Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (19)

Глава IX

В един неделен ден Франсис беше събуден от звука, от който се беше страхувал от дълги дни насам — от глухия тътен на артилерийска стрелба. Той скочи и изтича до прозореца. По западните хълмове, на няколко мили разстояние, леки артилерийски оръдия бяха започнали да обстрелват града. Той се облече набързо и слезе долу. В същото време Йосиф пристигна тичешком от пътната врата.

— Започнаха вече, господарю. Снощи генерал Найян влезе в Пайтан и сега войските на Вай Чу го нападат. Нашите хора пристигат вече на вратите.

Отец Чисхолм погледна бързо през рамото му.

— Веднага ги пусни!

Когато прислужникът му се върна да отключи вратата, Франсис забърза към детския дом. Децата бяха събрани на закуска и седяха много спокойно. Едно-две от малките момиченца хленчеха, като чуваха далечните избухвания. Той обиколи дългите маси, наложи си да се усмихва.

— Това са само бомбички, деца. Няколко дни ще имаме по-големи.

Трите калугерки стояха в горния край на трапезарията. Мария-Вероника беше спокойна като мрамор, но Франсис забеляза веднага, че Клотилда беше разстроена. Тя се сдържаше с голямо усилие, ръцете й бяха стиснати една в друга в дългите й ръкави. Колкото пъти оръдията изгърмяваха, тя пребледняваше.

Той кимна към децата и се пошегува нарочно с нея:

— Да можеше да ги държим постоянно тук да ядат!

Сестра Марта побърза да се закиска:

— Да, да, тогава щеше да бъде лесно.

Когато Клотилда направи усилие да се усмихне със скованото си лице, далечните оръдия пак загърмяха.

След малко отец Чисхолм напусна трапезарията и забърза към къщата на пазача, където Йосиф и Фу стояха при широко разтворените порти. Неговите хора се стичаха с всичката си покъщнина, млади и стари, бедни и скромни, неграмотни същества, изплашени, хукнали да търсят безопасност — най-същественото нещо за страдащото простосмъртно човечество.

Сърцето му се възгордя при мисълта какво убежище им даваше. Здравите тухлени стени щяха да бъдат сигурна закрила. Той благослови суетността, която го беше накарала да ги построи високи. Загледа се със странна нежност в една стара, дрипава жена, чието повехнало лице свидетелстваше за търпеливо примирение през дълъг, дълъг живот с лишения, а особена жал го обхвана, когато тя се препъна с вързопа си. Тя се оттегли тихо в един ъгъл на претъпкания двор, където се залови старателно да си свари шепа боб в една стара кутия от кондензирано мляко.

Фу стоеше край него невъзмутим, обаче храбрият Йосиф беше малко пребледнял. Женитбата го беше променила. Той не беше вече безгрижен младеж, а съпруг и баща, с всичката отговорност на собственик.

— Трябва да побързат — измърмори той неспокойно. — Трябва да заключим и да барикадираме вратите.

Отец Чисхолм сложи ръка върху рамото на своя прислужник.

— Само след като всички се приберат вътре, Йосифе.

— Ще си имаме неприятности — отговори Йосиф, като сви рамене. — Някои от нашите хора, които дойдоха тук, бяха записани от Вай Чу за войници. Той няма да остане доволен като научи, че са предпочели да дойдат тук, вместо да се бият.

— Въпреки това, те няма да се бият! — Свещеникът отговори решително. — Хайде сега, не се плаши. Издигни нашето знаме, докато аз пазя вратата.

Йосиф се отдалечи, като мърмореше под носа си, и след няколко минути знамето на мисията се издигна на мачтата и заплющя на вятъра — светлосиня коприна с тъмносиния кръст на свети Андрей. Сърцето на отец Чисхолм заби още по-силно от гордост. Гърдите му се издуха от буен възторг. Знамето означаваше мир и добра воля на всички хора. Неутрално знаме, знамето на всеобщата любов.

Когато и последният беглец от града влезе, заключиха вратите. В този момент Фу обърна внимание на свещеника върху кедровата горичка на около четиристотин крачки вляво от техния хълм „Светлозеления нефрит“. Между тези дървета неочаквано се беше появило едно дълго оръдие. Между клоните Франсис видя неясно някакви бързи движения на войници, облечени в зелените куртки на Вай Чу: те копаеха окопи и укрепяваха позициите си. Макар и да разбираше малко от такива неща, отец Чисхолм схвана, че това оръдие беше много по-мощно от обикновените полски оръдия, които действаха сега. Още докато той гледаше нататък, блесна светкавица, последвана мигновено от страхотен трясък и от зловещото свистене на снаряда над главите им.

Промяната беше поразителна. Когато новото оръдие забумтя оглушително към града, отговори му една от батареите на генерал Найян, но с недостатъчна далнобойност. Малки снаряди започнаха да падат като дъжд откъм кедровата горичка около мисията. Един от тях се заби в зеленчуковата градина и изхвърли истински дъжд от пръст. Из претъпкания с хора двор веднага се разнесе страшен вик на ужас и Франсис изтича да прибере енориашите си и да ги отведе в църквата на по-сигурно място.

Шумът и безредието се засилиха. В класната стая децата изгубиха ума и дума. Майка Мария-Вероника успя да спре паниката. Спокойна и усмихната, но със силен глас, за да надвика трясъка на избухващите снаряди, тя събра децата около себе си, накара ги да запушат с пръсти ушите си и да запеят с всички сили. Когато те се поуспокоиха, набързо ги отведе през двора в мазето на манастира. Жената на Йосиф и двете му деца вече бяха там. Странна гледка представляваха всички тези малки жълти личица в полуосветеното мазе, сред запасите от масло, свещи и батати, под дългите полици, върху които бяха наредени консервите на сестра Марта. Свистенето на снарядите тук се чуваше по-слабо. Но от време на време изтрещяваше силно избухване и зданието се разтърсваше из основи.

Поли остана долу с децата, а Марта и Клотилда хукнаха да им донесат храна. И без това твърде чувствителна, сега тя не беше на себе си. Докато минаваха през двора, едно заблудено парче от снаряд я удари леко по бузата.

— Олеле, боже! — развика се тя и се претърколи на земята. — Убиха ме! — Пребледняла като мъртвец занарежда бързо молитвата за покаяние.

— Не ставай глупава! — скара й се Марта и я раздруса яростно за раменете. — Ела да вземем малко супа за тези нещастни деца.

Отец Чисхолм беше повикан от Йосиф в диспансера. Една от жените беше леко ранена в ръката. Когато спряха кръвта и превързаха раната, свещеникът изпрати Йосиф и ранената да отидат в църквата. После се втурна към прозореца и загледа тревожно разрушенията от избухващите снаряди на Вай Чу, които експлодираха в Пайтан. Макар че беше дал клетва да бъде неутрален, той не можа да потисне пламенното си стихийно желание безподобният тиранин Вай Чу да бъде победен.

По едно време, както стоеше на прозореца, Франсис видя едно отделение войници на генерал Найян да изскачат от вратата Манчу. Те се втурнаха навън като някаква върволица от сиви мравки, около двеста души, и се заизкачваха по хълма в разпокъсана верига.

Той ги следеше в захлас, изтръпнал от вълнение. Отначало те напредваха бързо, на малки прибежки. Виждаше ги ясно на фона на зеления хълм. Приведени, войниците се втурнаха напред, правеха по десетина крачки с пушка в ръце и после пак се хвърляха по очи на земята.

Оръдието на Вай Чу продължаваше да обстрелва града. Сивите фигурки се приближаваха все повече. Сега те пълзяха по корем, за да довършат мъчителното си изкачване под палещите лъчи на слънцето. Като стигнаха на стотина крачки от кедровата горичка се спряха, залегнаха в гънките на местността и останаха така цели три минути. Тогава командирът им даде знак. Войниците скочиха на крака, нададоха силен вик и се втурнаха към позицията на оръдието.

Изминаха бързо половината от разстоянието. Няколко секунди още и щяха да стигнат до целта си. Тогава в нагорещения въздух се разнесе рязкото тракане на картечници.

Те бяха три, поставени на позиция в кедровата горичка и готови за действие. Щом се разнесе техният зловещ пукот, сивите фигурки се спряха и почнаха да падат от изумление. Някои падаха напред, други на гръб, а някои оставаха за миг на колене, сякаш за молитва. Падаха на всички страни и оставаха неподвижни сред слънчевия пек. Тогава тракането на картечниците престана. Настъпи пълна тишина, задушна и тежка, докато отново се разнесе тежкият бумтеж на голямото оръдие и събуди всички, с изключение на неподвижните сиви фигурки по зеления склон.

Отец Чисхолм стоеше на мястото си като закован, измъчван от черни мисли. Това беше войната. Тази кукленска пантомима на разрушението, но увеличена милиони пъти — това именно ставаше по плодородните поля на Франция. Той изтръпна и се замоли горещо: „О, Господи, дай ми да живея и да умра за мира“.

Внезапно втренчените му очи съгледаха признак на живот по хълма. Един от войниците на Найян не беше мъртъв. Той се влачеше бавно и с мъка надолу по склона към мисията. Забелязваше се, че силите му отпадаха все повече и напредваше все по-бавно. Най-накрая той спря съвсем изтощен и легна на една страна, на стотина крачки от горната врата.

Франсис си помисли: „Умрял е… сега не е време за театрално геройство… ако изляза оттук, ще ми забият един куршум в главата… не трябва да отивам“. Въпреки това излезе машинално от диспансера и се запъти към горната врата. Чувстваше се гузен, когато отвори вратата. За щастие, никой не го гледаше. Той закрачи нагоре по огрения от слънцето склон.

Късата му черна фигура и дългата му сянка се виждаха поразително ясно. Докато по прозорците на мисията нямаше никой, отец Чисхолм чувстваше, че голям брой очи го следяха от кедровата горичка. Той не посмя да ускори крачката си.

Раненият войник дишаше със задъхване. И двете му ръце бяха притиснати слабо върху раната му на корема. Изгасналите му очи гледаха към свещеника с мъка, въпросително.

Франсис го вдигна на гръб и го понесе към мисията. Сложи го да стои, докато заключи вратата. Тогава го пренесе внимателно. След като му даде малко вода, намери Мария-Вероника и я помоли да приготви едно легло в диспансера.

След обяд беше предприето второ неуспешно нападение срещу позицията на оръдието. Когато се мръкна, Чисхолм и Йосиф прибраха още петима ранени, диспансерът заприлича на болница.

На сутринта бомбардировката продължи без прекъсване. Избухванията нямаха край. Градът пострада жестоко, в западната стена беше направен пробив. Внезапно при ъгъла на западната врата, на около една миля от мисията, Франсис видя главните сили от войската на Вай Чу да настъпват към разбитата стена. Той си помисли с отчаяние: „Влязоха в града!“. Но се излъга в преценката си.

Останалата част на деня измина в мъчителна неизвестност. Късно следобед той пусна децата от мазето и енориашите си от църквата да подишат чист въздух. Поне те не бяха пострадали. Когато отиде между тях и започна да ги ободрява, и неговият дух се повдигна.

След това, като привърши обиколката си, видя край себе си Йосиф. Сега за пръв път по лицето на прислужника му беше изписан явен страх.

— Господарю, един пратеник дойде от оръдието на Вай Чу в кедровата гора.

Пред главния вход стояха трима войници на Вай Чу и надничаха през пръчките на желязната врата, а малко настрани от тях беше застанал едни офицер, когото отец Чисхолм сметна за капитана на артилеристите. Франсис отключи вратата, без да се колебае и излезе навън.

— Какво искате от мен?

Офицерът беше нисък, плещест, на средна възраст, с пълно лице и дебели устни като на негър. Той дишаше през устата, а долната му устна беше увиснала и разкриваше почернелите му зъби. Офицерът носеше обикновената фуражка с козирка и зелената униформа на Вай Чу, с кожен поясок и зелен пискюл. Бричовете му завършваха със скъсани памучни навивки.

— Генерал Вай Чу ви прави честта да ви отправи няколко искания. На първо място, ще престанете да прибирате неприятелските ранени.

Франсис се изчерви от яд.

— Ранените не са опасни. Те не могат вече да се бият.

Офицерът не обърна внимание на този протест.

— На второ място, генерал Вай Чу ви запазва привилегията да подпомогнете снабдяването му. Първото ви дарение ще бъде четиристотин килограма ориз и всички американски консерви, които имате в склада.

— На нас и без това не ни стига храната. — Въпреки решението си да не се ядосва, Франсис усети, че почна да кипва. Той продължи разпалено: — Вие не можете да ни обирате по такъв начин!

Както и по-рано капитанът артилерист не обърна внимание на аргументите му. Той имаше навик да стои обърнат малко настрана, с разкрачени крака, и отправяше думите си през рамо, като оскърбление.

— На трето място, много е важно да разчистите двора си от всички лица, на които давате закрила. Генерал Вай Чу смята, че укривате дезертьори от неговата войска. Ако е така, те ще бъдат разстреляни. Всички други годни да носят оръжие мъже трябва да се запишат незабавно в армията на Вай Чу.

Този път отец Чисхолм не протестира. Той стоеше с изопнати мускули, бледен, със стиснати юмруци, с пламнали от възмущение очи. Въздухът пред него трептеше от жега.

— Да речем, че откажа да приема тези крайно умерени искания?

Упоритото лице на капитана почти се усмихна.

— Това ще бъде грешка, уверявам ви. Тогава аз най-неохотно ще обърна оръдието срещу вас и за пет минути ще направя на пух и прах мисията ви и всички в нея.

Настъпи мълчание. Тримата войници се хилеха и правеха знаци на по-младите жени в двора. Франсис видя положението ясно и хладнокръвно, като някоя картина, гравирана върху стомана. Той трябваше да отстъпи, да приеме тези безчовечни искания пред заплахата в противен случай мисията да бъде унищожена. И това отстъпване ще бъде само началото на все по-големи и по-големи искания. Обзе го страшен гняв. Гърлото му засъхна. Той не вдигна от земята пламналите си очи.

— Генерал Вай Чу сигурно разбира, че имам нужда от няколко часа, докато му приготвя тези неща… и да подготвя хората си… за заминаване. Колко време ми дава той?

— До утре. — Офицерът отговори незабавно. — При условие да ми предадете до полунощ, горе при позицията на оръдието, едно лично дарение от консерви и достатъчно ценности, които да представляват подходящ подарък.

Пак настъпи мълчание. Франсис почувства, че ще се задуши. Той излъга със сподавен глас:

— Съгласен съм. Нямам друг изход. Ще ви донеса подаръка тази вечер.

— Поздравявам ви за вашата мъдрост. Ще ви чакам. И ви съветвам непременно да дойдете.

В гласа на капитана се долавяше жестока ирония. Той се поклони на свещеника, изкомандва нещо на войниците си и се запъти към кедровата горичка.

Франсис се върна в мисията разтреперан от яд. Когато желязната врата издрънча след него, шумът отекна в мозъка му трескаво, многократно. Колко глупаво беше постъпил в просташката си гордост да си въобразява, че може да избегне това изпитание. Той… кроткият като гълъб миролюбец. Заскърца със зъби и яростен гняв против самия него почна да го залива на вълни, една след друга. Той се отскубна рязко от Йосиф и насъбралите се наоколо китайци, които го гледаха плахо, безмълвно и се мъчеха да намерят в лицето му отговор на своите страхове.

Обикновено той отнасяше тревогите си в църквата, но сега не можеше да преклони глава и да промълви смирено: „Господи, аз ще страдам и ще се покорявам“. Отиде в стаята си и се тръшна на плетения стол. Мислите му като никога се въртяха вихрено, без да бъдат спирани от слабост или въздържание. Той изпъшка, като си спомни за своята хубава проповед за мир. Какво щеше да стане сега с неговите хубави думи? Какво щеше да стане с всички тях?

Нова болезнена мисъл го жегна — за безполезността, за глупостта на Полиното присъствие в мисията в такова време. Той прокълна под носа си госпожа Фиск за навика й да се меси в чуждите работи, с което беше станала причина горката му стара леля да бъде подложена сега на тези нечувани изпитания. Боже Господи! Струваше му се, че грижите на цял свят бяха стоварени върху неопитните му плещи. Той скочи на крака. Не можеше, а и не искаше да отстъпи малодушно пред безумната заплаха на Вай Чу и пред още по-съкрушителната заплаха на онова оръдие, което растеше в трескавото му въображение, издуваше се до такива великански размери, че се превръщаше в символ на всички войни и на всяко брутално оръжие, построено от човека за избиването на човешкия род.

Докато крачеше из стаята, с изопнати нерви и потънал в пот, на вратата се почука леко. В стаята влезе Поли.

— Аз не обичам да те смущавам, Франсис… но ако имаш една минутка свободно време… — Тя се усмихна леко, като се възползва от своето право по силата на обичта си към него да го смущава, когато се е оттеглил насаме.

— Какво има, лельо Поли? — Той направи голямо усилие и успя да придаде спокоен вид на лицето си. Може би беше чула нещо ново, някакво друго известие от Вай Чу.

— Аз ще бъда доволна, ако пробваш тази плетена шапка. Не искам да ти я направя широка. Ще ти топли през зимата. — Под погледа на кървясалите му очи, тя измъкна от ръчната си чанта вълнената шапка „Балаклава“, която му плетеше.

Той просто не знаеше да плаче или да се смее. Все същата Поли! Даже и денят на Страшния съд да настъпи, тя пак би се спряла, няма никакво съмнение, да му подаде чаша чай. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той застана мирно и я остави да пробва на главата му недовършената шапка.

— Хубаво ти стои — продума тя критично. — Само малко е широчка около врата. — С наклонена на една страна глава и набръчкана горна устна, издадена малко напред, тя преброи бримките с кокалената кука за плетене. — Шестдесет и осем. Ще свия четири. Благодаря ти, Франсис. Вярвам, че не ти попречих на работата.

Сълзи се показаха в очите му. Обзе го неудържимо желание да сложи глава върху нейното кораво рамо и да се провикне сломен, отчаян: „Лельо Поли! Такава каша ми дойде на главата! Какво да правя, за бога?“.

При сегашното положение той само се загледа в нея продължително. После продума:

— Не се ли тревожиш, лельо Поли, за опасността, в която всички се намираме тук?

Тя се усмихна слабо.

— Нашето магаре от тревоги умря! Освен това… нали ти се грижиш за нас?

Нейната непоколебима вяра в него му се стори като лек полъх на свеж, прохладен ветрец. Той се загледа в нея, а в това време тя загъна плетката си, забоде я с иглите, кимна с глава и се оттегли мълчаливо.

По някак начин под нейната равнодушна външност и простичък вид се усещаха по-дълбоки познания. Той не се съмняваше вече какво трябва да направи. Взе си шапката и расото и се измъкна скришом от долната врата.

* * *

Черният мрак навън го заслепи. Но той заслиза бързо надолу по „Хълма на светлозеления нефрит“ към града, без да обръща внимание на никакви препятствия.

При вратата Манчу часовоите го спряха грубо, набутаха един фенер до самото му лице и го заоглеждаха. Той разчиташе, че ще го познаят — в края на краищата, беше известна личност в града, но щастието му отиде още по-далеч. Един от тримата войници се оказа привърженик на поручик Шон и беше работил с него през цялото време на епидемията. Този човек веднага гарантира за него и, след кратко съвещание с другарите си, се съгласи да го отведе незабавно при поручика.

Улиците бяха пусти, на места задръстени със смет и зловещо тихи. Откъм далечния източен сектор се дочуваха от време на време пушечни гърмежи. Когато свещеникът тръгна след своя водач, се почувства гузен, но самата тази мисъл го накара да заликува от радост.

Шон се намираше в старата си квартира в казармата и тъкмо се беше отдал на кратка почивка, напълно облечен, върху същото походно легло, на което беше спал д-р Тълок. Той беше небръснат, бричовете му побелели от засъхнала кал, под очите му се виждаха тъмни сенки от умора. Подпря се на лакти, когато Франсис влезе.

— О-о! — каза той бавно. — Сънувах те, драги ми приятелю, теб и чудесната ти мисия горе на хълма.

Той се смъкна от леглото, вдигна фитила на лампата и седна на масата.

— Не искаш ли малко чай? И аз не искам. Но се радвам, че се виждаме. Съжалявам, че не мога да те представя на генерал Найян. Той ръководи нападението в източния сектор… или може би екзекутира някои шпиони. Той е много просветен човек.

Франсис седна на масата, все още без да отвори уста. Познаваше поручика толкова добре, че го остави да се наприказва. А тази вечер Шон имаше по-малко за казване от обикновено. Той погледна предпазливо към свещеника.

— Защо не ме питаш, приятелю? Дошъл си тук за помощ, каквато аз не мога да ти дам. Ние трябваше да бъдем преди два дни в твоята мисия, но пък тогава щяха просто да ни направят на парчета с онази проклета Сорана.

— Искаш да кажеш оръдието?

— Да, оръдието. — Шон отговори с вежлива ирония. — Познавам го много добре от години насам… Първоначално дойде от една френска канонерка. Най-напред генерал Хсия го взе. На два пъти го вземах от него с голям труд, но той и двата пъти го откупи от моя командир. После Вай Чу имаше една държанка от Пекин, която му струваше двадесет хиляди сребърни долара. Арменка беше, много хубава, казваше се Сорана. Когато той й се насити, размени я с Хсия срещу оръдието. Ти видя какво стана, като се опитахме вчера да го пленим. Не може… укрепено е… през онова открито място… само със закрилата на нашата паф-пуф батарея. Това оръдие може да стане причина да загубим войната… тъкмо когато ме чака голямо повишение при генерал Найян.

Последва мълчание. После свещеникът каза сухо:

— Да речем, че има как да се плени това оръдие?

— Не. Не ме изкушавай. — Шон поклати глава с прикрито огорчение. — Но ако някога се домъкна до това проклето оръдие, ще му видя сметката веднъж завинаги!

— Можем да се доближим много близо до това оръдие.

Шон вдигна глава живо и измери Франсис с очи. Цялото му същество се оживи. Той зачака.

Отец Чисхолм се наведе напред, устните му образуваха права линия.

— Имам заповед от офицера на Вай Чу, който командва оръдието, да му занеса тази вечер преди полунощ храна и пари, иначе ще бомбардира мисията…

Той продължи да разказва, все така загледан в Шон, но спря рязко, защото си даде сметка, че нямаше нужда да разправя повече. През течение на цяла минута нищо друго не беше казано. Шон мислеше усилено зад безизразната си маска на лицето. Най-после той се усмихна — поне мускулите на лицето му извършиха движението на усмихване, но в очите му нямаше никаква веселост.

— Драги ми приятелю, аз трябва и този път да те сметна за дар божи.

По лицето на свещеника мина тъмен облак.

— Аз забравих за Бога тази вечер.

Шон кимна с глава, без да се замисли за тази му забележка.

— Сега слушай какво ще направим.

Един час по-късно Франсис и Шон излязоха от казармата и се запътиха през вратата Манчу към мисията. Шон беше сменил униформата си с една износена синя рубашка и хамалски панталони, запретнати чак до коленете. Плоска сламена шапка покриваше главата му. На гърба си носеше голяма торба, зашита стегнато с канап. На около триста крачки ги следваха двадесет души от неговите войници.

Когато изминаха половината от пътя до мисията, Франсис бутна спътника си с ръка.

— Сега е мой ред.

— Не е тежко — отвърна Шон и внимателно премести торбата върху другото си рамо. — Аз съм и по-свикнал от теб.

Стигнаха на закрито място под стената на мисията. Никаква светлина не се виждаше. Очертанията, които включваха всичко мило за него на света, бяха беззащитни и забулени в сянка. Тишината беше гробна. По едно време откъм къщичката на пазача се дочуха мелодичните удари на американския стенен часовник, който Франсис беше дал на Йосиф като сватбен подарък. Той отброи машинално. Единадесет часа.

Шон даде последни нареждания на хората си. Един от тях, клекнал до стената, сподави кашлицата си, която като че ли отекна по целия хълм. Шон го изруга грубо, шепнешком. Войниците не бяха важни. Важно беше само какво щяха да направят той и Шон. Франсис долови, че приятелят му го гледаше втренчено в глухата тъмнина.

— Ти нали знаеш точно какво ще стане?

— Да.

— Когато аз стрелям в тенекията с бензина, той веднага ще се подпали и ще възпламени кордита. Но преди това, даже преди още да вдигна револвера си, ти трябва да почнеш да се отдалечаваш. Трябва да бъдеш доста надалеч. Експлозията ще бъде извънредно силна. — Той поспря. — Хайде да вървим, ако си готов. И, в името на твоя Бог на небесата, дръж факлата далеч от торбата.

Франсис събра смелост, извади кибрит от джоба си и запали факлата. После, като я вдигна нагоре, излезе иззад стената на мисията и закрачи открито към кедровата горичка.

Шон тръгна след него с торбата на гръб като негов слуга, запъшка под нейната тежест и внимаваше да не вдига шум.

Разстоянието не беше голямо. В края на горичката отец Чисхолм спря и извика към бдителната тишина сред невидимите дървета.

— Аз дойдох, както искахте. Заведете ме при командира си.

Последва известно мълчание. После зад самите тях внезапно се дочуха стъпки. Франсис се обърна бързо и видя двама от войниците на Вай Чу, застанали в едно задимено, слабо осветено пространство.

— Чакат те, магьоснико. Върви, не бой се.

Преведоха ги през страшен лабиринт от плитки окопи и забити в земята подострени бамбукови колове, към средата на горичката. Там сърцето на свещеника внезапно замря за миг. Зад висок бруствер от пръст и кедрови клони се намираше дългото оръдие, а наоколо му бяха застанали нащрек войниците.

— Донесе ли всичко, както ти казах?

Отец Чисхолм позна гласа на неотдавнашния си посетител. Този път той излъга с по-голяма готовност.

— Донесох много консерви… от които сигурно ще останете доволни.

Шон показа торбата, като се придвижи по-близо, малко по-близо до оръдието.

— Не са толкова много. — Капитанът на артилеристите пристъпи в осветеното пространство. — Донесе ли пари?

— Да.

— Къде са? — Капитанът пипна горния край на торбата.

— Не са там — каза Франсис бързо, стреснат. — Парите са в портфейла ми.

Капитанът го изгледа, вниманието му се отвлече от торбата, лицето му светна внезапно от алчност. Група войници се бяха натрупали около тях и зяпаха към свещеника.

— Слушайте всички. — Франсис привлече вниманието им с отчаяно загрижен тон. Той видя как Шон се примъкна незабелязано в сянката по-близо, още по-близо до оръдието. — Моля ви се… много ви се моля… не ни закачайте в мисията.

По лицето на капитана се изписа презрение. Той се усмихна подигравателно.

— Няма да ви закачаме… до утре. — Някой от войниците се изсмя. — Тогава ще попазим малко жените ви.

Франсис събра нови сили. Шон беше свалил торбата от гърба си под лафета на оръдието, сякаш беше уморен. Под предлог, че бърше потта от челото си, той се отдръпна малко назад, към свещеника. Тълпата войници стана по-голяма, те почнаха да губят търпение. Франсис се помъчи да спечели още една минутка за Шон.

— Аз не се съмнявам във вашата дума, но бих оценил високо известно уверение от генерал Вай Чу.

— Генерал Вай Чу е в града. По-късно ще се видиш с него.

Капитанът каза това кратко и пристъпи напред да получи парите. С крайчеца на окото си Франсис видя как ръката на Шон се пъхна в пазвата му. „Сега“, помисли си той. В същия миг се чу силен гърмеж и удар на куршума, който се удари в тенекията на торбата. Беше се приготвил за страхотно избухване, затова не можа да разбере защо не последва никаква експлозия. Бързо, един след друг, Шон изстреля още три куршуми в тенекията. Франсис видя, че бензина се разля по цялата торба. Той си помисли с болезнено разочарование, но по-бързо от силните гърмежи: „Шон има грешка. Куршумите не могат да подпалят бензина или пък са налели газ в тенекията“. Той видя, че сега Шон стреляше в тълпата и се опитваше да освободи револвера си, крещеше безнадеждно на хората си да се втурнат на помощ. Видя капитана и десетина войници да го обкръжават. Всичко стана с не по-малка бързина от мисълта му. Той почувства да го обзема последна стихийна вълна на гняв и отчаяние. Съзнателно, сякаш хвърляше въдица за сьомги, той изви ръката си назад и захвърли факлата.

Попадението беше удивително точно. Пламтящата факла се изви в хубава дъга, като комета в нощта и падна право в средата на напоената с бензин торба. Миг след това го удариха оглушителен трясък и ослепителна светлина. Той само смътно долови ослепителния блясък, когато земята изригна и сред страхотната експлозия вълна от горещ въздух го отхвърли назад в черен мрак. Той никога досега не беше изгубвал съзнание. Стори му се, че пада, пада в празно пространство и мрак, посегна за опора, но не намери и продължи да пада… в пълна забрава.

Когато дойде на себе си, се намери прострян на открито, отпаднал, но здрав и читав. Шон седеше до него и му разтриваше ушите, за да го свести. Той видя смътно червеното небе над себе си. Цялата кедрова горичка беше в пламъци, пращеше и бучеше като великанска клада.

— Свършено ли е с оръдието?

Шон престана да му разтрива ушите, изправи се и си отдъхна с облекчение.

— Да, свършено е. И към тридесет войника на Вай Чу заедно с него, разкъсани на парчета. — Той се ухили и разкри белите си зъби сред опърленото си лице. — Драги приятелю, поздравявам те. Никога досега не съм виждал такова приятно избиване в живота си. Още едно такова нещо и можеш да ме запишеш християнин.

* * *

През следващите няколко дни отец Чисхолм се намираше в страшен умствен и душевен хаос. Физическата реакция на авантюрата му го повали на легло. Той не беше мъжествен герой като в романите, а нисък, дребен човек над четиридесет години, болен от задух. Беше разстроен и крайно разтревожен. Главата го болеше толкова упорито, че той се принуждаваше да се домъква по няколко пъти на ден до стаята си и там да я потапя в студена вода. А освен физическите му страдания, измъчваха го още по-големите му душевни мъки, хаотична смесица от триумф и угризения на съвестта, мъчителното и безпощадно чувство, че той, Божият служител, беше вдигнал ръка да убие себеподобни. Той не можеше да намери никакво самооправдание в спасението на своите хора. А най-странна душевна мъка му причиняваше споменът за собственото му изпадане в безсъзнание от сътресението на експлозията. Такова нещо ли е смъртта? Пълна забрава…

Освен Поли, никой друг не подозираше, че той беше излизал навън от мисията през онази нощ. Той долавяше как спокойният й поглед сновеше от неговата сгушена, умълчана фигура до обгорените дънери на кедрите, които бележеха останките от позицията на артилерийското оръдие. Безгранично разбиране се криеше в нейните банални думи към него:

— Някой ни е направил голяма добрина, като е очистил онази проклетия.

Сраженията продължаваха в предградията на Пайтан и по хълмовете на изток от него. На четвъртия ден в мисията достигнаха новини, че борбата започваше да се насочва срещу Вай Чу.

Към края на тази седмица времето се развали. Небето потъмня, покри се с черни облаци. В събота стрелбата в Пайтан намаля. Чуваха се само откъслечни, редки гърмежи. От наблюдателното си място на балкона отец Чисхолм видя редица човешки фигури в зелените униформи на Вай Чу да се оттеглят от Западната врата. Мнозина от тях бяха захвърлили пушките си от страх да не бъдат пленени и застреляни като бунтовници. Франсис знаеше, че това беше признак за упадъка на Вай Чу и безсилието му да постигне разбирателство с генерал Найян.

Извън мисията, зад горната стена, където няколко бамбукови тръстики ги закриваха от погледите откъм града, се бяха събрали няколко души от тези разпръснати войници. В мисията се чуваха ясно гласовете им, нерешителни и явно изплашени.

Към три часа следобед сестра Клотилда пак дойде разтревожена при отец Чисхолм. Завари го да крачи насам-натам из двора, толкова разтревожен, че не го свърташе на едно място.

— Ана прехвърля храна през горната стена — оплака се тя. — Сигурна съм, че нейният войник е там… видях ги да приказват.

И неговите нерви бяха изопнати до скъсване.

— Нищо не вреди, ако се дава храна на гладните.

— Но той е от онези ужасни главорези! Ах, Божичко, ще ни избият както си спим в леглата!

— Не мисли толкова много за собствения си живот. — Той се изчерви от яд. — Мъченическата смърт значи лесен път към рая.

Когато падна нощта, големи тълпи от разбитите войски на Вай Чу хукнаха да бягат през всички градски врати. Минаваха по моста Манчу, изкачваха се по „Хълма на светлозеления нефрит“, покрай мисията, в голяма бъркотия. По мръсните лица на мъжете личеше колко много бързаха да избягат.

Последва тъмна нощ на безредие, крясъци и гърмежи. Коне препускаха на всички страни, факли светеха долу в далечната равнина. Свещеникът наблюдаваше със странна меланхолия от долната врата на мисията. Внезапно, както стоеше там, той дочу предпазливи стъпки зад себе си. Обърна се. Както и очакваше, оказа се Ана, горната й дреха закопчана чак до брадичката, в ръката й вързоп.

— Къде отиваш, Ана?

Тя се стъписа и извика със сподавен глас, но веднага си възвърна дръзкото самообладание.

— То си е моя работа!

— Няма ли да ми кажеш?

— Не!

Неговото настроение се беше поуталожило, държанието му се беше променило. Какъв смисъл имаше да я държат тук насила?

— Ти си решила да ни напуснеш, Ана. Вижда се. Каквото и да казвам или правя, ти няма да промениш решението си.

Тя отговори злобно:

— Този път ме пипнахте. Но следващия път няма да ме видите!

— Няма нужда от следващ път, Ана. — Той извади ключа от джоба си и отключи вратата. — Свободна си, върви където искаш.

Той видя как тя просто се стресна от изумление, долови и пламенния поглед на намръщените й очи. После, без нито една дума за благодарност или за сбогом, тя грабна вързопа си и се втурна навън през отворената врата, затича се и изчезна в навалицата на пътя.

Той остана на мястото си, гологлав, докато хилядната сган бягаше край него. Сега отстъплението се беше превърнало в паническо бягство. По едно време се дочуха по-силни викове и той видя в тъмнината да подскачат и да се спускат като светли точки няколко факли, държани в ръце от група конници. Те яздеха стремително, пробиваха си път сред бавния поток пешеходци, които им пречеха да се движат бързо. Когато стигнаха до вратата на мисията, един от ездачите дръпна рязко юздите на своето потънало в пяна пони и го спря. В светлината на факлата пред очите на свещеника се мярна видение на невъобразима злоба, сякаш пред себе си виждаше лицето на смъртта, с присвити очи и ниско, сплескано назад чело. Ездачът му изкрещя в лицето грубо оскърбление, пропито с омраза, после вдигна ръка, готова мигновено да порази със смърт. Франсис не мръдна. Пълната му неподвижност, пълното му равнодушие и примирение сякаш смутиха конника. Той се поколеба за миг, в това време зад него се разнесе нетърпелив, настойчив вик:

— Карай, карай, Вай Чу… към Туенлай… идват!

Вай Чу отпусна ръката си, с която държеше оръжието, със странен фатализъм. Когато пришпори коня си, наведе се напред на седлото и се изплю злъчно в лицето на свещеника. Нощта го погълна.

На другия ден сутринта беше ясна и слънчева. Камбаните на мисията забиха весело. Градинарят Фу се покачи на камбанарията по свой собствен почин. Задърпа дългото въже, а тънката му брада се заклатушка от радост. Повечето от бежанците бяха готови да се върнат по домовете си. Лицата им светнаха от радост и чакаха само думата на отец Чисхолм, преди да си тръгнат. Всички деца бяха на двора. Смееха се и подскачаха под надзора на Марта и Мария-Вероника, които вече бяха закърпили достатъчно своите разногласия, така че стояха на не повече от два метра една от друга.

Даже и Клотилда играеше, най-весело от всички, подхвърляше една топка, тичаше заедно с децата, смееше се с цяло гърло. Поли стоеше права на любимото си място в зеленчуковата градина и навиваше нова гранка прежда, като че ли животът не беше нищо друго, освен нормално спокойствие от начало до край.

Когато отец Чисхолм слезе бавно по стъпалата на своята къща, Йосиф го пресрещна весело с пълното си бебе в ръце.

— Свършено е вече, господарю! Победа за Найян. Новият генерал е истински велик човек. Няма да има вече война в Пайтан. Мир за всички ни, докато сме живи. — Той подхвърли бебето нагоре нежно. — Няма да има война за теб, малкия ми Йошуа, няма да има вече сълзи и кърви! Мир! Мир!

По някаква необяснима причина, черна тъга изпълваше душата на свещеника. Той улови с два пръста мъничката мека и златиста бузичка на бебето, щипна я гальовно с палеца и показалеца си. После сподави въздишката си и се усмихна. Всички тичаха към него, неговите деца, хората, които той обичаше, които беше спасил с цената на най-скъпия си принцип!