Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (8)

Глава осма

Една вечер на следващата пролет аптекарят Хей, затворил вече магазина си, предприе обичайната си разходка към платения път.

Като наближи къщата на Дениъл Нимо, крачките му неусетно се ускориха, а докато чукаше по стъклото на входната врата с костеливите си пръсти, по лицето му бяха изписани едновременно горещо желание и нетърпение.

Отвори му самата Кейт. Той влезе в гостната, където на една маса до отворения прозорец седеше Дениъл, зает с Робърт зад купчина книги. С всички признаци, че спазва обичая, аптекарят мълчаливо се отпусна на третия стол и протегна напред под масата дългите си крака.

— Е! — възкликна Хей, възприел покровителствения си тон. — Какво ще правим тази вечер?

Дениъл повдигна глава, сякаш за пръв път забелязал, че е дошъл старият му приятел. Държанието му беше замислено, но и малко нетърпеливо.

— Може би ти е интересно да узнаеш, че вече усвоихме десетичната система. Преди да дойдеш, опитахме един труден сбор. И повярвай ми, реши го правилно.

— Да?

Макар че възклицанието бе подчертано неангажиращо, погледът на Хей инстинктивно се насочи към ученика. Леко изчервен, Робърт му се усмихна — не със старото сгърчване на лицето, а с истинска момчешка усмивка.

Не само усмивката, промяната в него трябваше да се види, за да се повярва. Нямаше ги вече очите без блясък и радост, нямаше я вече жълтеникавата като пергамент кожа. По костите му имаше здрава плът, а бузите му бяха твърди и румени. Челото му вече не изглеждаше полупрозрачно, а главата стоеше стабилно на раменете и не застрашаваше да се килне встрани от немощ.

Но промяната не беше единствено физическа. Нещо си беше отишло от Робърт, онази черупка на преждевременна зрялост, разкривайки под себе си сериозен, чувствителен интелект. Върхът положително бе постигнат с онова изчервяване при похвалата, която чу от Дениъл — Робърт започваше да става срамежлив!

— Факт е — забеляза Дениъл с престорено равнодушие, — че рядко съм срещал момче, което така бързо заучава уроците.

— Внимавай да не му причиниш мозъчно възпаление.

— Опазил ме господ, за какъв ме смяташ! Напротив, през цялото време се мъча да го удържам. Просто е влюбен в учението.

Спорът бе прекъснат от влизането на Кейт с един поднос, който с женско нехайство тя плъзна между книгите на масата с всички места в тях, които Дениъл грижливо си бе отбелязал.

— Ето и вечерята на младежа — обяви тя, напълвайки чаша с мляко от каната, която носеше. — И тъй като в момента пържа палачинки, донесох няколко за компанията. Не мислите ли, че Робърт израства хубаво, едро момче, мистър Хей?

— М-м, да! — съгласи се аптекарят с пълна уста.

— Вчера доктор Тод каза, че и в краката му има чудесно подобрение.

— Тод! — рече Хей съжалително, като си взе друга палачинка. — Че какво може да знае той за състоянието му? Човечецът е съвсем изкуфял.

— Тц-тц, мистър Хей — погледна го с укор Кейт.

— Я, момче — изкомандва аптекарят, — изправи се да ти хвърля един поглед!

Робърт покорно се изправи, докато Хей, първо облегнат назад за оглед от разстояние, после навеждайки се напред и опипвайки с пръсти пищялите на момчето, извърши впечатляващ преглед на експерт. Никой специалист от Лондон до Париж не би могъл да покаже такава самоувереност или да внуши на околните, че притежава толкова задълбочени и респектиращи познания. Накрая той се отпусна назад в стола си, почуквайки зъбите си с нокътя на палеца.

— Ще се оправи! — обяви Хей с тон на съвършено всезнание. — Сега в костите му има калций.

Той погледна Дениъл многозначително.

— Мисля, че ти бях казал веднъж по известен повод, че той би могъл да оздравее. И сега ти го повтарям — ще оздравее!

Изведнъж цялото му дълбокомислие се разсея и той избухна в своя рядък, цвилещ смях като файтонджийски кон, изпаднал в истерия.

— Казвам ти, Дениъл Нимо, един ден нозете му ще бъдат по-прави от твоите. Винаги съм казвал, че си кривокрак.

— Тц-тц — пак се намеси Кейт, не особено доволна. — Не се говори така, мистър Хей. И пред момчето при това.

С ръка тя обгърна раменете на Робърт.

— Израства и на височина. Бога ми, стига почти до рамото ми.

— Да — съгласи се аптекарят с премерен тон, — той е във възраст, в която се расте. И затова още преди половин час трябваше да е в леглото си.

— И щеше да е. Само че пожела да изчака, за да ви види.

Кейт смекчи с усмивка хапливия си отговор и хвана Робърт за ръка.

— Хайде, кажи сега „Лека нощ“ или мистър Хей ще даде на всички ни рициново масло.

Когато те излязоха и двамата мъже останаха сами, в стаята се възцари тишина. Хей мълчаливо поглаждаше мустаците си и непрестанно, в своя най-заядлив стил, стрелкаше с поглед Дениъл, като че ли го подканяше да започнат спор. Ала Дениъл, седнал с притиснати един в друг върхове на пръстите си, беше твърде погълнат от мислите си, за да му обърне внимание. Накрая Хей беше принуден да забележи по най-предизвикателния си начин:

— Изглеждаш ми много доволен от себе си!

— Аха! — отвърна Дениъл, без да е чул и дума от казаното.

— И не е за чудене, разбира се — продължи аптекарят, хапейки устната си, сякаш изпробваше собствената си жлъч. — Щом като целият град тича подире ти и се трупат в студиото ти, за да бъдат фотографирани от гипсовия светец на Левънфорд. При мен никой не идва за камфоров спирт само за да види дали не са ми израсли ангелски криле. Не, не! Но естествено с теб е различно. Заслужаваш го!

Без да обръща внимание на сатирата, Дениъл спокойно отговори:

— Хората в този град не са толкова лоши, аптекарю. Сега усещат, че са били несправедливи. И се опитват да го компенсират.

Хей го стрелна с особен поглед.

— Това няма да върне Грейси.

— Не — въздъхна Дениъл и лицето му се натъжи. — И все пак… напоследък имам едно странно чувство. Да, трагична беше… смъртта на бедната Грейси… но тя умря в момент, в който се показа от най-добрата си страна и това е нещо, за което трябва да сме благодарни на Бога. Тя беше странно момиче, Хей… Чувстваше нещата твърде дълбоко и твърде лесно се оставяше да й влияят. Накрая стана жертва на собствените си чувства. Обичах я повече от всеки друг и все пак често се питам: би ли могла тя да живее този живот, който уреждах за нея? По една или друга причина Грейси щеше да ни напусне, а това щеше да разбие не само моето сърце. Така както стана, отиде си от нас с един спомен за нея, с който можем да се гордеем, който винаги ще ни е скъп.

Аптекарят мълчаливо изслуша и премисли в себе си тази епитафия.

— Имаш ли някакви новини за Франк Хармън? — попита той накрая.

— Не — отвърна Дениъл. — Пътува из Изтока. Не вярвам някога да се завърне в Левънфорд.

— Работите на Дейвид Мъри вървят добре — каза Хей, решен да изтръгне пълни признания.

Дениъл кротко се усмихна.

— Да, Дейвид сви гнездо с Изабел. От него ще стане добър съпруг… и добър баща. Не е създаден за авантюри. Като премислим всичко, нещата се подредиха правилно по местата си.

Прекъснаха ги звуци от съседната стая.

„В кухнята — чудо на чудесата!“ — пееше Кейт.

— Разбираш, нали? — каза Дениъл.

— Да, да — рече аптекарят малко сопнато. — Загадъчни са пътищата господни, а ние сме само глупаци и нищо друго. Почакай момчето да порасне и виж какво ще излезе от него.

— Не се безпокоя за това. Нито пък ти — отвърна просто Дениъл. — Ти го обичаш толкова, колкото и аз.

Като се изправи на крака, той положи ръката си на рамото на аптекаря.

— Каква полза да спорим, приятелю мой? Навън е чудна нощ, набрал съм букетче ранни кокичета и искам да го занеса на гробището.

Остана замълчан за малко. В замечтаните му очи имаше нежност, спомен и скръб по неща, които вече не съществуваха.

— Ако имаш време, бихме могли да отидем и ги сложим върху гроба на Грейси.

Над елхите спокойна и ярка светеше луната и двамата приятели закрачиха бавно един до друг към полето на вечния покой.