Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (7)

Глава седма

Рано същия този ден Грейси, по пеньоар, шеташе насам-натам в стаята си на Колидж Роу, апатично заета с опаковане на багажа си. Големият й куфар лежеше на пода отворен, а наоколо бяха пръснати хартии, обувки и кутия за шапки. Една рокля бе простряна самотна на леглото, а чекмеджето на жълтата ракла, изтеглено навън и празно, изглеждаше странно патетично, като зееща уста на беззъба старица. Всичко във вида на стаята сочеше промяна, а изражението на самата Грейси таеше някаква потиснатост и желание за бягство. Ала нейният посетител, току-що въведен от мисис Глен, изглеждаше стабилен и непоколебим.

Изтегнат в плетения стол, с шапка, прихлупена над очите, Франк Хармън наблюдаваше движенията на Грейси с онази недодялана невъзмутимост, която обикновено прикриваше мислите му.

— И така, ти наистина заминаваш? — забеляза той, без да се помръдне от стола си.

Тя наклони глава, без да го погледне, а лицето й запази замисленото и загрижено изражение.

— Иска ми се да не беше идвал, Франк — каза тя след малко, като сгъна роклята и я сложи в куфара.

— Защо да не дойда?

— Казахме си сбогом снощи.

— Женското „сбогом“ винаги ли е окончателно?

— Идиотско е от моя страна, Франк, но ми е болно, че не се отнасяш сериозно с мен. Това, което ми предстои да направя, не е лесно. За мен означава борба… тежка борба. Но ще го сторя.

Изражението му остана вежливо скептично. Бе спуснал шапката ниско над очите си, за да прикрие тъмното раздразнение, което бушуваше в гърдите му. В действителност беше разярен от това, че Грейси искаше да напусне Левънфорд по причини, които той не разбираше, освен дето бе изпаднала в немилост и имаше лоша репутация в града. Още повече го вбесяваше мисълта, че въпреки големите му усилия и цялото проявено старание през тези последни седмици, той не успя да спечели благосклонността й докрай, освен няколко кратки, неутоляващи жаждата целувки.

Беше успявал с толкова много жени, че този неочакван неуспех още повече го възпламени, като усили неговата решимост да й попречи да го напусне.

— Е — каза той накрая, — може и да си права да се махнеш от тук. В края на краищата с тебе тук се отнесоха отвратително. А и в действителност ти не си добре, Грейси. Ако не се погрижиш за себе си, ще рухнеш на легло. Безпокоя се за теб.

Преправеното му държание — мило, убедително и във висша степен благоразумно, я просълзи. След снощната сцена в ханчето Лейдиуел нервите й бяха изопнати до скъсване.

— Само че трябва истински да си починеш и разтушиш — продължи той. — Не просто смяна на пейзажа или нещо импровизирано, но пак близо до този жалък град. Ето, затова ти говорих за Испания. В Малага е много хубаво. Помисли си. Почивка, спокойствие, сини небеса и средиземноморско слънце. — Той втренчи поглед в очите й. — Ще ти подейства добре.

Тъмните й зеници веднага се отклониха встрани.

— Не, Франк… Не това.

Той крадешком я наблюдаваше, като удържаше гнева си с усилие и обмисляше как да сломи съпротивата й.

Истински я желаеше, може би повече от всяка друга жена и бе готов на всякакви хитри ходове, готов на всичко, за да я притежава. С едно повдигане на раменете си, сякаш приемаше нейното решение, той възкликна тъжно и с благоприличие:

— Ти си своенравно създание, скъпа. Разбирам, че наистина искаш да си независима и да бъде по твоята воля. Е, поне ми разреши да съм ти в услуга. Нека с моята кола те откарам с багажа ти до Маркинч.

Тя го погледна колебливо. Ужасяваше се от пътуването с файтон пред очите на целия град, чакането на гарата, трудностите с багажа.

— Твърде много главоболие ще е за теб, Франк.

— Ни най-малко. И без това бях планувал да си взема свободен ден и да сляза до Ардфилън. Тази седмица там има състезания по ветроходство.

Той изведнъж замлъкна и пряма и искрена усмивка озари лицето му.

— Виж, ето ти идея! Ще отидем двамата на регатата и вечерта ще те откарам зад хълма, в Маркинч.

Тя неволно се отдръпна назад, почувствала влиянието му и подозрителна към способността на личността му да убеждава. Както и при предишния случай в кантората му, нейният инстинкт изведнъж се пробуди и я предупреди да се пази от него.

— Не, не бихме могли да го направим.

— Защо не, за бога?

Усмивката му стана по-широка, разкривайки здравите му силни зъби.

— Сега е едва десет часът. Ти си така потисната и тъкмо това ще те разведри и съживи. Винаги си обичала ветроходството. А един ден на открито ще ти се отрази чудотворно.

Изведнъж у нея избуя копнеж да избяга от самата себе си, да забрави за малко грижите преди дългата и тежка борба, която й предстоеше. Франк, да, само Франк беше човекът, който можеше да го стори.

Сетне, докато все още се колебаеше, тя се сети за едно обстоятелство, което можеше да й помогне да извести на Дениъл, че се е забавила с багажа си и че ще се присъедини към него по-късно вечерта.

Това пропъди и последната неохота от нея.

— Ще дойда тогава, Франк. — Тя положи ръката си на ръкава му. — Но гледай със сигурност да ме отведеш в Маркинч навреме.

 

 

Докато Дениъл гребеше, Хей пое лоста на руля. Седнал мълчалив и непроницаем на кърмата, мършава тъмна фигура с широкопола шапка, той държеше руля, като че ли държеше кормилото на съдбата.

Очевидно не обърна внимание на Робърт. А не повече и на Дениъл. Погледът му бе вперен неподвижно, без да мигне, в някаква отдалечена точка на компаса. Лека презрителна усмивка бе изписана на устните му. Имаше вид, изпълнен със стоицизма и забравата на жертва, превозвана през Стикс^[1].

От своя страна Дениъл бе в жалко състояние на безпомощна обърканост. Не смееше да зададе ни един въпрос, защото, като знаеше хапливия и невъздържан език на приятеля си, боеше се да не стресне момчето. Нито пък когато достигнаха до вилата му се отдаде възможност да го поразпита, защото аптекарят с висок глас поиска веднага чай.

Похапна си добре, като омете всичко, което Дениъл му поднесе, с усърдно, металическо чаткане на изкуствените си зъби. Най-сетне привърши с храненето си. Остави на масата празната си чаша, обърса дългите си сиво-кафяви мустаци с бавни движения и се облегна назад в стола.

— Е — обяви той, сякаш за пръв път забелязваше Дениъл, — в края на краищата не си толкова лош готвач.

В интонацията му имаше нещо толкова сухо и безизразно, че поне на Робърт тя се стори смешна. Той се изсмя. Беше не просто като спазъм на малкото изпито лице, а като пронизително чуруликане на развеселено дете, което се забавлява.

Хей бавно се обърна, забелязвайки най-сетне момчето.

В действителност никакво представяне не би могло да бъде по-сполучливо — нищо не радваше аптекаря така, нямаше по-сигурен път към благоразположението му от спонтанната оценка на острите му шеги.

— А, това е той — обърна се Хей към Дениъл след дълго разучаване на момчето.

— Да, това е Робърт — отвърна Дениъл.

— За него ще кажа само — отсъди Хей с одобрение, — че не е нещо особено за гледане, но си личи, че има глава.

Това изявление, така неочаквано и толкова ласкателно, накара Дениъл да потръпне от радост и гордост. За момент той забрави за парещата го тревога да научи нещо за Грейси.

— Да, няма много за гледане… все още.

— Изправи се, момче! — каза аптекарят. — Нека те поогледам. М-м! Да, както си и мислех! Той има рахит.

— Но нещо все пак може да се направи, нали? — бързо вметна Дениъл. — Мислил съм по това и си представям, че може би една метална протеза…

— Метална протеза! Дрън-дрън — прекъсна го аптекарят.

— Мислиш ли, че те могат да го излекуват? — попита загрижено Дениъл.

— Те! — засмя се иронично аптекарят. — Не знам нищо за твоите „те“. Знам само, че ако се позанимая с него, аз бих могъл да го излекувам точно за дванайсет месеца.

Той впери настойчиво погледа си в Робърт.

— Вярваш ли ми, момче?

— Да — издума Робърт, — само… само че се чувствам добре и така, както съм.

Хей на няколко пъти поклати глава знаменателно, одобрявайки упоритата самостоятелност, прозвучала в тази забележка. С почти ликуващ глас той обяви:

— Ако имахме тази възможност, ти и аз бихме се изпокарали, но и бихме се опознали. Хайде да си лягаш в леглото сега, ти си добро момче. Пък имам и да кажа нещо спешно на твоя приятел Нимо.

Когато Робърт отиде да си легне, Хей, саркастично усмихнат, се обърна към Дениъл:

— Това момче ми харесва. Забеляза ли как ме слуша?

— Да, да — съгласи се разсеяно Дениъл, извън себе си от тревога. — Но кажи ми нещо за Грейси. Какво се е случило?

— Обещава, че ще дойде по-късно, но не знае кога.

— А защо, защо тя не дойде сега?

Хей се усмихна подигравателно.

— Слушай, приятелю, ако си толкова любопитен да знаеш. Днес по обед, тъкмо като затварях аптеката, твоята скъпа Грейси, много забързана, дотича, за да ме попита дали, както обикновено, ще ходя на вилата. Казах й, че смятам да прекарам час-два на езерото. „В такъв случай — каза ми тя, — ще кажеш ли на свако Дениъл, че на връщане от Ардфилън ще съм там, на вилата, точно в седем, без да закъснявам?“ Благодари ми и изхвърча, преди да успея да продумам.

Дениъл се отпусна успокоен.

— Седем часа? Това ще ме забави, но все някак ще успея.

Хей погледна загрижено приятеля си.

— Несъмнено, знаеш ли, тя замина с Франк Хармън?

— Но аз…

— А Хармън — продължаваше безмилостно аптекарят, — тъкмо си е взел отпуск за шестседмично пътуване до Испания. Ще отплава тази нощ от Ардфилън на борда на „Андалусия“.

Дениъл преглътна сухо.

— Как можеш да знаеш всичко това?

— Аз знам повечето неща, които се случват в Левънфорд — отвърна Хей с известно самодоволство. — Чиновникът на Хармън беше в магазина ми миналия понеделник. Той ми каза и още нещо.

— Какво? — прошепна Дениъл с разтуптяно сърце.

— Когато Хармън уреждал пътуването си чрез агенцията, купил не един билет, а два.

Настана дълго, сдържано мълчание. Аптекарят, с поглед, зареян над главата на Дениъл, измъкна от джоба си късче сладък корен и го задъвка. От време на време мляскаше с устни.

Когато след шест часа аптекарят си отиде, за да хване последния влак от Маркинч, Дениъл седна на кърмата и под последните полегати лъчи на залязващото слънце се взря с напрегнати, тревожни очи към брега, покрит сега с лека мъгла. Вятърът се усили, стана му студено и той потрепери. Но студът не би могъл да угаси вярата, която упорстваше в гърдите му, нито надеждата, която все още мъждукаше в сърцето му.

 

 

В четири и половина същия следобед Хармън и Грейси вече се бяха завърнали от регатата в салона на хотела до пристанището в Ардфилън.

Хармън седеше на малка маса до прозореца, а Грейси, изтегната на съседното канапе, пиеше чай. Изгледът оттам бе хубав. Комбинацията от обляно в слънце море и синьо небе предразполагаше към тиха замечтаност, но от шума, идващ от тълпата пред хотела, Грейси получи по-силно от всякога главоболие.

Мигрената й започна още по обед, когато Хармън настоя и поръча шампанско — то винаги й действаше зле — и продължи през целия следобед, докато, седнала с Франк сред тълпата на кея, заобиколена от шумни, възбудени зрители и оглушена от духовата музика и люлките на панаира отзад, се опитваше да се забавлява от регатата. Какво фиаско се оказа всичко! Самата мисъл караше слепоочията й да туптят по-болезнено.

Клепачите й потреперваха от чисто нервна умора, но въпреки така измъчена и окаяна, каквато беше, тя упорстваше и не искаше да се предаде на нещастието. Глупаво, много глупаво беше да се съгласи на това пътуване, но глупостта не беше непоправима. Само трябваше да изтърпи положението още един час.

През това време Хармън бе довършил уискито си. Като сложи чашата си на масата, той стана, направи крачка и седна на канапето до нея, разучавайки я с полузакачлива, полусъжалителна фамилиарност, която отново изопна нервите й.

— Как е главата?

Тя успя да се усмихне.

— Още е зле.

— Глътка свеж въздух ще те оправи. — Той говореше с лек тон. — Поръчах една моторна лодка за пет часа. Ще се поразходим до големите кораби.

— Но, Франк — тя се надигна от мястото си, — не е ли вече време да тръгвам?

— Глупости! — С непринудена интимност той отпусна голямата си ръка на коляното й. — Искам да ти покажа „Андалусия“. Много хубав кораб. Знаеш ли, ние го обзаведохме. Каютите са последната дума на лукса и удобствата.

Настана пауза. Странна мисъл замъждука по повърхността на разума й. Отмести поглед встрани. Нервното напрежение у нея се усили.

— Знам, че от все сърце искаш да си любезен, Франк, но наистина нямам настроение да разглеждам кораби.

Той се изсмя.

— Може да ти дойде друго наум, щом се качиш на борда.

Грейси сведе поглед. Нещо в думите му я стресна и тя забрави умората в стремежа си да се стегне и овладее себе си изцяло. Онова, което отначало изглеждаше само подозрение, сега придоби облик на вероятност, от която я побиха студени тръпки. Не беше ли чула някъде, че „Андалусия“ се готвеше за предстоящо отплаване?

Обля я нова вълна на безпокойство и възмущение. Само с голямо усилие можа да потисне импулса да го попита направо и наведнъж да приключи с това. Ала нищо не би спечелила от една сцена. Тя имаше тревожното чувство, че той я наблюдаваше, изчаквайки следващия й ход, подготвен спокойно да го парира.

Там и тогава, задушаваща се от усещането на близостта му, тя изпита непреодолимо, почти плашещо я със силата си желание да избяга от него. Би дала всичко, което притежаваше, само за да бъде на мили и мили далеч, никога да не го види отново, никога, никога. Ала сега преди всичко трябваше да замаскира чувствата си. Насили се да се усмихне с жест на мълчаливо съгласие.

— О, много добре, Франк. Щом толкова си запален по корабите и настояваш, нека идем.

— Чудесно!

Тя се изправи и погледна часовника си.

— Отивам да се пооправя малко. Трябва да си поразтрия челото с одеколон.

Изражението му леко се промени и той я изгледа косо с присвити очи. Бавно изрече:

— Не се бави много.

— Няма да те забавя и минутка.

Тя прекоси салона и влезе в дамската тоалетна. Остана съвършено неподвижна, с измъчено, бледо лице, трескаво обмисляща положението си. Чувстваше се някак безволева и отпусната, сякаш плаваше във въздуха безтегловна и изтощена.

Ала за няколко мига тя проумя какво точно трябваше да направи. Единственият за денонощието влак от Ардфилън за Рентън тръгваше в пет и половина — самата рядкост на този влак се беше запечатала в паметта й. От Рентън щеше да отиде пеш до Маркинч — дълъг път, но в състоянието, в което се намираше сега, за нея това беше нищо. И тогава — едно слабо изражение на облекчение смекчи тревожните черти на лицето й — тя щеше да стигне при Дениъл и при сина си.

Ако само можеше да се измъкне незабелязано, без повече да отлага! При тези обстоятелства обаче това беше невъзможно. Трябваше да използва цялата си съобразителност, да се опре на някаква проста хитрост. Тя предпазливо открехна вратата. Както си знаеше, Хармън беше в преддверието и я чакаше. Призова на помощ най-сияйната си усмивка, приближи се до него и го хвана за ръка.

— Сега се чувствам по-добре. В салона беше много задушно.

Прекосиха преддверието и излязоха на предната веранда на хотела. Изведнъж Грейси се сепна, досетила се за нещо и поддържайки с усилие естествения тон на гласа си, възкликна:

— О, колко глупаво. Оставих си чантата на канапето. Ще ми я донесеш ли, Франк?

Получи се много кратка, почти неосезаема пауза, през която тя остана вцепенена и напрегната, с усмивка, застинала като нарисувана на устните й. Беше отгатнала правилно, че той не би могъл, без да прояви абсолютна нелюбезност, да й откаже да изпълни толкова проста молба.

— Добре — изрече той бавно, като се обърна на петите си, — почакай ме тук, докато се върна.

Сърцето й отново заби лудо. Насили се да остане неподвижна, но в мига, в който той изчезна зад обкованата с месинг въртяща се врата, тя бързо се втурна навън. Кесията бе в джоба й. В настоящия момент бе зарязала напълно всякаква мисъл за куфара си. Искаше само да избяга, да се махне, докато все още тази възможност съществуваше. Веднъж озовала се навън, тя просто полетя към гарата, забързано си купи билет и се хвърли в едно от предните купета на влака, който чакаше композиран на изходния перон, тъй като Ардфилън бе крайна гара.

Не смеейки да се покаже на прозореца, тя седеше, облегната назад, едва дишайки по време на това безкрайно чакане. Но най-сетне свирката прозвуча и с поклащане влакът бавно потегли. Тя въздъхна с облекчение.

 

 

Беше почти осем часът, когато най-сетне влакът спря в Рентън и стъпвайки на перона, Грейси усети прилив на енергия в нозете си. Вечерта бе спокойна и тиха и мисълта за дългия път пред нея не й беше неприятна.

Стигна до залива след десет и половина часа. Усещаше мекия, сух пясък под краката си. Сега беше на брега на езерото. Тя спря до водата с търсещ поглед и ускорено от очакваната среща дишане. Ах, да, ето там на кърмата светеше запален фенер. Като прилепи като фуния длани до устните си, Грейси извика:

— Ехо-о-о! Дениъл! Дениъл!

Радостният ответ долетя веднага:

— Грейси, ти ли си?

— Да — извика тя, а цялото й същество се изпълни с щастие и облекчение. Като чу Дениъл да гребе към нея в малката ладия, почувства, че най-после беше стигнала до сигурно убежище.

 

 

Следващият ден дойде свеж и слънчев. През нощта бе валял силен дъжд, но сутринта, макар че вятърът упорстваше, слънцето проби гонещите се по небето облаци и обля езерото в сиянието си. За Грейси, седнала на палубата на плаващата вила със сина си, светът бе придобил нов, странен облик.

Бяха сами. След закуска Дениъл бързо се беше отправил към Левънфорд.

И сега, закриляни само от високите перила на палубата, отвъд които се виждаха „белите кончета“ на вълните, Грейси и Робърт играеха на дама.

Тя се беше загледала в неговото малко, съсредоточено лице с тъмни, вперени в дъската очи, дългите мигли, хвърлящи сенки върху бледите, все още хлътнали бузи и присвитите в обмисляне на следващия ход устни. В нея се надигна като вълна такава емоция на копнеж, смесен с разкаяние, че й се стори, че сърцето не би издържало на напора й. Ами да, ако не беше Дениъл и намесата на всеопрощаващия Бог, тя почти беше захвърлила най-голямата ценност, която животът можеше да й даде.

Нищо от онова, което я плашеше, не се сбъдна дори и отчасти. Срещата с детето й стана леко и просто, без онова мъчително смущение, което, тя се боеше, би могло да възникне, за да я посрами.

Той я беше приел нито горещо, нито с обич, но все пак без дума на укор и обвинение. Бе изслушал със спокойно мълчание нейното несвързано обяснение, онази подробна история за продължителния й престой в Индия. По време на дългия й разказ той се беше държал спокойно, със съзнанието, че знае всичко, че няма нищо против нея, задето е оставила на бъдещето цялостното решаване на проблема.

И колко бързо, помисли си тя радостна, колко бързо напредваше взаимното им опознаване и приспособяване един към друг. Природните инстинкти не можеха да се отрекат. Стоическата му резервираност вече се рушеше. С предпазливи, неохотни и полуприкрити погледи той се оставяше на инстинкта да го тегли към нея, а веднъж с добре подбрана дума тя дори бе предизвикала у него и срамежлива одобрителна усмивка.

С овлажнени очи, тя се закле да отгледа своето забравено малко момче с най-нежна и постоянна грижовност. Като проблясък на мълния осъзна колко лекомислен, колко егоистичен е бил нейният живот, разбра също как в бъдеще би намерила щастието в това да се посвети всеотдайно на детето си.

Бъдещето се разкриваше пред нея като ясно напечатаните страници на книга, в която щяха да бъдат вписани усилията и постиженията й. С помощта на Дениъл щеше да си намери прилична работа, щеше да се труди упорито, неуморно, за да създаде уютен и достоен дом за двамата.

Времето минаваше така бързо и тя разбираше с радостно разтуптяно сърце колко неоснователни са били опасенията й, че нейната компания би наплашила Робърт или би му била досадна. Трудно й беше да го прибере долу, когато се спусна вечерта. Но накрая тъмнината ги принуди да слязат и в кухничката той й помогна да сготви вечерята от бъркани яйца, пържени с шунка.

Често пъти с настъпването на вечерта някаква апатия и меланхолия обземаха Грейси, но сега тя бе весела, така весела, както никога от много месеци насам, с веселост толкова заразителна, че разтопи дори унилата сериозност, с която тъжният му живот бе белязал Робърт. Той се смееше и бъбреше, без да се въздържа, без да се стеснява, понесен от надигналата се вълна на щастие, заляла и двамата.

Когато се изкачи на леглото си — тя съобразително потисна у себе си желанието да му помогне при събличането — сети се да му попее. И той заспа, заслушан в старата шотландска приспивна песен.

Изми съдовете и за да не го събуди с движенията си в тясната каюта, тя излезе на палубата. Вятърът, изглежда, бе затихнал и осъзнала новите си задължения като готвачка и доставчик на провизии, Грейси реши, че трябва да отиде до фермата на Рос, за да се снабди с пресни яйца, масло и прясно мляко. Щеше да й отнеме малко повече от десет минути. Фермата беше удобно разположена на не повече от половин миля в гората и аптекарят Хей купуваше повечето от провизиите си от собственика й.

Грейси безшумно отвърза малката ладия от кърмата на плаващата вила и загреба през няколкото ярда, които я разделяха от брега. Там изтегли ладията на пясъка и пое през ливадите към гората.

Беше по-тъмно, отколкото бе очаквала, и под лекия ветрец боровете издаваха шум, подобен на тежка въздишка. Все пак скоро тя стигна до фермата и като направи покупките си и побъбри малко с жената на фермера, бързо пое по обратния път.

На края на гората, като пресичаше пустия междуселски път, който извиваше покрай ръба на езерото, изведнъж съзря светлините на бавнодвижеща се кола, която се приближаваше.

Отначало тя я помисли за закъснял фермерски фургон, трополящ тромаво към самотната си ферма, после схвана, че това беше лека кола и инстинктивно се дръпна назад, за да й стори път.

Ала когато жълтата светлина на фаровете обля неподвижната й фигура, през ума й мина мисъл, от която я побиха студени тръпки. Тласната от това внезапно инстинктивно опасение, макар че колата забави ход и спря, тя се втурна, прекоси пътя и бързо се завтече към брега.

Беше видяна обаче — някой й извика отзад. Този вик повече от всичко друго засили страха й и тя побягна през ливадата с лудо разтуптяно сърце. Натоварена с покупките и непознаваща пътеката, тя се препъваше в неравната земя, заплиташе се слепешката в гъстата ниска растителност. На два пъти падна на коленете си.

Сега беше изплашена, ужасно изплашена и шумът от стъпки, които я преследваха, засили паниката й. Някой беше близо зад нея. Нозете й вече затъваха в мекия пясък на брега. С дъх на пресекулки, тя се обърна, олюлявайки се, почувствала за един мъчителен момент, че ще припадне. Опита се да извика за помощ, но никакъв звук не излезе от пресъхналото й гърло. Да, знаеше го. Мъжът, който стоеше пред нея, беше Хармън.

Остана така, твърде сломена, за да заговори, твърде вцепенена, за да се помръдне. Физическата му близост, съвършено неочаквана, усилена от тъмнината и пустия бряг, бе повече, отколкото можеше човешки да понесе. Той, изглежда, беше прочел уплахата на лицето й, защото, все още дишащ тежко, я хвана за ръката.

— Да… ти заслужаваш здравата да те раздрусам… погоди ми чудесен номер.

— Съжалявам, Франк — смотолеви плахо тя. Не можа да намери какво друго да каже.

— Надявам се, че наистина съжаляваш.

Беше възстановил равномерното си дишане и в тона му имаше не само премерена нотка на основателен аргумент, но и някаква дрезгава твърдост, по-зловеща от гнева му.

— Не си си въобразявала действително, че аз съм от този тип мъже, които можеш да въртиш на пръста си, нали, Грейси?

Тя сведе поглед, борейки се да се овладее и запази хладнокръвие, докато мислите й лудо се гонеха в изтерзания й мозък.

Каква, о, каква вятърничава глупачка беше да се захваща с Франк, да приема любезностите му, да флиртува с него и преди всичко — да го прецени толкова погрешно и да повярва, че той кротко би приел скъсването, което тя се беше опитала да му наложи.

— Не можа да ме измамиш — продължи той със същия равен тон. — Още в Ардфилън подозирах, че ми готвиш някакъв номер. Но си мислех, че ще го изиграеш по-добре. За мен беше много лесно да те проследя. Само че, ако искаше да си изкараш една почивка, би могла да избереш и по-весело място от това. Всичко е много глупаво, Грейси. Против собствените ти интереси. Както и да е, веднага идваш с мен в колата!

— Не, Франк, не — прошепна тя.

— Няма полза да спорим — отвърна той решително. — Нещата между нас стигнаха твърде далеч. Изпуснахме „Андалусия“ тук, но можем да я настигнем в Тилбъри.

Кръвта й се смръзна. За секунда й дойде отчаяният импулс да вика за помощ, но проблясък на разум й подсказа колко безполезно би било — никой не би я чул от това пусто място. Освен това можеше да събуди Робърт — нещо, от което се страхуваше повече от всичко. Каквото и да станеше, трябваше да държи Робърт и Хармън далеч един от друг. Просто би умряла, ако някога съзреше в онези детски очи дори искрица на разбиране какво беше нейното положение. Изведнъж се почувства слаба и ранима. Твърдата съобразителност, с която някога можеше да се съпротивлява на Хармън, сега беше отшумяла завинаги, изместена от новата нежна грижа и обич, които изпитваше към сина си.

При все това този инстинкт й подсказа друг подход. Умът й, никога по-бистър, сега продължаваше да работи с отчаяна, влудяваща енергия, търсейки начин за бягство. И изведнъж в един проблясък на мисълта тя съзря какво можеше да направи.

— Франк — издума тя накрая, — ако дойда, обещаваш ли да се държиш добре с мен?

— Не ти ли го казах? — Лицето му малко се проясни.

— Добре — каза тя покорно, — ще отида да се обадя на Дениъл.

Отначало той не я разбра, после, проследявайки погледа й, видя слабата светлина на лодката.

— Старият Нимо с теб ли е?

— Да — излъга тя. — Не мога да си тръгна, без да му се обадя.

— Ще дойда и аз да му кажа нещо.

— Не, Франк — настоя твърдо тя. — Трябва да му занеса тези покупки, после да намеря някакъв претекст да си взема шапката и да се присъединя към теб.

Той, ядосан, запази мълчание.

— Нима не разбираш? Ще стане, както ти искаш — извика тя с горчивина. — Страхуваш се да не избягам ли? Как бих могла?

После с по-спокоен тон тя му рече:

— Запали си една цигара. Ще се върна, преди да си я изпушил.

— Добре. Но ако до пет минути не се върнеш, ще дойда и ще те взема.

— Няма да се наложи — увери го тя.

Без да обръща внимание на лудото тупане на сърцето си, тя сложи пакета с покупките в ладията и с покорно изражение на лицето взе веслата. Отделяйки се от брега, видя пламъчето на клечката, с която Хармън запали цигарата си. Като знаеше, че той вече не можеше да я вижда, тя се зае здраво с веслата.

В ума й планът беше съвсем ясен. Франк се препречваше на пътя й в залива Канти, така че тя не можеше да избяга оттам. Ала като чужденец по тези места той не знаеше или може би беше забравил, че зад носа, на отсрещната страна на езерото, се намираше малкото пристанище Гилстън. Лесно би могла да го достигне. Беше на малко повече от две мили и в своята решимост Грейси чувстваше, че можеше да покрие и пет пъти по-голямо разстояние. Щеше да вземе Робърт, да наеме стая в хотел и да телефонира на Дениъл, а ако е необходимо, и да предупреди полицията. Не искаше да се уповава повече на половинчати мерки и безплодни опити да избяга. Веднъж завинаги искаше да отстрани тази заплаха и да бъде сигурна в свободата си. С бързи движения на греблата тя доведе ладията до плаващата къща и се изкачи на палубата. Нозете й трепереха тъй силно, че трудно се удържаше изправена. Влезе в каютата, протегна ръка и леко разтърси рамото на Робърт.

Той отвори големите си очи.

— Робърт — рече тя, опитвайки се да му се усмихне, — ще направим малко пътешествие. Сега…

Детето я погледна учудено.

— Къде отиваме?

— В Гилстън… и след това в къщата на свако Дениъл. Там е много по-хубаво от тази лодка.

Грейси бе очаквала протест, някакъв признак на тревога или поне нацупване от това неочаквано прекъсване на съня му, ала Робърт през целия си живот биваше подлаган на такива обрати, на смутени сънища и почивки, на внезапно стоварване отгоре му на непредвиденото.

Нещо повече, след техния щастлив ден, прекаран заедно, той й вярваше. Стана от леглото си без излишен шум и философски започна да се облича на светлината на свещта, която придаваше фантастични форми на малката му сянка върху стените и тавана на каютата.

Момент по-късно те бяха вече в ладията — той на кърмата с одеяло на коленете, тя на седалката, гърбом към носа на лодката, с ръце, стиснали здраво веслата. Едва дишайки, тя безшумно ги потопи във водата и под прикритието на плаващата вила, лодката се плъзна напред в нощния мрак.

Едновременно закапаха тежки дъждовни капки, сякаш невидимото небе започваше да лее сълзи. Но макар че беше гологлава и без палто, тя не обръщаше внимание на дъжда. Обладана от трескава възбуда, не можеше да мисли за нищо друго, освен да се моли по Божията милост бягството им да успее. За момент й се мерна червената точица от цигарата на Хармън на брега, после заобиколиха носа и тя изчезна от погледа й.

Беше лесно да подкара лодката в залива, но сега, след като стигна отвъд носа и започна да прекосява езерото, гребането започна да става все по-трудно. Нямаше големи вълни, поне не виждаше такива в черния мрак, но все пак усещаше как от време на време малката лодка се поклащаше нестабилно и променяше курса си. Тя впрегна с все сила мускулите си на работа и започна равномерно и непрестанно да напредва към отсрещния бряг. Почти на половината път ладията рязко заби нос, повдигна високо кърмата, после тежко плесна във водата. В същия момент силен порив на вятъра, носещ студени капки дъжд, опари бузите на Грейси.

Тя още от детинство познаваше езерото и бързо схвана, че бяха напуснали прикритието, което даваше остров Инчлейд, лежащ на около миля по на север и сега бяха в открити, незащитени води. Ала въпреки че беше подготвена за известно влошаване на времето, тя не беше очаквала, че вятърът и вълните щяха да връхлитат върху им с такава сила. В действителност ладията се гмуркаше във водата и изскачаше по един обезпокоителен начин не толкова поради големината на вълните, колкото от мъртвото вълнение, последица от преминала вече буря някъде другаде по езерото.

И изведнъж Грейси осъзна, че беше сама с Робърт в тъмнината върху тази развълнувана водна пустош, далеч от брега, островите и невидимите планини отвъд тях. Всичко, което бе слушала за коварството на това езеро, за неизмерените дълбочини и опасните течения, за внезапните пориви на вятъра и бурите, които връхлитаха без предвестие от планинските проходи, всичко това се стовари върху съзнанието й със студена, ужасяваща мощ. Беше ли постъпила разумно, като предприе този ход или той беше нейната надминаваща всичко, нейната най-злокачествена и най-безразсъдна постъпка?

Извивайки се на нестабилната седалка под себе си, тя хвърли поглед към отсрещния бряг и придоби малко кураж и увереност от светлините на Гилстън, може би на не повече от три четвърти миля^[2]. Гилстън си оставаше възможно най-добрата крайна цел и със свеж прилив на решимост тя насочи натам подхвърляната от вълните лодка.

Държейки се здраво за перилото на кърмата, Робърт през цялото това време не бе проронил ни едничка дума. Погледът му оставаше фиксиран в лицето на майка му и макар и вцепенен от неувереност, общо взето, се държеше мъжки и не проявяваше признаци на страх. Срещайки погледа на тези очи, които й вярваха, нова вълна от чувства се надигна в гърдите на Грейси.

— Всичко е наред, Робърт — насърчи го тя задъхана, трудно поемайки си дъх. — Само е малко бурно… скоро ще стигнем там.

Уви, въпреки всичките й усилия, светлините на желаното градче се приближаваха мъчително бавно. Гръбнакът й се късаше от болки, гръдта й се свиваше, дланите й, целите в мехури и изранени жестоко, я боляха. Непрекъснато усилващият се вятър изсмукваше силите й и като живо същество се бореше с нея, отблъскваше я назад от всеки завладян от нея метър.

Сега върху силното мъртво вълнение се наслагваха и обширни вълни, които се разбиваха над носа на лодката и пълнеха малкия съд с вода. Летящите пръски я измокриха до кожа. Мокрите коси залепнаха по лицето й, от което се отцеждаха капки. Искаше й се да заплаче, да отстъпи и се предаде, да потъне в забрава. Ала продължаваше да се бори и тласка лодката напред сякаш само с усилието на волята си.

Тогава, докато заслепена, почти останала без сили, теглеше веслата, силна вълна надигна лодката във въздуха, едното весло се плъзна по повърхността и като не срещна съпротива, се изхлузи от скобата си, изчезвайки в кипящата вода, а Грейси залитна и падна назад в лодката.

Смъртен страх прониза като с нож гърдите й. Сега наистина бяха загубени. Тя се надигна бавно, сграбчила с двете си ръце перилата на диво въртящата се в кръг лодка.

Светлините на Гилстън бяха близо, фенерът на кея — на не повече от четвърт миля, но все пак в тази буря, далеч отвъд обсега на човешки глас, изглеждаше недостижим. Тя потрепери.

— Робърт — каза му. — Ела при мен.

Той беше видял как веслото падна във водата, бе прочел всичко по лицето й и плачеше безгласно, плачеше сякаш в себе си, а сълзите тихо се стичаха по бузите му. Но детето се подчини и пропълзя на ръце и крака до средната седалка. Сега нямаше нищо, което тя би могла да направи, освен да го държи в ръцете си, близо до себе си, на дъното на лодката, да го заслони колкото можеше, чувствайки бързото тупане на сърцето му до гръдта си, мълвейки в ухото му нежни, несвързани думи. През цялото време тя се молеше в сърцето си:

— О, Господи, всичко, каквото и да е, само не това… той е така безпомощен, толкова малък.

Лодката вече беше напълно неуправляема. Въпреки това, по един каприз на случая или може би по причина на подводно течение, насочено към брега, тя се понесе — в началото бавно, а после с нарастваща скорост — към кея Гилстън, сякаш се надсмиваше на всички мъчителни и безполезни усилия на Грейси. Докато се взираше през замъглената повърхност на езерото към брега, трескава надежда я сграбчи за гърлото и премина като огън през замръзналите й вени.

— Робърт — извика тя, — вярвам, че ще успеем!

И като издигна глас, завика с все сила, като гледаше как разстоянието до брега намалява. Но отговор нямаше.

Малката лодка продължаваше да се пълни с вода и изглеждаше, че всеки момент ще потъне.

Дъждът се изливаше върху Грейси, стичаше се в очите й, заслепяваше я, но тя — вкочанена, превита на две — викаше и викаше високо. И тогава, за нейна радост, за нейна луда радост откъм брега долетя ответен вик и тя смътно съзря фигура, тичаща по кея.

Но в този момент лодката, буйно устремена към пристана, се блъсна в голямата шамандура, обозначаваща входа към пристанището, която в бушуващия мрак бе останала незабелязана от Грейси. Силата на удара бе огромна. Чу се ужасяващ трясък и лекият съд, с пречупен гръбнак, се завъртя като детски пумпал, разцепвайки се на парчета. Грейси нададе вик — силен, отчаян вик — в мига, в който тя и момчето бяха запокитени в черните води на езерото.

Ударът бе ужасен, падайки във водата, Грейси изпусна детето от прегръдките си и когато изплува на повърхността, видя как Робърт се отдалечава от нея, носен от вълните. Всичките й мисли, целият остатък на силите й се насочиха към момчето. Веднага, с няколко удара на ръцете, тя доплува до него, сграбчи го и пое обратно към шамандурата, като се бореше отчаяно със стихията, придържайки с една ръка Робърт и преодолявайки водовъртежа и течението. Мъчеше се да се хване, дори само с пръсти, за железните стени. Но тези стени, макар и ръждиви, бяха заоблени и без ръбове, а тежката маса, клатеща се като пияна около синджира на котвата си, за миг се втурваше опасно към нея, а в следващия момент се отдалечаваше извън обсега й. Напрягайки очите си нагоре, тя можа да види, че върхът на шамандурата бе съвършено плосък, с голяма халка в центъра на обширната повърхност. Грейси веднага схвана какво трябваше да направи. О, Господи, помоли се тя пак, помогни ми да успея в това, само в това едничко нещо.

Поддържайки детето под мишниците му с двете си ръце, тя успяваше някак да се задържи над водата. Изчака с присвити устни шамандурата да се наклони надолу до най-ниската точка на дъгата, която описваше. Тогава с всичката останала сила се опита да го повдигне до равната горна повърхност. Не успя. Опита пак, после отново, но застрашително връхлитащата маса й се изплъзна, като откъсна парчета кожа и от двете й ръце.

Силите я бяха напуснали, тежестта на роклята й я теглеше към дъното. Отчаяна, без да мисли за собствената си безопасност, тя се приближи още до шамандурата и този път някак си успя да го изтика нагоре към плоския й покрив — в безопасност. Огромна тържествуваща въздишка се откъсна от гърдите й. За частица от секундата Грейси го зърна там, хванал се здраво за халката. После, преди да успее да се отдръпне назад, огромната желязна тежест се гмурна надолу и се стовари върху челото й.

Звукът от удара се загуби в бурната нощ, но разсякъл тъмнината, ярък лъч светлина се вряза в мозъка й. За една бърза секунда тя проумя, че вече наистина беше на прага на своя край. После ревът на вятъра и шумът на дъжда, ледената ласка на водата, която я обгръщаше — всичко се заличи от съзнанието й. Като бледа точица върху огромната чернилка на езерото лицето й, обърнато нагоре, бе насочено към небето, където през изцъклените й очи като че ли избухна и изгоря огромна матова червенина. Искри се пръскаха около този небесен огън като златното венче на разпукващо се цвете, в което тя още виждаше образа на Робърт. И тогава, докато спасителната лодка приближаваше, водите се затвориха над главата й.