързо преценяваше положението си, със сърдито сключени вежди.

Тази напаст от натрапени благодеяния тежеше върху него още от оня момент, преди погребението, докато Даниел Глени каза на Поли Банън замислен: „Аз ще взема момчето на Елизабет. Ние сме единствените му близки роднини. Той трябва да дойде при нас!“.

Само това прибързано доброжелателство не би могло да го довлече тук. Трябваше да дойде и следващата отвратителна сцена, когато мисис Глени посегна да заграби малкото наследство, парите от бащината му застраховка и от продажбата на мебелите и като се позова пред Поли на някои застрашителни членове от закона, отхвърли нейното предложение тя да стане настойница на сирачето.

Тази последна острота прекъсна всички негови връзки със семейство Банън — рязко, болезнено, сякаш той самият беше косвено виновен. Поли се почувства засегната и оскърбена, но реши, че е направила всичко по силите си и несъмнено го заличи от паметта си.

Когато Франсис пристигна в къщата на хлебаря, тя му се видя привлекателна като всяко ново нещо. Изпратиха го в местната прогимназия, с нова чанта на гърба. Малкъм го придружи, а на тръгване мисис Глени го прегледа и изчетка. Тя се загледа от вратата на магазина подир двамата ученици с известна бледа сянка от гордостта на собственика.

Уви! Този филантропичен изблик скоро заглъхна. Даниел Глени беше светец, човек с нежна, благородна, осмивана душа, който заедно със сладкишите си раздаваше и нравствени поучения, съчинени от самия него, а всяка събота вечер прекарваше полека из града коня от каруцата си с голям отпечатан текст, закрепен за задницата на животното: „Обичай съседа си като самия себе си!“. Но той живееше в райски блян, от който се събуждаше от време на време, угрижен и потънал в пот, за да застане лице срещу лице с кредиторите си. Тъй като работеше неуморно, с глава върху гърдите на Аврама и крака в коритото с тесто, не можеше да не забравя за присъствието на внука си. Когато си спомняше за него, улавяше момчето за ръката и го извеждаше в задния двор с една торба трохи, да нахранят врабците.

Мисис Глени беше дребнава, разхвърляна и стисната, свикнала да гледа със самосъжаление на постоянното западане на мъжа си. След като уволниха каруцаря, а после продавачката от магазина, след като затвориха една след друга пещите и постепенно западнаха, докато започнаха да продават нищожни количества банички по за два петака и сладкиши по за половин петак, тя скоро почна да гледа на Франсис като на непоносим товар. Радостта от придобитите седемдесет лири скоро угасна, и те започнаха да й се виждат скъпо откупени. И без това измъчена от отчаяно пестене, разходите за неговото облекло, за храната и училищните му такси се превърнаха за нея във вечна Голгота. Тя броеше залците му с примирение. Когато панталоните му се охлузиха, мисис Глени му преправи един вехт зелен костюм на Даниел, останка от юношеските години на мъжа й. „Новите“ дрехи на Франсис имаха такава чудновата кройка и цвят, че всички му подвикваха подигравателно по улиците и скоро животът на момчето се превърна в същинско мъчение. Макар че училищните такси на Малкъм се плащаха точно в определения ден, тя обикновено успяваше да забрави за таксите на Франсис, докато той най-после се принуждаваше да й напомни, разтреперан, пребледнял от унижение, след като са го изобличили пред целия клас. Тогава тя зяпваше, придаваше си вид, че припада, посягаше към повехналите си гърди и наброяваше парите сякаш проливаше собствената си кръв.

Въпреки че малкото момче понасяше стоически всичко това, за него беше страшно съзнанието, че е само… съвсем само. Обезумяло от тъга, то излизаше и дълго се разхождаше, като напразно претърсваше пустата страна за някоя рекичка, където да лови пъстърви. Заглеждаше се след заминаващите параходи, измъчвано от копнеж, и захапваше каскета си, за да задуши отчаянието си. Притиснато между противоречиви религиозни убеждения, то не знаеше къде се намира. Острият му и жаден за знания ум беше помрачен, лицето му посърна. Единственото му щастие настъпваше през ония вечери, когато Малкъм и мисис Глени отсъстваха от къщи. Тогава той сядаше срещу дядо си Даниел пред огъня в кухнята и наблюдаваше дребния хлебар как обръща страниците на своята библия, в пълно мълчание и с неизразима радост в погледа.

Мълчаливото, но непоколебимо решение на Даниел да не се меси в религиозните убеждения на момчето — как можеше той да му се меси, когато проповядваше всеобща верска търпимост! — представляваше за мисис Глени, така да се каже, постоянен трън в очите. За „християнка“ като нея, която смяташе душата си за спасена, това напомняне за глупостта на сина й означаваше същинска анатема и ставаше причина съседите да ги одумват.

Върхът на злото дойде след година и половина, когато Франсис, като непризнателен умник, прояви нетактичността да бие Малкъм на едно състезание по домашно съчинение, устроено от училището. Такова нещо не можеше да се претърпи. Мисис Глени се заяде с мъжа си и няколкото седмици непрекъснато „гризане“ сломиха духа на хлебаря. Той се намираше пред прага на ново фалиране. Дойдоха до споразумение, че образованието на Франсис е завършено. Усмихната мазно за пръв път от месеци насам, мисис Глени увери момчето, че сега то е вече млад мъж, годен да допринася за издръжката на семейството, годен да запретне ръкави и да докаже, че трудът е нещо благородно.

Той отиде на работа в корабостроителницата „Дароу Шипърд“, като помощник при занитването, дванадесетгодишен, с три шилинга и половина седмична заплата.

* * *

До седем и четвърт Франсис свърши с чиниите. Малко по-живо прегледа облеклото си пред малкото късче огледало и излезе.

Навън беше още светло, но вечерният въздух го накара да се закашля и да вдигне яката на палтото си, когато забърза за Хай стрийт, покрай общинския обор и спиртния склад, докато най-после стигна до магазина на доктора на ъгъла, с двете му топчести стъкленици, червена и зелена, и четвъртитата бронзова табелка: „Д-р Съдърланд Тълок, лекар и хирург“. На влизане устните на Франсис бяха леко разтворени.

В магазина на доктора беше тъмно и миришеше на алое, смрадлика и валериан. Едната страна беше запълнена от полици с наредени по тях тъмнозелени стъкленици, а в дъното три дървени стъпала водеха към малкия хирургически кабинет отзад, където д-р Тълок правеше прегледите си. Зад дългия тезгях стоеше най-големият син на доктора, снажно шестнадесетгодишно момче с луничави и грамадни ръце с жълта коса и ленива мълчалива усмивка, и загъваше лекарства върху една мраморна плоча, нашарена с петна от червен восък.

То се усмихна приятелски, когато поздрави Франсис. После и двете момчета погледнаха настрани; отбягваха се едно друго — и на едното, и на другото му беше стеснително да гледа обичта в очите на другаря си.

— Аз закъснях, Уили! — Франсис продължи да гледа упорито в цокъла на тезгяха.

— И аз закъснях… трябва да предам тези лекарства, татко ми поръча. — Сега, след като Уили беше започнал да учи медицина в Армстронг колеж, д-р Тълок го бе „назначил“ с тържествена духовитост за свой помощник.

Последва мълчание. По-възрастното момче погледна тайнствено към приятеля си.

— Ти реши ли?

Очите на Франсис останаха втренчени в пода. Той кимна замислен, със стиснати устни.

— Да.

— Имаш право, Франсис. — По равното и флегматично лице на Уили се изписа одобрение.

— Аз да бях, нямаше да изтърпя толкова време.

— И аз не можех… и аз… — измънка Франсис, — ако не бяхте… хм… дядо и ти. — Тясното му младежко лице, потайно и мрачно, пламна като рак, когато последните думи излязоха на един дъх от устата му.

Уили се изчерви от съчувствие и продума:

— Аз ти намерих влака. Има един директен, тръгва от Алстед всяка събота в шест и тридесет и пет… Тихо. Татко идва. — Той замълча и предупреди с поглед, когато вратата на кабинета се отвори и д-р Тълок се появи, за да изпрати последния си пациент.

Когато докторът, пъргав, напет, мургав мъж с вълнен костюм на черни и бели квадратчета, се връщаше към момчетата, буйната му коса и лъскавите му мустаци сякаш изпускаха искри от жизнена сила. Въпреки ужасната репутация, че е общопризнатият свободомислещ на града и открит привърженик на Роберт Инджърсол и професор Дарвин, той притежаваше най-обезсърчителния чар и вид на човек, който може да бъде полезен в стаята с болни. Понеже хлътналите страни на Франсис придаваха мрачен вид на лицето му, докторът пусна една страшна шега.

— Е, момче… ето още един утрепан! О, още не е пукнал! Но скоро ще пукне. Такъв добър човек, пък оставя голямо семейство. — Усмивката на момчето беше толкова пресилена, че не можеше да го задоволи. Той смигна с предизвикателно усмихнатото си око, като си спомни за своето собствено тревожно юношество: — Горе главата, слугинско помощниче… и след сто години все така ще бъде!

Преди Франсис да може да отговори, докторът се изсмя късо, отмести назад коравата си четвъртита шапка и се залови да си слага ръкавиците за разходка. На път към кабриолета, той викна назад:

— Да не забравиш да го доведеш на вечеря, Уили. Гореща пруска киселина в девет часа!

* * *

Един час по-късно, след като лекарствата бяха предадени, двете момчета тръгнаха мълчаливо към къщата на Уили, голяма занемарена вила с лице към градската градина. Когато заговориха с тих глас за дръзките изгледи за другиден, духът на Франсис се повиши. Животът никога не му се виждаше така враждебен, когато биваха заедно с Уили Тълок. И все пак, чудно нещо, приятелството им започна с бой. Един ден след училище, като слизаше по Капъл стрийт заедно с десетина съученици, Уили погледна случайно към католическата църква, грозна, но безобидна сграда до централата за светилен газ.

— Я елате бе! — извика той в лудешко настроение. — Имам шест пенса. Я да влезем да ни простят греховете!

После, като се огледа, забеляза Франсис между другите. Веднага се изчерви до ушите. Той нямаше намерение да изрече такава глупава шега и тя би минала незабелязано, ако Малкъм Глени не се бе захванал за нея и не я бе раздухал така ловко, че да докара работата до бой.

Подстрекавани и от останалите, Франсис и Уили се биха в градската градина, докато се разкървавиха взаимно, но схватката остана нерешена. Биха се добре, и двамата проявиха безропотен кураж, а когато тъмнината прекъсна боя им, въпреки че нито един от тях не беше победител, и двамата очевидно бяха яли достатъчно пердах. Но с жестокостта на младостта зрителите отказаха да оставят разпрата да заглъхне. На следващата вечер, пак след училище, двамата противници отново бяха изправени един срещу друг. Упрекнаха ги, че били страхливи и ги насъскаха да се удрят по и без това лошо битите си глави. И пак окървавени, капнали от умора, но упорити, нито един от двамата не се съгласи да признае другия за победител. Така в продължение на цяла една ужасна седмица всеки ден ги изправяха един срещу друг, като петли за бой, за удоволствие на по-подлите им другари.

Тази безчовечна, безпричинна и безкрайна разпра се превърна в кошмар и за двамата. В събота те се срещнаха неочаквано лице в лице, сами. Последва един мъчителен миг, след това сякаш земята се разтвори, небето се стопи, и всеки един от тях метна ръка около врата на другия. Уили изхълца: „Не искам да се бия с теб, момче, обичам те!“, а Франсис присви зачервените си очи и отвърна сред плач: „Уили, в цял Дароу обичам най-много теб!“.

Намираха се точно срещу градската градина, открито място, обраснало с гъста трева, в средата с изоставена беседка за музика, един ръждясал писоар в дъното и няколко пейки, повечето от тях без облегало. В тази градина бледолики деца играеха, а безделници пушеха и спореха шумно. По едно време Франсис съгледа нещо и кожата му веднага настръхна — минаваха покрай събранието на дядо му. В най-отдалечения от писоара край едно малко червено знаме беше забито в земята, а на него се четяха с полуизтрити златни букви думите: „Мир на земята за хората с добра воля!“. Срещу знамето се намираше една носима хармоника. До хармониката на походно столче седеше мисис Глени с мъченическото си изражение на лицето, а до нея стоеше Малкъм, стиснал намръщено в ръце една книга с химни. Между знамето и хармониката, върху ниска дървена площадка се виждаше Свети Дан, заобиколен от тридесетина души.

Когато момчетата наближиха групата, Даниел беше свършил встъпителната си молитва и започваше проповедта си, гологлав и с отметната назад глава. Проповедта му представляваше хубав, благ зов. Тя изразяваше горещото убеждение на Даниел, разкриваше простата му душа. Доктрината му почиваше върху братството, обичта един към друг и към Бога. Човек да помага на ближния си, да донесе мир и добра воля на земята. Само да можеше да поведе човечеството към този идеал! Той нямаше никакви конфликти с църквите, само ги кореше благо; не формата е от значение, а основата, смирението и милосърдието. Да, и търпимостта! Безполезно е човек да изразява тези чувства, ако не ги прилага на дело.

Франсис и по-рано беше чувал дядо си да говори и съчувстваше упорито на тези гледища, поради които Свети Дан беше посмешището на половината град. Сега, подтиквано от лудото му намерение, сърцето му се стопли от разбиране и обич, от копнеж за нов свят, отърсен от жестокост и омраза.

Изведнъж, както слушаше, той видя Джо Моир, старшията на неговата работническа група в корабостроителницата, да обикаля около сбралите се. След него се мъкнеше цялата тайфа гамени, които висяха около Спиртния склад, въоръжени с тухли, изгнили плодове и мазни парцали, изхвърлени от фабриката за парни котли. Моир беше разхайтен, но обичлив великан. Когато се напиваше, весело преследваше разните душеспасителни и други молитвени събрания на открито.

Той грабна една шепа потънали в масло парцали, и извика:

— Ей, Дан! Изпей ни една песен и ни поиграй малко!

Франсис пребледня и облещи очи. Готвеха се да разпръснат събранието! Пред очите му се мярна картина — мисис Глени вади с пръсти един узрял домат от изпоцапаната си коса, една мазна дрипа залепва по омразното лице на Малкъм. Душата му заликува от бурна радост до захлас.

После видя озареното от чудно напрежение лице на Дан, който не подозираше опасността. Всяка негова отделна дума, пропита с чувство, беше породена от неутолима искреност, възникнала в дълбините на душата му.

Франсис се втурна напред. Без да знае как или защо, се намери до Моир, улови го за лакътя и го замоли задъхан:

— Недей, Джо! Моля ти се, недей! Нали сме приятели?

— Дяволи! — Моир погледна надолу, пиянското му мръщене се стопи в приятелска усмивка, когато позна Франсис. — За Исуса Христа, Франсис! — После добави бавно: — Аз бях забравил, че ти е дядо. — Напрегнато мълчание. После се обърна заповеднически към последователите си: — Вървете, момчета, ще отидем на площада, за да си го изкараме на Алилуите!

Когато се отдалечаваха, хармониката засвири живо. Никой друг, освен Уили Тълок, не разбра защо гръмотевицата не бе паднала.

Една минута след това, на влизане в къщи Уили запита озадачен, но трогнат:

— Защо го направи, Франсис?

Франсис отвърна с разтреперан глас:

— Не знам… Имаше нещо в думите му… Колкото омраза съм виждал през последните четири години, стига ми. Баща ми и майка ми нямаше да се удавят, ако хората не го бяха мразили… — Той млъкна засрамен, последните му думи едва се дочуха.

Уили го поведе мълчаливо към дневната. След вечерния здрач навън, там цареше изобилна светлина, весел шум и разточителен, безреден разкош. Стаята беше дълга, висока, стените й облепени с кафява хартия, и претъпкана с изпочупени мебели с червена плюшена тапицерия, столовете без странични облегалки, вазите пукнати и лепени, шнурът за звънеца охлузен, върху камината куп стъкленици, етикети, кутии с прахове, играчки, а на олющената писалищна маса книга и деца.

Макар че беше почти девет часа, нито един от семейство Тълок не си беше легнал. Седемте по-малки братчета и сестричета на Уили — Жана, Том, Ричард… толкова дълъг списък, дори баща им признаваше, че ги забравя — се занимаваха с най-различни работи: четяха, пишеха, рисуваха, боричкаха се, сърбаха вечерята си от топъл хляб с мляко. Майка им, Агнес Тълок, сънлива, пълна жена, с половината коса паднала на една страна и с разкопчана пазва, беше взела бебето от люлката му край огнището и след като беше сменила мократа му пеленка, сега флегматично кърмеше пеленачето с разголено задниче и притиснато в осветената й от огъня гърда.

Тя се усмихна на Франсис, без да се смущава.

— Дойдохте най-после, момчета. Жана, сложи още чинии и лъжици. Ричард, остави София на мира. И, Жана, мила, донеси чиста салфетка за баща си от въжето! И виж дали ври чайникът за грога на баща ти. Какво чудесно време! Д-р Тълок казва, че въпреки това имало много грип из града. Седни, Франсис. Томас, баща ти не ти ли каза да стоиш настрана от другите!

Докторът винаги внасяше безредие у дома си: един месец заушка, друг месец шарка. Сега шестгодишният Томас беше жертвата. С остригана глава, вмирисан на карболова киселина, той щастливо разпръскваше микроби сред цялата челяд.

Притиснат на разскърцания диван до Жана, на четиринадесет години вече същинска майчичка, със същата бяла кожа, със същата флегматична усмивка, Франсис се залови да яде вечерята си — хляб с мляко, поръсено с канела. Той още беше разстроен от неотдавнашното си преживяване в градската градина. В гърдите му сякаш беше заседнала грамадна буца, в ума му беше истински хаос. А тук имаше нов проблем за претоварения му мозък. Защо тези хора бяха така добри, щастливи и доволни? Възпитани от един безбожен рационалист да отричат или по-скоро да пренебрегват съществуването на своя Бог, те бяха прокълнати, огънят на ада вече лижеше краката им.

В девет и четвърт отвън по чакъла на двора се дочу тракането на колелата на кабриолета. Д-р Тълок влезе, нададоха се силни викове и той веднага стана средище на цялата тълпа, която го нападна. Когато безредието позаглъхна, докторът целуна жена си сърдечно, седна на стола си с чаша грог в ръце, с чехли на крака и залюля бебето върху коляното си.

Когато долови погледа на Франсис, той вдигна чашата с горещия грог и каза с приятелска ирония:

— Аз не ти ли казвах, че ще има отрова! Силно питие върлува… е, Франсис?

Като видя баща си с повишено настроение, Уили се поддаде на изкушението да разкаже историята с молитвеното събрание.

Докторът се плесна по крака, усмихна се на Франсис.

— Браво на теб, малкия ми католишки Волтер! Аз ще оспорвам до гроб казаното, но ще браня с живота си твоето право да го казваш! Жана, стига си гледала като теле към горкото момче. Аз мислех, че ще станеш милосърдна сестра. Ти ще ме направиш дядо, преди да съм станал на четиридесет години. Е, хайде… — Той въздъхна ненадейно и се обърна към жена си с наздравица. — Ние никога няма да стигнем в рая, жено… но поне си хапваме месце и си пийваме.

По-късно, пред входната врата Уили хвана Франсис за ръката.

— На добър час. Да ми пишеш, като пристигнеш там.

* * *

В пет часа на следващата сутрин, когато беше още тъмно, свирката на корабостроителницата изсвири продължително и плачевно над умърлушената самота на Дароу. Полузамаян от сън Франсис скочи от леглото, нахлузи дрехите си и хукна надолу по стълбите. Мразовитото утро, бледо, но все още мрачно, го посрещна като удар, когато той се присъедини към редицата мълчаливи човешки фигури, бързащи с наведена глава и свити рамене към вратите на корабостроителницата.

По висящия мост, покрай прозорчето на надзирателя, зад вратите… Призрачни очертания на кораби се издигаха смътно с основите си около него. Край полуоформения скелет на един нов броненосец групата на Джо Моир се събираше за проверка: Джо и помощникът му, крепителите на плочите, двете други момчета, помощници при занитването, и самият Франсис.

Той запали дървените въглища, задуха с духалото под огнището. Мълчаливо, неохотно, като насън, групата се залови за работа.

Франсис взимаше от огнището нита, нажежен до бяло, покатерваше се бързо по стълбата и го пъхваше веднага в дупката на плочата, където го набиваха плътно с чуковете и така затягаха на място големите метални плочи, които образуваха коритото на парахода. Работата беше жестоко тежка: горещина до пукване при огнището, студ до замръзване по стълбите. На работниците се плащаше на парче. Те искаха нитовете бързо, по-бързо отколкото момчетата можеха да ги подават, а нитовете трябваше да бъдат нажежени до нужната степен. Ако момчетата не бяха достатъчно ловки, работниците ги хвърляха обратно върху тях. Нагоре-надолу по стълбата, напред-назад до огъня и обратно, обгорен, опушен, с възпалени очи, задъхан, запотен, Франсис подаваше нитове цял ден.

След обяд работата вървеше по-бързо: мъжете не обръщаха внимание на нищо друго, напрягаха всеки свой мускул, не щадяха телата си. Последният час изминаваше като в мъгла, ушите бяха напрегнати всеки миг да чуят свирката за прекратяване на работата.

Най-после, най-после свирката изпищя. Какво блажено облекчение! Франсис застана неподвижно, овлажни с език напуканите си устни, като оглушал от прекъсването на всякакви шумове. На път към къщи, изпоцапан и потънал в пот, уморен, той си мислеше: „Утре… утре…“. Странният пламък в очите му се върна, той изправи рамене.

Тази вечер Франсис извади сандъчето си от скривалището в изоставената пещ и смени купчината сребърни и медни монети, спестени убийствено бавно, и получи срещу тях половин лира. Златната монета, стисната дълбоко в джоба на панталона, просто изгаряше ръката му. Зачервен от възторг, той помоли мисис Глени да му даде игла и конец.

Тя се сопна, после изведнъж му хвърли прикрит изпитателен поглед.

— Чакай! Има една макара в горното чекмедже… при онова пакетче игли. Можеш да я вземеш. — Тя го изпрати с очи до вратата.

В самотата на голата си и окаяна стая над хлебарницата, той загъна монетата в едно четвъртито парче книга и я заши здраво под подплатата на палтото си. Почувства известна радостна сигурност, когато слизаше да върне иглата.

На следващия ден, събота, работата в корабостроителницата свърши в дванадесет. При мисълта, че никога вече няма да влезе пак през тези врати, настроението му се повиши толкова много, че на обяд почти нищо не можа да хапне. Той съзнаваше, че радостта и безпокойството му бяха повече от достатъчни да предизвикат някакво строго разпитване от страна на мисис Глени. За негово голямо облекчение тя не спомена нищо. Щом стана от масата, Франсис се измъкна от къщи, слезе по Ийст стрийт и тогава си плю на петите.

Вън от града момчето намали крачките си до бърз ход. Сърцето пееше в гърдите му. Преживяването му беше патетично банално: прастарото бягство на всяко нещастно дете. Но за него то означаваше пътя към свободата. Щом стигнеше веднъж в Манчестър, можеше да си намери работа в памучните предачници. Беше уверен в това, двойно уверен.

Измина за четири часа петнадесетте мили до гара Алстед. Удряше шест часа, когато той влизаше в гарата.

Франсис седна под една газова лампа отвън на пустия ветровит перон, отвори джобното си ножче, сряза конеца на зашитата подплата, извади сгънатата книжка и измъкна от нея лъскавата монета.

На перона се появи един носач, дойдоха и някои други пътници.

Гишето за билети се отвори.

Той зае мястото си на опашката и поиска билет, когато му дойде реда.

— Девет шилинга и шест пенса — каза касиерът, като пъхна зеленото картонче в машината за отпечатване на датата.

Франсис си отдъхна: най-после, не беше пресметнал погрешно стойността на билета. Той пъхна парата през гишето. Последва кратко мълчание.

— Какъв е този номер? Аз казах девет шилинга и шест пенса.

— Аз ви дадох половин лира.

— Ами, дал си ми! Ако се опиташ още веднъж, ще те пратя в дранголника! — Касиерът му хвърли парата с възмущение.

Монетата не беше половин лира, а нов, лъскав петак.

Смаян до болка, Франсис проследи с очи как влакът се втурна в гарата, взе живия си товар, изсвири и изчезна в нощта. Тогава, с лутане като в тъмна нощ, умът на момчето прозря бавно загадката. Когато то разпра подплатата, шевът не беше направен с неговото несръчно шиене, а стегнат и от опитна ръка. Като мълния му мина през ума кой беше взел парите: мисис Глени!

В девет и половина, отвъд миньорското село Сандерстон, в гъстата влажна мъгла, която задушаваше светлината от лампите на кабриолета му, един мъж за малко щеше да прегази някакво самотно човешко същество, което се движеше по средата на пътя. Само един-единствен човек можеше да се движи в такова място и по такова време. Д-р Тълок се хвана за гърдите от изумление, наведе се напред и втренчи очи в мъглата, а заповедническата му ругатня остана недовършена.

— Боже господи, Хипократе! Ти ли си! Качвай се! Бързо, чуваш ли… докато кобилата не ми е откъснала ръцете от раменете. — Докторът загърна с одеялото пътника си. Направи го, без да задава въпроси, беше му известна лечебната мощ на мълчанието.

Към десет и половина Франсис пиеше гореща супа пред огъня в дневната на доктора, сега останала без обичайните си обитатели и така неестествено тиха, че котката спеше мирно върху килимчето пред огнището. Миг след това в стаята влезе мисис Тълок, с коса спусната на плитка и с домашна роба, разкопчана върху нощницата. Тя застана до мъжа си и започна да оглежда капналото от умора момче, което сякаш не долавяше тяхното присъствие и шепота им, толкова унесено беше в странна апатия. Макар че се опита, то не успя да се усмихне, когато докторът пристъпи напред и извади стетоскопа си с насмешлива гримаса:

— Бас държа, че кашлицата ти е скроена работа!

Момчето се подчини, разкопча ризата си и остави доктора да го почука по гърдите и да го преслуша.

Флегматичното лице на Тълок имаше чудновато изражение, когато той се изправи. Запасът му от хумор беше пресъхнал по необясним начин. Той хвърли светкавичен поглед към жена си, захапа устната си и внезапно ритна котката.

— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Използваме децата си да строят нашите военни кораби! Караме ги да се потят в каменовъглените мини и в памучните ни фабрики. Християнска страна сме. Добре! Аз се гордея, че съм езичник. — Той се обърна към Франсис рязко, почти свирепо. — Слушай, момче, какви бяха онези хора в Тайнкасъл, твоите познати там? Какво беше името им… Банън, е-е? Кръчмата „Юнион таверн“? Върви си сега вкъщи и да си легнеш веднага, ако не искаш да пипнеш тройна пневмония.

Франсис си отиде съвсем без сила. През цялата седмица след това мисис Глени ходеше из къщи намръщена като мъченица, а Малкъм с нова жилетка на квадратчета: цена половин лира.

* * *

Тежка беше тази седмица за Франсис. Чувстваше болка в лявата страна на гърдите си, особено когато се разкашляше. Просто се влачеше докато отиде на работа. Той долавяше смътно, че дядо му водеше борба за него. Но Даниел беше бит, победен. Само толкова можеше да направи дребният хлебар за него — да дава на Франсис кифли с череши, които момчето не можеше да яде.

Когато дойде събота след обяд, Франсис нямаше сила да излезе. Остана горе в спалнята си, загледан през прозореца в безнадеждна летаргия.

Изведнъж момчето се сепна, сърцето му заби силно, просто невероятно. Долу по улицата, както някой кораб плава плахо в непознати опасни води, бавно се приближаваше една шапка, нещо познато, единствено по рода си, така че човек не можеше да сбърка. Да, да, и чадърът със златна дръжка, стегнато навит, късият жакет от тюленова кожа с плетени копчета.

Франсис извика безсилно, с бледи устни:

— Лельо Поли!

Долу вратата на дюкяна изскърца. Момчето се изправи с мъка, пропълзя надолу по стълбите, закрепи се разтреперано зад стъклената врата с матово стъкло.

Поли стоеше в средата на дюкяна, силно изпъчена, устните й издути, а погледът й се плъзгаше наоколо, сякаш оглеждаше с насмешка. Мисис Глени се беше полуизправила, за да я пресрещне. Малкъм стоеше облегнат върху тезгяха, с полуотворена уста и зяпаше ту едната жена, ту другата.

Погледът на леля Поли се спря най-после над главата на хлебарката.

— Мисис Глени, ако си спомням добре!

Мисис Глени беше в най-лошия си тоалет: още необлечена, с мръсния си утринен пеньоар, блузата й отворена горе на яката, а една връв висеше от кръста й.

— Какво искате?

Леля Поли вдигна вежди.

— Дойдох да видя Франсис Чисхолм.

— Няма го вкъщи.

— Така ли! Тогава ще почакам докато се върне. — Поли се настани на един стол до тезгяха, сякаш се готвеше да седи там цял ден.

Настъпи мълчание. Лицето на мисис Глени беше станало мръсночервено. Тя подхвърли настрани:

— Малкъм! Тичай в двора отзад и повикай баща си.

Малкъм отвърна късо:

— Той отиде в салона преди пет минути. Няма да се върне докато не стане време за чая.

Поли отмести погледа си от тавана и го спря критично върху Малкъм. Усмихна се леко, когато той се изчерви, и тогава гостенката обърна очи настрана с насмешка.

За пръв път в живота си мисис Глени прояви признаци на безпокойство. Тя избухна ядосано:

— Ние си имаме работа тук. Не можем да седим по цял ден. Казах ви, момчето го няма вкъщи. Сигурно няма да се върне до няколко часа… с каквито приятели е тръгнал. Постоянно ни създава тревога, така както закъснява и на каквито лоши работи се е научил. Не е ли тъй, Малкъм?

Малкъм кимна навъсен.

— Виждате ли! — продължи мисис Глени бързо. — Ако взема да ви разкажа всичко, ще се хванете за главата. Но то няма значение за нас, ние сме хора християни, гледаме го. Можете да ми вярвате — той е много добре и е щастлив.

— Радвам се тогава. — Поли го каза чинно, после вежливо сподави зад ръкавицата си една лека прозявка. — Защото съм дошла да го взема.

— Какво! — Смаяна, мисис Глени посегна с ръка към яката на блузата си. Кръвта нахлу в лицето й, после постепенно се оттегли.

— Аз имам едно медицинско удостоверение — леля Поли изрече тези думи натъртено, със съкрушителна наслада, — че момчето е недохранено, преуморено и че го заплашва плеврит.

— Това не е вярно!

Поли измъкна едно писмо от маншона си и го побутна многозначително с дръжката на чадъра си.

— Вие можете ли да четете английски?

— Лъжа е, мръсна лъжа! Той е пълен и охранен също като моя син!

Настъпи известно затишие. Франсис стоеше притиснат до вратата и следеше цялата сцена с мъчително напрежение, но сега се облегна твърде тежко върху нея. Тя отскочи и момчето отхвръкна в средата на дюкяна. Последва мълчание.

Свръхестественото спокойствие на леля Поли стана още по-голямо.

— Я ела насам, момче! И стига си треперил! Ти искаш ли да стоиш тук?

— Не, не искам.

Тя хвърли поглед към тавана, сякаш искаше да се оправдае.

— Тогава иди да си прибереш нещата.

— Нямам нищо за прибиране.

Поли се изправи бавно и притегли ръкавиците върху ръцете си.

— Щом е така, нищо не ни задържа тук.

Мисис Глени пристъпи крачка напред, прежълтяла от ярост.

— Ти не можеш да вършиш нищо, без да ме питаш. Аз ще те дам под съд!

— Хич недей да заплашваш, жено. — Поли многозначително прибра писмото в маншона си. — Тогава може би ще стане ясно колко от парите, получени от мебелите на горката Елизабет, са отишли за нейния син и колко за твоя.

Ново мъчително мълчание. Хлебарката стоеше бледа, злобна и победена, с притисната към сърцето ръка.

— Ах, остави го да си върви, мамо — изскимтя Малкъм. — По-добре, ще се отървем от него.

Леля Поли размаха чадъра си и изгледа младежа от главата до петите.

— Момче, ти си глупак! — Тя се обърна към мисис Глени. — Колкото до тебе, жено — викна тя, загледана право над главата й, — и ти си такава!

После победоносно улови Франсис през рамото и го избута леко от хлебарницата както беше гологлав.

Така тръгнаха към гарата. Ръката й стискаше здраво плата на палтото му, сякаш Франсис беше някакво рядко пленено същество, което можеше да избяга всеки момент. Щом стигнаха пред гарата, без да каже нито дума, леля Поли му купи една кутия бисквити „Абърнети“, малко капки против кашлица и един нов-новеничък каскет. Във вагона, седнала срещу него, невъзмутима, странна, изпъчена, тя гледаше как той мокреше бисквитите със сълзи от благодарност, почти загубен под новия си каскет, нахлупен чак до ушите. По едно време леля Поли подхвърли с полузатворени, строги очи:

— Аз открай време си знаех, че тази жена не е човек. Виждах го по лицето й. Ти направи страшна грешка, като се остави да те спипа, драги ми Франсис. Сега първата ни работа е да те подстрижем!