Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (22)

Глава XII

Един следобед, шест месеца по-късно, двамата нови свещеници на мисията, отец Стивън Мънси и отец Джером Крейг, разискваха разпалено по приготовленията над чаша кафе и цигари.

— Всичко трябва да бъде безупречно. Слава богу, че времето е хубаво.

— И няма да се развали. — Отец Джером кимна. — Цяло щастие е, че имаме музика.

Те бяха млади, здрави, жизнерадостни, с безгранична вяра в себе си и в Бога. Отец Мънси беше американец, с диплома по медицина от Балтимор, малко по-висок от колегата си, чудесно развит, висок метър и осемдесет, но раменете на отец Крейг му бяха спечелили място в боксьорския тим на Холиуел. Макар че Крейг беше англичанин, притежаваше известна приятна американска контактност, тъй като беше следвал в двегодишния американски курс за подготовка на мисионери в колежа „Сейнт Микаел“, Сан Франциско. И тъкмо там се запозна с отец Мънси. Двамата инстинктивно почувстваха, че взаимно се привличат и скоро започнаха да си казват интимно „Стийв“ и „Джери“ — освен когато ги избиваше на достолепие, та възприемаха по-официален тон. „Слушай, Джери, момчето ми, ще играеш ли баскетбол днес след обяд?… Чакай, дойде ми на ума, отче, в колко часа ще бъде твоята литургия утре?“ А като ги изпратиха заедно в Пайтан, приятелството им беше затвърдено окончателно.

— Аз помолих майка Грация-Мария да намине. — Отец Стийв си наля ново кафе. Той беше гладко избръснат и мъжествен, две години по-възрастен от Крейг и признат за по-старши от двамата. — Само да уточним окончателните подробности. Тя е толкова енергична и услужлива. Ще ни бъде от голяма полза.

— Да, тя е чудесна жена. Право да ти кажа, Джери, чудесно ще се справим с тази работа като останем сами.

— Шшт, недей толкова високо — предупреди го отец Стийв. — Старият не е толкова глух, колкото си мислиш.

— Голям чудак е. — Чертите на отец Джери се оживиха от приятна усмивка. — Знам, че ти го отърва от гроба, разбира се. Но на неговата възраст да се отърве със счупен крак и строшена челюст, а на това отгоре и от дребна шарка — е-е! — това се казва жилав човек!

— Но сега е страшно слаб — отвърна отец Мънси сериозно. — Съвсем се стопи. Дано дългото пътуване до Англия му подейства добре.

— Смешен старик е… извинявам се, отче, искам да кажа капризен. Помниш ли когато беше болен, а госпожа Фиск му изпрати голямото легло, преди да си замине. Какви мъки видяхме, докато го накараме да легне на него? Помниш ли, все разправяше: „Как мога да си почина, ако ми е удобно?“. — Джери се разсмя.

— Ами като захвърли бульона върху главата на майка Грация-Мария… — Отец Стийв сподави смеха си. — Не, не, отче, не бива да оставяме езика си да ни увлича. В края на краищата не е толкова лош човек, ако го погледнеш от друга страна. Който и да е на негово място, щеше да стане малко чалнат като стои тук повече от тридесет години. Слава богу, че ние сме двама. Влез!

Майка Грация-Мария влезе усмихната, червендалеста, с дружелюбни и весели очи. Беше много доволна от новите свещеници, които смяташе инстинктивно за чудесни момчета. Тя щеше да им бъде като майка. Добре беше за мисията да получи този приток млада кръв. По-приятно щеше да бъде за нея да наглежда свястно попско бельо и да кърпи свестни дебели фланели.

— Добър ден, Преподобна майко. Може ли да те изкушим с една чаша, която развеселява, а не опива? Добре. Две бучки захар? Ще трябва да следим през Велики пости тази ти слабост към захарта. Е, сега да поприказваме за утрешната прощална церемония за отец Чисхолм.

Поговориха общо, приятелски и сериозно половин час. Тогава майка Грация-Мария наостри уши. Лицето й придоби изражение на още по-голяма майчинска загриженост. Тя се ослуша напрегнато, после цъкна с език.

— Чувате ли го? Аз не го чувам. Господ да ми е на помощ, сигурна съм, че се е измъкнал, без да ни се обади. — Тя стана. — Извинявайте, отци. Трябва да видя какво прави. Ако вземе да си намокри краката, ще развали всичко.

Отец Чисхолм предприе последна разходка из мисията си, като по пътя се облягаше на стария си сгънат чадър. Лекото напрежение го измори страшно. Той си даде сметка с безмълвна въздишка колко много беше отслабнал от дългото боледуване. Беше вече стар човек. Тази мисъл беше твърде мъчителна. Чувстваше толкова малка разлика в себе си от по-рано, толкова малко променен беше в сърцето си. А утре трябваше да напусне Пайтан. Просто да не повярваш! След като беше решил да сложи старите си кости в градината на мисията, наред с Уили Тълок. Дойдоха му на ум изречения от писмото на епископа: „… нямаш вече сили, тревожа се за твоето здраве, дълбоко ценя постигнатото от теб, сложи край на усиления си труд в полето на чуждите мисии“. Добре, да бъде волята Божия!

Сега той стоеше в малкия църковен двор, обграден от цял поток нежни, призрачни спомени, като гледаше дървените кръстове — на Уили, на сестра Клотилда, на градинаря Фу и десетина други, всеки един от тях край и начало, километричен камък на съвместния им житейски път.

Той поклати глава като стар кон сред рой насекоми на слънчева поляна. Не, не биваше да се отдава на бленуване. Втренчи поглед над ниската стена, в ливадата зад нея. Йошуа учеше алестото пони на различни видове ход, а четиримата му малки братя го наблюдаваха и му се удивляваха. И самият Йосиф не беше далеч. Пълен, самодоволен, четиридесет и пет годишен, той се връщаше от следобедната разходка с останалите от деветте си деца и буташе пред себе си плетена детска количка.

„Какъв по-чудесен пример за подчинението на гордия мъжкар“, помисли си свещеникът с лека усмивка.

Отец Чисхолм направи голямата си обиколка така, че да бие на очи колкото може по-малко, защото знаеше какво го чака на другия ден. Училище, спалня, трапезария, работилниците за рогозки и ширити, малката пристройка, открита от него миналата година, за да се учат в нея слепите деца да плетат кошници… Защо да продължава този беден списък? В миналото той го смяташе за дребно постижение. В сегашното си настроение на лека меланхолия го считаше за нищо. Той се обърна рязко. От новата сграда се дочуха знаменателните звуци на духови инструменти. Той пак сподави киселата си усмивка… или беше намръщване? Ах, тези млади попчета със скокливите им идеи! Снощи например, когато се опита — напразно, разбира се — да ги запознае с топографията на енорията, онзи, докторът, прошепна: самолет! Накъде отиваха работите! Два часа път по въздуха до селото Лиу. А при първото си пътуване измина това разстояние за цели две седмици пеша!

Той не трябваше да отива по-нататък, защото следобедът започваше да става студен. Но, макар и да знаеше, че с това непослушание щеше да си спечели заслужено мъмрене, се облегна стабилно на чадъра си и заслиза бавно по „Хълма на светлозеления нефрит“ към изоставеното място на първата му, забравена вече мисия. Макар че дворът беше потънал в бамбук, а долният край изровен от дъждовете и превърнат в кална локва, кирпиченият обор още стоеше.

Той наведе глава и мина под увисналия покрив, но веднага беше нападнат от нов рой спомени. Пред очите му се появи един млад свещеник, мургав, ревностен и решителен, коленичил пред един мангал, с единствен другар едно младо китайче. Първата му литургия, отслужена тук върху лакирания му сандък, без камбана или анагност и някой друг, само той единствен — колко ясно отекнаха струните на паметта му. Тромав, със схваната нестройна фигура, той коленичи на земята и се помоли на Бога да го съди по-малко по делата му, а повече по намеренията му.

Щом се върна в мисията, отец Чисхолм се вмъкна през задната вратичка и тихичко се качи горе. Щастието му помогна, никой не го видя. Той не желаеше „голям шум“, както го наричаше: да тичат насам-натам, да блъскат врати, да му носят бутилки с гореща вода и загрижено да му предлагат супа. Но щом отвори вратата на своята стая, остана изненадан — вътре завари приятеля си господин Чия. Обезобразеното му от бръчки лице, посивяло от студа, светна от внезапна радост. Без да обръща внимание на формалностите, той хвана ръката на стария си приятел и я стисна.

— Надявах се, че ще дойдеш.

— Как можех да не дойда? — Господин Чия заговори с тъжен, странно смутен глас. — Драги ми отче, няма нужда да ти казвам колко много съжалявам за заминаването ти. Нашето дълго приятелство значеше толкова много за мен!

Свещеникът отговори тихо:

— И на мен ще ми бъде много мъчно за теб. Ти ме отрупваше с добрини и благодеяния.

— То е по-малко от нищо в сравнение с твоята неоценима услуга към мен. — Господин Чия отклони с ръка благодарностите на приятеля си. — Пък и нали винаги ми бяха приятни спокойствието и красотата в градината на вашата мисия? Без теб ще ми бъде много мъчно в тази градина. — Тонът му се повиши до известна радостна нотка. — Но… като възстановиш здравето си… може да се върнеш в Пайтан?

— Никога. — Свещеникът замълча, по устните му се появи сянка от усмивка. — Ние трябва да очакваме, че ще се срещнем горе на небесата, в задгробния живот.

Настъпи неловко мълчание. Господин Чия го наруши с усилие.

— Понеже имаме ограничено време, може би няма да е неуместно да поговорим малко за задгробния живот.

— Всичкото ми време е посветено на такива разговори.

Господин Чия се поколеба, беше му неловко като никога.

— Аз никога не съм размишлявал дълбоко какво съществувание цари отвъд този живот. Но ако има такова съществувание, ще ми бъде много приятно да се радвам и там на твоето приятелство.

Въпреки дългогодишния си опит отец Чисхолм не схвана смисъла на тази забележка. Той се усмихна, но не отговори.

Господин Чия се принуди да се изрази ясно, за голямо свое неудобство.

— Драги ми приятелю, аз често съм казвал: „Има много религии и всяка религия си има отделна врата за рая“. — Бледа руменина се промъкна под тъмната му кожа. — Сега аз имам много голямо желание да вляза през твоята врата.

Гробно мълчание. Приведената фигура на отец Чисхолм остана неподвижна, като вкаменена.

— Аз не мога да повярвам, че говориш от сърце.

— Едно време, преди много години, когато ти излекува сина ми, не говорех от сърце. Но тогава не познавах твоя живот… неговото търпение, смирение и храброст. Добротата на религията се преценява най-добре по добротата на нейните привърженици. Драги ми приятелю… ти ме покори със своя пример.

Отец Чисхолм вдигна ръка до челото си, известния признак на неговото прикрито вълнение. Съвестта му често пъти го беше упреквала за първоначалния му отказ да приеме господин Чия, макар и да не е имал искрено намерение да стане християнин.

Той заговори бавно:

— Днес цял ден ми горчеше в устата от пепелта на неуспехите ми. Твоите думи запалиха отново огъня в душата ми. Заради този единствен миг чувствам, че работата ми не е била без полза. Без да гледаш какво ти казвам… не го прави за приятелство… а само ако истински вярваш.

Господин Чия отговори решително:

— Аз съм решил вече. Правя го за приятелство и с вяра. Ние сме братя, ти и аз. Твоят Бог трябва да бъде и мой. Тогава, макар че трябва да заминеш утре, аз ще бъда доволен, като знам, че духовете ни ще се срещнат един ден в градината на твоя Бог.

Отначало свещеникът не можа да отговори нищо. Той се опита да прикрие колко дълбоки чувства го вълнуваха. После подаде ръка на господин Чия и каза с глух, неуверен глас:

— Ела да слезем долу в църквата…

На сутринта времето беше топло и ясно. Отец Чисхолм се събуди от някаква песен, скочи от леглото на госпожа Фиск и се втурна презглава към отворения прозорец. Под балкона бяха наредени двадесетина малки момичета от предпоследния клас на основното училище, не по-големи от девет години, в бели роклички със сини панделки, и пееха: „Привет, зора светла…“. Той им направи гримаса. В края на десетия стих им извика:

— Стига толкова. Вървете да закусите.

Те спряха и му се усмихнаха с нотни листове в ръце.

— Хареса ли го, отче?

— Не… Да… Но вече е време да закусите.

Те започнаха отново, от начало и изпяха повторно цялата песен, с допълнителни стихове, докато той се бръснеше. При думите „по твоята свежа буза“ се поряза. Надникна в мъничкото огледало, огледа собствения си образ, осеян с белези от шарка и порязвания, а пък сега и разкървавен, и си каза „Боже, какъв страшен разбойник съм станал. Непременно трябва да се държа прилично днес“.

Удари звънецът за закуска. Отец Мънси и отец Крейг зачакаха и двамата пъргави, внимателни, усмихнати — единият се втурна да притегли стола му, другият да вдигне капака на купичката с маслото. Имаха такова силно желание да му угодят, че не ги сдържаше на едно място.

Той се намръщи.

— А бе, идиотчета такива, няма ли да престанете да се държите с мен, като че ли съм прабаба ви на стотния й рожден ден?

„Трябва да коткаме стария“, помисли си отец Джери и се усмихна сладко.

— О, не, отче, ние се държим към вас само като към някого от нас. Разбира се, вие не можете да отблъснете почитта, дължима на един пионер, който е прокарал първия път. Пък и не искате да я отблъснете, нали? Тя е нашата естествена награда, не се съмнявайте в това.

— Аз се съмнявам твърде много.

Отец Стийв каза сърдечно:

— Не се тревожете, отче. Аз знам как се чувствате, но ние няма да ви оставим. О, Джери и… искам да кажа отец Крейг и аз имаме план да удвоим „Свети Андрей“ по големина и успехи. Ще вземем двадесет катехисти… и ще им плащаме хубави заплати… ще отворим безплатна оризова кухня в Улицата на фенерите, точно срещу вашите приятели, методистите. Ще ги ударим право по носа. — Той се разсмя добродушно, успокоително. — Ще караме открито, честно и почтено. Чакайте само да пристигне самолетът! Чакайте само да започнем да изпращаме списъците на новите покръстени! Чакайте само да…

— … да слязат звездите от небето — каза отец Чисхолм мечтателно.

Двамата млади свещеници си размениха съчувствен поглед. Отец Стийв каза благо:

— Да не забравите да си вземете лекарството като тръгнете, отче! По една лъжица — с вода, три пъти на ден. Има едно голямо шише в куфара ви.

— Не, няма. Аз го изхвърлих, преди да сляза тук. — Внезапно отец Чисхолм се разсмя и се смя, докато почна да се тресе от смях. — Момчета, не ми обръщайте внимание. Аз съм голям разбойник — вечно недоволен. Вие ще имате голям успех тук… ако не сте прекалено сигурни… ако сте добри и толерантни, и особено ако не се мъчите да учите всеки стар китаец как да пие яйца.

— О… да… да, разбира се, отче.

— Вижте! Аз нямам самолети за раздаване, но искам да ви оставя един полезен, малък спомен. Даде ми го един стар духовник. Носил съм го през почти всички мои пътувания. — Той стана от масата, взе от ъгъла на стаята памучния стар чадър, подарен му от Ръсти Мак, и им го подаде. — Той се ползва с известен ранг между официалните чадъри в Пайтан. Може да ви донесе щастие.

Отец Джери го пое сякаш беше някаква ценна антика.

— Благодаря ви, благодаря ви, отче. Какви хубави цветове! Китайски ли са?

— Много по-лоши, страх ме е. — Старият свещеник се усмихна и поклати глава. Не пожела да каже нещо повече.

Отец Мънси свали салфетката си и даде таен знак на колегата си. В очите му светеше многозначително пламъче. Той стана.

— Отче, ако извините отец Крейг и мен… Времето напредва и сега очакваме отец Чу да пристигне всеки момент…

Двамата се отдалечиха бързо.

Отец Чисхолм трябваше да замине в единадесет часа. Той се върна в стаята си. Когато привърши опаковането на скромния си багаж, оставаше му още един час да поскита. Слезе долу, инстинктивно привлечен към църквата. Щом излезе на двора, се стъписа, трогнат до дъното на душата си. В двора го чакаха всички негови енориаши, близо петстотин души, застанали мълчаливо в редици. На една страна се бяха наредили християните от селото Лиу, начело с отец Чу, от другата страна по-големите момичета и занаятчиите, а отпред — любимите му деца, начело с майка Грация-Мария, сестра Марта и четирите сестри китайки. Имаше нещо толкова трогателно в общото внимание на очите им, всички втренчени с обич в незначителната му фигура, че сърцето му се сви от вълнение.

Настъпи дълбоко мълчание. От нервността на Йосиф пролича, че той именно е бил натоварен с честта да произнесе прощалното слово. Неочаквано донесоха два стола. Когато старият свещеник седна на единия, Йосиф се качи на другия неуверено — за малко щеше да падне — и разгъна червения свитък.

— Най̀ Преподобни и достойни апостоле на Всевишния, с най-голяма мъка ние, твоите чеда, виждаме, че заминаваш отвъд океаните…

Словото не се различаваше от стотици други хвалебствени слова, произнесени в миналото, само че беше съставено в плачлив тон. Въпреки че двадесет пъти го беше преговарял тайно в присъствието на жена си, Йосиф беше победен от простора на открития двор. Той почна да се поти, коремът му затрепери като пихтия. Горкият Йосиф, помисли си отец Чисхолм, загледан в обувката си, и си спомни за едно тънко, младо момче, което държеше юздите на кончето му и тичаше неуморно заедно с добичето преди тридесет години.

Когато свърши словото, всички събрани изпяха много хубаво „Слава тебе, Господи“. Без да вдига очи от обувките си, когато чистите им гласове се издигнаха, свещеникът почувства, че старото му сърце започна да се топи от умиление. „Боже мили, не ме оставяй да стана смешен“ замоли се той.

За поднасянето на подаръка бяха избрали най-малкото момиченце от кошничарския клас за слепи деца. То пристъпи напред, с черна поличка и бяла блузка, неуверено и, все пак, сигурно в стъпките си, ръководено от своя инстинкт и напътствията, нашепвани му от майка Грация-Мария. Когато момиченцето коленичи пред него и му поднесе богато гравирания златен потир, поръчан и доставен по пощата от Нанкин, очите на стария свещеник ослепяха от сълзи, също като на сляпото момиченце пред него.

— Бог да те благослови, Бог да те благослови, детето ми — промълви той и не можа да каже нищо повече.

Сега в замъгленото му зрително поле се появи празничният паланкин на господин Чия. Някакви ръце му помогнаха да се качи в него. Шествието се оформи и потегли сред пукота на бомбички. Внезапно гръмна и новосъздадената ученическа музика.

Когато старият свещеник се заклатушка бавно надолу по хълма, носен тържествено на раменете на мъжете, той се помъчи да съсредоточи вниманието си върху смешния детски оркестър: двадесет ученика в небесносини униформи надуваха бузите си до пукване, а пред тях крачеше наперено диригентът им — осемгодишно китайче със спретната куртка и високи бели обувки — въртеше палката си и подмяташе нагоре колене. Но по някакъв начин неговият усет за смешното беше престанал да действа. Из града пред вратите се бяха натрупали приятелски лица. На всеки кръстопът го приветстваха с нови бомбички. Когато наближиха кея, пред нозете му хвърлиха букети цветя.

Моторницата на господин Чия го очакваше при стъпалата, машината й работеше тихо. Спуснаха паланкина, той излезе от него. Най-сетне часът дойде. Заобиколиха го, пристъпиха да се сбогуват с него: двамата млади свещеници, отец Чу, Преподобната майка Грация-Мария, сестра Марта, господин Чия, Йосиф, Йошуа… всички. Някои от енориашите се разплакаха и коленичиха да му целунат ръка. Той смяташе да им каже нещо, но не можа да изговори нито една-единствена свързана дума. Задушаваше се от вълнение.

С невиждащи от сълзи очи отец Чисхолм се качи на лодката. Когато се обърна пак към тях, изведнъж се умълчаха. При уговорения знак детският хор запя любимия му химн: „Ела, Създателю“. Бяха го запазили за последния момент.

Ела, Създателю, свети дух, ела

от небесния си лъчезарен трон.

Той открай време обичаше тези благородни думи, написани от знаменития Карл Велики през девети век, най-хубавия химн на църквата. Всички на кея пееха.

Вземи душите ни в своя власт,

и нека всички бъдат твои.

„Ах, Боже мили, колко е мило, колко е красиво от тяхна страна“, помисли си той и най-после даде воля на сълзите си… „Но, ах, колко страшно несправедливо е!“ Лицето му се сгърчи конвулсивно.

Когато моторницата започна да се отдалечава от сушата и той вдигна ръка да ги благослови, сълзи течаха по изпитото му лице.