Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (4)

Глава четвърта

През летните месеци Дениъл се радваше на ранното утро повече, отколкото на другите часове от деня. Ставаше в шест часа и след като занесеше на Кейт нейната чаша чай, движейки се безшумно по чехли из тихата къща със спуснати кепенци, се измъкваше навън в градината. С нощница, втъкната в панталоните, навлякъл старото работно палто върху мършавите си гърди, там той жадно вкусваше напоените с роса ухания на утрото.

Докато повлеклите се воали на изпаренията се разтапяха под жълтото слънце, а тихата красота на летния пейзаж изплува като на картина изпод мъглата, Дениъл работи в градината си. Кравите от фермата на Дръмърс, току-що издоени, се пръснаха по полето с тихо мучене. Големи капки роса примигваха и блестяха в цветовете на калцеолариите. И Дениъл с преливащо от възторг сърце усети свежия отпечатък от ръката на Създателя върху земята.

Ала в това понеделнично утро, седмица след като Грейси бе напуснала къщата, сърцето на Дениъл не беше спокойно. Градината му никога не бе изглеждала по-добре. Неговите секирчета^[1] бяха израсли гигантски високи — пищна редица от бели, розови и бледовиолетови цветове, по четири, пет, дори шест на едно стъбло, с неразцъфнали пъпки, носещи обещание за още красота.

При все това погледът на Дениъл бе разсеян, умът му — загрижен и разтревожен. Целта, в постигането на която бе вложил цялото си сърце и която сега виждаше по-актуална и неотложна от всякога, не изглеждаше по-близо до осъществяването си.

През последните седмици бе изследвал и вече изчерпал всяка нова възможност в своето търсене на местонахождението на тази Ленг. И все напразно. Отново и отново бе кръстосвал градовете в околността по някаква илюзорна следа само за да види надеждите си грубо захвърлени в праха.

С унил дух той влезе в къщата, закуси и тръгна на работа. Беше малко позакъснял от обичайното си време, защото тъкмо когато пресичаше площада, градският часовник удари осем и половина. Инстинктивно ускори крачките си. И тъкмо свиваше покрай ъгъла на Хай стрийт, когато раздавачът, вече тръгнал на сутрешната си обиколка, го спря и му подаде едно писмо. В син плик, то имаше вид на официално. Странно възбуден, с настръхнала кожа Дениъл го отвори.

Околийски съд

Уинтън

19 юли 1911 г.

Уважаеми господине,

Във връзка с вашето запитване от 7-мо число миналия месец можахме да направим справка в архивите на градския съд и сега сме в състояние да ви уведомим, че мисис Ани Ленг, бивша жителка на Метвън, Пъртшайър, понастоящем живее на номер 17, Клайд Плейс, в Къркбридж. Напоследък мисис Ленг е била призована пред съда по обвинение, че е нарушила член 15А от Закона за закрила на децата и е била поставена на изпитателен срок.

Ако можем да ви бъдем и по-нататък полезни по този въпрос, не се колебайте да влезете отново във връзка с нас.

С уважение, господине, ваш покорен

Ендрю Рос

Секретар на Уинтънския съд

Сподавен вик се откъсна от гърлото на Дениъл, вик на радост и триумф. Най-после, най-после бе попаднал на вярна следа. Въпреки малко обезпокоителния тон на писмото, новината, която то съдържаше, беше официална и положителна. След всичките си безплодни набези сега той приветства писмото като блеснал фар в тъмно и бурно море. Нямаше нито миг за губене. Днес не би отворил студиото. Проникнат от нова вяра и нова сила, той погледна часовника си и без колебание се обърна на петите си и се отправи към гарата.

Тук след кратко чакане зае мястото си в едно третокласно купе на влака за Уинтън в девет часа. Докато локомотивът пухтеше през долината, той седеше напрегнат и нетърпелив, с невиждащи очи, вперени в ивицата камъш, ограждаща блатистата местност, където под ситния дъждец флегматично пасяха няколко крави.

Стигна в Къркбридж рано след пладне. Памукопредачниците — главната индустрия на това голямо предградие на Уинтън — тъкмо разпускаха работниците си за обедната почивка. Стотици жени със забрадки изтичаха като поток от големите фабрични порти, като армия в поход. От оловното небе ръмеше неспирен дъжд върху тази печална и мрачна сцена и превръщаше непочистения калдъръмен път в море от кал.

Дениъл попита един полицай за пътя до Клайд Плейс и като вдигна яката на палтото си, се шмугна в тълпата. На края на главната улица сви вляво и като мина покрай желязната статуя на един от големите фабриканти в окръга, навлезе в по-беден квартал на града.

Никога преди не беше виждал такива мрачни и нерадостни постройки. По канавките течаха зловонни води от бояджийските фабрики. В дворовете висеше простряно на въже захабено, мърляво пране. Почти всеки вход водеше към бар или кантора на букмейкър^[2].

Най-лошите опасения на Дениъл се оправдаха. Попечителката на сина на Грейси, мисис Ленг, бе паднала дори по-низко, отколкото той вече предполагаше.

Прекоси постлан с калдъръм площад и влезе в уличка, тясна като канал, между високите постройки. Този канал, застлан с воняща кал, бе обозначен с очукана синя емайлирана табелка — „Клайд Плейс“.

Дениъл бе обладан до премала от душаща го умора, физическа и душевна. Вонята на тази уличка и бордеите, които я ограждаха от двете й страни, смразиха кръвта му. Беше така мрачно, че дори и в най-ясния ден тук едва ли проникваха слънчеви лъчи. Като в дъно на кладенец. Изведнъж Дениъл поиска да се махне, да избяга оттук някъде в откритата степ, където свежият въздух би го пречистил.

Ала нервната му възбуда, сега усилена почти до истерия, не му позволи да се върне назад. Той влезе в пасажа, водещ до номер 17 и заизкачва стълбите нагоре. Стълбището не бе по-лошо от обичайните за този квартал. Тъй като обиталището бе построено на принципа „гръб до гръб“, нямаше прозорци. Горелките на газовото осветление бяха запушени, а на една от площадките капеше смрадлива вода от пукната канализационна тръба.

Дениъл изкачи три етажа, събирайки кураж и сили от безмълвната молитва на устните си, когато изведнъж се препъна и едва не падна. На стъпалото седеше момче. През лепкавия полумрак Дениъл вторачи поглед в него. Момчето, изглежда, по философски убиваше времето, като си играеше с малки заоблени камъчета, които подхвърляше и ловеше във въздуха с опакото на ръката си.

Ала Дениъл едва ли забеляза това. Самото момче прикова поразения му поглед. Той знаеше какво е рахит. Знаеше още, че рахитът бе преобладаващото заболяване у децата, обитаващи тези бордеи, недохранени, без да видят слънчев лъч. А сега ясно видя, че краката на това дете бяха изкривени и обезформени под него и колко дребничък беше, с глава, твърде голяма и несъразмерна, за да я държи изправена. Поддържаше я с една ръка, опрял лакът на коляното си. Върху изпитото му лице очите му бяха тъмни и сериозни, а кожата му жълта, с цвят на гранива лой, мътна и без блясък. Би могъл да мине за седемгодишен.

Седнал там, на стълбището, той обгърна Дениъл с печалните си, твърде уморени очи. Едва тогава Нимо можа да изговори:

— Тук ли живее мисис Ленг?

След пауза момчето сериозно кимна с глава.

— Искам да я видя — каза Дениъл.

— За наема ли идваш? — попита малкото момче. — Боя се, че няма да може да ти го плати.

— Не искам да ми плаща нищо. Искам само да поговоря с нея.

Детето се поколеба, преценявайки Дениъл по своя си задълбочен начин. После бавно рече:

— Добре. Ще те заведа.

Изправи се. Стори го като всички рахитични деца, като се подпря на коленете си, докато несръчно и с усилие стигна до изправен стоеж. Трудно му беше. Но накрая успя и накуцвайки, пое нагоре по стълбите.

На най-горната площадка спря пред една врата. По вида му Дениъл разбра, че това беше неговата врата. После момчето се обърна и върху него падна светлина от счупената капандура на покрива.

Сега за пръв път Дениъл видя лицето на момчето. Сподавено възклицание се отрони от устните му и тежка вълна от емоции го заля. Усети я така, както корабът усеща тласъка на могъщия океан. Това обърнато към него личице, макар тъй бледо и хилаво, непогрешимо приличаше на лицето на Грейси.

В близък план, обляно от сивата светлина, лицето сякаш изплува от мрачния фон, странно лъчисто и призрачно, като че ли мъгливият образ на самата Грейси се бе разкрил пред взора му. Особено очите, онези големи светлокафяви очи, замислено фиксирани в него, никога не можеха да бъдат сбъркани с други.

Дениъл безмълвно преглътна. После можа да издума неясно:

— Как се казваш?

Момчето отговори:

— Наричат ме Робърт.

— А другото ти име?

От вълнение Дениъл говореше рязко и малко грубо.

— Ленг ли се казваш? Мисис Ленг майка ли ти е?

— Да, Ани Ленг ми е майка — потвърди някак неопределено Робърт. — Както и да е, живея при нея.

И сякаш нежелаещ да бъде разпитван повече, отвори внимателно вратата на своя дом.

Беше единствена стая. В дъното й върху дюшек от дреб, постлан направо на голия линолеум седеше по турски жена. С бързи движения тя шиеше нещо от парче плат в скута си. Иглата й летеше насам-натам с мъртва, автоматична монотонност. Дори в хаоса, бушуващ в главата му, от погледа на Дениъл не убягнаха бедната мебелировка на стаята, ръждясалата печка, напуканият порцелан и разкъсаните щори.

В близкия ъгъл три деца, всички по-малки от Робърт, си играеха с капака на стара консервена кутия. До дюшека се търкаляше купчина недовършени панталони от груб шевиот.

Робърт се приближи до жената, после с предпазливостта, която бележеше всичките му действия, обърна поглед към Дениъл и измърмори нещо в ухото й.

Мисис Ленг откъсна със зъби парче черен конец от кълбото, поглеждайки първо Робърт, после Дениъл.

— Не могат ли тези хора да ни оставят на мира? — оплака се гласно тя. — Какво зло съм ви сторила?

— Не, не е това — успокои я Робърт. — Човекът просто иска да поговори с теб.

Преди тя да успее да отвори устата си, Робърт се обърна, подбра играещите деца и вкупом ги напъди от стаята. Накуцвайки след тях, той се обърна важно към Дениъл с изражение, че е постигнал нещо, и му кимна, сякаш му подсказваше, че сега би могъл да продължи насаме с работата, по която беше дошъл. В този жест имаше някакъв копнеж и толкова мъдрост, че те сякаш се предадоха и на Дениъл, ала гласът на жената го върна към действителността.

— Какво искате от мене? Виждате, че съм заета. Трябва да свърша тази работа до седем.

Дениъл прикова своя настойчив и сериозен поглед върху Ани Ленг. Тя беше жалко създание, силно гримирана, не стара, но вече похабена, както личеше, от тежък живот и зла участ. На всяка от бузите й грубо се червенееше петно, а под очите й имаше синкави торбички. Глезените й, подаващи се изпод измачканата, износена пола, бяха безформени и подути. Седеше с шал, обгърнал тесните й рамене. Не беше спряла нито за секунда шиенето и след като той бе влязъл в стаята.

Дениъл се покашля и конвулсивно преглътна без слюнка.

— Дойдох за това момче — каза той. — Момчето, което наричате Робърт.

Мълчание последва думите му. Тя не проговори, не направи никакво усилие да му помогне. Не му беше лесно да продължи под погледите, с които тя крадешком го стрелкаше. Все пак някак си той продължи да говори, изяснявайки за какво беше дошъл и какво искаше.

Отначало изражението й остана тъпо и капризно, но докато той продължаваше да говори, лицето й се промени, разкривайки последователно емоции, които тя несръчно се опитваше да прикрие — изненада, бавно проумяване, след това бърза и пресметлива находчивост. Спря да шие, остави парчето плат да падне в скута й и се стегна, за да посрещне погледа на Дениъл.

— Е, добре — проговори тя най-сетне, — няма да отрека, че той е момчето, което търсите. Да, той е детето на Линдзи.

Дениъл не се съмняваше в това. Беше го узнал преди пет минути, на стълбището отвън. Продължи да я притиска с думи, настойчиво, забързано и убедително:

— Тогава оставете ме да го отведа със себе си. Още днес бих могъл да го взема.

Тя решително поклати глава и отвърна, говорейки бързо:

— Не, не! Не мога да направя това! Не бих могла и да си помисля. Детето е поверено на мене. Имам документи, за да го докажа. Пък и не мога без него. Помага ми по най-различни начини. Обикаля целия квартал с моите поръчки. Сам можете да се уверите колко е умен. Знаете, вече не ми достигат сили. Животът ми стана много тежък след смъртта на мъжа ми. Откакто съм напуснала фермата, водя борба, за да оцелеем някак. Освен това много съм привързана към Робърт. Добро човече е. Ами парите, които съм изхарчила за него за лекарствата през зимата, толкова е слаб и изнежен. Да, да, трябва и това да се вземе предвид. Наясно сте, разбира се, че когато старият Линдзи умря, нямаше вече и пени помощ за мен.

Тя млъкна, сякаш беше казала достатъчно и с присвити устни отново се захвана с шиенето си. При всичкото си простодушие и наивност Дениъл все пак бе разчел правилно лицето й.

— Колко искате? Ще ви платя, ако ми дадете момчето.

Тя пак остави плата в скута си, а ръцете й, с изпъкнали вени и пръсти, насинени от безбройни убождания с иглата, нервно сграбчиха ръба на шала й. Макар че не направи опит да го прикрие, думите му дълбоко я развълнуваха. От своето шиене на парче, което беше единственият й източник на средства през последните две години, тя получаваше за труда си средно по шилинг и три пенса дневно, от които пари бе принудена да заделя и за конци и копчета. Ала сега по някакво щастливо хрумване съдбата й бе предоставила този шанс. Като се боеше да не поиска твърде много и все пак отчаяно опасявайки се да не би да поиска недостатъчно, тя се луташе в будеща съжаление нерешителност.

— Бихте ли… бихте ли ми дали двайсет лири?

Дениъл, също ролкова развълнуван, колкото и тя, впери поглед в нея. Не знаеше нищо за неизбежните съдебни дела или за валидността на нейните права над детето. Никога не се беше досещал, че с една заплаха от съдебно преследване на основание проявена небрежност и липса на грижи към детето, бързо би я накарал да промени отношението и претенциите си. По природа беше твърде мек за такъв стратегически ход. И искаше Робърт. Само един поглед към това мършаво, изпито лице и тази осакатена фигурка бе затвърдил намерението му и го беше довел до най-отчаяна решимост. Момчето трябваше да се махне оттук дори ако това би му струвало всичко, което притежаваше. Гмурна се смело в неизвестността:

— Ще ви дам двайсет лири. Сега ги нямам. Но ще ви ги донеса — решаваше бързо — вдругиден. И тогава ще отведа момчето обратно при майка му.

Тя втренчи поглед в него като в транс. Не беше за вярване, той щеше да й даде двайсет лири! Мили боже! Какво ли не би могла да направи с толкова много пари — двайсет лири! Те биха направили от нея нова жена, биха й донесли облекчение и удобства, биха я избавили от робския труд, о, биха й стигнали завинаги. Изведнъж, без причина, тя избухна в плач.

— О, миличък — изхленчи тя, — не знам какво ще си помислите за мен. Излиза, че ви продавам момчето. Но Бог ми е съдник и Той вижда, че не бих го направила, ако не се нуждаех от тези пари. Нямате представа какво е да си беден и безпомощен и да достигнеш дъното на този свят.

Дениъл я изчака да изплаче сълзите си. После, докато тя бършеше очите си с ръба на своя шал, каза й с глас, който той се опитваше да овладее:

— Ще повикате ли детето сега?… Просто за да го видя още веднъж?

 

 

Дениъл пристигна в Левънфорд в осем часа същата вечер, въодушевен и в отлично състояние на духа. Когато влакът влезе в завоя при Дъмбрек, погалиха го последните слънчеви лъчи — в късния следобед небето се беше разчистило до неочаквана, ярка синева и той доби чувството, че се носеше по игриви вълни от светлина.

Дрехите му бяха изсъхнали на тялото през време на пътуването до дома. Усещаше леко пристягане в гръдния кош, а краката си малко схванати. Докато във вечерния здрач бързаше по Чърч стрийт към квартирата на Грейси, ушите му бучаха, но Дениъл не обръщаше внимание на това. И макар че не беше ял почти нищо през целия ден, дори и не помисляше да се прибере вкъщи за вечеря, преди да е видял племенницата си. Веднага трябваше да й съобщи голямата новина.

Но жалко за старанието и енергията му. Грейси не си беше у дома. Когато почука на Колидж Роу, номер 3, отвори му мисис Глен и с поглед, насочен някъде над главата му, отвърна предпазливо:

— Тя излезе от къщи в шест часа.

Лицето на Дениъл посърна.

— А кога ще се върне?

В тона на хазяйката се долавяше дискретност:

— Е, не спомена кога ще се върне. Не ми се вярва да закъснее. Макар че не мога да кажа това със сигурност.

Дениъл още се помайваше и не си тръгваше.

— Не знаете ли къде е отишла?

След моментно колебание хазяйката го дари с професионално уклончивата си усмивка:

— Не съм такава, че да се интересувам къде ходят наемателите ми. От това изобщо няма полза, никога. Какъв ужасен ден имахме днес, нали? Макар че сега времето се пооправи и може би утре пак ще имаме топъл ден. Лека нощ, мистър Нимо, и благополучно завръщане у дома.

Вратата учтиво и безшумно се затвори пред лицето му и на Дениъл не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. Все пак не му се искаше да се оттегли мирно и тихо по пътя си. Трябваше да поговори с някого. Трябваше, трябваше да сподели вълнуващата новина за откритието си, за всичко онова, което бе направил и сега възнамеряваше да стори. То беше нещо по-велико и по-голямо, отколкото гърдите му можеха да поберат.

Улиците бяха вече тъмни, магазините затворили преди повече от половин час. Така че той се запъти към своя приятел аптекаря.

Хей поне си беше вкъщи. Седеше си в стаята над аптеката, с чехли на големите си крака и „Логиката“ на Мил на коленете. Откъснат от тезгяха си и лениво отпуснат в креслото, на лицето му бе изписано още по-ярко изражението на всезнаещ цинизъм.

Когато Дениъл се появи при него, аптекарят се взря в лицето му с онази иронично критична изпитателност, която самият Хей наричаше „да му хвърля един поглед“. След това, преди Дениъл да успее да проговори, Хей забеляза сатирично:

— А, това си ти, мое хубаво малко човече! Влез! Гледай само да не се препънеш в себе си. А по закона за земното притегляне може и да паднеш.

Дениъл беше в твърде повишено настроение, за да се подразни. Седна на един стол и ликуващ възкликна:

— Намерих го!

През дългия си нос аптекарят вторачи любопитен поглед в Дениъл.

— И аз се досетих, че си го открил. Човече, ти си съвършен пример на homo eedioticus^[3]. Не си ли навлече достатъчно неприятности с онази жена, че сега да се главоболиш и за копелето й?

— Не бива да говориш така — протестира горещо Дениъл. — Казвам ти, Хей, то ми направи много силно впечатление, това дете. То е невинно малко създание. А пък мястото, където живее, е просто помийна яма на мизерия и поквара. Не вярвам момчето да е видяло зелена поляна или да е вдъхнало поне глътка чист въздух през целия си живот. А никога не циври или хленчи. То е, о, човече, за мен то е вдъхновение.

Хей се изсмя с най-предизвикателния си смях.

— Какви ми ги бръщолевиш?

— Това е Божията истина — не отстъпваше Дениъл. — Той е изключително момче. Едва седемгодишен, а посреща нещата като зрял мъж. Трябваше да го видиш как се грижи за онази жена Ленг — болнава напоследък — и за другите деца. Той трябва да има по-добър шанс в живота. Ние трябва да го измъкнем от онова място. Това е неговият едничък шанс.

— Карай тогава както си знаеш. Ами като го вземеш, какво ще правиш с него?

— Не разбираш ли, че и майката, и синът ще спечелят от това? Грейси ще му създаде дом. Може и да ти е смешно, но това ще е нейното спасение. Ще й намеря някаква работа малко по-настрани от Левънфорд, където бяха така груби и жестоки с нея.

Замълча, за да си поеме малко дъх, след това продължи:

— Казвам ти, приятелю, с Божията воля преди края на седмицата ще съм събрал майката и сина.

— Такива са твоите планове — каза аптекарят съжалително, — ама мислил ли си какви може да са плановете на прекрасната млада дама?

— Ще я потърся. Беше излязла.

— О, така ли? Какво рядко съвпадение! И къде е тя?

— Откъде да знам — тросна се Дениъл почервенял.

— Очевидно. Откъде ще знаеш, разбира се. — Хей високо се изсмя. — Не си произнасял по-вярна дума в живота си. Откъде… Ха! Ха!… Откъде ще знаеш?

Дениъл придоби озадачен вид.

— Бедни ми приятелю — подхвана презрително аптекарят, — ти наистина си непоправим идиот. Представи си само гнездото на оси, което ще разтуриш, скандала, който ще предизвикаш в почтения град Левънфорд, в който още отеква името на Грейси Линдзи. И ти възнамеряваш да доведеш копелето й тук, пред лицето на всички? Или искаш целият град да те погне по петите заедно с Грейси?

Дениъл упорито сви устни.

— Не мога повече да го оставя в онзи бордей. Какво друго да сторя?

Замълчаха. Аптекарят се бе изтегнал в креслото си, разглеждайки с делови вид и задълбочено тока на чехъла си, който почти бе паднал.

— Е, ще ти кажа какво би могъл да направиш — каза най-после той, отпуснал надолу ъгълчетата на устата си. — И забележи, не се интересувам и за пукнато пени от твоята Грейси Линдзи или от нейното… е… както вече го нарекох. Ала, за бога, просто не мога да те гледам как ще се правиш на глупак, да, и може би нещо по-лошо от глупак. Защото в този град има хора — Моуът, Уолди и неколцина други, които биха ти забили ножа дълбоко, много дълбоко, заради тази работа. — Той се усмихна презрително. — Заради това аз съм почти склонен да ти подам ръка за помощ.

Настана драматична пауза. После Хей, подкрепил се с хапка сладко коренче, подхвана пак:

— Може би в ума си, ако имаш ум изобщо, няма да одобриш моята лодка на езерото. Но все пак! Това момче е полумъртво според твърдението ти, умира за глътка свеж въздух. А що се отнася до хубавата му маминка, колкото по-скоро се разкара от този царствен град, толкова ще е по-здравословно за нея и за всички около нея. Ако познаваше мистър Хармън така добре както мен, можеше да схванеш пълния смисъл на забележката ми. И тъй, ще ти кажа какво смятам да сторя за теб, мой малоумни малък приятелю. Ще ти предоставя моята плаваща вила за момчето и за Грейси и те ще могат да си изкарат там една хубава ваканция заедно, докато ти подготвиш за тях голямото ново място, което сам ще намериш.

Тиха въздишка се отрони от устните на Дениъл, схванал изцяло предимствата на тази идея. Съвсем вярно беше това, което Хей каза за него — че само забърква разни каши, че умът му не сече достатъчно, за да предвижда подробностите и урежда нещата както трябва. Беше се уморил до смърт да обмисля и пресява в главата си всички усложнения, до които водеше това положение, и все пак никога не би му дошло на ум така блестящо и толкова просто разрешение. Ами че то решаваше проблема отведнъж.

— Човече — заекна той със смесено чувство на възхищение и благодарност, — това е гениална идея!

Хей отхвърли благодарностите на Дениъл с махване на ръка и с изражението на личност, надраснала всякакви дребнави емоции на човечеството. При все това той дори благоволи по един пищно високомерен начин да разясни всички достойнства на стъкмения от него план.

И когато след половин час Дениъл се сбогува с него, нещата между тях бяха изяснени. Наистина по един чудесен начин Бог твореше делата си. Кой би дръзнал да се усъмни в ръката на Провидението в такъв момент и в такава нощ? Очите му се насълзиха, докато крачеше по пътя си.

И тогава, тъкмо стигнал до края на Колидж Роу, видя една жена да завива покрай ъгъла пред него и да се изкачва по стъпалата пред номер три. Беше Грейси. Потискайки импулса да й извика, Дениъл се завтече след нея и стигна пред входа на къщата тъкмо когато тя се канеше да затвори предната врата.

— Дениъл! — възкликна тя, изненадана да го види, нерешително притисна ръка към бедрото си, все още държейки ключа. — Как ме изплаши само! Защо си навън по това време?

— А ти, Грейси? — попита я той на свой ред с незабележимо подозрение в тона си.

— Аз? — произнесе тя думата с тон, който сякаш отхвърляше въпроса му. — Бях на концерт.

— С кого, Грейси?

— О, с моя приятел и работодател Франк Хармън.

Тя се усмихна с нова, лека нотка на горчивина. Бузите й бяха поруменели, очите й изглеждаха неестествено блестящи. След това, съзряла изражението на лицето му, тя изведнъж се размекна, навеждайки се към него с импулсивна топлота.

— Хайде, хайде! Не бъди така печален, бедни човече! Между Франк и мене няма нищо. Само отидохме на концерт в Овъртън, ако това те интересува. Не мога да остана сама и да си въртя палците от скука през цялата вечер. Мога ли?

По някаква причина той изпита странна тревога. Никога не я беше виждал така крехка и беззащитна, така неприличаща на себе си. Лекотата на тона й звънеше съвсем фалшиво. По някакъв странен начин тя сякаш се надсмиваше над себе си.

— Не ме гледай така строго, Дениъл, скъпи. Вие ми се свят от това. Но защо ли те държа тук на студено? Влез вътре. Ще се обадим на мисис Глен. Тя ще ни почерпи по чаша нигъс в нейната уютна гостна.

Държанието й беше така чудновато, така напрегнато възбудено, че това, както и подозрителната миризма на дъха й го разтревожиха. Последва я в коридора, но се спря в подножието на стълбището, където газова лампа с жълт абажур хвърляше трепкаща светлина върху тях.

— Почакай, Грейси — прошепна нервно той. — Няма да влизам по-нататък. Само исках да знаеш, че днес ходих в Къркбридж. — Той си пое дълбоко дъх. — Намерих… момчето.

Изведнъж настана тишина, нарушавана само от слабото съскане на газовата горелка.

— Да, скъпа — кимна той с глава. — Сега можеш да го имаш отново, когато пожелаеш.

Тя бавно се обърна, като потърси опора в стената зад себе си. Изражението й придоби вцепенен, сепнат вид, раздвоено от нереално повишеното й настроение и внезапното осъзнаване какво означаваха думите му. Тя протегна ръка напред, сякаш той ненадейно бе насочил силна струя светлина в лицето й.

— Какво каза? — измърмори тя неясно.

Той повтори онова, което вече бе казал.

— О, това ли било. Успял си!

Грейси бавно потърка с ръка челото си, като че ли се опитваше да изтрие несвързаните си и объркани мисли.

— Кажи ми… кажи ми как го намери?

Застанал в преддверието на пансиона, той й разказа какво бе направил и какво предлагаше да направи още с помощта на аптекаря Хей.

Когато свърши, тя впери поглед в него с увиснала долна устна и с очи, така тъмни на бледото й лице, че изглеждаше сякаш зениците им се бяха разлели.

— Що за жена съм аз? — заговори тя със смутен и безпомощен тон. — Не знам. Бих желала някой да можеше да ми каже.

После изведнъж се обърна, облегна се на стената, зарови лице в дланите си и заплака. Плачеше тихо, но с такава отчаяна отдаденост, че най-сетне Дениъл докосна ръката й с плах протест.

— Остави ме просто да си поплача — изхлипа тя. — Имам чувството, че никога не съм могла да се наплача. При това, скъпи, ужасно ме боли главата.

— Не го вземай толкова трагично, Грейси — прошепна той разстроен. — Вярно е, че сега не ти е лесно. Но ще видиш, че накрая всичко ще се уреди за добро.

Най-сетне плачът й секна. Докато изтриваше очите си, някаква тръпка, нервен спазъм разтърси тялото й. Плахо го погледна.

— Съжалявам, свако Дениъл. Повече няма да съм такава.

И пак същият потиснат спазъм, почти истеричен.

— Струва ми се, че концертът не ми понесе.

Тя бавно повдигна глава.

— Мисля, че ще е по-добре да се кача в стаята си. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен. Не ми се остава повече тук. Умирам за сън.

Тя го дари с тъжна, уморена усмивка, пародия на възторжената благодарност, която той бе очаквал, и бавно, с несигурни стъпки започна да изкачва стълбището. Цяла минута след като тя вече бе изчезнала от взора му, той остана загледан нагоре, поглаждайки малката си брадичка с озадачен, недоволен и загрижен вид.

Грейси се бе държала странно тази нощ, да, дори преди да й беше казал новината. С неясна болка и усещане за беда, той се обърна, тихо излезе от къщата и се отправи към дома си.

Чувстваше силна умора и остра болка в гърдите, докато пресичаше празното място, едва влачейки уморените си, изтръпнали нозе. Можеше и да има разправия с Кейт. Би поискала обяснение защо е закъснял — нещо, което той не можеше да й разкрие.

И все пак топлеше го мисълта за всичко онова, което му бе донесъл денят, изпълваше го с чувство на благодарност и с усещането, че е постигнал нещо. А най-скъпа от всичко му беше мисълта за онова тъжно, бледо личице, такова, каквото за пръв път го видя да изплува от полумрака на бедняшкото, мръсно стълбище на Клайд Плейс.