Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (10)

Глава III

Бяха минали три месеца, когато епископът го повика. Франсис очакваше това повикване от известно време, но когато моментът дойде, се уплаши. Когато тръгна нагоре по хълма към двореца на епископа, заваля проливен дъжд. Тичаше дотам и само така можа да се запази от пълно измокряне. Запъхтян, мокър и изкалян, той разбираше, че външният му вид беше доста лишен от достойнство. Несъзнателно вълнението му се усили, когато седна, леко разтреперан от студ, в разкошната приемна и се загледа в калните си обувки. Съвсем не на място бяха те върху червения персийски килим.

Най-после се появи секретарят на епископа, поведе го нагоре по ниските мраморни стъпала и мълчаливо посочи към една махагонова врата. Франсис почука и влезе. Негово Високопреосвещенство седеше на писалищната си маса, но не пишеше, а си почиваше, с лице, облегнато върху дланта, и лакът върху облегалката на коженото кресло. Чезнещата дневна светлина проникваше косо между кадифените завеси на високия прозорец и подчертаваше виолетовия цвят на баретката му, но лицето му оставаше в сянка.

Франсис се спря колебливо, смутен от безстрастната фигура на епископа, и се запита дали това наистина е старият му приятел от Холиуел и Сан Моралес. Никакъв звук не се чуваше, освен слабото тиктакане на мраморния часовник върху полицата на камината. После един строг глас се обади:

— Е, отче, да имаш да ми доложиш за някои чудеса тази вечер? И докато не съм забравил, как вървят танцовите салони сега?

Франсис усети как гърлото му се сви. Идваше му да се развика от облекчение. Негово Високопреосвещенство продължи да оглежда фигурата, закована върху големия килим.

— Да си призная, за моите старчески очи е голямо облекчение, като виждам свещеник, толкова явно изпаднал като теб. Обикновено при мен тук идват като някакви забогатели предприемачи. Какви отвратителни дрехи носиш… и какви ужасни обувки! — Той стана полека и пристъпи към Франсис. — Милото ми момче, много се радвам, че дойде. Но страшно много си отслабнал. — Той сложи ръката си върху рамото на младия свещеник. — И, Боже Господи, страшно много си се намокрил!

— Изненада ме дъждът, Ваше Високопреосвещенство.

— Какво! И нямаш чадър! Ела тук при огъня. Трябва да ти намерим нещо да се стоплиш. — Той остави Франсис, отиде до едно малко шкафче и извади една бутилка и две чашки за ликьор. — Аз още не съм се адаптирал както трябва към новото си положение. Трябваше да позвъня и да заповядам да донесат някое от онези разкошни вина, употребявани от всички епископи, както четем в книгите. Това нещо е просто Гленливет, но го бива за шотландци. — Той подаде на Франсис мъничката чашка със силното спиртно питие, гледа го, докато го изпи и тогава изпи своята. После седна от другата страна на огнището. — Като говоря за положение, не ме гледай така изплашен. Сега съм наконтен — признавам го. Но под разкошните дрехи е пак същата онази проста анатомия, която ти видя да гази през Стинчар!

Франсис се изчерви.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

Последва мълчание, после епископът каза тихо и направо:

— Трябва да си преживял много тежки времена, мисля, откакто напусна Сан Моралес.

Франсис отговори с глух глас:

— Провалих се твърде много.

— Така ли?

— Да. Аз предчувствах, че ще се стигне до това… дисциплинарно повикване. Знаех, че архиерейският наместник Фицджералд не е доволен от мен напоследък.

— Само Всевишният беше доволен от теб, а?

— Не, не. Наистина ме е срам, не съм доволен от себе си. Причината е в непоправимата ми природа. — Мълчание.

— Върхът на прегрешенията ти е бил, както изглежда, че не си отишъл на един банкет в чест на общинския съветник Шанд… който току-що направи щедро дарение от петстотин лири за новия фонд на епископския олтар. Може ли да не одобряваш добрия общински съветник, който — както чувам — бил по-малко набожен в отношенията си със своите наематели от кооперациите си на Шанд стрийт?

— Хм… — Франсис замлъкна смутен. — Не знам. Не направих добре, като не отидох. Архиерейският наместник не ни обърна особено внимание, че трябва да отидем… Той отдаваше голямо значение на това. Но нещо друго се появи…

— Е? — Епископът зачака.

— Повикаха ме да отида при един човек същия ден след обяд. — Франсис заговори с голямо нежелание. — Може би си спомняте… Едуард Банън… макар че сега е станал неузнаваем от боледуването, парализиран, побъркан, карикатура на човека, сътворен по образ и подобие на Бога. Когато стана време да си тръгна, той ме хвана за ръката и ме замоли да не го оставям. Не можех да си наложа… да потисна страшното, почти болезнено съжаление към този… умиращ урод. Той заспа като мърмореше: „Джон Отеца, Джон Сина, Джон Свети дух“, слюнки течаха по сивата му небръсната брада, стискаше ръката ми… останах при него чак до сутринта.

По-продължително мълчание.

— Нищо чудно. Архиерейският наместник се е ядосал, че си предпочел грешника пред светеца.

Главата на Франсис клюмна.

— И аз се ядосвам на себе си. Мъча се да правя по-доброто. Чудно ми е… когато бях малко момче, бях убеден, че всички свещеници са безпогрешно добри…

— Пък сега откриваш, че сме страшно натъпкани с всички човешки слабости. Да, не е богоугодно, че твоята „бунтарска природа“ ме изпълва с радост, но аз я намирам за чудесна противоотрова срещу монотонната набожност, на която съм подложен. Ти си като бездомната котка, Франсис, която минава покрай прозореца, когато всички се прозяват и зяпат настрани по време на скучната проповед. Тази метафора не е лоша. Защото ти наистина си в църквата, макар и да не си като онези, които за всичко се придържат в добре известните правила. Аз не се лаская като казвам, че съм навярно единственият духовник в тази епархия, който истински те разбира. Цяло щастие е, че аз съм сега твоят епископ.

— Знам го, Ваше Високопреосвещенство.

— За мен ти не си пропаднал, а си постигнал блестящ успех — каза Негово Високопреосвещенство замислен. — Имаш нужда от ободряване… така че ще рискувам главата ти да се позапали малко. Ти си любознателен и имаш нежна душа. Имаш усет за разликата между мисъл и съмнение. Не си от нашите религиозни търговци, които искат всичко да им бъде подредено в спретнати малки кесийки и удобно поднасяно. А най-хубавото нещо в теб, милото ми момче, е, че ти нямаш от онази високомерна, свадлива самоувереност, която произхожда по-скоро от догмата, отколкото от вярата.

Последва мълчание. Франсис почувства, че сърцето му се топи от умиление към този старец. Той не вдигна наведените си очи.

Тихият глас продължи.

— Разбира се, ако не направим нещо, ти ще пострадаш. Ако продължаваме със сопи, ще има много разкървавени глави включително и твоята! О, да, знам — не те е страх. Но аз се страхувам. Ти си толкова ценен, че не можем да те хвърлим на лъвовете. Затова именно искам да ти предложа нещо.

Франсис вдигна бързо глава и срещна умните, изпълнени с обич очи на Негово Високопреосвещенство.

Епископът се усмихна.

— Ти не си въобразяваш, че аз ще се държа с теб като с близък приятел, ако не смятам да искам от теб да направиш нещо за мен, нали!

— Каквото искате… — Франсис заекна и не довърши.

Настъпи продължително мълчание. Лицето на епископа беше сковано, като изваяно.

— Смятам да искам от теб нещо голямо… да ти предложа една голяма промяна… ако е прекалено много… трябва да ми кажеш. Но аз мисля, че тъкмо този живот е за теб. — Пак мълчание. — На нашето Дружество на чуждестранните мисии му обещаха най-после една енория в Китай. Когато всички формалности бъдат изпълнени и ти се приготвиш, ще отидеш ли там като наш пръв безпринципен авантюрист?

Франсис онемя, вкамени се от изненада. Сякаш стените щяха да се срутят върху него. Искането на епископа беше толкова неочаквано, толкова чудовищно, че дъхът на младия свещеник спря. Да напусне своя дом и приятелите си, да се впусне в една грамадна, неизвестна празнота… Той не беше в състояние да мисли. Но бавно, по някакъв тайнствен начин, чудно оживление изпълни цялото му същество. Той отговори на пресекулки:

— Да… ще отида.

Ръсти Мак се наведе и хвана ръката на Франсис. Очите му бяха навлажнени и гледаха с такъв блясък, сякаш искаха да го пронижат.

— Аз си знаех, че ще отидеш, милото ми момче. И знам, че ще оправдаеш доверието ми. Но там няма да намериш сьомги, предупреждавам те.