Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (13)

Глава III

Измина лятото, което беше последвало тяхното завръщане в Пайтан. А сега върху земята се спусна студеното време. С помощта на Йосиф Франсис подреди обора, измаза пукнатините с нова кал и каолинова глина. Два дървени одъра подпираха най-слабата стена, а от един плосък железен мангал направиха огнище върху утъпкания глинен под. Вечно гладният Йосиф бе събрал вече интересна сбирка от гърнета за готвене. Сега момчето имаше по-малко ангелски вид. При по-близкото запознанство Франсис откри в него нови качества. То беше твърде словоохотливо, обичаше да го хвалят, можеше да бъде и упорито понякога и притежаваше наивното умение да отмъква зрели пъпеши от бостана отвъд реката.

Франсис още държеше на решението си да не напуска мизерния си подслон, докато не види ясно бъдещия си път. Постепенно няколко боязливи хорица почнаха да се примъкват в неговата църквица в Улицата на мрежарите, най-напред една стара жена, дрипава и срамежлива. Когато дойде за пръв път, тя дърпаше крадешком копчетата по зеблото, което й служеше за палто, и поглеждаше, като че ли една-единствена дума щеше да я накара да побегне. Франсис си наложи твърдо да не се издаде и се престори, че не я забелязва. На другата сутрин тя пак дойде, този път заедно с дъщеря си.

Жалката малобройност на неговите последователи не го обезсърчаваше. Решението му да не печели християни нито чрез ласкаене, нито чрез купуване, беше калено като здрава стомана.

Амбулаторията му напредваше усилено. Очевидно бяха съжалявали за отсъствието му от малката клиника. При завръщането си той завари една неописуема навалица да го чака пред дюкяна на Хунг. Практиката подобри сръчността и умението му да познава болестите. Всякакъв вид болни идваха при него: кожни болести, бодежи и кашлица, възпаление на червата, страхотно замърсяване на очите и ушите, повечето от които се дължаха на замърсяване и от живеене в едно помещение на много хора. Просто за чудене беше какви резултати се постигаха с чистота и укрепващо лекарство, сварено от прости, горчиви билки. Едно зрънце калиев перманганат струваше колкото равно тегло злато.

Когато бедните му запаси бяха на привършване, пристигна отговор на молбата му до д-р Тълок — един голям обкован сандък с превръзки, памук, йод и други антисептични средства, рибено масло и хлородин, а на дъното една бележка, надраскана набързо: „Ваше Светейшество, мислех, че аз трябваше да отида да лекувам в тропиците! Ами къде ви е дипломата? Няма значение. Лекувай каквото можеш и убивай каквото не можеш да излекуваш. Ето ти една малка торба с хитрини да ти помага“.

„Торбата“ представляваше една хубаво направена кутия за първа помощ с щипци, ножичка и хирургическо ножче. Под записката бяха прибавени думите: „За твое сведение, изпращам оплакване против теб до Главната дирекция на народното здраве, до папата и до Чунг Лунг Су“.

Франсис се усмихна на тази несломима шеговитост. Гърлото му се сви от признателност. При тази подкрепа на неговите усилия и утехата на Йосифовото другарство, той почувства нов, пламенен възторг. Никога в живота си не беше работил по-усилено и никога не беше спал по-сладко.

Но една нощ през месец ноември сънят му беше лек и неспокоен и след полунощ той се събуди внезапно. Беше страшно студено. Сред нощната тишина се чуваше ясно дълбокото и спокойно дишане на Йосиф. Полежа малко, опита се да прогони необяснимото си напрежение, но не можа. Стана предпазливо, за да не събуди момчето, и се измъкна от обора. Навън нощният студ сякаш го прониза. Студеният въздух режеше като бръснач и всяко вдишване му причиняваше остра болка. Нямаше звезди, но замръзналият сняг излъчваше чудна слабо светеща белота. Тишината сякаш се простираше на стотици мили. Страх да те хване.

Внезапно му се стори, че в мрака се дочу някакъв слаб, неопределен вик. Той знаеше, че греши, ослуша се, но не чу нищо повече. Когато обаче се обърна да влезе пак в обора, звукът се повтори като слабо писукане на умираща птичка. Той спря нерешително, после се запъти полека по замръзналия сняг по посока на звука. Отвън двора, на петдесетина крачки надолу по пътеката, Франсис се натъкна на някаква неподвижна, тъмна фигура — една паднала на земята жена със заровено в снега лице, съвсем вкочанена. Тя беше умряла, но в пазвата й се гърчеше едно детенце.

Франсис се наведе и вдигна мъничкото същество, студено като риба, но живо. Сърцето на свещеника заби силно като барабан. Той хукна назад към обора, подхлъзна се и за малко щеше да падне. Извика високо Йосиф.

Когато мангалът се изпълни с жар от новите дърва и започна да изпуска топлина и светлина, свещеникът и слугата му се наведоха над детето. То нямаше повече от една година. Очите му бяха черни и мътни. Гледаше недоверчиво към топлината на огъня. От време на време изхленчваше.

— Гладно е — каза Йосиф мъдро.

Стоплиха малко мляко и го наляха в една стъкленица от олтара. Тогава отец Чисхолм откъсна тясна ивица платно, усука го като фитил и го натика в тясното гърло на стъкленицата. Детето засмука лакомо. За пет минути млякото свърши и детето заспа. Свещеникът го зави в едно одеяло от собственото си легло.

Той беше трогнат дълбоко. Странното му предчувствие и простият начин, по който това мъничко същество дойде в обора от студеното небитие — всичко това му се стори като знамение от Бога. Нямаше нищо по трупа на майката, което да подскаже коя може да е тя, но измъченото й от лишения и беднотия лице имаше татарски черти. Предния ден оттам бяха минали чергари и навярно е изнемощяла от студ и е умряла. Той затърси в паметта си с какво име да кръсти детето. Днес беше празникът на Света Ана. Да, той реши да го кръсти Ана.

— Утре, Йосифе, ще намерим някоя жена да се грижи за този Божи дар.

Йосиф сви рамене.

— Господарю, женско дете не бива да се дава на хората.

— Аз няма да дам детето — отвърна отец Чисхолм строго.

Решението му вече беше ясно и твърдо. Това бебе, изпратено му от Бога, щеше да бъде първото, да, основният камък на детския му дом… неговата мечта още от пристигането му в Пайтан. Разбира се, той щеше да има нужда от помощ. Един ден щяха да дойдат сестрите калугерки, но дотогава имаше много време. Както седеше на глинения под край тъмночервената жар, загледан в личицето на заспалото дете, то му се стори като Божи обет, че той ще успее.

* * *

Пръв Йосиф, този безподобен клюкар, каза на отец Чисхолм, че синът на господин Чия е болен. Зимата още не си отиваше, планината Кванг още беше покрита с дебел сняг, а веселият Йосиф духаше премръзналите си пръсти докато бъбреше след литургия и помагаше на свещеника да съблече одеждите си.

— Шшт! Моята ръка е съвсем безполезна, също като на малкия Чия Ю.

Чия Ю си беше одраскал палеца на нещо — никой не знаеше на какво, но като следствие от това петте му пръста не се движеха, ръката му беше подута, а тялото на детето изгаряше в огън и видимо се топеше. Тримата най-видни лечители от града бдяха непрекъснато над него и бяха употребили вече най-скъпите лекарства. Сега бяха изпратили един пратеник в Сенсианг да донесе от „еликсира на живота“ — оня безценен екстракт от жабешки очи, добиван само по време на Драконовата луна.

— То ще оздравее — заключи Йосиф, като се усмихна и показа белите си зъби. — Това хао-као винаги помага… което е важно за господин Чия, защото Ю е единственият му син.

Четири дни по-късно два затворени паланкина спряха пред дюкяна на Хунг в Улицата на мрежарите. Единият от тях беше празен и скоро след това пред отец Чисхолм застана високият братовчед на господин Пао, загърнат в подплатената си с памук горна дреха, и му заговори безстрастно. Извини се за неприличното си идване без предизвестие. После помоли свещеника да го придружи до дома на господин Чия.

Слисан от смисъла на тази покана, Франсис се поколеба. Между родовете Чия и Пао съществуваха близки връзки, търговски и роднински и двата рода бяха твърде влиятелни. Откакто се беше завърнал от село Лиу, той често беше срещал тънкия, високомерен братовчед на господин Пао, пръв братовчед на господин Чия. Отец Чисхолм имаше някои доказателства, че високият мандарин гледаше на него с уважение. Но това внезапно повикване, това доверие беше съвсем различно. Когато Франсис се обърна да си вземе шапката и расото, внезапно го обзе силен страх.

Домът на господин Чия беше много тих. Преградените с дървени решетки веранди бяха празни, а езерцето с рибките — покрито с тънък лед. Стъпките им отекваха тихо, но зловещо по запустелите дворове, застлани с гладки камъни. От двете страни на покритата златночервена порта се издигаха две жасминови дървета, сега увити в зебло, като заспали великани. Откъм женските покои оттатък терасата се чуваше сподавен плач.

В стаята на болното беше полутъмно. Чия Ю лежеше върху един нагорещен „канг“. Наблюдаваха го трима брадати лечители, облечени с дълги подплатени горни дрехи и седнали на нови рогозки. От време на време един от лечителите се навеждаше напред и слагаше нови дървени въглища под подобния на кутия канг. В ъгъла на стаята един свещеник даоист в сиви дрехи шепнеше нещо, пропъждаше злите духове, съпровождан от флейти, зад една бамбукова преградна стена.

Ю беше хубаво шестгодишно дете, с мека кремава кожа на лицето и черни като маслини очи, отгледано в духа на най-строгите традиции на почит към родителите, боготворено, но не разглезено. Сега, сломено от безпощадната треска и страшната за него новост на болката, то лежеше по гръб. Костите му стърчаха през кожата, сухите му устни се свиваха, погледът му беше неподвижен, вторачен в тавана. Дясната му ръка беше синя, безкрайно подута, стегната в страшна превръзка от кал, размесена с малки напечатани книжчици.

Когато братовчедът на господин Пао влезе заедно с отец Чисхолм, настъпи кратко затишие. После даоистът поднови шепота си, а тримата лечители, сега по-неподвижни, продължиха бдението си край канга.

Отец Чисхолм се наведе над изпадналото в безсъзнание дете, сложи ръката си върху пламналото му чело и схвана пълното значение на тази мъртвешка, безстрастна неподвижност. Сегашните му тревоги щяха да бъдат нищо в сравнение с преследванията, които щяха да последват при един неуспех на опита му да излекува болното дете. Но отчаяното положение на детето и това гибелно мнимо лекуване разпалиха кръвта му. Той се залови бързо, но нежно, да махне от инфектираната ръка пласта от хао-као, тази мръсна превръзка, която той толкова често бе срещал в малката си амбулатория.

Най-сетне ръката бе освободена и измита с топла вода. Тя приличаше на мех, пълен с гной, с лъскава зеленикава кожа. Макар че сърцето му биеше като чук, Франсис продължи да работи решително. Извади от джоба си малката кожена кутия, изпратена му от Тълок, отвори я и извади от нея единственото хирургическо ножче. Той съзнаваше своята неопитност. Знаеше, също, че детето щеше да умре, ако не срежеше ръката му. Долавяше, че в него бяха вторачени всички очи, които привидно не го гледаха. Долавяше и страшното безпокойство, все по-силното угнетяващо съмнение, което потискаше застаналия неподвижно зад него братовчед на господин Пао. Той отправи кратка пламенна молитва към Свети Андрея. Събра сили да направи дълбок и дълъг разрез.

Силна струя гной бликна през раната и потече в глинената паница под ръката. Вонята стана страшна, отвратителна. Но през целия си живот Франсис никога не беше изпитвал такова задоволство, както от тази миризма. Когато започна да стиска раната от двете й страни, за да улесни изтичането на гнойта, и видя, че подутата ръка спадна почти наполовина, почувства голямо облекчение и изпита внезапна слабост.

Когато най-после се изправи, след като беше превързал раната с чисто платно, се чу да мърмори глупашки на английски: „Смятам, че сега ще оздравее, с малко късмет!“. Това беше прочутият израз на стария д-р Тълок и показваше колко изопнати са били нервите му. И все пак, на излизане, той направи усилие да изглежда спокоен и заяви на онемелия братовчед на господин Пао, който го придружи до паланкина:

— Дайте му хранителна супа, ако се събуди. И никакво хао-као. Утре пак ще дойда.

На другия ден малкият Ю беше много по-добре. Температурата му беше почти спаднала, беше спал добре и изпил няколко чаши пилешка супа. Без чудото на лъскавото хирургическо ножче почти сигурно щеше да бъде мъртъв.

— Продължавайте да го храните добре. — Отец Чисхолм се усмихна непринудено, когато се сбогуваше. — Утре пак ще дойда!

— Благодаря ви. — Братовчедът на господин Пао се изкашля, за да почисти гърлото си. — Няма нужда. — Настъпи неловко мълчание. — Ние сме ви дълбоко признателни. Господин Чия умираше от скръб. Сега, щом синът му оздравява и той започна да оздравява. Скоро ще може да се покаже пред хората! — Мандаринът се поклони, с ръце, пъхнати дискретно в ръкавите си, и се отдалечи.

Отец Чисхолм тръгна пеша по улицата, след като гневно отказа да се възползва от паланкина. И поведе тежка борба срещу яростното си възмущение. Това им беше благодарността! Да го изхвърлят от къщата си без нито думичка, след като спаси живота на детето им, с опасност за своя собствен живот, може би… През цялото време не можа да види нещастния господин Чия, който не благоволи даже и да го погледне на джонката в деня на пристигането му. Той стисна юмруци, поведе борба срещу демона в душата си: „О, Господи, дай ми спокойствие! Не оставяй този проклет грях на гнева да ме завладее отново. Дай ми сила да бъда благ и търпелив. Дай ми смирение, Боже мили. В края на краищата, Твоя беше милостивата доброта, Твое божественото провидение, което спаси малкото момченце. Прави с мен каквото Ти пожелаеш, Боже мили. Ти виждаш, аз съм примирен. Но, о, Господи!“ — помисли си той с внезапен жар: „Ти трябва да признаеш, че проявиха черна непризнателност!“.

През следващите няколко дни Франсис старателно избягваше търговската част на града. Бяха наранили нещо повече от гордостта му. Той слушаше мълчаливо, докато Йосиф бърбореше за забележителното оздравяване на малкия Ю, за щедрите подаръци, раздадени от господин Чия на мъдрите лечители, за дарението на храма Лао Цю за изгонването на демона, който бе измъчвал любимия му син.

— Не е ли наистина забележително, драги отче, колко много хора се възползваха от благородната щедрост на мандарина?

— Наистина, забележително е — отвърна отец Чисхолм сухо, като примигна.

Една седмица след това, когато се готвеше да затвори амбулаторията си след един скучен и безплоден следобед, Франсис внезапно видя през стъкленицата с калиев перманганат, който разбъркваше, че в стаята безшумно се беше вмъкнал господин Чия.

Свещеникът много се изненада, но не каза нищо. Търговецът носеше най-хубавите си дрехи: богата черна сатенена роба с жълт жакет, везани кадифени обувки, в една от които беше пъхнал празничното ветрило, със скъпа плоска сатенена шапка и с изражение на сдържаност и достойнство. Прекомерно дългите му нокти бяха предпазени със златни калъфчета. Той имаше вид на културен, интелигентен човек, поведението му изразяваше безупречно възпитание. По лицето му се долавяше нежна, смекчена меланхолия.

— Аз дойдох — продума той.

— Наистина! — обади се Франсис. Тонът му не беше насърчителен. Той продължи да бърка със стъклената пръчка и да размесва пурпурната течност.

— Имам много въпроси за уреждане, много работа да свърша. Но сега… — той се поклони с примирение, — ето ме.

— Защо? — попита кратко Франсис.

Лицето на господин Чия изрази лека изненада.

— Естествено… да стана християнин.

Последва миг на мъртва тишина. Миг, който би трябвало да отбележи най-високата точка на тези безплодни и силни месеци, трогателните първи плодове на мисионера: ето, най-видният дивак прекланя глава да бъде покръстен! Но по лицето на отец Чисхолм личеше само слабо ликуване. Той задъвка устната си сърдито, после каза бавно:

— Вярвате ли?

— Не! — отвърна китаецът тъжно.

— Готов ли сте за наставленията?

— Нямам време за наставления. — Лек поклон. — Само съм нетърпелив да стана християнин.

— Нетърпелив ли? Искате да кажете, че желаете?

Господин Чия се усмихна леко.

— Не е ли очевидно… желанието ми да приема вашата вяра?

— Не, не е очевидно. И нямате никакво желание да приемете моята вяра. Защо го правите? — Лицето на свещеника беше зачервено.

— Да ви се отплатя — каза господин Чия просто. — Вие ми направихте най-голямото добро. И аз трябва да направя най-голямото добро за вас.

Отец Чисхолм се раздвижи нервно. Кипна, защото изкушението беше толкова примамливо и искаше да се съгласи, а не можеше.

— Не е добро. Лошо е. Вие нямате нито желание, нито вяра. Ако ви приема, ще значи измама към Бога. Вие не ми дължите нищо. Сега вървете си, моля!

Отначало господин Чия не повярва на ушите си.

— Искате да кажете, че ме отхвърляте?

— Това значи да се изразиш вежливо — измърмори отец Чисхолм.

Търговецът се промени като по магия. Очите му се уголемиха, светнаха, меланхолията му падна като дреха. Нужно му беше да се бори със себе си и макар че се виждаше, че му се иска да подскочи във въздуха, той успя да се сдържи. Поклони се чинно три пъти. Успя да овладее и гласа си.

— Съжалявам, че не съм приемлив. Разбира се, аз съм крайно недостоен. Въпреки това, може би по някакъв начин ще мога малко… — Той млъкна, пак се поклони три пъти и излезе заднешком.

Същата вечер, когато отец Чисхолм седеше край огнището и гледаше толкова строго, че Йосиф започна да го поглежда плахо, докато готвеше вкусни речни миди с ориз, внезапно се чу пукот на бомбички. Хвърляха ги по пътя шестима от слугите на господин Чия, в изпълнение на обичайния церемониал. После се приближи братовчедът на господин Пао, поклони се и подаде на отец Чисхолм един пергамент, завит в черна хартия.

— Господин Чия ви моли да му направите честта да приемете този най-достоен подарък — нотариалния акт на имението „Светлозеления нефрит“ с всичката земя и правата върху водата и кариерата за червена глина. Имението е ваше, без никакво ограничение, завинаги. Господин Чия ви моли, освен това, да приемете и помощта на двадесет души от неговите работници, докато бъдат привършени напълно всички сгради, които вие бихте желали да построите.

Франсис се смая толкова много, че не можа да продума нито една дума. Загледа се напрегнато, странно онемял, когато братовчедът на господин Пао и на господин Чия си тръгна. После хвърли трескав поглед върху нотариалния акт и се развика весело:

— Йосифе! Йосифе!

Йосиф дотича веднага от страх да не ги е сполетяло някакво ново нещастие. Изражението на лицето на господаря му го успокои. Двамата отидоха на хълма „Светлозеления нефрит“, застанаха под лунната светлина между кедровите дървета и изпяха високо „Слава тебе, Господи!“.

Франсис остана гологлав. Пред очите му се мярна видението на мисията, която той щеше да създаде на това разкошно място. Той се беше молил с вяра и Бог беше отговорил на молитвите му.

Йосиф беше огладнял от чистия въздух, но зачака, без да се оплаква, защото видя свое собствено видение във възторженото лице на свещеника, а в душата си се зарадва, че беше съобразил да свали от огъня гърнето с ориза.