Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (23)

Глава I

Негово Високопреосвещенство епископ Мили закъсня много. Един хубав млад свещеник два пъти надникна в приемната и обясни, че Негово Високопреосвещенство и секретарят на Негово Високопреосвещенство били задържани на едно събрание и закъснението им било неизбежно.

Отец Чисхолм премигна застрашително над броя на „Таблет“.

— Точността е вежливостта на архиереите!

— Негово Високопреосвещенство е много зает. — Младият свещеник се усмихна колебливо и се оттегли, без да бъде напълно уверен дали може да има вяра на този старик от Китай да го остави сам около сребърните прибори. Приемът беше определен за единадесет часа. Сега часовникът показваше дванадесет и половина.

Стаята беше същата, където той беше чакал за срещата си с Ръсти Мак. Преди колко време? Боже Господи… тридесет и шест години! Той тъжно поклати глава. Преди малко му достави удоволствие да сплаши онова хубаво момче, но настроението му съвсем не беше войнствено. Тази сутрин се чувстваше доста разстроен и отчаяно нервен. Беше дошъл да иска нещо от епископа. Мразеше да иска услуги, но трябваше да поиска тази. Сърцето му подскочи, когато съобщението за определената среща се получи в скромния хотел, където той чакаше откакто параходът пристигна в Ливърпул.

Той се залови усърдно да заглади смачканата си жилетка и да оправи нагънатата си яка. Всъщност, не беше стар. Имаше още много сила в него. Сега, когато минаваше вече дванадесет часа, Анселм щеше непременно да го покани да остане на обяд. А той щеше да се държи живо, да обуздае острия си език, да слуша историите на Анселм, да се смее на шегите му. Нямаше да се скъпи за малко ласкателство, а може би и за повечко. Той се замоли на Бога нервът на пострадалата му буза да не почне пак да се свива. Това му придаваше вид на същински лунатик!

Оставаха десет минути до един. Най-после в коридора се разнесе шум от голямо раздвижване и епископ Мили влезе в стаята с решителни крачки. Навярно беше бързал. Движенията му бяха пъргави. Той погледна Франсис със светнали очи, даваше си сметка за часа.

— Драги ми Франсис! Толкова се радвам, че се виждаме пак! Трябва да ме извиниш за това малко закъснение. Не, не ставай, моля ти се. Ще поговорим тук. Тук е… тук е по-интимно, отколкото в моята стая.

Той дръпна един стол и седна с непринудена грациозност до отец Чисхолм. Когато отпусна върху ръкава на Франсис месестата си, грижливо гледана ръка, си каза: „Боже Господи, колко е остарял и колко е отслабнал!“.

— И как е скъпият Пайтан? Не бил зле, както ми каза монсеньор Слийт. Спомням си много добре, когато влязох в този пострадал град, сред смъртоносната чума и разрушенията. Наистина Божията ръка се беше стоварила върху него. Ех, тогава бяха моите пионерски дни, Франсис! Понякога ми става мъчно за тях. Сега съм само епископ. — Той се усмихна. — Ти виждаш ли голяма промяна в мен, откакто се разделихме на онзи ориенталски кей?

Франсис се загледа в стария си приятел с учудване. Нямаше никакво съмнение — годините се бяха отразили добре на външния вид на Анселм Мили. Зрялата му възраст беше настъпила късно. Новият сан му придаваше достолепие, беше превърнал младежката си словоохотливост в сладкодумие. Той имаше изтънчена външност и държеше главата си вдигната високо. Мекото му, пълно духовническо лице се озаряваше от същите кадифени очи. Беше добре запазен, още му стояха всичките зъби, имаше свежа кожа.

Франсис каза кротко:

— Никога не си изглеждал така добре, както сега.

От задоволство епископът наведе глава.

— О tempora! О mores! И двамата не сме вече толкова млади, както едно време. Но аз не старея много бързо. Право да си кажа смятам, че доброто здраве е много важно за успеха в живота. Да знаеш какви работи трябва да търпя! Определиха ми умерена диета. Имам и масажист, един пресипнал швед, като ме пипне, буквално наблъсква в мен страха Божи… Страхувам се, че си бил много немарлив към себе си — добави той с непринудена загриженост.

— Аз се чувствам като дърт дрипльо до теб, Анселм, и това е самата истина… Но аз съм млад по дух… или се мъча да бъда млад. И още има хляб в мен. Аз… аз смятам, че ти не си съвсем недоволен от работата ми в Пайтан.

— Драги ми отче, твоите усилия бяха геройски. Разбира се, ние сме малко разочаровани от числата. Монсеньор Слийт ми показваше вчера… — Гласът му стана съвсем доброжелателен. — През всичките тридесет и шест години ти си покръстил по-малко, отколкото отец Лолър за пет. Моля те, не смятай, че те упреквам… Би било твърде жестоко. Някой ден, когато имаш свободно време, ще поговорим за тези неща. А сега… — Очите му се въртяха около часовника. — Мога ли да направя нещо за теб?

Последва мълчание. После Франсис отговори с глух глас:

— Да… може, Ваше Високопреосвещенство… искам енория.

Епископът се стресна и почти загуби любезното си доброжелателно настроение. Бавно вдигна вежди, когато отец Чисхолм продължи с тихата си разпаленост:

— Дай ми Туидсайд, Анселм. Има едно вакантно място в Рентън… по-голяма, по-хубава енория. Повиши туидсайдския свещеник в Рентън. Пък мен прати… мен прати в родното ми място.

Усмивката се скова върху хубавото лице на епископа и престана вече да бъде така любезна.

— Драги ми Франсис, ти май искаш да управляваш моята епархия.

— Аз имам особена причина да те моля. Ще ти бъда толкова признателен… — За свой най-голям ужас отец Чисхолм изгуби власт над гласа си. Замълча, после добави пресипнал: — Епископ Макнаб обеща да ми даде енория, като се върна от Китай. — Той затърси в джоба си. — Аз пазя писмото му…

Анселм вдигна ръка.

— От мен не може да се очаква да уважавам посмъртните писма на предшественика си. — Мълчание, после Негово Високопреосвещенство продължи с добродушна вежливост: — Разбира се, ще имам предвид молбата ти. Но не мога да ти обещая. Туидсайд винаги ми е бил много скъп. Аз мислех, като отърся от плещите си грижите за катедралата, да си построя там едно убежище… един малък Кастел Гондолфо. — Той замълча. Острият му слух долови шум от пристигането на автомобил, последван от гласове в хола. Очите му се насочиха дипломатично към часовника. Любезността му се засили. — Хм… всичко е в Божиите ръце. Ще видим, ще видим.

— Ако ми позволиш да ти обясня… — протестира Франсис смирено. — Аз искам… по-скоро да създам дом… за друг.

— Трябва да ми кажеш някой друг път. — Втори автомобил отвън и нови гласове. Епископът прибра полите на виолетовото си расо, гласът му стана сладък като мед от съжаление. — Колко жалко, Франсис, че трябва да отида на едно място, тъкмо когато очаквах с нетърпение нашия дълъг и интересен разговор. Трябва да отида на един официален банкет в един часа. Кметът и общинските съветници са ми гости. Пак политика, уви… училищното настоятелство, разправии за водоснабдяването, финанси… същинско quid pro quo… Трябва да стана и борсов посредник тези дни… Но, харесва ми, Франсис, харесва ми.

— Аз няма да ти отнема повече от една минутка… — Франсис млъкна и наведе очи към пода.

Епископът стана бавно. Сложи леко едната си ръка върху рамото на Франсис и го изпрати мило чак до вратата.

— Не мога да ти кажа каква голяма радост беше за мен да те приветствам с добре дошъл в родината. Ние ще поддържаме връзка с теб, не бой се. А сега, трябва да те оставя. Довиждане, Франсис… и Бог да те благослови!

Навън истински поток от големи черни лимузини се стичаше нагоре по алеята, към високия портик на епископския дворец. Пред очите на стария свещеник се мярна смътно някакво червендалесто лице под касторена шапка, после и други със сурово изражение и подпухнали от пълнота, със златни верижки официални лица. Духаше влажен вятър и пронизваше старите му кости, свикнали със слънчеви лъчи, но сега загърнати само с тънкото му тропическо облекло.

Когато Франсис си тръгна, колелото на един стар автомобил мина близо до бордюра. Рядка кал плисна нагоре и го цапна по окото. Той я изтри с ръката си, хвърли поглед назад към изминалите години и се усмихна кисело: калната баня на Анселм беше отмъстена.

Беше му студено. Но в гърдите му въпреки разочарованието и старческата слабост, пламтеше буен, неугасим огън. Той почувства нужда веднага да намери някоя църква. Насреща се издигаше грамадната сграда на новата катедрала, един милион лири стерлинги, превърнати в масивен камък и мрамор.

Отец Чисхолм стигна до широките стъпала на главния вход, изкачи се бързо по тях и тогава се стъписа. Пред него, върху влажния камък на най-горното стъпало се беше сгушил на вятъра някакъв дрипав инвалид с една картичка, прикрепена на гърдите му: „Стар войник, помогнете моля“.

Франсис се загледа в грохналата фигура. Извади от джоба си своя единствен шилинг и го сложи в тенекиената паничка. Двамата нежелани войници се спогледаха мълчаливо, после обърнаха очи настрани.

Старият свещеник влезе в катедралата, просторна, изпълнена с красота и тишина, с мраморни стълбове, с богати украшения от дъб и бронз. Храм, внушителен и сложен по замисъл, където и най-малкият шум отекваше силно. Църквата на неговата мисия би се вместила само в един ъгъл на централния кораб, незабелязана и забравена. Без да се стряска, той закрачи към главния олтар. Там коленичи и се замоли горещо, с непоколебима смелост.

— О, Господи… веднъж поне… да бъде не Твоята воля, а моята!