Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (3)

Глава трета

Няколко седмици времето се задържа хубаво и месец юли настъпи с горещини. По прозорците на града се появиха навеси срещу слънцето, а водополивачката започна да обикаля по павираните улици.

Една петъчна нощ към средата на месеца Дейвид Мъри работи до късно в кантората си на Чърч стрийт. Кантората не беше просторна, но излъчваше известна солидност и уседналост. Високото бюро бе изработено от фин махагон, обковано с тежки месингови парапети, а старомодната каса, взидана дълбоко в стената, изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи всякаква обсада. Двата прозореца, отварящи се към глухата уличка покрай църквата, бяха закрити от тъмен метален параван, на който с потъмнели златни букви бе изписано „Уолди и Уолди — адвокати“. Същите имена, почти изтрити от лъскане, се четяха и на месинговата табелка на вратата.

Фирмата била основана от Арчибалд Уолди преди повече от петдесет години, после известно време била ръководена от сина му Александър. Алекс обаче проявил по-голяма наклонност към търговията и се заел с предприемачество, като постепенно изоставил адвокатската си практика, а успехът му надминал всички очаквания. Това най-вече бе дало шанс на Мъри.

Изявите на Дейвид като студент по право бяха блестящи. Той нямаше нито пари, нито обществено положение. Баща му, който умря млад, беше прост прислужник в общината, ала Дейвид притежаваше онова неоценимо качество на младите шотландци — не просто ум, но също прилежание и упоритост. Той бе спечелил всички стипендии, които му се предлагаха, и взе степента си с отличие. И тогава просто от това, че беше постъпил за „чиракуване“, без да плаща за обучението си при „Уолди и Уолди“, произлезе и шансът му.

Дейвид със своето будно, открито лице, със старанието си да задоволи, с неуморимата си прилежност беше обичан от всички.

— Да — често отбелязваше Уолди покровителствено и със самодоволство, — нашият Дейви е ненаситно лаком за работа.

Напоследък все пак за Мъри беше трудно да се концентрира. Имаше да изпълнява задание, бюрото му бе отрупано с месечните отчети на околийската служба „Водно стопанство“, а мислите му все бягаха от цифрите.

Седеше с нервна гримаса, рошейки с пръсти черната си коса — навик, останал му от студентските години — и мислеше, да, мислеше за Грейси. Защо, о, защо се беше оставил да бъде отново замесен с нея? Не беше разумно, всъщност беше дяволски глупаво. И все пак тя беше толкова хубава, така сладка, че направо изтръгваше сърцето на мъжа от гърдите му. Беше в действителност единствената жена, която бе обичал.

На техните тайни срещи той чувстваше, че сякаш живее в друг свят, където парите, положението, перспективите, където всъщност цялата му кариера не струваха и жълта стотинка пред топлото излъчване на очите й.

Мъри простена и погледът му се отмести към снимката в кабинетен формат на Изабел Уолди в новата си сребърна рамка, поставена право срещу него на бюрото. Захапа перото си с намръщено лице. Всъщност Дейвид не гледаше снимката. Гледаше себе си и образът, който виждаше, едва ли бе обичайният, с който се представяше пред обществото в града.

У Мъри живееха две личности, и то в конфликт, който непрестанно се изостряше. Едната личност беше емоционална, мечтателна, утопична, другата — с ловък, хитър и пресметлив характер, решен да успее на всяка цена. В университета Мъри беше чел стиховете на Робърт Танахил^[1] и водил дебати във Фабианското общество^[2]. Сега, макар че от време на време носеше за показ старата си фабианска вратовръзка, той имаше и други вратовръзки с по-умерена и улегнала разцветка, които носеше на срещите си с общинските съветници в градския съвет и когато обсъждаше с Алекс Уолди плановете за новата газова компания в Ноксхил.

С горчивина и често с болезнен самоанализ, който обикновено тревожи този тип хора, Мъри си казваше, че има душа на поет и сърце на авантюрист. Липсваха му все пак качествата на делови мъж, които биха му спечелили високата оценка на Уолди и приятелите му. Мразеше раболепните усмивки и почтителното отношение, запазени за богаташите в малкия град, и презираше дребните им интриги. Ала как би могъл да устои на изкушението да вземе и той своя дял от хубавите неща, които му се предлагаха? Пресметлив и умен, той знаеше как да работи в своя изгода. Но си обещаваше, че веднага щом би могъл да си го позволи, би се върнал към насладата, която му носеше поезията.

Отвратен от себе си, Мъри захвърли писалката. Не би могъл да работи повече тази нощ. В този момент чу стъпки отвън и в стаята забързано влезе Алекс Уолди.

— Знаех си, че ще те намеря да работиш — каза той. — Време е да затваряме кантората.

Мъри сведе поглед от страх да не се издаде.

— Тъкмо привършвах за днес.

— Това е добре. Твърде многото работа затормозва духа. Хайде да вървим тогава. Колата ми е отвън и вкъщи ни очакват.

Мъри с безизразно лице започна да подрежда книжата си, докато Уолди се заразхожда напред-назад. Беше с четвъртита фигура, тежък мъж със сипаничаво лице и хитри малки очички. Невъзможно му беше да стои неподвижен на едно място.

Дейвид най-сетне беше готов и двамата напуснаха кантората. Отвън дневната горещина бе отстъпила място на приятен хлад. Уолди загърна коленете на Мъри с одеялото с показна загриженост и двамата потеглиха с колата към Ноксхил.

От време на време изпод добродушната си маска Уолди като че ли стрелкаше мълчаливия си спътник с остър и потаен поглед. Ала външно предприемачът беше по-сръчен от всякога. И в един момент забеляза с интимен тон:

— Нашата „работица“ с Ленглоун напредва май добре, а?

Сянка на отвращение премина по лицето на Мъри, но той кимна с глава в знак на съгласие.

— Документите ще бъдат готови за подпис утре.

— Добра работа, Дейвид! — похвали го Уолди.

Дейвид не каза нищо.

„Работица“ — един шотландски евфемизъм^[3] за ловък и засукан финансов удар в бизнеса, се отнасяше за покупката на седемдесет акра^[4] земя, на която, ако е дал бог, би се построил новият завод за светилен газ. Ленглоун, отруденият градинар, комуто принадлежеше земята, сега я продаваше на безценица. Мъри, като агент на Уолди, бе купувачът.

Скоро цената на тази земя щеше да се увеличи най-малко двайсет пъти и впоследствие Мъри щеше добре да спечели при разплащането.

Като финансиращ проекта Уолди щеше да се погрижи за това. Ето кое беше предимството, помисли си Мъри с горчивина, от покровителството на бъдещия му тъст.

Александър Уолди несъмнено беше човек, на когото можеш да се опреш. Той контролираше по-голямата част от деловия живот на Левънфорд и интересите му преливаха отвъд границите на града до няколкото застроени тераси с къщи в Далрич. Притежаваше още и два малки товарни кораба, които извършваха крайбрежни плавания до Кембълтаун. Държеше контролен пакет акции в левънфордската фабрика, в заводите за бои в Дарък и дъскорезницата в Гаршейк.

За разлика от стоките, които произвеждаше и с които търгуваше, и които често биваха от най-лошо качество, Уолди имаше мото за личните си притежания: „Нищо друго, освен най-доброто“. И къщата му — постройка от сив пясъчник в стила на шотландските барони, заобиколена от тераса с настлан едър пясък и кръгли лехи с червени герании — в пълна мяра изразяваше тази пищна философия.

Вътре мебелировката бе масивна и тежка. Трапезарията специално, в която Уолди въведе Мъри веднага след пристигането им, се отличаваше с масивен бюфет, достигащ почти до тавана, с две огромни глави на елени — застреляни не от Уолди — на стената, комплект резбовани столове от черен орех и тежка маса от същото дърво, сложена за вечеря.

Въпреки тази вдъхваща страх величавост, Уолди, както много други създали се сами люде, считаше простотата си за добродетел. Любимата му фраза беше: „Приемете ни каквито ни виждате“, и тази нощ, по обичайния си грубичък маниер, той не държеше на церемониите.

— Жено, готова ли си за нас? — извика Уолди на жена си, после с усмивка обясни на Дейвид: — Сигурно са горе, издокарват се.

Все пак почти веднага Изабел и майка й слязоха долу. А след като си размениха обичайните поздрави и ръкостискания, Уолди потри ръце и се засмя:

— Ела сега, Дейви! Да седнем и да хапнем нещо!

„Хапването“ беше по-малко вечеря, повече — късен, богато сервиран чай. Главното блюдо беше пушена сьомга, подсилено с печено овнешко филе и студена шунка. В добавка — обилно количество кифли и препечен хляб, поднос овесени питки, друг с пасти, трети с маслени хлебчета, бисквити и накрая млечно желе, оцветено розово и потрепващо в чинията. На масата имаше достатъчно храна — и Уолди често отбелязваше този факт — достатъчно, за да изхрани едно обикновено семейство цяла седмица. И сега, след като се захвана с тази тема, благоразположено убеждаваше Мъри и той да прави същото за гостите си.

Въпреки разсеяността му, за Дейвид не остана незабелязано, че предприемачът беше по-словоохотлив и сърдечен от обичайното, а жена му, напротив, забележимо по-малко. По семплото лице на мисис Уолди бяха изписани някаква осторожност и напрегнатост, тя седеше изправена на стола си с вид, твърде различен от обичайното й изражение на топлота и слабост към него. Отговаряше на забележките му без ентусиазъм и изглеждаше нащрек, дебнеща и за най-малкия пропуск от негова страна.

— Подай оцета на мистър Уолди, Дейвид! — В гласа й прозвуча необичайна нотка на порицание.

От друга страна, Изабел бе по-открито влюбена от всякога. Беше облякла нова синя рокля с къси ръкави, ниско изрязана под шията и носеше малко шалче. Личеше, че много се беше погрижила за външността си и обилно се бе напръскала с новия парфюм „Джоки клъб“. В обноските й се съдържаше цялата свенливост на сгодена млада жена, а кукленски сините й очи чезнеха по Дейвид всеки път, когато я погледнеше. Той имаше усещането, че нейната ръка, шареща под масата, търсеше да се съедини с неговата.

— Не си опитал маслените хлебчета — нацупи се тя. — Направих ги специално за теб.

Той си взе едно и вълна от благодарност обля лицето й в руменина. Напук на себе си Мъри се развълнува. Не беше самомнителен. Изведнъж почувства, че нейната привързаност към него беше нещо, което той би трябвало да цени. Макар и да не бе надарена с особено подвижен ум, тя беше едно чувствително момиче от обикновения, безопасен вид и всъщност не изглеждаше грозна с руменото си лице и закръглената си фигура. Тази вечер от начина, по който си беше направила косата, чертите на лицето й бяха загубили тромавостта си, а устната й не беше така провиснала.

— Изабел е рядка майсторка на маслените хлебчета — кимна одобрително предприемачът и си взе едно.

— Да — съгласи се жена му, — никога не ме хваща шубе, че нейното печиво ще ме изложи.

Мисис Уолди употреби простолюден израз, лицето на Изабел се промени и тя погледна майка си с досада. Тази достойна жена винаги подлагаше на изпитание чувството на изтънченост у дъщеря си.

Тази изтънченост у Изабел беше своеобразна, странна физическа реакция, която се предизвикваше дори от най-дребни прояви на неделикатност във всекидневието, например употребата на думи като пот или слюнка дори в подходящ контекст. Тя се изчервяваше дори при вида на космите по ръката на баща си, която той протягаше, за да я потупа по рамото, с една дума реагираше на всичко, което макар и далечно, напомняше за неприлична грубост.

Дълго време тя бе копняла да се влюби и се беше опитвала да си представи, че обича различни младежи от Левънфорд, които, заради положението на баща й, с готовност я ухажваха. Ала при всички тези случаи физическата реакция попречваше.

Младият Едгар Моуът, синът на пастора, смятан от мнозина за подходяща партия, я бе отблъснал с това, че яката на сакото му винаги бе поръсена с пърхот. Мънго Крофърд, студент медик и наследник на практиката на баща си, биде отхвърлен, защото веднъж, докато я целуваше, вмъкна езика си между устните й. Колкото до младия Дики, останала сама в светилището на спалнята си и полюшвайки се на стола люлка, Изабел отчаяно бе възкликнала, обладана от космическа мъка: „О, господи! Господи! Самата му миризма ме поболява!“.

И тогава се появи Дейви Мъри — хубав, изискан и порядъчен. У него, колкото и внимателно да търсеше, тя не можеше да открие нещо, което би я отблъснало. И така, освободена от обсебилата я натрапчива идея, Изабел направи от Дейви своя образец за мъж. Истински сър Ланселот^[5]. Тя чезнеше, когато го нямаше, слушаше прехласната думите му, грееше се под слънцето на усмивката му.

Тази вечер все пак Дейви не й се усмихваше така често. В него растеше подозрението, че нещо скрито бе надвиснало над отрупаната с ястия маса. И наистина, когато привършиха вечерята, Уолди и жена му почти незабележимо си размениха погледи. Мисис Уолди стана:

— Хайде, Изабел! Да оставим баща ти и Дейвид да изпушат пурите си. След това ще дойдат при нас в гостната.

— Но, мамо — протестира Изабел с увиснала устна, — предпочитам да остана с Дейвид.

— Тц-тц — намеси се Уолди, като погледна дъщеря си с обич, но и с несъгласие. — Положително можеш да го оставиш за минута, скъпа.

— Тогава позволи ми да му запаля пурата! — нацупи се тя.

Пресегна се към голямата сребърна табакера и изпълни цяла церемония, забравяйки, че баща й също искаше да пуши, докато накрая майка й с укор й подвикна от вратата:

— Пурата на баща ти, Изабел, ако обичаш!

Когато двамата мъже останаха сами, Уолди, захапал пурата между влажните си устни, смигна много приятелски и по мъжки на Дейвид. После извади уискито от бюфета, наля по една глътка за двамата и с въздишка се облегна назад в стола си, заобиколен с останките от богатия пир. Добре охранен гражданин с пръсти, заиграни в златната верижка на изпъкналото шкембе, и с крак, подрусващ се ритмично под масата.

— Е, за наше здраве! — произнесе той обичайния си тост, добавяйки, преди да отпие: — Кой е като нас!?

Настана пауза, през която Уолди, замислен, дълбоко пое дъх над чашата си.

— Знаеш, Дейви — възкликна той изведнъж, — много обичам Изабел. Тя е хубаво момиче.

Мъри неловко пое чашата си от ръката му.

— Като помисля — продължи Уолди, — много обичам и теб самия, момчето ми. Хайде, хайде, не ме прекъсвай! Говоря това, което мисля. Радвам се, като гледам как се справяш с работата. И забележи, макар че, изглежда, не би трябвало да споменавам този факт, аз бях този, който ти даде началния тласък. Ако постъпваш правилно и имаш мен зад себе си, не би могло и да се предвиди до какви висоти можеш да стигнеш един ден.

Той изкусително снижи гласа си:

— В края на краищата тази адвокатска практика е само средство към целта. Ти и аз можем да станем партньори един ден, Дейви, ако с общи усилия заедно изкачваме стръмнините.

Мъри, с очи още приковани в покривката на масата, измърмори неразбираемо някаква благодарност и при тази мисъл сърцето му заби по-бързо.

— Виждаш — продължи Уолди сърдечно и откровено, — че моето момиче е влюбено в теб, Дейви. Тебе иска. Тя е нашето агънце, разбираш ли. Не бих допуснал тя да се разочарова, дори за всичкото злато в Китай. Ето затова — Уолди се усмихна и доля още уиски в чашите, — ето затова се разтревожих от една малка информация, която днес стигна до ушите ми.

Мъри усети, че сърцето му пропусна един удар.

— Каква информация?

— Мога да бъда откровен с теб, Дейви. Чух, че продължаваш да се срещаш с онази жена, Линдзи.

Мъри се изчерви до корена на косите си, въпреки че това едва ли го изненада неподготвен. Отговори бързо, с оправдателен тон:

— Знаеш какъв клюкарски град е Левънфорд.

— Да, да, знам — отвърна Уолди със съчувствен смях, от който Мъри се изчерви още повече. Устните му се изкривиха в нервна гримаса.

— Това е съвсем преувеличено. Виждал съм я веднъж или два пъти.

Уолди пак се засмя.

— Разбира се. Няма и зрънце истина в тази мълва. Що за глупост! Но забележи, на мен никак не ми беше приятно да я чуя. И разбира се, трябваше да го споделя с жена ми. Излишно е да ти казвам, че Изабел не знае и думица за това.

— Радвам се, че е така. — Дейви гледаше встрани и нещо го накара да добави: — Макар че всичко е дяволски абсурдно.

— Да, да, дяволски абсурдно — съгласи се с благ глас Уолди, — но все пак искам да поговорим за това. Виждаш ли, лекарството е съвсем просто.

Пак настана мълчание, после Мъри вдигна глава, посрещайки с голямо усилие и вътрешна борба погледа на предприемача. Зад престорената веселост и добродушното приятелство на тези дълбоко хлътнали очи той усети внезапно предизвикателство, усети заплаха, която беше невъзможно да пренебрегне.

— Какво лекарство? — измърмори Дейви.

— Много просто, момчето ми — изрече бавно Уолди, — трябва да определим датата на сватбата.

Зъбите му бяха твърдо стиснати, но гласът му, който изпускаше думите като капки, бе гладък като масло.

— Кога ще направим венчавката?

Пръстите на Мъри, обгърнали чашата, се вдървиха. Той разбра всичко. Колко ловко го беше подвел Уолди под мазната преструвка, че вярва в опроверженията му! По дяволите! Предприемачът не беше прост. Всичко знаеше. В това нямаше грешка! А сега и заплахата зад кадифения му глас бе непогрешимо истинска. Уолди обичаше своята Изабел. И бог да е на помощ на човека, който би й изменил.

За момент Дейвид запази унило мълчание, после изведнъж цялото му настроение сякаш се преобърна и го напуши истеричен смях. Всичко беше толкова идиотско. Нима Уолди мислеше, че той ще избяга! Нима не схващаше, че техните интереси бяха неразривно свързани?

Да, да, цялото му бъдеще беше свързано с Уолди. Там беше пътят към силата и богатството. Не можеше да се откаже от това — нямаше причина да се колебае. Защо му трябваше да се забърква с Грейси Линдзи? Та тя му беше изменила с Уудбърн, беше се омъжила за Низбит Валанс, сега за него би могла да бъде едно нищо. Беше дори по-малко от нищо: неуравновесен характер, при всичката си хубост и чар, жена, върху която очите на хората винаги щяха да се спират с лошо предчувствие и подозрение.

За секунда той взе решението си. Вдигна чашата си и я пресуши. Срещна погледа на Уолди, без да трепне.

— Колкото по-скоро насрочим сватбата, толкова по-добре ще е за мен.

За малко настана мълчание, през което Уолди разучаваше с поглед лицето на Мъри. После по лицето на предприемача бавно се изписа широка усмивка. Той сърдечно потупа Мъри по гърба.

— Знаех, че си добър момък, Дейви. Ще направим сватбата през идния септември.

Изправи се и хвана Дейви под ръка.

— Ела сега да отидем при дамите и да им кажем.

 

 

На следващата вечер Грейси бе приключила с дневната си работа в кантората на „Кедив Лайн“. Приготвяше се да си тръгне пред малкото огледало над бюрото си, нагласяйки шапката си с кокетните жестове на хубава жена.

Куриерът и старшият чиновник вече си бяха отишли, но Грейси, която имаше още цял час до шест часа, нямаше защо да бърза. Спокойно и бавно взе ръкавиците си и се запъти към вратата, когато звънецът от стаята на мистър Хармън иззвъня. Тя се спря, обърна се и влезе при него.

Хармън седеше в люлеещия се стол с вдигнати крака и току-що запалена пура между пълните си устни. Той й се усмихна приятелски и изправи масивното си тяло в стола.

— О, Грейси — възкликна той. — Питах се дали са ме търсили от корабостроителницата този следобед?

— Не, не са. Ако бяха телефонирали, положително щях да те уведомя.

— Добре. Бързо навлизаш в работата. Не я намираш много трудна, нали?

— Ни най-малко. Бях свикнала да пиша на машина докладите на Низбит.

Хармън се усмихна снизходително. Той бе вперил поглед в нея, поглъщащ тайно, с алчни очи линиите и формите на грациозното й тяло. Никога не е бивала по-хубава, а очите й излъчваха сияние, което той не беше виждал преди.

— Беше ли щастлива с него? — попита я тихо той.

Тя се поколеба за момент.

— Достатъчно щастлива.

— Достатъчно щастлива! — повтори той думите й, а усмивката му стана по-широка. — Бракът е лотария, скъпа моя.

После, тъй като тя не отговори, продължи:

— Надявам се, че си щастлива тук… разбираш ли ме?

— Да, Франк. Ти си много мил.

— О, нищо особено. В известен смисъл и двамата сме в еднакво положение. И двамата сме пътували по света, а сега трябва да живеем в този мърляв малък град.

— О, не! — протестира тя. — Не е точно така.

Той се засмя.

— Почакай и ще видиш. Аз самият не бих могъл да остана тук, ако нямах възможността от време на време да бягам. Знаеш, че пътувам много, като комбинирам работата с удоволствието. Тази есен ще ходя в Испания. Чаровна страна. Препоръчвам ти я за времето, когато животът тук ще те отегчи.

Той изведнъж замълча като поразен от щастлива идея и погледна часовника.

— Времето напредва. Защо не се поразходим с колата? Човек не може да диша тук. Можем и да вечеряме в „Маркинч Армс“.

Мъжкото внимание винаги я ласкаеше и радваше и тя беше очаквала тази покана от няколко дни. При все това поклати глава и се усмихна.

— Съжалявам, Франк, но вече съм заета тази вечер.

Гъстите му вежди леко се присвиха, но въпреки това лицето му не се промени. Той започна да разглежда ноктите си, които бяха грижливо изрязани и изпилени.

— Някой мъж?

Тя закачливо контрира:

— Приличам ли ти на някоя, която излиза с жени?

— Кой е той тогава? Красив чужденец?

— В този мърляв малък град? — Тя пародираше думите му. — Не говори абсурди, Франк.

Той дръпна от пурата си, успокоен.

— Е, в такъв случай не настоявам. Но не забравяй: като твой приятел аз определено се интересувам от това как живееш. Ще разчитам на теб за друга вечер.

С уклончива усмивка тя игриво му се закани с пръст. Не й беше непознат сластният блясък в явно добродушните му очи, но тя знаеше, че винаги би могла да борави с мъже от типа на Франк Хармън. Или пък с който и да е мъж всъщност. Имаше ги в краката си толкова много.

След няколко минути, вървейки по Хай стрийт, тя реши да не се прибира вкъщи за чая. Напоследък по един сдържан начин Кейт бе охладняла към нея. По каква причина — Грейси не се досещаше. А Дениъл, още зает с издирването си, бе разсеян, отдалечен някак в обноските си. Грейси не искаше да потиска онова чувство на свобода и очакване, което сега се надигаше в гърдите й.

Наистина от момента, когато Дениъл бе поставил въпроса за детето й, Грейси подсъзнателно, но упорито бе отказала да помага в осъществяването на намеренията му. Епизодът с Уудбърн бе едно изживяно безразсъдство, което тя беше погребала в миналото и сега нямаше никакво желание да възкресява.

Детето, което баща й отстрани от нея, преди даже да го беше видяла, за нея не означаваше нищо. И тя самата, разбира се, не можеше да означава нещо за детето, което вече имаше изградени чувства и привързаност към други. Защо би трябвало да разстройва сега едно вече стабилно установено положение, в което нещата бяха по местата си, да разкъсва здравата тъкан, която времето бавно бе образувало около онази рана?

Не, тя не искаше това, особено сега, когато отново бе спечелила любовта на Мъри и можеше да изгради бъдещето си върху един щастлив брак. Нищо не биваше да й попречи за това.

Дениъл, тя беше уверена, скоро щеше да се умори от тази гонитба на вятъра и охотно щеше да остави нещата такива, каквито бяха… или по-точно такива, каквито тя чувстваше, че трябваше да бъдат, когато нейните надежди се осъществяха, когато истински би разцъфтяла и нейната индивидуалност.

Градът бе почти пуст. Беше онзи нулев час, когато децата залягаха над уроците си, когато повечето домакини бяха заети с готвене на вечерята, когато никой не се мяркаше по улиците, освен няколкото старци и едно бездомно куче на площада. Това не притесняваше Грейси. С ленива походка, без да бърза, тя реши да се поразходи и огледа витрините.

Влезе в книжарницата на Патън, през няколко врати от кантората на компанията, и си купи вестник „Левънфордски куриер“. Можеше и да поостане за момент, да побъбри с Илайза Патън, все същата мис Патън, със сатенената блуза с висока яка и мрежата й за коса. Едно време мис Патън имаше репутацията на много начетена жена и познавачка на романите от нейната малка, но подбрана заемна библиотека. Ала по някаква причина мис Патън не беше в настроение да разговаря с Грейси. Вежливо размени няколко думи, но бързо се отстрани от тезгяха си.

Защо ли ме гледаше така, помисли си Грейси на излизане от книжарницата. Е, няма значение! Тя отхвърли с усмивка по-нататъшните размишления по въпроса. Може би Илайза беше по средата на последния си криминален роман и изгаряше от любопитство да узнае дали мъжът с мустаците действително беше граф.

Все още със същата нежна усмивка, застинала на устните й, Грейси сви по Клайдвю Роуд и минавайки през източните покрайнини на Левънфорд, най-сетне достигна подножието на хълма Дъмбрек.

Тук, където пред нея се разстилаше широкият естуар на реката, а зад нея се ширеше паркът на имението Дъмбрек, можеше да си представи, че се намира на мили разстояние от всичко, което напомняше за града. С въздишка на облекчение тя седна на ниския каменен зид, който ограждаше парка. Тук беше обичайното място за срещите им и Дейвид щеше да пристигне всеки момент.

Тя погледна часовника си. Може би беше подранила малко. Нямаше нищо против да почака. Съзнаваше разсеяно, че особено щастливото и приповдигнато настроение присъстваше и като физическа наслада в самата сърцевина на съществото й. Най-после нещата се подреждаха добре за нея.

Замечтана, тя планираше бъдещето, мислеше си за дома, който щеше да съгради, как щеше да помага на Дейвид в кариерата му, кариера по-добра от онази, която някога би постигнал с Изабел Уолди. Тя би му спечелила приятели и поддръжници, би го направлявала към държавна служба, после към съдийска длъжност и накрая в Парламента.

Свали шапката си и остави слънчевите лъчи да златят голата й глава. Дори при тази светлина нейната кожа беше така нежна, че яркостта на небето в ранната вечер само подчертаваше красотата й. Цветът на кожата й, поначало топъл, сега се насищаше от залязващото слънце, което подчертаваше физиономията й, стила й, които бяха индивидуални, само нейни. Малкият кафяв шал например, който бе увила около шията си, й придаваше някаква пикантност, някакъв странен, изтънчен чар, далеч над стойността на обикновената тъкан, от която шалът бе изработен.

И преди всичко в нея имаше толкова свежест. Ако я погледнеше някой, седнала на този стар зид, той би почувствал, че тя би могла да извърви и двайсет мили по тези прашни пътища, без да загуби и частица от своята хладна напетост. Пак би била спретната и усмихната, докрай изпълнена с онази тайна и неизтощима жизненост.

Само че Дейвид закъсняваше, изглежда, е бил затруднен да се измъкне. Тя разгърна вестника, който бе взела, с мисълта, че може да запълни времето си, докато чакаше. Вестникът, както и мис Патън, малко се беше променил — същите обяви и съобщения, същите тържествени и високопарни изявления: „В града ни отново се възбужда интересът към предстоящата изложба на цветята…“.

Грейси пак погледна часовника си. Господи! Дейвид наистина закъсняваше — вече с половин час! И все още не се виждаше тъмната му, забързана фигура по проточилата се надалеч бяла отсечка на пътя. Малък облак на недоумение се събра зад очите на Грейси.

Прелисти пак вестника, за да намери някаква по-интересна новина.

И тогава изведнъж зърна краткото съобщение. Беше наистина кратко, макар и водещо в колоната за местни клюки, която от незапомнени времена бе съществувала под заглавието „Драскулки между другото“. Редовете сякаш подскочиха от напечатаната страница и я удариха със злостна, страшна сила. Съобщението огласяваше, че Дейвид Мъри и Изабел Уолди щяха да се венчаят в енорийската църква на първия ден от септември.

Грейси, забравила сякаш да диша, се взираше в редовете, а цялото й тяло бе застинало неподвижно. Погледът й бързо се отмести към пустия път, после пак така бързо се сведе надолу.

Без да съзнава, тя започна да сгъва вестника, докато се получи малък, сбит квадрат. Като не можеше повече да се сгъва, продължи глупаво да притиска вестника с ръцете си. Така мина известно време и изведнъж друга мисъл я осени. Бързо се изправи, сякаш засрамена, че някой можеше да я види как чака търпеливо един мъж, който никога нямаше да дойде. С наведена глава Грейси пое обратно по пътя, по който бе дошла.

Когато влезе в града и постепенно наближи площада, по улиците вече имаше повече хора. Някои от тях се обръщаха и я заглеждаха, ала Грейси не забелязваше тези погледи. В ума й се вихреше главозамайваща мъглявина от съмнения и болка. Да, да. Грешка, разбира се. Отпечатали са някаква глупава клюка и това беше всичко. Не беше вярно. Дейви просто не можеше да направи такова нещо. Той беше неин, винаги е бил неин. Тя повдигна глава. Дишаше учестено. Инстинктивно ускори крачките си. След минута прекоси малката глуха уличка зад църквата и през страничния вход се втурна направо в кантората на Мъри.

— Дейви — извика тя, — трябваше да дойда и те намеря.

Той се стресна, като я видя. Седнал, с лакти, облегнати на бюрото, и с портрета в сребърна рамка пред него, той промени цвета на лицето си и погледът му се сведе към вестника, който тя все още държеше свит в дясната си ръка. За минута никой от двамата не проговори, после Мъри, ядосан на собствената си слабост, направи опит да се стегне и да дойде на себе си.

— Не би трябвало да идваш тук, Грейси. Зает съм.

Изпод мекия муселин на блузата й гръдта й потрепна конвулсивно като птичка, бореща се да се освободи.

— Чаках те и чаках да дойдеш при Дъмбрек.

— Е! — Очите му избягваха нейните. Настана пауза. — Вече знаеш как стоят нещата. Няма никаква нужда да се вдига шум.

— Дейви! — Тя протегна ръка към него, като че ли искаше да хване нещо, което той бе дръпнал към себе си. — Защо ми говориш по този начин? И защо не ми го каза… по човешки?

— Ти знаеше всичко, каквото имаше за казване. — Гласът му звучеше твърдо и враждебно, погледът му все така бе прикован в пода. — Много преди да се завърнеш, аз бях сгоден за Изабел Уолди. И сега ще се оженя за нея.

— А ние двамата с теб, Дейви? Винаги сме си принадлежали един на друг, действително и вярно, от самото начало, въпреки всички глупави и погрешни стъпки, които направихме. Изабел не е жена за теб. Не си ли спомняш какво ми каза на Дънбег, на езерото?

— Онова беше пролетна лудост — продължи той да се защитава. — Освен това знаеш в какво положение бях поставен. То означаваше, че си търсех белята.

— Тогава, значи, не ме обичаш, Дейви? — попита тя с приглушен глас. — Знаеш, че аз те обичам.

Той най-сетне вдигна глава и я погледна. В тази мрачна стара кантора тя беше тъй хубава, дори по-хубава в мъката си, че гневът и угризенията му се задълбочиха. В този момент той мразеше и презираше самия себе си. Затова искаше да я нарани още повече. Каза й:

— Там е бедата, Грейси. Ти твърде лесно се влюбваш в мъжете.

Тя неволно се дръпна назад, сякаш я беше ударил в лицето. В очите й, вторачени в него, се изписа болката, която думите му й бяха причинили. Лицето й потъмня и против волята си тя повиши глас:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Много красива, джентълменска забележка. И то след като ти дадох думата си, че те обичам.

— Не ти вярвам — отвърна той. — Нито някой друг в Левънфорд би ти повярвал. Не, не! Твоята репутация тук не би могла да се нарече безупречна. О, по дяволите! Защо наистина трябва да споря с теб? Аз си имам мое собствено положение в обществото, за което се грижа. Не мога да си позволя да се забърквам скрито с нещо нечестно. Не трябва никога повече да се срещаме с теб. Всичко между нас отмина и е свършено.

— Разбирам… сега ти си обществена фигура, Дейви. Може би ще станеш и кмет един ден. Не би могъл да се забъркваш с такива като мен. — Гласът й, треперещ от страстно презрение, отекна в кантората.

— За бога! Не говори така високо! — Той нервно хвърли поглед към вътрешната врата. — Там ме чакат хора… мисис Стот и жената на пастора.

— Какво ме е грижа? Нека чуят какъв мизерен, евтин и дребен страхливец си ти. Ако съм направила грешка, направих я с щедрост. Не се продадох за едно съдружничество в адвокатска кантора.

— Грейси… цялата улица ще те чуе.

— Колко получи за нея, Дейви? Гледай облигациите да са с позлатени ръбове…

Парещи, горчиви сълзи рукнаха от очите й, тя конвулсивно захълца и мислейки само как по-бързо да избяга оттук, диво се втурна през чакалнята, без да вижда жените, които седяха там.

Когато тя си отиде, Мъри остана като вцепенен, блед, вперил поглед в празното пространство пред себе си. Изведнъж с буен жест той сграбчи тежестта за затискане на книжата си, като че ли искаше да я запрати в стената, но успя да се овладее. Възвърнал самообладанието си, той стана да въведе двете си клиентки, които го очакваха.

 

 

Седмица по-късно, около четири часа в един сив съботен следобед Кейт Нимо седеше сама вкъщи — Грейси беше излязла, а Дениъл отново се беше отправил на едно от тези пътувания, които се оказаха източник на нарастващо разочарование за него и раздразнение за самата нея.

Наистина лицето на Кейт бе леко смръщено, може би несъзнателно и мислите й усилваха тази гримаса. Не беше доволна от начина, по който вървяха нещата в нейното добре управлявано и поддържано досега домакинство. Още по-малко пък й бяха приятни слуховете, които стигаха до ушите й от града.

В този момент на входната врата се позвъни. Донякъде изненадана, защото не беше свикнала да приема много посетители, Кейт стана и отвори. А там на прага видя високата мършава фигура на мисис Моуът, жената на пастора.

— Случи се да минавам оттук — забеляза Сюзън Моуът, — та реших да се отбия.

— Колко любезно от твоя страна — отвърна Кейт. — Няма ли да влезеш?

Макар че тонът й беше вежлив, нервите на Кейт се изопнаха и докато въвеждаше посетителката си в гостната, усети как лицето й пламна и руменина изби по бузите й.

Съпругата на пастора беше всичко онова, което самата тя, Кейт Нимо, можеше да бъде — господарка на пасторското жилище, домакиня и арбитър на кръжеца по ръкоделие и на месечните чайове, жена с висока обществена значимост в града. В плоската пазва на Кейт нямаше много място за завист. Ала другата жена с острия си език и покровителственото си държание често бе наранявала Кейт и бе породила дълбока антипатия у нея.

— Вярвам, че си добре — каза Кейт с престорена живост, когато Сюзън седна. — И съпругът ти.

— Пасторът — отвърна мисис Моуът, отхвърляйки важно всяка фамилиарност — е добре.

Мълчание. По всички правила на левънфордския етикет сега посетителката би трябвало да се заинтересува за съпруга на домакинята си, но Сюзън Моуът не го направи и този пропуск дълбоко я засегна. Стаявайки огорчението си под престорена оживеност, Кейт забеляза:

— Не е ли прекрасно времето за сезона? Дениъл спомена вчера, че това бил най-хубавият юли, който можел да си спомни. И да ти кажа право, това лято цветята му изглеждат чудесно.

— Х-м-м! — обади се късо Сюзън Моуът.

Тя сложи пенснето си с позлатена рамка на дългия си костелив нос и се огледа из стаята, сякаш търсеше белези на немотия или небрежност.

— Той още ли организира тези молитвени събрания на открито в Далрич?

Червените петна по землисто сивите бузи на Кейт се разшириха и потъмняха. С голямо усилие тя успя да отговори с разумен тон:

— Да, той още ходи там. Това е неговият начин да работи на Божието лозе. Скромна работа може би, но това все пак е работа за Бога!

Пак замълчаха. Кейт с мъка се сдържаше, напомняйки си колко фатално би било, ако загубеше самоконтрол. Не, не. Тя не трябваше да си позволява да бъде много чувствителна и докачлива. Пък може би и преувеличаваше. Или дори си въобразяваше някои неща. А в края на краищата обществената значимост на посещението на Сюзън Моуът положително беше достатъчна компенсация, която да й помогне да понесе някои дребни обиди и подигравки. Тя се насили да се усмихва радушно.

— Ще пиеш ли чай с мен?

— Благодаря — поклати глава мис Моуът. — Аз съм тук по друга причина. Племенницата ти в къщи ли е?

— Не. Излезе.

— Х-м-м! — Сюзън Моуът отново изпусна от устните си този прокобен звук. — Както ми изглежда, тя доста време прекарва навън.

— Грейси обича да се разхожда.

— Наистина. — Студена усмивка изкриви устните на Сюзън Моуът. — Особено ако си има някого, с когото да се разхожда.

Кейт чувстваше, че губи присъствие на духа. Сърцето й, което често я безпокоеше и което тя всъщност знаеше, че е болно, затупа тежко в гърдите й. Изведнъж пожела да беше горе в стаята си, полегнала спокойно на леглото, поиска й се да се беше скрила, да не беше пускала изобщо Сюзън Моуът в къщата си.

Издума със слаб глас:

— О, това е само старата история, която разправяха против Грейси.

— Старата история! — възкликна гостенката й презрително и обвинително се изправи в стола си. — Кейт Нимо, колкото и да ти е неприятно, има нещо, което считам за свой дълг да ти кажа. Целият град знае, че твоята племенница се е държала безобразно с Дейвид Мъри, опитвайки се да развали годежа му с Изабел Уолди.

Запъхтяното сърце на Кейт подскочи.

— Не мога да повярвам! — простена тя.

— О, не можеш! — отвърна жената на пастора с непоносимо презрение. — Да, но целият град вярва. Видели са ги в Маркинч и няколко пъти в Дъмбрек. А пък аз самата чух Дейви, бедния момък, да й посочва вратата.

Тя замълча триумфиращо, с гордо вдигната глава и ръце на хълбоците.

— Сигурно знаеш, че Грейси Линдзи винаги е била едно безсрамно и безочливо момиче с леко поведение още от първите си дни в колежа. Сега, след като се завърна, е далеч по-лоша. Ако реша да си отворя устата, бих могла да ти разкажа някои нещица, например какви са й намеренията сега, но не — никога не бих допуснала да кажат за мен, че разпространявам скандални клюки. Не, не, аз по-скоро спирам тези клюки и затова съм тук днес, Кейт Нимо.

Останала без дъх, тя пак замълча, за да набере ново, разтърсващо вдъхновение, преди да се втурне по-нататък в словоизлиянието си.

— Ти самата знаеш, че съпругът ти винаги е бил безумно влюбен в Грейси Линдзи, заблеян по нея в класа по изучаване на Библията, когато тя още ходеше с роклички до коленете. Общинският съветник Уолди припомни това на пастора вчера. Ех, лесно е да се каже, че тя е била дете тогава. Само че сега вече не е ученичка. Откакто се е завърнала, той си е загубил ума по нея. Тя влиза и излиза от студиото му по всяко време, той пък държи ръката й, докато се прибират през празното място.

Кейт знаеше, че последното внушение бе напълно фалшиво. И все пак то я съкруши. Дениъл беше такъв вдетинен глупак, че от действията му всеки можеше да си извади погрешни заключения, накърняващи неговото име. Кейт не можеше да мисли свързано и поне за момента волята й за борба я напусна. Цветът изчезна от лицето й и то стана съвсем сиво. Тя седеше безпомощна, докато жената на пастора се изправи и като надяваше с резки, силни движения ръкавиците си, произнесе облекчена финалните си думи:

— Съжалявам, че трябваше по този начин да ти изкажа мислите си, Кейт Нимо, но бях наясно, че това е мой дълг… Може би все още си в състояние да направиш нещо. Бъдещето ще покаже. Но нека ти напомня нещо съвсем просто и ясно. Наше е задължението да мислим и закриляме младите хора, порядъчните и богобоязливи младежи като моя син и приятелите му. Така че, ако ти не вземеш мерки да спреш този открит скандал в града, тогава, повярвай ми, други ще се погрижат за това!

Кейт не отговори. Като в някаква мъгла осъзна, че Сюзън Моуът й хвърли последен съжалителен поглед, после се обърна и величествено се понесе навън от стаята. Не, Кейт не би могла да се помръдне, дори ако от това зависеше животът й. Едва когато входната врата се затръшна, тя проумя изцяло, че посетителката й вече си е отишла.

Шумът от затварянето на вратата я извади от вцепенението й. Тя потрепери като обляна с леден душ и по нея бавно премина вълна от неописуеми емоции. Може би сега за пръв път тя осъзна какво й беше казано.

Да й бъдат наговорени такива неща в собствената й къща, и то измежду всички хора — от Сюзън Моуът! Вълна след вълна я обливаха — болка, горчивина и унижение — о, най-много от всичко унижението!

Не че тя вярваше в обвинението, отправено към Дениъл. Твърде добре го познаваше — по-точно твърде много го обичаше — за да повярва, че е способен на това! Ала достатъчно беше, че в своята привързаност и обич към Грейси той бе дал повод на клеветническите езици да злословят. А дали това беше само привързаност като към свое дете? През целия й живот той е бил влюбен в Грейси, беше казала жената на пастора. Болезнен пристъп на ревност заяде гърдите й.

Колкото до Грейси — дошла тук неканена с милите си, ласкави обноски и усмихнато лице — от нея произхождаха всички неприятности, тя беше в дъното на всичко. Тъмен гняв се надигна в сърцето на Кейт, а в очите й заблестяха сълзи. Щеше да даде на Грейси да разбере, да, също и на Дениъл. Тя не беше жена, която можеха да третират по такъв начин.

— Грейси! — викна изведнъж тя с неестествен глас.

Отговор не последва. Племенницата й не се беше прибрала още.

Кейт отиде и седна до прозореца. Със свити в юмрук ръце, дишайки учестено и тежко, тя зачака.

 

 

Припадаше вече здрач, когато Грейси се върна. Влезе през портичката и прекоси малкия двор. Входната врата се отвори почти безшумно и тя се вмъкна в антрето със замислено и тъжно изражение, отпусната, сякаш беше много уморена. Остана за момент неподвижна, после свали лекото си манто и тихо се запъти по коридора с намерението — така изглеждаше — да стигне незабелязано до стаята си. Направи само няколко крачки и изведнъж се спря при вида на Кейт, застанала пред стълбището и препречваща пътя й.

— О, ти ли си, лельо Кейт? Стресна ме.

Кейт не отговори. Стоеше там, стиснала с една ръка перилата на стълбището, а другата бе притиснала до хълбока си. Лицето й не можеше да се различи добре, но изглеждаше каменно между сенките в антрето, а тялото й странно вдървено.

Погълната от собствените си нерадостни мисли, Грейси не забеляза необичайното в маниерите на леля си. Пристъпи крачка напред.

— Ще се кача горе, лельо Кейт. Няма да вечерям.

Кейт сграбчи още по-силно перилата. Гласът й, проправящ си път през бурята, която бушуваше в гърдите й, прозвуча сподавено ядно:

— Без вечеря! Колко жалко! Не би ли желала да ти сервирам нещо в стаята? Може би печено пиле и чаша шери?

Необичайната й ирония първоначално не постигна целта си — Грейси се взря в леля си удивена и объркана.

— Не би ми коствало абсолютно нищо, нали разбираш. Защо да не си поръчаш яденето горе? За мен е чест и привилегия да те обслужвам — продължаваше Кейт, сега цяла трепереща неудържимо.

Неспособна да поддържа повече саркастичния си тон, тя избухна:

— Къде си била?

Настана пауза. Грейси бавно отговори:

— Разходих се с кола до езерото.

— Кой беше с теб?

— Франк Хармън. Но всъщност, лельо Кейт…

— Не ми отвръщай! — сряза я накъсо Кейт с креслив тон. — Достатъчно съм ти се наслушала. С големите ти очи и твоите мили и ловки маниери. В тази къща повече няма място за нас двете едновременно. Разбираш ли какво ти казвам? Със или без вечеря качвай се сега в стаята за тази нощ. Утре обаче трябва да си намериш друга квартира!

Настана пулсиращо, напрегнато мълчание. Сега Грейси можеше да види лицето на леля си и видът му я накара да прекара ръка над очите си, сякаш за да пропъди един образ, който не можеше да е действителен. Изведнъж я осени една мисъл.

— Ако мислиш, че не ти давам достатъчно, бих могла да внасям по две лири седмично.

Уязвена там, където беше най-ранима, Кейт се начумери още повече.

— Аха, мислиш, че парите са причината? Е, имаш грешка. Можеше да останеш тук и без да внасяш нищо, ако само се държеше добре. Но сега… сега не бих могла да те приема дори да ми предложиш цяло състояние.

Изражението на Грейси беше станало хладно. Тя изрече с твърд тон:

— Може би ще ми кажеш какво съм сторила?

Това вече дойде прекалено много за Кейт. Заслепена от гняв и безпомощност, тя напълно загуби самообладание.

— Сторила?! Като ме ли не знаеш. На Дениъл и на мен ти донесе само срам и унижения с твоите скандални истории и флиртове. Целият град говори за теб… и за нас.

Грейси не отговори веднага. В полумрака лицето й изглеждаше необичайно бледо. Очите й, големи и тъмни на фона на това лице, изглеждаха като очи на ранена птица.

Най-сетне тя рече тихо:

— В такъв случай, лельо Кейт, е по-добре да си тръгна още сега.

Без да погледне леля си, която несъзнателно й стори път, Грейси се качи горе и премина по коридора до стаята си.

С още разкривено лице и несигурни стъпки Кейт влезе в гостната, откъдето се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета на горния етаж.

В сърцето си тя чувстваше, че се беше държала грубо и несправедливо с Грейси. В известен смисъл дори мразеше себе си и трябваше да се пребори и потисне един импулс, едно горещо желание да смекчи държанието си, да вземе племенницата си в ръцете си и да й каже, че съжалява. Да се обедини с Кейт и Дениъл против клеветите на Сюзън Моуът. Но не, трябваше да накара другите да страдат, защото страдаше и тя.

Дочу, че пред вратата спря файтон, после файтонджията влезе и помогна на Грейси да изнесе куфара си. Възцари се тишина. Но само за кратко. Почти веднага в антрето отекнаха стъпки и Дениъл влезе в гостната с измъчено и унило, напрегнато след пътуването лице.

— Кейт! — възкликна той. — Някакъв файтон мина покрай мен на улицата. Кой беше?

Тя безсилно скръцна със зъби. Видът на неговото разтревожено и нажалено лице, и то в такъв момент, я подлуди окончателно. Въпреки че го бе защитила пред Сюзън Моуът, въпреки че в сърцето си го обичаше, тя изкрещя с висок глас:

— Беше Грейси Линдзи. Една евтина уличница, заради която обиждат и унижават жена ти пред целия град. Накарах я да си събере багажа.

— Н-не, Кейт! — заекна той ужасен.

— Да, направих го. И бих го сторила пак и пак, за да й го върна за всичко. Като си помисля с какво трябваше да се примирявам, иде ми да потъна вдън земя от срам.

Ненадейно тя пристъпи крачка напред и сграбчвайки го за раменете, така го разтърси, че зъбите му изтракаха. После изведнъж го пусна. Той се върна назад през отворената врата, олюлявайки се като замаян, докато се блъсна в твърдата дъбова подпорна греда.

Кейт избухна в истеричен плач, обърна се, изтича в спалнята и затвори вратата след себе си. Сърцето й болезнено се бунтуваше в гърдите, препращайки болката си по лявата й ръка.

Защо, о, защо трябваше да се разстройва така?! Не беше скроена за такива сцени, наистина не беше. С треперещи пръсти тя потърси из чекмеджето хапчетата си за сърце, които лекарят й бе предписал. Успя да погълне две. След това се отпусна на леглото си и се разтърси от горчиви ридания.

Дениъл бавно се изправи и с глава, наклонена встрани като на някакъв клоун, остана заслушан в сподавения плач на жена си горе. Устата му бе отворена с някакво детинско учудване, а ясносините му очи бяха присвити плахо от сполетялата го объркваща беда. Поведението на Кейт никога не бе бивало така неразбираемо за него, както в този ужасен момент.

 

 

Вече извън къщата, по пътя си за града Грейси седеше в полюшкващия се файтон, подпряла горящото си лице с ръка. Луната излъчваше меката си светлина, издигнала се вече високо в тъмното, украсено с бисери небе. Една сълза се претърколи изпод клепача й и тя усети в устата си соления й вкус. Никога не се беше чувствала толкова окаяна, нещастна и лишена от надежди. Какъв всъщност беше нейният живот? С какво беше заслужила това изпитание?

След петнайсетина минути файтонът стигна до града и като сви от Чърч стрийт в Колидж Роу, спря пред голямата къща на мисис Глен, постройка със съмнителни претенции за порядъчност и сива фасада, извисяваща се над съседните сгради в тясната уличка.

От двайсетина години насам тук на номер три вдовицата Глен се препитаваше от наематели. Освен постоянните й пансионерки, преподавателката по френски в колежа и библиотекарката на института, наемателите на мисис Глен обикновено бяха млади мъже, които нямаха корени в Левънфорд, а пришълци на работа тук, дошли да припечелят нещо или да усвоят някой занаят в корабостроителницата. А преди осем години и Низбит Валанс бе отседнал у мисис Глен като стажант инженер в предприятието на Ралстънови.

Сега обаче зданието номер три на Колидж Роу някак не се открояваше с такова превъзходство над останалите къщи, както някога. Видът му будеше тягостно усещане за обща западналост. Хората говореха, че Маргарет Глен занемарила всичко, защото напоследък все повече и повече затъвала в отколешната си слабост и привързаност към бутилката.

Беше вече тъмно, когато Грейси почука на вратата под бледата светлина на уличната лампа отсреща.

— Имате ли стая под наем?

На входа бе застанала Маргарет Глен, жена с едър бюст, много червено лице и влажни очи. Беше облечена в черно, с пола, нашарена от мазни лекета, и блуза, зееща широко там, където липсваше копче. Имаше топъл, почти чувствен глас, с нещо нездраво в тона си.

— Заради кого питате?

— За мен, лично.

Оглеждайки внимателно посетителката си, хазяйката изведнъж възкликна в знак, че е направила откритие:

— За бога! Ако това не е Грейси Линдзи! Я гледай ти! Какво те е довело по това време тук? Не живееш ли у леля си?

— Вече не.

— Такава е значи работата.

Добросърдечната вдовица, станала още по-състрадателна от съботната си вечерна порция джин, кимна с глава в пълно разбиране.

— За Кейт Нимо кръвта вода не става, ала само докато не опре до парите. Но почакай, скъпа, Маргарет Глен не е такава. Не, не. Никога не бих допуснала да се говори, че напразно си почукала на моята врата. Баща ти ми беше добър приятел. Низбит Валанс — също. Влизай. Ще имаш стая и си добре дошла.

Изведнъж вдовицата се провикна към чакащия файтонджия:

— Внеси багажа, Том! Отваряй си очите и по-бързо, ако искаш да пийнеш нещо.

По този начин, въпреки всичко, което градът Левънфорд можеше да каже, вдовицата Глен прибра Грейси поради най-простия мотив в света — заради едното добросърдечие — докато Грейси пък дойде при нея, защото не знаеше къде другаде да отиде.

Стаята, към която хазяйката я поведе, беше на горния етаж в задната част на къщата, с висок таван и с тапети на цветя по стените.

— Ето твоята стая, драга моя. Ей сегичка ще ти донеса малко нигъс^[6]. Изведнъж стана хладно, а ми изглеждаш бледичка и отпаднала.

Вдовицата излезе и след малко се върна с голяма чаша гореща смес от алкохол и вода, изпущаща пара, която Грейси изпи с благодарност. После, уморена след сцената с леля Кейт, объркана и разтревожена от затрудненията, които така ненадейно я бяха сполетели, тя си изми ръцете и лицето, съблече се и се мушна под завивките. Изпаренията на топлия грог, издигнали се до главата й, бързо я приспаха.

На другата сутрин, след като отмина изненадата от това, че се събуди в непозната стая, Грейси се почувства странно спокойна. Имаше си, разбира се, още неприятности, но вярваше, че и те ще отшумят.

Легнала на леглото, замечтана, с ръце под главата, тя чу камбанен звън, който й напомни, че беше неделя. В съзнанието й се оформи внезапен импулс да отиде на утринна служба, както някога, когато беше момиче.

„Дин-дан“ — пееха, камбаните, а звуците им вливаха в нея нов кураж и съживяваха сърцето й. Изпита неудържимо желание да се изправи с лице срещу града и скромно, но смело да се опита отново да спечели онези, които я осъждаха. Тя бързо се облече.

Навън улиците бяха оживени от потоци забързани хора, солидни и съзнаващи достойнството и цената си, насочили се към енорийската църква. Жените с ръкавици и бонета, а мъжете в достолепни черни костюми, готови да срещнат и поздравят съседите си според положението им.

— Дин-дан! Дин-дан!

 

 

На ъгъла на Чърч стрийт празнично облечена стоеше мис Патън, изчаквайки приятелката си Робина Стот, жената на кмета.

— Добро утро — присъедини се тя тържествено към Робина. — Днес в църквата ще има голямо посещение! Ето ги Уолди отсреща, с Дейви Мъри. — Тя им се поклони ниско. — Мъри дали не е пак с нов костюм? Май се облича твърде елегантно за син на прислужник.

— Както и да е — забеляза жената на кмета. — Изабел изглежда щастлива. Не е лоша на фигура.

— Ще напълнее като майка си — подсмръкна мис Патън. — Помни ми думата, ще стане дебелана, и то преди да навърши четиридесетте.

— Дин-дан! Дин-дан! — зовяха църковните камбани добрите и милосърдните на молитва.

Изведнъж мис Патън изпусна такова приковаващо вниманието възклицание, че Робина се спря.

— Виж! — възкликна тя. — Погледни, за бога!

Настана мълчание, докато двете жени напрягаха очите си през множеството богомолци към една фигура, която се появи откъм Колидж Роу.

— Както е вярно, че Бог ме е създал — изрече Робина тържествено, — това е Грейси Линдзи!

Вървейки си сама, Грейси постепенно осъзна раздвижването, което предизвикваше около себе си. Хората я поглеждаха, а после отместваха поглед встрани. С възмутено и оскърбено лице мисис Уолди придърпа дъщеря си по-близо до себе си. Мъри като че ли не я забеляза. Мис Крег от шивашкото сдружение тръсна глава с възмущение.

Грейси се изчерви, после побледня. Беше забравила за силата на скандала в една малка общност. Не беше и сънувала, че враждебността на града към нея би могла да бъде толкова жестока и безкомпромисна. Тя наистина се разколеба, но вече беше твърде късно да се оттегли. Изкачи се по широките каменни стъпала и влезе в църквата.

Тръгна по пътеката, чудейки се къде да седне, тъй като църквата бе по-пълна с богомолци, отколкото бе очаквала. Накрая седна на една от страничните пейки, на която имаше само една жена — мис Айза Дън.

И тогава старата мома Дън, която до този момент не беше забележима с нищо, записа навеки името си в историята на града Левънфорд. В мига, в който Грейси се намести на пейката й, мис Дън се изправи, събра вещите си — томче с химни и ръкавици — и демонстративно прекоси пътеката към друга пейка. Лек ромон премина над богомолците, тих, но одобрителен.

Грейси остана, седнала сама на пейката, с тъпа болка, пареща сърцето й. Чувстваше, че всички погледи бяха фиксирани в нея. Разбра, че бе направила ужасна грешка. Би дала много, ако можеше да се озове вън от църквата и обратно в стаята си, но сега не можеше да се помръдне. С поглед, сведен надолу, тя остана така, докато църквата се изпълни и пасторът застана на амвона.

Преподобният Дъглас Моуът беше едър, пухкав мъж с тлъстини на етажи изпод високата яка. Пълнотата му бе станала нарицателна и из града се говореше, че жена му дори връзвала връзките на обущата му. Сам той положително не би могъл да ги достигне през издутия си търбух. Някои непочтителни елементи го наричаха „Криши^[7] Моуът“, защото, случеше ли се в църквата да присъстват по-видни и заможни богомолци, проповедта му в такива случаи беше ненадмината по мазно подлизурство. Криши всъщност не беше добър проповедник, но имаше дарбата, рядко срещана у една поначало мълчалива раса, да говори, да меле непрекъснато.

— Когато си отвори голямата бъбрива уста — казваше аптекарят Хей, — думите му се леят като мас от свински мехур.

В по-префиненото левънфордско общество за Моуът се изказваха почтително, че е „красноречив“ и че „мисълта му тече“.

И наистина, днес пасторът оправда в пълна мяра тези хвалебствия. Зае мястото си, а месищата му сякаш преляха над ръба на амвона. Усетил напрежението в църквата, погледът му чевръсто зашари по паството и се спря на натрапницата — Грейси, сама на пейката.

Аха, такава значи била работата! Ка-а-ква възможност! Какъв удобен случай за малко драматизъм и поучение! Без всякакво угризение и колебание Моуът заряза проповедта, която бе подготвил върху пророк Исайя (41:6) и вместо това, присвивайки като хобот големите си влажни устни, обяви с патос:

— Притчи седма и десета: „И вижте, дойде жена, пременена като блудница!“.

Последва мъртва тишина, мълчаливо очакване с притаен дъх. След това преподобният Моуът започна своята проповед. И каква проповед беше! Дори кметът, който ненавиждаше пастора, бе принуден да признае силата му. А останалите просто поглъщаха словото му в екстаз. Освен шанса да утвърди ораторската си репутация, Криши имаше и собствени причини за атаката си. Като повечето шишковци, здраво закотвени към грозни съпруги, „разгулът на плътта“, както той го наричаше, неизменно отвързваше у него бушуваща ярост.

Освен това винаги бе имал зъб на семейство Линдзи. Едно време старият Том бе положил много усилия да намъкне зет си Дениъл Нимо в амвона, който той самият сега заемаше така достойно. Знаеше нещо и за интимната ситуация между уважаваното от него приятелско семейство Уолди и Дейвид Мъри — всъщност малко бяха нещата, които Моуът не знаеше. А като капак на всичко вчера възлюбената му съпруга със злокобен шепот му бе разкрила, че е заловила Едуард, едничкия му роден син, да се навърта около онази Линдзи в кантората на „Кедив“. Мухите около гърнето с мед — да-а, наистина!

И така, преподобният Моуът просто се отприщи. Ала беше предпазлив, забележете. Криши беше преди всичко хитър и проницателен. В съзнанието си нямаше нищо осъдително против Дениъл, което открито да обяви. Дори неговите порицания към Грейси, макар и да не можеха да се сбъркат с нещо друго, бяха завоалирани. Гласът му гърмеше с хиперболи, стрелите си пускаше направо от Светото писание:

Защото Божията заповед е факел, който те пази от блудницата, от лъстивия език на чуждата жена. Не пожелавай хубостта й в сърцето си, за да не бъдеш уловен чрез очите си и да не те увлече с клепките си. Защото от прийомите на блудната жена — тръпка на спотаена наслада премина през събранието от богомолци — мъжът изпада до корица хляб.

Може ли мъжът да носи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят? Може ли човек да ходи по живи въглени и да не изгори нозете си? Тя го увлече със сладките си думи, а с мазните си устни го покори. Той тръгна направо след нея, както вол отива на заколение, както псето на синджира и еленът срещу стрелата. Вслушайте се в мен сега и внимавайте в думите от моята уста. Нейният дом е път към ада, който води долу в килиите на Смъртта!^[8]

Седнала всред другите, Грейси чуваше всичко това, но отпърво едва ли го разбираше. После осъзна, че то бе насочено към нея, всяка дума беше камък, запратен към главата й. Не можеше да се помръдне. Нещо в нейната неподвижност плашеше, защото у нея се бе възцарил хаос и такъв рязък обрат в чувствата й, който бе почти непоносим. Бе дошла тук да се моли, да намери търпимост и разбиране. А ето как се отнасяха с нея!

Най-сетне всичко свърши. С въздишка на удовлетворение събранието се изправи на крака и църквата започна да се опразва.

Ако беше по-съобразителна, Грейси веднага щеше да стане и си тръгне. Ала тя остана на пейката няколко мига, като се опитваше да събере разпилените си сили, забравила, че отвън хората щяха да се съберат на групички, да поклюкарстват и разменят впечатления от постижението на пастора за този ден. Така че, когато най-после стана и си тръгна, тя бе принудена да се изправи срещу всички тях, по-отблизо и по-жестоко отпреди.

Слезе по стъпалата между групичките богомолци. Вървеше бавно, с надеждата да зърне приятелско лице, някой, с който да размени едничка дума на поздрав. Нямаше такъв. Разговорът им секваше, докато минаваше край тях. Извръщаха главите си встрани. Никой, ни една душа не показа с нещо, че я забелязва. Давещо ридание се надигна в гърлото й. С наведена глава, тя се обърна и се запъти към квартирата си.

 

 

Този следобед слънцето успя да пробие сивите облаци и подчерта спокойствието и тишината на святия неделен ден. Седнала на плетения стол в стаята си, Грейси с невиждащи очи се взираше в сивата еднообразна гледка на покривите и комините пред себе си.

Ако само Франк Хармън беше в града, той поне би се оказал за нея някаква опора, би я отвлякъл от нерадостните й мисли. Уви, беше отишъл в Лондон по работа, за цяла седмица. Когато мракът се спусна, тя все още седеше там. Не се раздвижи и когато мисис Глен, загрижена и запъхтяна, изкачи стълбите и почука на вратата й, за да разбере какво й беше.

— Не бива така — каза хазяйката на влизане. Беше със зачервено лице и дъхаше на алкохол. — Не мога да понеса да те гледам как седиш сама. Ела долу при мен, пред камината.

Грейси поклати глава.

— Лоша компания ще съм за теб, мисис Глен.

— Тц-тц, драга моя. Не приемам отказа ти. Пукнат грош не давай какво говорят за теб! Ще ти капна нещо, което ще ти върне настроението.

За момент Грейси се поколеба, после се изправи. Защо в края на краищата да не приеме тази любезна покана? Какво я беше грижа? Щом градските светии и светици я бяха низвергнали, то тогава трябваше да се присъедини към грешниците. Не се възпротиви, когато мисис Глен обгърна с ръка талията й и я придружи надолу по стълбите.