Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (11)

Глава I

В началото на 1902 година една джонка с извити нагоре бордове напредваше бавно по безкрайните жълти води на реката Тахванг, в областта Чеккоу, на не по-малко от хиляда мили навътре от пристанището Тиенцин. На носа си джонката носеше една доста необикновена фигура — свещеник със среден ръст, плюшени чехли на краката си и избеляла вече шапка.

Възседнал дебелия бушприт и закрепил молитвеника върху едното си коляно, Франсис прекъсна за миг словесната си борба с китайския език, всяка сричка от който изглеждаше на изтощения му ларинкс като цяла гама различни начини на произнасяне, и плъзна полека погледа си по кафяво-жълтия пейзаж. Изморен след десетата нощ, прекарана в еднометровата дупка под горната палуба, отредена му за каюта, той бе излязъл на палубата с надежда да подиша малко чист въздух и си бе пробил път през навалицата на своите спътници: земеделски работници, кошничарски и кожарски работници от Сенсианг, бандити и рибари, войници и търговци на път за Пайтан, наклякали лакът до лакът. Едни от тях пушеха, други приказваха и пазеха тенджерите, в които готвеха, между кафезите с патици, сандъците с прасета и мрежата, в която се блъскаше една-единствена, но немирна коза.

Макар че Франсис се беше заклел да не бъде придирчив, все пак шумовете, гледката и миризмите на тази последна, но безкрайна част от пътуването му го бяха поставили на тежко изпитание. Той благодари на Бога и на Свети Андрей, че тази вечер най-после ще стигне в Пайтан, ако не се случи някое ново забавяне.

Даже и сега той още не можеше да повярва, че представлява част от този нов, фантастичен свят, толкова далечен и чужд, толкова невероятно различен от всичко известно нему досега, или за което се надяваше да му стане известно. Струваше му се, че животът му внезапно се беше пречупил гротескно и беше изгубил естествената си форма. Той сподави въздишката си. Другите живееха според известен определен нормален образец. Той беше чудак, крастава овца, опако човече.

С мъка се сбогува с близките си. По божията милост Нед почина преди три месеца, щастлив завършек на жалкия епилог на живота му. Но Поли… той се надяваше и се молеше на Бога да я види и в бъдеще. За него представляваше известна утеха, че в тайнкасълската община бяха приели Джуди за стенографка и машинописка — служба, която й осигуряваше живота и й даваше добри изгледи за повишение.

Като искаше да почерпи нови духовни сили, той изтегли от вътрешния си джоб последното писмо, за назначението му. То беше от отец Анселм Мили, сега освободен от енорийските си задължения при църквата „Свети Доминик“, за да се заеме изключително със задачата да ръководи Дружеството на чуждестранните мисии.

Изпратено до него в Ливърпул, където през последните дванадесет месеца той беше изучавал усилено китайски, писмото гласеше:

Драги ми Франсис,

Радвам се много, че на мен се падна да ти съобщя радостната новина! Току-що получихме известие, че Конгрегацията на пропагандата е утвърдила за нас Пайтан, от енорията на Чеккоу, която, както знаеш много добре, ни беше подарена от Американското дружество на чуждестранните мисии през декември. На снощното ни събрание в Дружеството на чуждестранните мисии в Тайнкасъл беше взето решение, че няма какво да забавя заминаването ти. Най-после, най-после мога да те изпратя на славната ти мисия в Далечния изток.

Доколкото можах да установя, Пайтан е разкошно място, на няколко мили от брега на една приятна река, богат град, известен главно с производството си на кошничарски изделия, на плодове. Но най-важното, най-щастливото обстоятелство в цялата работа е, че самата мисия се намира в твърде цветущо състояние, макар да е малко отдалечена, а през изтеклата година, за нещастие, стояла без свещеник. Съжалявам, че нямаме никаква фотография, но мога да те уверя, че сградите са съвсем задоволителни и включват: църква, свещенически дом и парк. (Колко възбуждащо звучи думата „парк“! Помниш ли как като момчета играехме на индианци? Прости ми за моя ентусиазъм.)

Но най-хубавото от всичко се крие в нашите доказани статистики. Тук приложен ще намериш годишния доклад на последния титуляр, отец Лолър, който се върна в Сан Франциско преди една година. Аз нямам намерение да правя анализ на този доклад, защото ти, без съмнение, ще го прегледаш — не, ще го научиш наизуст само за няколко часа. Все пак, мога да подчертая цифрите: макар да е била основана само преди три години, Пайтанската мисия може да се похвали с четиристотин причастници и над хиляда покръстени, само една трета от които са били покръстени „пред прага на смъртта“. Това не е ли твърде задоволително, Франсис? То е един пример по какъв начин скъпата стара Божия милост разпалва даже и езическите сърца сред камбанния звън на езическите храмове.

Драги ми приятелю, радвам се, че тази награда се падна на теб. Не се съмнявам, че със своя труд в това поле ти ще увеличиш плода на лозето. Очаквам с нетърпение първия ти доклад. Чувствам, че намери най-после своето призвание и че малките чудатости на езика и темперамента ти няма вече да бъдат неразделна част от всекидневния ти живот. В смирението е силата на Божиите светии, Франсис. Аз се моля за теб всяка вечер.

Ще ти пиша по-късно. Дотогава недей пропуска да си набавиш всичко необходимо. Вземи си хубави, яки, трайни раса. Късите гащета са най-хубави и те съветвам да си купиш един пояс. Иди при „Хансън и Син“. Те са солидни хора и братовчеди на органиста в катедралата.

Възможно е да ти дойда на гости по-скоро, отколкото ти очакваш. Новата ми длъжност може да ме накара да стана околосветски пътешественик. Нали ще бъде чудесно да се срещнем в сенчестия парк на Пайтан?

Още веднъж ти честитя и като ти пожелавам всичко най-хубаво,

оставам твой предан брат во Исуса Христа

Анселм Мили

Секретар на Дружеството на чуждестранните мисии

Тайнкасълска епархия

Към залез-слънце засиленото раздвижване в джонката подсказа, че наближаваха целта. Когато корабът направи един завой и навлезе в калните води на широкото заливче, където го наобиколи цяло гъмжило от лодки, Франсис се загледа напрегнато в ниските къщи на града. Той му изглеждаше като грамаден нисък кошер, оживен от далечни шумове и жълта светлина. Пред него се простираха плитки води, обраснали с тръстика, с безброй салове и лодки, а в далечината се очертаваха планини, червеникави и сякаш прозрачни.

Той се беше надявал, че мисията ще му изпрати лодка, но единствената частна лодка беше за господин Чия, търговец и заможен жител на Пайтан. Сега той излезе за пръв път от каютата си в джонката, мълчалив, облечен в сатенени дрехи.

Тази особа беше на около тридесет и пет години, но с маниерите си имаше вид на по-възрастен. Кожата му беше гъвкава и златиста, а косата толкова черна, че изглеждаше като мокра. Той се спря със спокойно равнодушие, докато прислужникът му се суетеше около него. Макар че клепките му не трепнаха нито веднъж към свещеника, Франсис остана със странното убеждение, че този човек го оглеждаше много внимателно.

Тъй като домакинът на кораба беше зает, мина известно време, докато новият мисионер успее да намери лодка за себе си и за лакирания си сандък за дрехи. Когато слезе в лодката, той стисна под мишница големия си сребърен чадър, чудесна стока, облечен с чисхолмски плат, който на тръгване епископ Макнаб му натика в ръцете като прощален подарък.

Вълнението му се усили, когато наближиха брега и той видя голяма тълпа хора, натрупани по стъпалата на кея. Да не са дошли енориашите да го посрещнат? Каква великолепна идея за края на дългото му трудно пътуване! От щастие сърцето му затуптя почти болезнено. Но уви, когато слезе на брега, свещеникът видя, че има грешка. Никой не го приветства с „добре дошъл“. Стана нужда да си пробие път през навалицата от хора, дошли да зяпат, но не особено любопитни към него.

Но в края на стъпалата Франсис изведнъж спря. Пред него бяха застанали един китаец и една китайка, усмихнати щастливо, облечени в спретнати сини дрехи, а в ръцете си с една шарена икона на Светото семейство, като някакви символични акредитивни писма. Когато свещеникът спря, двете дребни фигури се приближиха до него, усмивката им се разшири от радост, че го виждат, поклониха се и усърдно се прекръстиха.

Започна запознаването — не така трудно, както си го беше представял. Той запита с чувство:

— Кои сте вие?

— Ние сме Осанна и Филомена Ванг — вашите любими катехисти, отче.

— От мисията?

— Да, да, отец Лолър основа отлична мисия, отче.

— Ще ме заведете ли там?

— Непременно, хайде да отидем. Но може би ще ни направите честта, отче, най-напред да дойдете в нашето скромно жилище.

— Благодаря ви. Но бързам да отида в мисията.

— Разбира се. Тръгваме. Ние имаме носачи и една седалка за вас, отче.

— Много сте любезни, но аз предпочитам да вървя пеша.

Все така усмихнат, макар и не толкова широко, Осанна се обърна, поведе някакъв бърз непонятен разговор, който приличаше на спор и освободи паланкина и върволицата носачи, застанали зад него. Останаха само двама от тях: единият нарами сандъка, другият — чадъра и групата потегли пеша.

Макар че улиците бяха разкривени и мръсни, на Франсис му беше приятно да протегне и раздвижи краката си, схванати от неподвижността в джонката. Кръвта му се раздвижи. Сред тези непознати хора той можеше да чувства пулса на човешкия род. Тук имаше сърца да се печелят, души да се спасяват!

По едно време един от съпрузите Ванг се спря, за да му каже нещо.

— Има едно много хубаво жилище на Улицата на мрежарите… само пет таела на месец… където може би ще желаете да пренощувате, отче.

Франсис погледна учуден, но и развеселен.

— Не, не, Осанна. Напред към мисията!

Последва пауза. Осанна се изкашля и се усмихна вежливо.

— Тук е мисията, отче.

Отначало той не разбра добре.

Пред тях по брега на реката се простираха четири декара изоставена земя, изгорена от слънцето, измита от дъждовете, заобиколена с отъпкан насип от пръст. В единия край се виждаха останките на кирпичена църквица, с отнесен от ветровете покрив, срутена стена, а другите на път да се срутят. До нея се намираха купчина камъни, които може би едно време са били къща. Там бяха поникнали високи, сочни бурени. Една-единствена паянтова постройка оставаше да стърчи сред развалините, изкривена, но със запазен сламен покрив — оборът.

Цели три минути Франсис стоя на мястото си като закован от смайване, после се обърна бавно към съпрузите Ванг, които стояха един до друг и го наблюдаваха, спретнати, неразгадаеми като някакви сиамски близнаци.

— Как е станало това?

— Мисията беше хубава, отче. Глътна много пари… и ние направихме много заеми за построяването й. Но уви, добрият отец Лолър я построи много близо до реката. Пък дяволът изпрати много проклети дъждове.

— Тогава къде са хората от енорията?

— Те са лоши хора и без вяра във Всевишния. — Двамата заговориха по-бързо и си помагаха, като махаха с ръце. — Вие трябва да разберете, отче, колко много зависи от катехистите. Уви! Откакто добрият отец Лолър си отиде, не сме получавали законната си заплата от петнадесет таела на месец. Нямахме възможност да поддържаме както трябва просвещаването на тези лоши хора.

Сломен и разочарован, отец Чисхолм отмести погледа си. Тази беше неговата мисия, тези двамата — единствените енориаши. Споменът за писмото в джоба разля по тялото му внезапен страстен порив. Той стисна ръце, застана неподвижен и се унесе в мисли.

Съпрузите Ванг продължаваха да говорят неспирно, опитваха се да го убедят да се върне в града. Той направи усилие и се отърси от досадността им, от лигавото им присъствие. За него беше поне известно облекчение да остане сам.

Франсис се раздвижи решително и пренесе сандъка си в обора. Едно време обор е бил достатъчен за Исус Христос. Като се огледа, той видя, че малко слама още покриваше глинения под. Макар че нямаше нито вода, нито храна, поне имаше легло. Разопакова одеялата си и се залови да направи помещението колкото се може по-обитаемо. Внезапно прозвуча някакъв гонг. Франсис изтича навън от обора. Зад отъпканата глинена ограда, пред най-близкия от храмовете, с които беше осеян хълмът, един стар бонза беше застанал с дебели чорапи и подплатено жълто наметало и биеше отмерено металната си плоча, която отправяше звуци из притихналия здрач. Двамата свещеници — на Буда и на Христа — се огледаха един друг мълчаливо. После старецът се обърна с безстрастно лице, изкачи се по стъпалата и изчезна.

Нощта падна бързо като удар. Франсис коленичи в мрака на опустошения двор и вдигна очи към изгряващите съзвездия. Замоли се с пламенно, огромно напрежение. „Боже мили, ти искаш от мен да започна от нищо. Това е отговорът на моята суетност, на упоритата ми човешка надменност. Така е по-добре! Аз ще работя, ще се боря за теб. Никога няма да отстъпя… никога… никога!“

Като се върна в обора и се опита да си почине, докато въздухът се прорязваше от пискливото бръмчене на комари и от шума на хвърчащи бръмбари, той направи усилие да се усмихне. Не се чувстваше като герой, а като страшно голям глупак. Света Тереза беше сравнила живота с пренощуване в хотел. Този, в който го бяха пратили, не беше като хотел „Риц“!

Утрото дойде най-сетне. Той стана. Извади потира от кедровата му кутия, направи олтар от сандъка си и отслужи литургия, коленичил върху пода на обора. Почувства се освежен, щастлив и силен. Пристигането на Осанна Ванг не можа да развали настроението му.

— Отче, трябваше да оставиш на мен да отслужа литургията. Тя винаги се включваше в нашата заплата. А сега, да намеря ли една стая на Улицата на мрежарите?

Франсис се замисли. Макар че беше решил упорито да живее тук докато положението се изясни, вярно беше, че трябваше да си намери по-подходящо място за богослужение. Той каза:

— Да отидем сега.

Улиците бяха вече изпълнени с хора. Кучета тичаха между краката им, свине ровеха за храна из боклука. Няколко деца тръгнаха подир тях, започнаха да им подвикват, да ги осмиват. Просяци се вайкаха с настойчиво протегнати ръце. Един старец, който подреждаше стоката си в Улицата на фенерджиите, когато минаваха край него се изплю намръщено пред краката на чуждия дявол. Пред гражданския съд един амбулантен бръснар тракаше с дългите си ножици. Имаше много бедни и недъгави хора. Някои от тях, ослепени от едра шарка, си пробиваха път, като тракаха с дълга бамбукова пръчка и надуваха чудновата писклива свирка.

Ванг го заведе в една стая на втория етаж, отделена от останалото помещение с хартия и бамбукови пръчки, но достатъчна за всички негови богослужения. Франсис отдели от малкото си налични пари, предплати наема за един месец на бакалина на име Хунг и се залови да постави разпятието и да постеле покривката на олтара. Ядоса го липсата на одежди и принадлежности за олтара. Подведен да очаква, че „цъфтящата“ мисия е напълно обзаведена, той беше донесъл малко. Но поне знамето му беше забито.

Ванг слезе в бакалницата преди него. Франсис се обърна да го последва и забеляза, че Хунг отдели два от сребърните таели, които бе получил за наема, и ги подаде на Ванг с поклон. Макар че още отначало беше отгатнал истинската същност на завещаните му от отец Лолър катехисти, Франсис почувства как кръвта изведнъж нахлу в главата му. На улицата той се обърна тихо към Ванг.

— Съжалявам, Осанна, но не мога да ти плащам твоята заплата от петнадесет таела на месец.

— Отец Лолър можеше да плаща. Защо не можеш ти да плащаш, отче?

— Аз съм беден, Осанна. Също така беден, както е бил и моят Спасител.

— Колко ще ми плащаш, отче?

— Нищо, Осанна! Както и на мен не плащат нищо. Всевишният ще ни възнагради.

Усмивката на Ванг не трепна.

— Може би Осанна и Филомена трябва да отидат там, където ги ценят. В Сенсианг методистите плащат шестнадесет таела за високо почитани катехисти. Но, без съмнение, добрият отец ще промени решението си. В Пайтан има много лошо настроение. Хората смятат, че фен шуй на града — законите на вятъра и на реда — са били разрушени от натрапническото идване на мисионера.

Китаецът почака да чуе отговора на свещеника, но Франсис не отвори уста. Настъпи напрегнато мълчание. Тогава Ванг се поклони вежливо и се отдалечи.

Студени тръпки полазиха Франсис, когато видя китаеца да изчезва. Добре ли постъпи като отстрани приятелски настроените съпрузи Ванг? Отговорът беше, че съпрузите Ванг не му бяха приятели, а подмазвачи и нагаждачи, които вярваха в християнската вяра заради християнските пари. И все пак… единствената му връзка с тукашните хора беше прекъсната. Изведнъж се почувства съвсем сам и се изплаши.

С течение на времето тази страшна самотност се засили, съпровождана от безсилие, което го парализираше. Предшественикът му Лолър беше градил върху пясък. Некадърен, доверчив и снабден с големи парични средства, той беше станал несъзнателна жертва на стотици хитри изнудвания. Беше тичал насам-натам, раздавал пари и записвал имена, кръщавал безразборно, натрупал цяла върволица „християни за ориз“, попълвал дълги доклади — буен, надменен, тържествуващ. Той даже не беше одраскал повърхността. От труда му не беше останало нищо, освен може би — сред официалните кръгове на града — известно вкоренено презрение към такава жалка чуждестранна лудост.

Освен една малка сума, определена за личната му издръжка, и една банкнота от пет лири, която Поли му пъхна в ръката на заминаване, Франсис нямаше никакви други пари. Пък и го бяха предупредили, че ще бъде напразно да иска каквито и да е помощи от новото дружество в Тайнкасъл. Отвратен от примера на отец Лолър, той се радваше на беднотията си. Даде си пламенна, решителна клетва да не взема под наем богомолци. Каквото трябваше да се направи, щеше да бъде направено с Божията помощ и неговите собствени две ръце.

И все пак, дотук не беше направил нищо. Той закачи едно съобщение пред входа на импровизираната си църквица. Никаква разлика: никой не се яви да слуша литургията му. Съпрузите Ванг бяха разгласили нашироко, че той е беден и няма нищо друго за раздаване, освен горчиви думи.

Франсис се опита да устрои събрание на открито, пред гражданския съд. Осмяха го, после му обърнаха гръб. Почувства се унижен от неуспеха си. Ако някой китаец перач отидеше да проповядва конфуцианството на развален английски език из улиците на Ливърпул, би постигнал по-голям успех. Той поведе яростна борба срещу коварния демон в душата си, който му шепнеше за неговата некадърност.

Франсис се молеше, молеше се отчаяно. Твърдо вярваше в силата на молитвата. „О, Господи, ти ми помота в миналото. Помогна ми и сега, за бога, моля ти се!“

Имаше часове, когато го обземаше бясна ярост. Защо го бяха пратили тук, с благовидни уверения, в тази чуждестранна дупка? Задачата не беше по силите на който и да е човек, извън силите на самия Бог! Откъснат от всякакви съобщения, заровен в дълбоката провинция, отдалечен на четиристотин мили от най-близкия мисионер, отец Тибодо в Сенсианг, на това място просто не можеше да се издържи.

Раздухвана от съпрузите Ванг, всеобщата ненавист срещу него се засили. Той беше свикнал децата да го осмиват. Сега, като минаваше през града, след него се влачеха тълпи млади носачи и му подхвърляха оскърбления. А когато Франсис се спираше, някой от тълпата се приближаваше до него и… задоволяваше естествените си нужди. Една вечер, когато се връщаше в своя обор, в тъмнината полетя камък и го удари по челото.

В отговор на този удар всичкият борчески дух на Франсис се надигна яростно в душата му. Докато той превързваше пукнатата си глава, неговата собствена рана му внуши една фантастична идея, накара го да се съсредоточи, да се замисли напрегнато. Да… той трябва… трябва… да се сближи с народа… и тези негови… колкото първобитни и да бъдат… тези негови нови старания може да му помогнат да постигне целта си.

На следващата сутрин Франсис нае срещу допълнителни два таела на месец долната вътрешна стая на бакалницата на Хунг и отвори там безплатна амбулатория. Той не беше опитен за такава работа — Бог го знаеше. Но имаше удостоверение от Сент Джон, а дългото му познанство с д-р Тълок му беше дало добри основни познания по хигиена.

Отначало никой не се решаваше да отиде при него, а той се потеше от отчаяние. Но постепенно започнаха да идват един по един, привличани от любопитство. В града постоянно имаше болести, а лечебните способи на туземните лекари бяха варварски. Той постигна известен успех. Не искаше нищо, нито пари, нито набожност. Постепенно клиентелата му нарасна. Той писа бързо на д-р Тълок, приложи петте лири от Поли и поиска настойчиво да му изпрати допълнителен запас от книги, превръзки и по-обикновени лекарства. Докато църквицата му оставаше празна, амбулаторията му често се напълваше с хора.

Нощем мислеше напрегнато сред развалините. Никога нямаше да може да възстанови мисията на този изровен от водите бряг. Той се заглеждаше оттатък реката към приятния хълм на „Светлозеления нефрит“, където над построените тук-там храмове се издигаше разкошен склон, заслонен от една кедрова горичка. Какво привлекателно място за един паметник на Бога!

Собственик на тази земя беше един граждански съдия на име Пао, член на оная класа от търговци и магистрати, свързани помежду си чрез женитби, която държеше в свои ръце управлението на града. Той рядко се появяваше, но почти всеки ден след обяд идваше неговият братовчед, висок, около четиридесетгодишен мандарин с представителна външност. Той именно управляваше имението на господин Пао, наглеждаше работниците от кариерите в кедровата гора и им плащаше.

Съсипан от няколкото седмици, прекарани в самота, отчаян и преследван, Франсис несъмнено беше загубил малко от душевното си равновесие. Нямаше нищо, не беше нищо. И все пак, един ден, подтикван от внезапен порив, той спря високия мандарин, когато прекосяваше пътя към паланкина си. Франсис не разбираше неприличното на това непосредствено заговаряне. Всъщност не знаеше какво върши: не се хранеше достатъчно, имаше лека треска и затова беше малко лекомислен.

— Често съм се удивлявал на това имение, което вие така мъдро управлявате.

Напълно изненадан, братовчедът на господин Пао огледа студено дребния чужденец със светнали очи и замърсена превръзка на челото. Китаецът понесе с ледена вежливост многократните грешки на свещеника в граматиката, набързо подцени себе си, семейството си, жалкия си имот, подхвърли кратки бележки върху времето, върху реколтата, спомена какви трудности срещнал градът миналата година, докато се откупи от бандитите на Ван Чу. После многозначително отвори вратата на паланкина си. Когато Франсис се опита със зашеметена глава да върне разговора към въпроса за „Светлозеления нефрит“, китаецът се усмихна студено.

— Имението на „Светлозеления нефрит“ е безценен бисер, на големина повече от шестдесет му… сянка, вода, паша… в допълнение на това и богата кариера на глина за керемиди, грънци и тухли. Господин Пао не желае да го продава. Вече отказа за имението… петнадесет хиляди сребърни долара.

При тази цена, десет пъти по-голяма от неговите най-страшни изчисления, коленете на Франсис се разтрепериха. Треската му изчезна, но му се зави свят и почувства внезапна слабост. Засрами се от глупавото положение, до което го бяха довели мечтите му. С боляща го до пръсване глава благодари на братовчеда на господин Пао, смотолеви някакво объркано извинение.

Като забеляза тъгата и разочарованието на свещеника, тънкият културен китаец даде воля на сянката от презрение и тя се промъкна през предпазливата му потайност.

— За какво идва тук шанг-фу? Няма ли лоши хора за възраждане в неговата собствена страна? Защото ние не сме лоши хора. Ние си имаме своя собствена религия. Нашите богове са по-стари от неговите. Другият шанг-фу покръсти много християни, като изливаше вода от едно малко стъкълце върху умиращи и пееше: „Я… я!“. И като раздаваше храна и дрехи на много повече хора, готови да пеят каквито и да е песни, само и само да покрият кожата си и да напълнят корема си. Иска ли шанг-фу да прави същото като него?

Франсис се загледа мълчаливо в китаеца. Тясното му лице беше бледо и изтощено, под очите му имаше дълбоки сенки. Той каза тихо:

— Мислите ли, че това е моето желание?

Настъпи странно мълчание. Изведнъж братовчедът на господин Пао наведе очи.

— Простете ми — каза той с глух глас. — Аз не разбирах. Вие сте добър човек. — Смътна дружелюбност оживи разкаянието му. — Съжалявам, че имението на братовчед ми не е за продан. Ще мога ли да ви помогна по някакъв друг начин?

Братовчедът на господин Пао зачака с нова вежливост, сякаш бързаше да поправи грешката си.

Франсис се замисли за миг, после запита с чувство:

— Кажете ми, щом говорим откровено… няма ли тук истински християни?

— Може и да има. Но аз не бих ги търсил в Пайтан. — Той замълча. — Все пак, чувал съм за едно село в планината Кванг — и направи неопределено движение с ръка към далечните планински върхове. — Едно село, християнско от дълги години насам… но то е далеч, на много, много ли оттук.

Светъл лъч блесна сред черния мрак в ума на Франсис.

— Това нещо ме интересува твърде много. Можете ли да ми дадете по-пълни сведения?

Китаецът поклати глава със съжаление.

— Малко селце е, горе в планината… почти неизвестно. Моят братовчед научил за него, когато търгувал с овчи кожи.

Горещото желание придаде на Франсис сили.

— Можете ли да го попитате? Можете ли да ми издействате сведения… може би някоя карта?

Братовчедът на господин Пао се замисли, после кимна важно с глава.

— Сигурно ще може. Ще запитам господин Пао. Освен това, ще имам грижата да го уведомя, че вие разговаряхте с мен по най-почтен начин.

Той се поклони и се отдалечи.

Погълнат изцяло от тази съвсем неочаквана надежда, Франсис се завърна в развалините на мисията си, където се беше настанил първобитно, с няколко одеяла, един мях за вадене на вода и някои съдове, купени от града. Докато си сготви едно просто ядене от ориз, ръцете му трепереха като от страх. Християнско село! Той трябваше да го намери — на всяка цена! Това беше първото знамение на божествен съвет, божествено вдъхновение, след всички тези изморителни, безплодни месеци.

Докато седеше в полумрака и мислеше напрегнато, смути го дрезгаво грачене на гарвани, които се биеха и разкъсваха някаква мърша край водата на реката. Той отиде и ги пропъди. И там, докато големите грозни птици пляскаха с криле и крякаха срещу него, той видя, че плячката им беше трупче на новородено детенце от женски пол.

Франсис изтръпна от ужас, извади от реката разкъсаното детско трупче и видя, че новороденото е било удушено и захвърлено. Той зави малкото нещо в платното и го зарови в единия ъгъл на двора. Когато се замоли, си помисли: „Да, въпреки всички мои съмнения, има нужда от мен в тази чужда земя, в края на краищата“.