Александра Маринина
Откраднатият сън (13)

Глава 12.

Четирийсет и шест годишният Евгений Морозов смяташе себе си за неудачник. Повечето негови връстници бяха станали вече подполковници, че и полковници, а той още си стоеше капитан, не беше получил дори майорска звезда. Занимаваше се предимно с издирване на безследно изчезнали хора, както и на укриващи се от следствие и съд заподозрени и обвиняеми. Възприемаше работата си като скучна и безрадостна, отдавна се бе сбогувал с надеждата да се издигне по служба и безлично и безинициативно си доизкарваше стажа за пенсия. През последните години започна да пие, по малко, но редовно.

Настя Каменская не му хареса веднага, още от първия ден на съвместната им работа. Първо, и най-важното, просто го вбесяваше мисълта, че трябва да работи рамо до рамо с тая хлапачка, която беше с над десет години по-млада от него, а вече имаше майорски чин. И то не просто да работи, а да й се подчинява! По-жесток удар по самолюбието му от този — здраве му кажи! Второ, той не разбираше и не признаваше методите на работата й. Някакви шантави идеи: архивни дела, книги на чужди езици, безкрайни разпити и повторни разпити, нотен ключ „сол“ и тем подобни глупости. Него, Морозов, навремето го бяха учили да работи по друг начин, не да седи с умна физиономия на дивана, а да разчита на краката си — да търси, да търси, да търси. Не току-така службата, на която бе посветил живота си, се казваше „издирвателна“. Именно издирвателна, а не нещо друго. А един от основните методи на неговата работа беше личното издирване. Нито знаеше нещо за аналитичните методи, нито искаше да знае.

Ядът, натрупан срещу мадамата от „Петровка“ 38, доведе капитан Морозов до плодотворната идея да разкрие убийството на Вика Ерьомина сам. Самостоятелно. Като самотен ловец. Напук на всички. В милиционерския участък, където работеше, неотдавна се отвори едно място, на което, ако го получеше, би могъл бързо да стане майор, а след още четири години — подполковник. Това беше добър шанс и би било глупаво да го изтърве. Трябваше му успех — ярък, шумен, та да натрие носовете на детективите от Градското управление. Тогава и началникът на участъка щеше да бъде доволен — и той не обичаше онзи елит. Но Морозов не възнамеряваше засега да посвещава началника в плановете си.

Когато постъпи заявлението за изчезването на Ерьомина, той, както обикновено, не си даде много зор. Млада, красива, пиеща, неомъжена — защо трябва да я издирват? Ще изтрезнее, ще се насити на поредното гадже и ще се прибере, къде ще ходи! Колко пъти в дългогодишната му практика бе ставало точно така. Но когато откриха Вика, удушена на „75-и километър“ по Савьоловската железопътна линия, Евгений видя делото с други очи. Още през първата седмица след откриването на трупа той най-добросъвестно огледа околността, разговаря с милиционерите, безброй пъти оглежда мотрисите, търсейки постоянни пътници, които може да са били впечатлени от ярката красавица. Морозов знаеше от опит, че хората, които не използват крайградските мотриси редовно, нямат навик да оглеждат съседите си по вагон. Докато постоянните пътници постоянно „шарят с очи“, търсейки земляци, познати, за да прекарат пътуването по-приятно в неангажиращи разговори.

Упоритата педантична работа му донесе известни резултати. Морозов успя да намери двама мъже, които бяха видели в мотрисата Ерьомина, придружена от две „борчета“. Двамата пътници обърнали внимание на момичето, защото то и спътниците му били заели купето, в което обикновено пътували те. Тези пътници били от Дмитров, къщите им били една до друга, работели в Москва в едно и също предприятие и в една и съща смяна и вече дълги години пътували до столицата и обратно с една и съща мотриса, кой знае защо — непременно във втория вагон, второто купе вдясно по посока на движението. Дългогодишните навици понякога са по-силни от всякаква логика. Стигнало се дотам, че те специално идвали на гарата по-рано, за да заемат местата си. Но този път ги изпреварили и това било толкова необичайно, че без да го искат, събитието останало в паметта им.

По пътя те крадешком разглеждали странната компания и полугласно обсъждали какво ли общо може да има между такова красиво, скъпо облечено момиче с надменна физиономия и някак нездрав, вглъбен в себе си поглед, с тези „борчета“, по чиито гладко избръснати лица нямало никакви признаци на интелект. „Борчетата“ неведнъж се опитали да я заговорят, но красавицата отговаряла едносрично или изобщо не отговаряла. От време на време момичето излизало с цигара на платформата и едното от момчетата задължително го придружавало. След час и половина, когато слизали в Дмитров, приятелите били стигнали до извода, че момичето пътува за някъде, а „борчетата“ са й лична охрана. Макар да си оставал неразбираем фактът, че пътувала с влак. Щом имала пари за охрана, би трябвало да има и за кола.

И тъй, беше установено, че Вика Ерьомина, придружена от трима млади мъже, е пътувала с електрическия влак Москва — Дубна в неделя, 24 октомври. Влакът потеглил от гара Москва — Савьоловская в 13:51, а на перона на „75-и километър“ пристигнал в 15:34. Трупът на Вика е бил намерен седмица по-късно, датата на настъпването на смъртта е била определена като 31 октомври или 1 ноември. Трябваше да установи къде е била тя цяла седмица.

Точно в този момент съобщиха на Морозов, че е включен в оперативна група с ръководител Каменская. Той далеч не беше новак в изграждането на удобни за него отношения с хората. Отношенията с Настя не се превърнаха в изключение. Евгений се постара да направи всичко, за да унищожи у нея всяко желание да общува с него, и успя напълно. Настя не го товареше прекалено с поръчения и той можеше спокойно да се разпорежда с времето си, за да работи по убийството на Ерьомина. Стриктно изпълняваше възложените му задачи, само че твърде своеобразно докладваше на Настя резултатите. Не, не че изопачаваше получената информация, пази боже. Той просто не казваше всичко, а понякога скриваше всичко, като „даваше“ на разположение на Настя само сведенията, които не му бяха необходими за разработването на собствената му версия. Тя например така и не научи, че Морозов бе намерил очевидци на пътуването на Вика с мотрисата, че бе установил точното време на това пътуване и дори бе съставил твърде подробни словесни портрети на спътниците й. Официално се смяташе, че проверката по маршрута не е дала резултати.

Докато Настя заедно с Андрей Чернишов разпитваше приятелите и познатите на Вика Ерьомина, докато се ориентираше в сложните взаимоотношения между нея, Борис Карташов и съпрузите Колобови, докато проучваше кой е бил Василий Колобов и защо, докато вършеше маса други необходими неща — през цялото това време капитан Морозов изучаваше селищата около „75-и километър“, показваше снимката на Вика, описваше външността на „борчетата“ и се опитваше да намери мястото, където би могла да е живяла Ерьомина през онази прословута седмица. И когато Настя успя да открие, че Вика по някакъв начин е попаднала на Савьоловската гара и това се е случило най-вероятно в неделя, на 24 октомври, от момента на пътуването беше минало толкова време, че беше безсмислено маршрутът да се разследва повторно. През това време Морозов вече беше намерил къщата, където според жители на едно от селищата момичето живяло заедно с младежите. Те видели момичето само веднъж — когато пристигнало. Местните жители не го видели повече. Затова пък Евгений се запозна с продавачката от селския магазин, която, доколкото можа, си припомни какво и в какви количества са купували временните наематели на „чичо Пашината“ къща. От всичко това излизаше, че те са били най-малко трима, сред които една жена.

Морозов намери и чичо Паша, Павел Иванович Костюков, който бе дал къщата под наем за един месец. Самият той живееше в съседното село Яхрома, при дъщеря си, гледаше си внуците, а къщата давал с удоволствие под наем по всяко време на годината и за колкото време му я поискат. От разговора със собственика излизаше, че нито едно от „борчетата“, пътували с Вика във влака и живели после с нея в Озерки, не е било човекът, който е наел къщата. Онзи човек, разказа Павел Иванович, бил солиден мъж, на петдесетина години (може би малко по-млад, но определено „над четирийсет“), и будел доверие. Платил наема предварително и не се пазарил, макар че хитрият дядо поискал прекалено висок, та после, като се попазарят и той направи солидна отстъпка, наемателят да има чувството, че е наел къщата на сметка.

Морозов не знаеше как да се добере до загадъчния наемател. Костюков не настоявал да види документите на наемателите си, когато те плащали наема предварително. Разбира се, това беше нарушение, но в местната милиция добре познавали Павел Иванович и не се формализирали за нерегистрираните му наематели, още повече че лете старецът строго спазвал закона. Виж, есенно време никак не му се ходело по калните пътища от Яхрома до „75-и километър“, за да регистрира наемателите според правилата. В замяна на това Костюков редовно записвал всичко в дебела тетрадка и именно от нея Морозов научи, че договорът за даване на къщата в Озерки под наем за 1 месец — от 24 октомври, неделя, до 23 ноември, вторник — е бил сключен вечерта в събота, 23 октомври.

По-нататък Евгений реши да се облегне на късмета и се втурна презглава да изследва шосето, свързващо Москва с Яхрома. Надяваше се човекът, наел къщата на Костюков, да е дошъл с кола. В този случай щеше да има надежда, макар и слаба. Ако пък бе дошъл в Яхрома с мотрисата — край. През цялата седмица, докато Каменская беше в чужбина, той, проклинайки мокрия сняг, вятъра, жвакащата под краката му кал и упоритата си хрема, измина пеша цялото Дмитровско шосе, като спираше при всеки катаджийски пост с един-единствен въпрос: за водачи, задържани за нарушение или спрени за проверка в събота, 23 октомври.

Даваха му дебелите папки с протоколите от октомври и Евгений внимателно си записваше всички данни за водачите, спрени на съответния пост в този ден. Не търсеше конкретен човек, защото разбираше, че на волана може да е бил и самият „наемател“, и всеки друг. Нещо повече — Морозов беше абсолютно сигурен, че ако този човек е пристигнал в Яхрома с кола, с него непременно трябва да е било едно от онези „борчета“, които на следващия ден са се настанили в къщата в Озерки заедно с Ерьомина. Че как иначе? Жителите на селото бяха видели новите наематели, но нито един от свидетелите не си спомняше те да са питали къде се намира къщата на Костюков.

Това означаваше, че те вече са знаели пътя. Тоест предния ден, след като е платил наема и е взел ключовете, „наемателят“ е отишъл в Озерки, намерил е къщата и я е показал на спътника си, та после цялата странна компания да не се набива в очите на хората от селото с разпитване за пътя и посоката.

Морозов имаше и още един въпрос: как така в събота, 23 октомври, „наемателят“ е успял да намери къщата на Костюков очевидно без да зададе нито един въпрос на жителите на Озерки? Няколко души бяха видели и запомнили компанията, пристигнала в неделя, а никой не бе забелязал двамата мъже (Или все пак единия? Не, не, двама са били) с кола, пристигнали в събота и потърсили къщата на чичо Паша. Това беше странно и Евгений не можа да намери обяснение как е станало. Но въпреки това беше убеден, че в колата, която търсеше, трябва да е имало поне двама души. Разбира се, ако изобщо е имало кола. Но Морозов пропъждаше мисълта, че те може да са използвали мотрисата, защото тази мисъл го лишаваше от всякакви перспективи за успех.

В един от катаджийските участъци го попитаха:

— Кого точно търсиш, капитане? Може да го познаваме.

— Абе аз ако знаех… — тежко въздъхна Морозов. — Така, проверявам за всеки случай, белким ми провърви.

— А името да знаеш случайно?

— Не.

— Ами марката на колата?

— И нея не знам. Може да са минали оттук, но никой да не ги е спрял.

— Да-а, младежо — поклати глава възрастният сержант, — не си за завиждане. Знаеш ли какво да направиш? Поразпитай около Икша. В края на октомври там стана някакъв инцидент, двама малолетни бяха избягали от колонията, та затова тамошните колеги цяла седмица проверяваха всички коли до една, докато не хванаха хлапаците. Твоят човек за къде е пътувал?

— За Яхрома.

— Е, значи не може да не е минал през Икша. Ако се е случило точно през онази седмица, задължително са го спрели и са регистрирали всичките му данни.

Морозов сякаш с крила полетя към Икша. Да, тук го очакваше късметът му. От колонията за непълнолетни престъпници, разположена в Икша, точно предната вечер, на 22 октомври, в петък, бяха избягали две момчета. Впрочем те можели да се нарекат момчета само условно: и двамата вече били навършили 18 години и само очаквали конвоя, за да заминат да си доизлежават присъдите в колонии за възрастни. Двамата бегълци били осъдени по едно и също дело — въоръжен грабеж и убийство, изкарали в колонията за малолетни малко по-малко от година и сега им предстояло да прекарат останалите 9 в много по-сурови условия. Бягството очевидно било организирано от някой „отвън“. Момчетата били опасни, склонни към насилие, затова веднага след като бягството било открито, Икша била обградена с плътен пръстен, през който било невъзможно да се мине незабелязано. Било известно със сигурност, че бегълците се крият някъде в радиус от 10 километра и когато за пети или шести път те се опитали да се измъкнат от градчето, ги хванали без проблеми…

Още вечерта на същия ден пред Морозов лежеше невероятно дълъг списък на водачите и техните коли, минали през Икша по посока на Яхрома на 23 октомври. Трябваше да започне пресяването.

Костюков бе казал, че човекът, който искал да наеме къщата, дошъл при него следобед. Така от списъка веднага бяха изключени хората, минали по направлението Москва — Яхрома преди 12 часа по обяд и след 6 вечерта. После бяха зачеркнати камионите, минали транзит, после колите, в които бяха пътували семейства с деца (разбира се, при условие че сред тях е имало само един мъж), после дойде редът на колите, в които бе пътувал само водачът, който не подхождаше за възрастта на „наемателя“ или пък беше жена.

Евгений работи върху списъка до късна нощ, докато в него най-сетне останаха 46 коли, в които бяха пътували общо 119 души. 85 от тях бяха московчани и именно с тях реши Морозов да се заеме най-напред. В деня, когато Каменская се върна от Италия, капитанът имаше реален заподозрян: някой си Николай Фистин, ръководител на младежкия спортен клуб „Варяг“. С него в колата бе пътувал Александър Дяков, от Москва. Като имаше предвид словесното описание на спътниците на Ерьомина от мотрисата и в селото като младежи с вид на мускулести спортисти, Морозов разбра, че тук май е „горещо“. Във всеки случай струваше си да опита. Ако следата се окаже лъжлива — какво пък, в списъка оставаха още 29 коли, ще продължим да работим, реши той. За 19 декември, понеделник, си беше уговорил важна среща с един човек, който можеше да му разкаже едно-друго за клуб „Варяг“ и за неговия ръководител. Ето защо, когато в неделя вечер Каменская, току-що пристигнала от Шереметиево, събра цялата група и се опита да впрегне Евгений в поредното откачено мероприятие, той направи всичко възможно да се измъкне от участие в него поне за понеделник. Впрочем тази хлапачка от „Петровка“ се оказа изненадващо отстъпчива, не го притискаше и не го командваше. „Щом не можеш, значи не можеш — каза тя и сви рамене. — Ще се включиш във вторник.“

Във вторник увереността на капитан Морозов, че Фистин и Дяков са хората, които търси, вече доста бе укрепнала, макар все пак да оставаха известни съмнения. Реши да наблюдава клуба и много скоро откри, че не само той се интересува от Фистин и Дяков. С набитото си професионално око веднага разбра, че тук работят колеги. Излизаше, че тази Каменская с жълтото около устата все пак се е докопала до клуба, само че е тръгнала откъм друга посока. Ядът и разочарованието на капитана нямаха край. Но след като поразмисли известно време, той изведнъж схвана, че може да се гордее със себе си: самичък бе успял да получи същия резултат като Каменская, която имаше на разположение цяла група. Разбира се, при това Евгений доста си кривеше душата — нали бе крил информация, докато всички останали щедро бяха споделяли с него своята, тъй че той бе имал доста съществено преимущество. Но това не му попречи да се ободри и да изпита буквално хлапашки спортен хъс. Щом силите са равни, помисли си той, може още да се посъстезаваме. Макар и в един момент да се озовахме в една точка, ние стигнахме до тази точка по различни пътища, тоест пътищата ни ще се разделят и от тук нататък. Ха да видим кой ще измине маршрута си по-бързо!

Но Евгений Морозов не можа да се състезава дълго с Каменская. Дяков се изгуби някъде, а буквално на следващия ден рано сутринта Каменская му се обади и каза, че работата по убийството на Вика Ерьомина се прекратява и той, Евгений, може да смята, че е свободен. Всички възможни версии са проверени, нито една от тях не е довела до успех, веднага след празниците ще излезе съответното постановление на следователя.

— Благодаря ви за помощта, Женя. Весело прекарване на Новата година — сбогува се Каменская, но думите й прозвучаха някак потиснато.

„Какво, хлапе, не си свикнала да губиш, а? — злорадо си помисли Морозов. — Разстроила си се? Охо, почакай, колко има да се разстроиш тепърва, когато аз намеря убийците. Ще се изядеш от яд, че си се отказала. Как можа, драга, да не обърнеш внимание на Фистин и Дяков? Хем вече ги следеше, значи си открила нещо срещу тях. Защо заряза делото насред пътя? Не си сигурна, а нямаш с какво да подкрепиш подозренията си. Аз обаче имам. Защото знам неща, които ти не знаеш. Знам, че Фистин е наел къщата, където неговите помагачи, сред които е бил и Дяков, цяла седмица са държали Вика Ерьомина. Знам къде е тази къща. Познавам хазаина, който може да идентифицира Фистин, и магазинерката, която ще идентифицира трите «борчета». Имам също и двама души, които ще могат да идентифицират младежите, пътували с Вика в мотрисата. Ако се окажат момчета от клуб «Варяг», Фистин няма къде да мърда, връзката му с убийството на Ерьомина е безспорна.“

Евгений някак си не се замисляше за какво всъщност му е било на Николай Фистин, ръководителя на младежкия спортен клуб, да организира цялата тази история с Вика: да я извежда от града, да я държи цяла седмица заключена и под охрана, а после да я удуши. Мотивите и разните там субективно-психологически истории малко интересуваха капитана. Фистин беше два пъти осъждан и на капитан Морозов това му беше напълно достатъчно, за да е наясно. Има ли значение защо? Важното е да се установи кой го е направил, а пък отговорите на въпросите „защо“ и „заради какво“ да си ги търси съдът. Такъв си беше капитан Морозов и може би именно тази черта на характера му го отличаваше от Настя Каменская, която се мъчеше да разбере какво опасно е знаела или е направила за убиеца Ерьомина и защо е трябвало да я убият.

* * *

След сутрешното обаждане на Настя по телефона Виктор Алексеевич Гордеев реши да не ходи на работа.

— През нощта ме изтормози зъб — кратко съобщи той на заместника си Павел Жерехов. — Ще отида на зъболекар. Ако ме търси някой — ще дойда следобед.

След като изпрати жена си на работа, Гордеев започна да кръстосва апартамента в усилие да подреди мислите си. Телефонът на Настя се подслушва, това вече е установено. Но какво й се е случило? Кой я е притиснал толкова здраво? И с какво? Трябва да намери възможност за какъв да е контакт с нея… Май беше споменала, че е болна и ще вика лекар. Можем да опитаме, за опит пари не се дават. Житената питка се втурна към телефона.

— Регистратура — чу той равнодушен момински глас.

— Полковник Гордеев, началник на отдел в Градското управление на вътрешните работи — бодро се представи Виктор Алексеевич. — Бихте ли ми казали, моля, дали моята служителка майор Каменская е викала днес лекар вкъщи?

— Справки не даваме — все така равнодушно отвърна гласът.

— А кой дава справки?

Но в слушалката вече пищяха късите сигнали. „Ах, гадинка такава!“ — ядосано изпухтя Житената питка и занабира друг номер.

— Тук диспансерно отделение.

Този глас се стори на Виктор Алексеевич по-обнадеждаващ.

— Добър ден, безпокои ви полковник Гордеев от Градското управление на вътрешните работи — изгука вече с придобития опит Житената питка и направи пауза в очакване на отговора.

— Добър ден, Виктор Алексеевич — чу отговор полковникът и облекчено въздъхна: беше попаднал на човек, който го познаваше. По-нататък работите ще тръгнат по-гладко.

За всеки случай употреби още няколко секунди и двайсетина думи, за да изрази радостта си, че в диспансерното отделение на поликлиниката го познават, и чак после премина към главното. Докато стигна до лекарката, която ходеше на домашни посещения, трябваше да проведе още шест телефонни разговора, но желаната цел най-сетне бе постигната.

— Имате късмет, че ме сварихте — каза му доктор Рачкова, — вече бях на вратата.

Тя мълчаливо, без да прекъсва Гордеев, изслуша неговите заплетени и мъгляви обяснения.

— Сега ще повторя. Искате да кажа на Каменская за вашето обаждане и да я попитам не иска ли да ви съобщи нещо. Независимо какво е реалното й здравословно състояние, да й напиша болничен лист за максимално допустимия срок. Нещо повече — трябва да проверя основанията за спешно хоспитализиране и да обсъдя този въпрос с болната. В случай на положителен отговор трябва да се обадя от жилището на Каменская в болницата. И последното. Искате, доколкото е възможно, да се убедя дали тя действа под нечий контрол или не. Добре ли съм ви разбрала?

— Прекрасно — облекчено въздъхна Гордеев. — И много ви моля, Тамара Сергеевна, идете при нея веднага и после ми се обадете. Трябва да разбера колкото може по-скоро какво става с нея.

— Разбира се, ще трябва да ви се обадя не от нейния телефон? — позасмя се Рачкова.

— Разбира се — потвърди полковникът. — Предварително ви благодаря.

След като затвори телефона, Виктор Алексеевич легна на дивана, сложи пред очите си будилника и зачака.

* * *

Тамара Сергеевна Рачкова каза на шофьора адреса и започна да прелиства амбулаторния картон на А. П. Каменская, преценявайки каква диагноза ще й бъде най-лесно да „постави“, без да губи твърде много време. Доста бе живяла на този свят и на своите шейсет и две години имаше зад гърба си четирийсетгодишен опит от работата си в медицинските учреждения, обслужващи „компетентните органи“. Ето защо молбата, която й отправи полковник Гордеев, не я шокира много. В практиката си бе изпълнявала къде-къде по-странни молби. Веднъж дори й се наложи да отстранява несъществуващ тумор на млад оперативен работник, който доброволно бе легнал под ножа, защото истинският болен трябваше спешно и тайно да бъде откаран на друго място, а заради конспирацията някой трябваше да бъде опериран…

Картонът на Каменская я разочарова. За осем години — само един болничен лист, и то издаден, след като екип на „Бърза помощ“ я е вдигнал буквално от улицата. Диагноза — съдова криза. Наистина бележките от ежегодните диспансерни прегледи въодушевиха лекарката. Оплаквания от болки в гърба след травма. Вегетативно-съдова дистония. Аритмия. Безсъние. Хроничен бронхит. Лоши кръвни анализи — вследствие прекарани „на крак“ остри вирусни инфекции (че как иначе, какво друго може да се очаква, след като тя не взема болнични?). Вече наближавайки блока на „Шчолковское шосе“, Тамара Сергеевна беше съставила наум бележката, която щеше да впише в картона, и бе избрала диагнозата, която най-вероятно щеше да постави на А. П. Каменская, родена през 1960 година.

Дребничка, но с повечко килограми, тромаво поклащаща се на късите си пълни крачета, с късо подстригана побеляла коса, с късогледи очи зад дебелите стъкла на очилата, Рачкова приличаше не на лекарка, а по-скоро на характерна комедийна актриса, която обикновено играе роли на нелегални производителки на водка, лихварки, стари сводници и тем подобни не твърде симпатични персонажи. Само хора, дълго общували с нея, можеха да оценят живото й чувство за хумор и острия й ум и да повярват, че на младини е била неотразимо обаятелна и дори посвоему пикантна. Впрочем съпругът на Тамара Сергеевна все още добре си спомняше това и се отнасяше към нея с нежност и уважение.

Докато преглеждаше Настя, докато й мереше кръвното и пулса и слушаше с фонендоскопа сърдечните й тонове, Рачкова си мислеше, че наистина би било добре тази млада жена да полежи известно време в болница. Състоянието й далеч не беше блестящо.

— Би трябвало да влезете в болница — каза тя, без да вдига глава от картона, в който записваше резултатите от прегледа. — Имате много лоши съдове. Една криза вече сте преживели, нищо чудно скоро да получите друга.

— Не — рязко и бързо отговори Настя. — Не искам в болница.

— Защо? — Лекарката вдигна поглед от картона и бръкна в чантата си за болничните листове.

— Не — повтори Настя, — не мога.

— Не можете или не искате? Между другото вашият началник Гордеев е много разтревожен за здравето ви. Помоли ме да ви кажа, че няма да има нищо против, ако легнете в болница. Трябвате му здрава.

Настя не отговори, само зиморничаво се загърна в пеньоара и уви краката си с одеялото.

— Не мога да влизам в болница. Наистина не мога. Може би по-нататък, след месец-два. Но сега — не. А вие значи сте разговаряли с Гордеев?

— Да, днес ми се обади и ме помоли да ви прегледам по-внимателно, защото вие сте му съобщили, че сте болна. — Рачкова попълни болничния лист, грижливо прибра тонометъра в калъфа и внимателно погледна Настя. — Гордеев се тревожи за вас. Искате ли да му предадете нещо?

— Кажете му, че е бил прав. Кажете му също, че бих искала да направя много неща. Но не мога. Ръцете ми са вързани. Дала съм дума и съм длъжна да я удържа. Благодаря му за грижите. И на вас благодаря.

— Моля — с въздишка отговори лекарката и тежко се надигна от бюрото. — Между другото прелестният младеж на перваза един етаж под вас да не е ваш ухажор?

— Май е мой — сдържано се усмихна Настя.

— Съпругът ви в течение ли е?

— Да, разбира се, само че не ми е съпруг.

— Няма значение. Да кажа ли на Гордеев?

— Кажете му.

— Добре, ще му кажа. Лекувайте се, Анастасия Павловна, говоря ви съвсем сериозно. Отношението ви към собственото ви здраве е направо безобразно, не може така. Възползвайте се от почивката, след като и без това си стоите вкъщи, пийте си редовно лекарствата, отспете си. И се хранете по-добре, прекалено сте слаба.

След като Рачкова си тръгна, Льоша мълчаливо започна да се облича.

— Къде тръгна? — учуди се Настя, като го видя с какво настървение смъква анцуга и си облича дънките и пуловера.

— Нали ти предписаха лекарства. Къде са рецептите?

— Не може, Льошенка, и без това той няма да те пусне. Чу ли какво каза лекарката? Седял на стълбищната площадка на долния етаж.

— Хич не ми пука! — избухна Чистяков. — Ще умреш тук, в ръцете ми, докато ония псета се бият за кокала си.

С демонстративен трясък отключи вратата и излезе на стълбите.

— Ало, бултериерът! — високо извика той.

Чуха се съвсем тихи стъпки откъм долния етаж и при тях, леко прескачайки през стъпало, се качи хубавичко русоляво момче.

— Отиваш до аптеката! — с тон, нетърпящ възражения, му нареди Льоша. — Ето ти рецептите, ето ти парите, ще ми върнеш рестото.

Момчето мълчаливо взе рецептите и парите, обърна се и леко и нечуто се затича надолу.

— Купи и хляб, черен! — извика подире му Льоша.

— Е, защо го дразниш? — укори го Настя, когато той се върна. — Ами че ние изцяло сме зависими от тях. По-добре хладен мир, отколкото открита война.

Льоша не отговори. Бързо отиде до прозореца и погледна навън.

— Затърча се — коментира видяното, загледан към фигурата, която се отдалечаваше в спортен тръс по посока на аптеката. — Само че не е той. Следователно пазят ни най-малко двама. Сериозна организация.

— Дума да няма, сериозна е — тъжно потвърди тя. — Я поне да сготвя, а? Господи, как можах да се натреса в такава каша! И за момиченцето ми е жал, и за Ларцев.

— А за себе си не ти ли е жал?

— И за себе си ми е жал. Такова интересно дело беше, такава задачка! Ще се пръсна от яд. И за Вика Ерьомина ми е жал. Защото знам защо са я убили. Впрочем, ако си говорим честно, и без това бях подготвена, че няма да ми позволят да разнищя тази история. Само дето не знаех в кой точно момент ще ме спрат и как точно ще го направят. В предишните години щеше да ме извика самият началник на Управлението и учтиво щеше да ми нареди да оставя това дело и да се заема с друго престъпление, което е много по-опасно и сложно за разкриване, та затова за него се хвърлят най-добрите сили и аз трябва да приема като висока чест факта, че негово сиятелство ме е извикал лично и понеже твърде много цени моите знания и умения, ме моли като за услуга да участвам в този всенароден празник, а именно — залавянето на страшен кървав убиец. Или нещо подобно. А Житената питка щеше да въздиша тежко и да ме съветва да не си го слагам на сърце, а вътрешно щеше да кипи от ярост и тайничко щеше да прави каквото си знае, но вече без мен, за да не ми навлича гнева на ръководството. По-рано всичко се знаеше предварително: и техните методи, и нашата реакция. А сега сме като пилета в кълчища — никога не знаеш кой и къде, в кой момент и по какъв начин ще те стисне за гърлото. И не сме в състояние да се защитим от тях. Прекалено много станаха богаташите на глава от бедното милиционерство и с парите си могат да купят бандити, които ще ни притискат дори ако всички поголовно станем честни, безкористни и доброволно пожелаем да живеем в миниатюрни гарсониерки с все децата и парализираните си родители, без да имаме възможност да им наемем квалифицирана болногледачка. Абе какво да говорим! Прав си, Льошик: псетата се бият за кокала си. А една млада жена загина…

* * *

Като разгледа списъка на повикванията и размисли как най-рационално да подреди маршрута си, Тамара Сергеевна Рачкова откри, че единият от адресите е близо до нейния блок. Много удобно. Тамара Сергеевна реши да посети болния, а после да прескочи до вкъщи да пийне чай и между другото да се обади на полковник Гордеев. Тамара Сергеевна живееше много далече от поликлиниката, когато трябваше да е на работа от 8 сутринта, ставаше по тъмно и към 11 часа вече беше непоносимо гладна.

Когато влезе в апартамента си, тя веднага чу гласове, долитащи откъм хола. „Пак тези филателисти!“ — разбра Рачкова. Съпругът й неотдавна се беше пенсионирал и вече изцяло се бе отдал на хобито си — занимаваше се с безкрайни размени, покупки, продажби, изложби, конференции, специална литература и дори с лекции. Вкъщи постоянно имаше посетители, а телефонът звънеше толкова често, че дори децата на Рачкови, както и приятелите и колегите на самата Тамара Сергеевна, понякога с дни не успяваха да се свържат с тях. Най-накрая, с връзки и безброй подаръци тук-там, в апартамента се появи нов телефон с друг номер — специално за филателисти, и животът се върна в обичайните си релси.

Тамара Сергеевна тихичко, доколкото това въобще беше възможно с нейната фигура, отиде в кухнята, запали газта под чайника и приседна до телефона.

— Лоша й е работата на вашата Каменская — полугласно съобщи тя на Гордеев.

— Какво й е? — уплаши се Житената питка.

— Първо, наистина е болна. Съвсем сериозно й препоръчах да влезе в болница, налице са всички основания за това.

— И тя какво отговори?

— Категорично отказа.

— Мотивите й?

— Пазят я, и то съвсем открито, без никакви притеснения. Това второ. А трето, тя ме помоли да ви кажа, че сте имали право. Би искала да направи много неща, но не може, защото е дала дума и трябва да я удържи.

— На кого е дала дума?

— Виктор Алексеевич, предадох ви всичко дословно. Тя не ми каза нищо повече.

— Тамара Сергеевна, създадохте ли си някакво лично впечатление за ситуацията?

— Ами… горе-долу. Каменская е потисната, в много мрачно настроение, прекрасно знае, че я пазят. Очевидно отказва хоспитализиране, защото са й забранили да излиза от къщи под заплахата, че някой от близките й ще си има неприятности.

— Сама ли е в жилището?

— С нея е някакъв червенокос чорлав мъж.

— Знам кой е, това е съпругът й.

— Не й бил съпруг — възрази Рачкова, която бе свикнала да нарича нещата със собствените им имена.

— Добре, това няма значение — избегна уточненията Гордеев. — Да го наречем приятел. А какво представлява пазачът?

— Младо момче с ангелско лице. Седи на перваза, на площадката между етажите.

— Не забелязахте ли наоколо други хора?

— Да ви призная честно, не обърнах специално внимание. Аз и този нямаше да го забележа, ако не беше се качил по стълбите и не бе надникнал кой звъни на вратата на Каменская.

— Доста нахално се държи значи — каза Виктор Алексеевич.

— Нали ви казах — не се крие. Мисля, че по този начин искат да й окажат натиск.

— Напълно е възможно — замислено се съгласи полковникът. — Благодаря ви, Тамара Сергеевна. Дори не можете да си представите каква услуга ми направихте.

— Моля ви се, представям си — усмихна се в слушалката Рачкова.

Когато свърши с разговора, тя се обърна, за да изключи заврелия чайник, и видя мъжа си, който тъкмо влизаше в кухнята.

— Аз пък дори не съм те чул да влизаш, миличка — каза той, отиде при нея и я целуна по бялата коса.

— Че как ще ме чуеш, пак имате маркаджийско сборище. Като нищо може да ни оберат, толкова сте шумни, че няма и да усетите.

— Нищо подобно, миличка — обиди се мъжът й, — не сме вдигали кой знае какъв шум. Ще излизаш ли пак?

— Да, само ще пийна чай и ще тичам. Днес имам много повиквания, пак започва грипна епидемия.

— Хайде де, може ли пък всички да са болни от грип! — усъмни се мъжът й, който признаваше само две диагнози — инфаркт и инсулт, и смяташе всички останали заболявания за бягство от служебните задължения. — Сигурно половината ти болни са симуланти. В такова отвратително време не им се ходи на работа, затова те разкарват, възрастна жена, за едното нищо.

Тамара Сергеевна мълчаливо сви рамене, бързо преглътна парещия гърлото чай и отхапа голям залък от кифлата, обилно намазана с масло и дебел пласт портокалов конфитюр. Открай време обичаше всичко тестено и сладко.

— Как ти е кръстът? — попита мъжа си.

— Наболява ме, но вече е много по-добре.

— Пак ли ще хукнеш днес на филателисткото си сборище?

— Миличка, моля те, уважавай невинното ми хоби — с усмивка каза съпругът на Тамара Сергеевна. — Това е достойно и интелигентно занимание. Нали не би искала да изоставя интелектуалното си развитие, да почна да пия и по цели дни да пляскам карти на двора?

— Разбира се, че не бих искала — миролюбиво се съгласи тя, гаврътна останалия чай и припряно досдъвка кифлата си. — Хайде, миличък, аз тръгвам, налей чай на гостите си. Целувам те! — извика вече от антрето, докато обличаше палтото си и отваряше външната врата.

* * *

„Негодници!“ — гневно си повтаряше Виктор Алексеевич Гордеев, докато вървеше с отпусната бавна крачка от метрото към сградата на „Петровка“. Въпреки наближаването на Нова година, в Москва беше студено, влажно и кишаво, снегът, който преваляваше от време на време, веднага се смесваше с водата и калта. Небето беше тежко и сиво, такова беше и настроението на полковник Гордеев. Той крачеше оклюман, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, и гледаше в краката си.

„Но с какво ли са притиснали Стасенка? Трябва да е нещо много просто, но ефективно. Неслучайно казват: «Срещу ръжен не се рита.» Докато действаха предпазливо и я издебваха в гръб, тя им бягаше, колкото можеше. Сега са я нападнали пряко, открито и безсрамно. Вярно, народната мъдрост има и продължение: срещу ръжен не се рита — освен ако имаш друг ръжен. Откъде да го вземем този друг ръжен? Ех, да знаех с какво притискат Стасенка!“

И още едно нещо не даваше мира на Виктор Алексеевич. Защо Настя не се възползва от помощта на доктор Рачкова? Можеше да предаде чрез нея на Гордеев цялата необходима информация с думи или в бележка, а той щеше да измисли нещо. Защо не го е направила? Житената питка твърде добре познаваше своята подчинена и не допускаше мисълта, че тя просто не се е сетила да го направи. Това не можеше да бъде вярно. А какво можеше да е? Гордеев имаше чувството, че в самия този факт е скрита най-важната информация. Именно като не бе предала чрез лекарката за Гордеев нищо ново, ценно и интересно, тя бе искала да му каже нещо. Но какво ли? Какво?

Житената питка внезапно рязко ускори крачка, префуча като вихър по сумрачните коридори на „Петровка“ 38, втурна се в кабинета си, запокити влажното си палто на стола в ъгъла и повика заместника си Жерехов.

— Какво става тука? — попита го с пресекващ глас.

— Нищо прекалено спешно — спокойно отговори Жерехов. — Обичайните неща. Проведох вместо тебе сутрешната оперативка. Лесников е приключил с работата по изнасилването в Битцевския парк, следователят е много доволен от него. Селуянов е в поредния си запой, до довечера ще се появи. Завчера се изхитрил да отиде при децата си, след това, както винаги, е в дълбока депресия. Тръснаха ни да се занимаваме с убийството на един член на управителния съвет на банка „Юник“, възложих го на Коротков и Ларцев. Каменская е болна. Всички останали са живи и здрави, работят по старите си дела. Как ти е зъбът?

— Зъбът ли? — недоумяващо повдигна вежди Гордеев. — А, да, благодаря. Сложиха му арсен, нервът се бил оголил.

— Защо го усукваш, Виктор? — тихо го попита Жерехов. — Никакъв зъб не те боли и не си ходил при никакъв зъболекар. Откога започна да ме лъжеш?

„Ха сега де, трябва и с Паша да се обяснявам. Господи, защо ме наказваш, защо вечно трябва да крия нещо, да лъжа някого, да не говоря свободно? Защо инженерът и шлосерът могат да си позволят да бъдат честни, открити и искрени, да не лъжат за щяло и нещяло и спокойно да спят нощем, а аз не мога? Да му се не види и професията, прокълната от Бога професия, презряна от хората, онеправдана от съдбата! Ах, Паша, Пашенка, почти двайсет години си ми пред очите, ти си ми дясната ръка, първият ми помощник, моята надежда и опора. Ей в този същия кабинет плака, когато лекарите ти бяха казали, че любимата ти жена има рак, защото си женен човек, а не можете да бъдете по-често заедно през последните месеци от нейния кратък и не твърде щастлив живот. А после пак плака, но вече от радост, защото лекарите бяха сгрешили и твоята любима, макар и тежко болна, е още жива и много е възможно да ни надживее и двамата. Винаги съм ти вярвал, Паша, и нито веднъж, чуваш ли, нито веднъж през тези двайсет години ти не си ме подвеждал. С тебе винаги се въртим в различни орбити, защото ти вечно ми се опълчваш и обикновено не се съгласяваш с мен — нито веднага, нито по-късно, след като съм ти изложил всичките си аргументи. Но в процеса на нашите спорове се шлифоват комбинации и ходове, макар че, честно да ти кажа, понякога ми иде да те убия. Не притежаваш фантазия, у тебе няма полет, творчество, широта, размах, но за сметка на това у мен тези неща ги има, дори в излишък, който може да е опасен за околните. Ти си педант и буквоядец, ти си досадник, вечно се презастраховаш, ти си мърморко и кавгаджия, по-млад си с осем години от мен по паспорт и по-стар със седемдесет — като личност. Вечно сме в различни орбити с тебе, но през всичките тези години съм те обичал и съм ти вярвал. И какво да правя сега? Защо ти не ми кажеш?“

Полковник Гордеев мислено се прекръсти и взе решението.

— Виж какво, Паша — започна той с равен, безличен глас, като се мъчеше да укроти вътрешната си треска и да заглуши отвратителния лепкав гласец, който ехидно му нашепваше: „Ами ако и той… Откъде си сигурен, че и той не е с тях?“

Жерехов слушаше началника, без да го прекъсва. Малките му тъмни очички внимателно проблясваха, обикновено леко прегърбените рамене сега така се бяха превили, че той сякаш изобщо нямаше врат, както впрочем и гърди, а ниско сведената брадичка сякаш навеки се бе сраснала с дланта му, на която се беше подпрял.

Докато Виктор Алексеевич разказваше, устните на Жерехов все повече изтъняваха и накрая четчицата на спретнатите му мустачки просто се сля с брадичката. Сега той беше крещящо, натрапчиво грозен и напомняше наежен и готов за атака пор.

Когато Гордеев млъкна, заместникът му помълча известно време, после дълбоко въздъхна, разкърши рамене, откопчи усуканите си на ключ пръсти на ръцете и като се намръщи болезнено, започна да масажира кръста си, който го бе заболял от напрегнатата поза.

— Какво ще кажеш, Паша? — прекъсна мълчанието Гордеев.

— Много неща. Първо. Това няма нищо общо с въпроса, но все пак ще го кажа, защото с тебе отдавна работим заедно и дай боже да поработим още. Ти подозираш всички, включително и мене. Трудно ти е било да се решиш на този разговор днес, защото се опасяваш, че Ларцев може да не е единствената фигура в цялата тази история. И сега не си напълно сигурен дали не правиш грешка, като обсъждаш с мене делото на Ерьомина. И искам да знаеш, Виктор — не ти се сърдя. Разбирам колко ти е тежко да подозираш всички, които обичаш и уважаваш. Но трябва да признаеш, че това са тъмните, ако щеш, мръсните страни на нашата работа. Не можем да ги избегнем, не можем да кривнем встрани от тях, затова не бива да се чувстваш неловко. Не си го измислил ти и нямаш никаква вина.

— Благодаря ти, Паша — тихо каза Гордеев.

— Няма за какво — позасмя се Жерехов. — Сега второ. Отговори ми, Викторе: какво искаш?

— В какъв смисъл?

— Пред теб стоят два проблема: убийството на Ерьомина и твоите подчинени. Трябва да си даваш сметка, че двата не могат да се решат едновременно. Силиците ни са малко. Затова те питам: кой от двата проблема искаш да решиш и кой — да пожертваш.

— Променил си се, Паша — промълви Гордеев. — Спомням си, че само преди година едва не се скарахме с тебе, когато аз те убеждавах, че можем да пожертваме залавянето на онзи наемен убиец, ако получим в замяна възможността да разберем как действа организацията, която го е наела. Тогава ти категорично не беше съгласен с мен и ме заплашваше с всички небесни възмездия за предателство спрямо интересите на правосъдието. Помниш ли?

— Помня. Между другото това беше не преди година, а преди година и половина. Ти винаги си схващал нещата по-бързо от мен, винаги си улавял промените в движение, точно затова началник си ти, а не аз. Аз мисля бавно, Витя, нали знаеш. Онова, което за тебе беше очевидно още миналата година, аз започвам да го проумявам едва сега. Е, кажи ми тогава, надяваш ли се да разкриеш убийството на Ерьомина?

— Честно ли да ти кажа?

— Честно.

— Щом искаш честно — не. Мога да го направя, но не искам.

— Защо?

— Жал ми е за хората. Човек, който е задействал такива сили, за да скрие едно изнасилване, за което има изтекла давност, и дори е извършил заради това ново престъпление — такъв човек няма да се спре пред нищо. Не са го заплашвали съд и затвор, потърпевшата не се е оплаквала в милицията, така че той по никакъв начин не може да бъде подведен под отговорност. Изпращането на ръкописи в чужбина и тяхното използване, дори то да носи огромни доходи, не са предмет на наказателно преследване, това е сфера на авторското право. И щом той толкова се е уплашил, че е организирал убийството на момичето още щом е подушил опасност, това означава, че под заплаха се е оказала неговата репутация, която явно в случая струва много повече от свободата. А ти знаеш, Паша, че по-скъпо от свободата няма. Само животът.

— Е, и? Искаш да кажеш, че зад тази репутация стои цяла група хора, които не биха го пощадили, ако ги изложи, така ли?

— Именно. Или пък той има и други грехове, които непременно ще излязат на бял свят, ако работата по убийството на Ерьомина продължи. Затова той ще се бие до последно. За живота си се бие. Днес за него работи Ларцев, не знам за какви купища злато. А утре ще пипне друг човек. Защото методите са само два: подкуп и шантаж. Всеки от нас живее само от заплатата си и всеки от нас има близки. Ето ти цялата конфигурация, Пашенка. Вече са притиснали Анастасия. Не мога да рискувам повече.

— Съгласен съм с тебе — кимна Жерехов. — И аз не бих рискувал. Бих постъпил другояче. Ти имаш ли някакви съображения?

— Никакви — въздъхна Житената питка.

Внезапно той скочи от фотьойла и се защура из кабинета, превърнал се за миг в предишната Житена питка Гордеев.

— Не мога нищо да измисля, преди да разбера какво се е случило с Каменская — нервно подвикна той, докато преточваше зад гърба на Жерехов и заобикаляше дългата маса за заседания. — Ръцете ми са вързани, страх ме е да не направя нещо, което може да й навреди. Разбери, Паша, фактът, че тя не ми предаде нищо чрез лекарката, говори само за едно: научила е отнякъде, че в играта не е само Ларцев, че има и други и не се знае кои са те, затова за всеки случай не бива да се вярва на никого. Откъде го е разбрала? Какво е станало там, при нея? Има хиляди варианти и комбинации, които бихме могли да задействаме веднага, но това може да се направи само когато разбираш какво всъщност става. А на сляпо може да станат такива идиотщини, че…

— Ами недей да се суетиш, Витя — изведнъж спокойно го прекъсна Жерехов. — Прави каквото ти казват.

— Какво?! — Гордеев просто се вкамени и с недоверие втренчи поглед в заместника си. — Какво каза?

— Казах: прави каквото ти казват. Те искат следствието по убийството на Ерьомина да бъде прекратено и престъплението да остане неразкрито, нали така? Дето се вика — молим, ще ви направим удоволствието. Уреди им една италианска стачка. А после ще седнеш на хълма и ще наблюдаваш битката на тигрите в долината.