Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (2)

Глава втора

Беше събота, свеж, ведър слънчев ден с пухкави облачета, носещи се весело по синьото небе. Въздухът бе прозрачен и погледът стигаше надалеч. От платения път се различаваха овцете, които пасяха по уинтънските хълмове, а далеч на запад малък кораб влекач пореше накъдрените води на естуара. На яркочервения му комин можеше да се разчете номерът му. Прекрасен ден за завръщането на Грейси у дома.

Дениъл и Кейт бяха отрано на гарата, двайсет минути преди влака, който трябваше да пристигне в десет часа. Кейт бе облякла новата си черна рокля, а Дениъл беше пременен в неделния си костюм. Докато вървяха мълчаливо по Стейшън Роуд, Дениъл премисляше всичко наум, като си каза с удовлетворение накрая, че Кейт великолепно се беше справила с необходимите размествания вкъщи. Свободната спалня, широка, приветлива стая с лице към пътя, нарекоха вече стаята на Грейси и приготовленията на Кейт наистина бяха героични. Беше окачила муселинени завеси, бе разместила мебелите и беше постлала ново килимче на пода пред леглото.

Очакването бе изпълнено с нетърпение и вълнение, но накрая се чу локомотивна свирка, влакът се зададе откъм завоя, обгърнат в облак пара, и влезе в гарата. Вратите се разтвориха, неколцина постоянни пътници слязоха, като се прозяваха и сгъваха вестниците си. Тогава някак изведнъж и просто Грейси се появи на перона толкова реална и така неоспоримо у дома най-сетне, че сърцето на Дениъл почти спря.

За момент тя остана неподвижна, живо очертана на сивия фон на влака, с поглед, неуверено шарещ насам-натам в очакване. В следващия миг тя ги видя. Очите й светнаха и като нададе слаб възторжен вик, тя се затича към тях, протегнала двете си ръце, твърде развълнувана, за да се опита дори да заговори.

Целуна Кейт по бузата, а после Дениъл с целувка, лека като докосване от крило на птица. Тя се беше променила толкова малко, че изненадата от това поразяваше.

Зад малкия воал на точки пред шапката й дребното й лице бе пак така живо и свежо и тя по същия маниер вдигаше нагоре брадичката си замислено, като че ли се опитваше да проумее истината на живота. Гъстата й кестенява коса имаше на моменти същия червеникав блясък. Очите й, с онзи кафяво-червеникав оттенък, все още можеха да се усмихват изпод сълзите.

Сега тя едновременно плачеше и се смееше на път към файтона, който Дениъл бе повикал от заслона до гарата. Като овладя емоциите си, защото почувства, че набитото око на файтонджията го оглежда любопитно, Дениъл се погрижи да качи багажа, докато Кейт и Грейси заемаха местата си вътре. Момент по-късно той се присъедини към тях и файтонът потегли.

Докато се движеха бързо, Грейси импулсивно подаде ръце и на двамата, седнала малко напред, с нежен и възторжен поглед, вперен навън през отворения прозорец. Всяко познато кътче изтръгваше от разделените й устни все същото възклицание на спомен и познание — общинският съвет, библиотеката, сивата каменна фасада на колежа, да, дори схлупената сладкарница на Лъки Логан, където като дете си бе купувала сладкиши и бонбони. Всички тези познати места вземаха участие във възторга на нейното завръщане.

Бог вижда, че нямаше нищо красиво в архитектурата на тези сгради — бяха ниски, обезцветени и опушени от времето, похлупени под студените плочници на покривите си, сиви и отблъскващи. При все това за Грейси те имаха необикновена притегателна сила, приветстваха я топло като скъпи стари приятели. Особено я вълнуваше липсата на всякаква промяна. Тръпка полази по тялото й от аромата на топли закуски, долитащ от фурната на Керик.

— Всичко си е същото, както някога — шепнеше тя непрестанно. — О, толкова е хубаво да се завърнеш у дома!

Грейси винаги си беше такава — остро чувствителна и към най-мимолетните впечатления. Отразеният слънчев лъч от мътните води на обикновеното градинско езеро би я накарал, затаила дъх, да се закове на мястото си, а полъх от запален есенен огън откъм хълмовете би я накарал да мечтае през целия следобед. А сега едно чувство по-трогателно и по-лично, върховното усещане, че се е завърнала, бе заседнало като буца в гърлото й и почти я задушаваше.

Свиха по Чърч стрийт и като приближиха до кантората на Дейвид Мъри, тя ахна изненадана и стисна ръката на Дениъл.

— Виж! Виж! Мисля, че този на прозореца е Дейвид. О, лельо Кейт, не можем ли да спрем за малко, да си кажем по една дума с Дейв? Сякаш преди сто години го видях за последен път.

Лицето на Кейт обаче говореше много. Наистина зад прозореца ясно се виждаше Мъри, малко в сянка, до завесата. Изглежда, че и той почти крадешком ги наблюдаваше.

— Не мисля, че би трябвало да спрем тъкмо сега, мила. Сигурно си уморена след дългото пътуване.

— Но аз не съм ни най-малко уморена — настоя Грейси с умоляващ поглед.

Кейт успя да се усмихне, но сдържано и със загриженост.

— Има толкова много хора наоколо, скъпа. Не бих искала да те видят, че се втурваш в кантората на Дейвид Мъри на минутата, в която се завърна у дома.

Грейси почти отвори уста да протестира, но си замълча. Може би леля Кейт беше права. Не биваше да бъде нетърпелива. С въздишка тя се отпусна на мястото си, съзнаваща, макар и нехаеща от факта, че любопитни очи проследяваха преминаването на файтона през града, че глави се извръщаха след тях, че се разменяха многозначителни знаци и се зараждаха клюки.

Джеймс Скот, месар и изпълняващ длъжността кмет, препасал синьо-бялата си престилка и подходящо въоръжен с ножове и точило, тъкмо окачваше половин теле на кука пред вратата на месарницата си и си бъбреше с аптекаря. При вида на файтона Хей потри ръце така, че чак кокалчетата им изпукаха.

— Е — рече той иронично, — ето я, че минава, кмете.

Скот поде с тона на аптекаря:

— Великолепен екипаж — забеляза той, оглеждайки сатирично разнебитения файтон. — Предполагам, че ти би го нарекъл тържествено завръщане, по кралски.

А преподобният Дъглас Моуът, енорийският пастор, който вървеше по Чърч стрийт с жена си, избегна всякакъв коментар, но цялата му мастита фигура се изпълни със справедливо порицание.

Най-сетне файтонът стигна до платения път и Грейси влезе в къщата на Дениъл, която бе обгърната в сладостна омара. Седемте години в Индия бяха в много отношения трудно поносими за нея и все пак сега, когато вече беше тук, онези години някак избледняха, сякаш никога не са били. Левънфорд бе нейният дом, тя никога не беше искала да го напусне.

След обяда, на който яде малко, тя поднесе подаръците си: фин кашмирен шал за Кейт и комплект четки с резбовани дръжки от слонова кост за Дениъл, донесени от Каунпур. После хвана Дениъл за ръка, заведе го в малката градинка и двамата закрачиха насам-натам по поляната. Нотка на очарователна сериозност се примеси към нейната жизненост и навлажни очите й, когато импулсивно издума:

— Скъпи свако Дан, твоето гостоприемство значи толкова много за мен. То ми вдъхва нова надежда и вяра.

Тя замълча, после почувствала мълчаливо съчувствие по допира на пръстите му, продължи с ласкава усмивка:

— Знаеш, че не съм добре материално. Не съм от онези богати вдовици, за които пише в книгите. О, не се съмнявам, че ще получа пенсия от компанията, но тя ще бъде малка. Може би ще трябва да работя, за да се издържам, пък и толкова много искам да върша нещо полезно. Ти не знаеш как бяха пропилени тези последни години. Не упреквам Низбит. Беше много добър към мен, бедният, но аз никога не можах да свикна там. Тук ми е мястото, свако Дан, и сега, след като се върнах, искам да си изградя истинско бъдеще.

Той бе дълбоко развълнуван и макар че не беше очаквал да започне толкова скоро разговор на тази важна тема, възможността, която тя му бе предоставила, му се стори твърде благоприятна, за да бъде пропусната.

— Грейси — започна той, като постави ръка на рамото й, — ти знаеш, че твоето щастие е всичко за мен и по тази причина… има един въпрос, който трябва да ти задам… надявам се, не ще ти причини болка.

— Болка?

Тя се усмихна изненадана и Дениъл събра цялата си смелост:

— Става дума за детето ти, Грейси.

Не посмял да вдигне поглед към нея, той усети как тя се вцепени. След известно мълчание, което стана тягостно, Грейси проговори с напрегнат и променен глас:

— Мислех си, че всичко онова е било забравено.

— Да, да — потвърди бързо Дениъл, боейки се, че тя би го разбрала погрешно, — теб никой не те упреква. Ако е имало вина, била е на Хенри Уудбърн. Ала след като той умря, отговорността за този млад живот вече стана твоя.

Тя се спря и се обърна с лице към него. Устните й трепереха.

— Едва ли съм очаквала това от теб, свако Дан. И то толкова скоро след пристигането ми. Не разбираш ли какво съм изстрадала? Татко почти беше изгубил ума си. Низбит не искаше да се обременява с грижи за дете, а аз бях твърде изтощена, за да се противя. Чувствах, че за детето ще е по-добре във фермата близо до Пърт^[1], където го настани татко, у Ленгови, добри селски хора.

— Да, да, скъпа — помъчи се да я утеши Дениъл. — Знам, че положението ти е било трудно, но сега имаш шанс да оправиш нещата.

— Още навремето нещата намериха местата си. — Тя стоеше някак вдървено. — Не е ли по-добре да ги оставим така, както са?

— Не, не, ти имаш морални задължения, Грейси, и не е само това — става въпрос за твоето щастие и щастието на сина ти.

— Той е щастлив там, знам това. — И добави с известна горчивина: — Едва ли ме е запомнил.

Дениъл поклати глава.

— Казвам ти, животът ти никога не ще бъде пълен, ако не си го вземеш обратно.

Отново настана дълго, потискащо мълчание. Тя, изглежда, бе развълнувана от последните думи на свако си и го погледна неуверено.

— Наистина ли мислиш така, свако Дан?

— Сигурен съм в това.

— Не разбираш ли… — Тя замлъкна, изчерви се и продължи с усилие: — А аз въобще не го чувствам така. Бях принудена да го изоставя, да го забравя. Сега тази част от мен е мъртва. А как би могъл да се завърне и да ме обикне… като майка?

— А няма ли да е способен да те обикне, скъпа?

Забравени емоции я сграбчиха въпреки волята й. Тя въздъхна. Това внушение, толкова неочаквано и така противоречащо на нейните планове, бе и много тревожно.

— Пак ще поговорим за това — изрече тя бавно и облегна буза на рамото му, видимо трогната от обичта му. — Ти си толкова добър към мен, мой скъпи свако, и аз съм много щастлива да бъда отново с теб. Нима наистина съм била далеч цели седем години? Животът ми започва отново…

Когато Дениъл се отправи към студиото си, Грейси почиваше в стаята си — въпреки че не го признаваше, пътуването я беше изморило. В късния следобед тя заспа лек сън, но привечер звук на гласове я привлече долу.

Освежена, облякла семпла рокля с дантела около шията, тя влезе в гостната, където пред камината — сега запълнена с голяма ваза цветя — седяха, заети със седмичната си игра на дама, Дениъл и аптекарят Хей.

Грейси се усмихна и поздрави госта, после се настани на въртящата се табуретка до пианото, за да наблюдава играта. Атмосферата на строгата шотландска гостна с ужасните махагонови мебели, натъпкани с конски косми, и висящите по кафявите стени картини на планински говеда сякаш изведнъж се оживи и разведри от самото й присъствие.

За Дениъл цялата стая стана по-светла, по-топла. От време на време той й хвърляше поглед, изпълнен с плахо щастие, без да го е грижа, че губи играта. Накрая каза:

— Изсвири ни нещо, Грейси.

— Отдавна не съм се упражнявала. Отвикнала съм — отвърна закачливо Грейси на местния диалект. — Пък и мистър Хей не желае да свиря.

— Не възразявам да правиш каквото си искаш — обади се аптекарят с вродената си предпазливост.

— Е, добре, ще посвиря тогава — усмихна се тя, завъртя се на табуретката, вдигна капака на пианото, поколеба се за момент и засвири.

Пианото беше хубаво — ценен сватбен подарък на Кейт от брат й Том Линдзи. Обзета от собственическа загриженост, на Кейт не й се бе посвидяло да поддържа пианото постоянно настроено. Имаше частно споразумение, на половин цена, със слепия акордьор от магазина на Шауленд на Хай стрийт. Пък и ръцете на Грейси бяха достойни за този инструмент — мисис Джилкрист, учителката по музика в колежа, не бе губила времето си напразно. Грейси изсвири пиеса на Шуберт — една от неговите импровизации. Звучеше прекрасно.

Отвън притъмняваше и през отворения прозорец от градината на Дениъл се прокрадна смесеният аромат на розите и прясно окосената трева. Фигурата на Грейси, изящна и дребничка, навяваше някакво странно усещане за незащитеност. Бялата й шия, почти светеща на фона на черната й рокля, крехките нежни китки, самото движение на пръстите й криеха една чаровна нежност и изтънченост.

Докато я гледаше, сърцето на Дениъл преливаше от топлота и обич. Дори Хей беше развълнуван, потропвайки с пръсти по дъската, протегнал дългите си крака, вперил с престорено безразличие сардоничен поглед в тавана.

От Шуберт Грейси почти без увод премина към традиционните мелодии на Шотландия, към песните на родната си страна. Изведнъж, с поглед към Дениъл, тя започна песента, която от всички той обичаше най-много. И това, разбира се, беше религиозна песен: „И на града не беше нужна светлина“.

Наведен напред, очарован, Дениъл едва си поемаше дъх. Гласът на Грейси, макар и не така силен, почти имаше чистотата на глас на пойна птица. Извисяваше се, рееше се във въздуха и нижеше прекрасните думи на пищната мелодия. То сякаш не беше гласът на Грейси, а духът й, най-накрая устремен към Бога, невинна душа, изтръгваща се от земните мрежи и клопки.

Неописуемо затрогнат, Дениъл зарови лице в ръцете си и мислено съзря едно щастливо видение — Грейси, свързана отново с детето си.

Песента секна, но сякаш никой не посмя да помръдне.

Все пак в този момент вратата се отвори и Кейт влезе в стаята, носейки тънка свещица, с която, след като наведе матовия абажур, запали светилния газ в полилея. Тогава чак Дениъл видя, че бузите на Грейси бяха мокри от сълзите й.

В сряда преди обяд на следващата седмица Дениъл беше в студиото си, шеташе пъргаво насам-натам, събирайки фотографските си принадлежности в кафява брезентова чанта, и весело си тананикаше под сурдинка.

Пред него беше един от „големите му дни“. Отиваше в колежа, за да прави снимки на класовете в първоначалното училище. Редица след редица деца, подредени по височина върху скамейките на заляното от слънчева светлина прашно училищно игрище, нащрек, с добре измити лица и опулени очички.

Повечето от приходите на Дениъл идваха от тези групови снимки в края на учебната година. Той работеше с почти всички училища в Левънфорд. До услугите му прибягваха и членовете на разни клубове, масоните, клубът по боулинг и още много стари институции, контролирани от градския съвет.

Ако случайно зърнехте на камината в някой левънфордски дом едно респектиращо сборище на господа с цилиндри и техните дами със слънчобрани — да речем, при тържественото откриване на новия водопровод или при връчването на наградите на годишната цветарска изложба, можехте да бъдете сигурни, че в ъгълчето на рамката ще прочетете: „Дениъл Нимо, фотостудио, Уелхол, Левънфорд“.

Вярно е, че работата му не носеше големи печалби, но Дениъл я обичаше и работеше с удоволствие, особено когато тя го отвеждаше на открито, между децата. Там той се чувстваше в стихията си, щастлив и припрян, утвърден церемониалмайстор със запас от безобидни малки шеги, които бе твърде боязлив да пусне пред по-възрастните, но които непонятно защо винаги разсмиваха децата. Тези малки триумфи го възмездяваха за напрегнатата и уморителна работа, свързана с портретните снимки в студиото.

Почти се бе приготвил да излезе, когато леко почукване по стъклото на входната врата го накара да се обърне. Беше Грейси — със светнали очи, притиснала засмяно лице към стъклото. В следващия миг вече беше при него.

— Не знаех дали ще те заваря. Бързах по целия път.

Дишаше учестено, поставила едната ръка върху стройната си снага, а с другата облегнала се бе на рамото му.

— Свако Дан, днес ще отсъствам оттук. Би ли могъл да ми осребриш този малък чек?

Той я погледна твърде изненадан. Видя, че се беше издокарала с елегантен костюм и хубава черна шапка с воал. После хвърли поглед на чека, който бе издаден за много скромната сума от двайсет шилинга^[2].

— Къде отиваш? — попита я той, изговаряйки бавно думите.

Тя се засмя със своя предизвикателен, заразителен смях и се наведе да помирише розата, втъкната в петлицата на сакото му. Мислеше си: „Какво любопитно човече! И каква гиздава роза. Хубав навик имаш да се кичиш всеки ден с цвете от градината си“. Тя се поколеба, после бързо каза на глас:

— Не се ли досещаш къде отивам, свако Дениъл?

Повече от тона на гласа й, отколкото от думите й, лицето на Дениъл просветна и очите му се изпълниха с топлина. Преди шест дни той бе написал дълго писмо с обяснения и въпроси на Александър Ленг във фермата Метвън близо до Пърт. До този момент отговор не беше получен. Какво по-естествено имаше в това, Грейси да пожелае да предприеме пътуване до Пърт, да изпревари писмото и да види за себе си как стояха нещата?

Поне така си представяше положението Дениъл и той с готовност припряно затършува с пръсти в десния джоб на жилетката си. Никога не носеше пари в себе си, освен няколко шилинга, които подрънкваха при ключовете му. Все пак, за да не се изложи в случай на нужда, той имаше в себе си, от Коледа до Коледа, една златна лира в миниатюрна никелова касичка, прикачена към верижката на джобния му часовник. Със стеснителна усмивка сега той измъкна златната монета и я подаде на Грейси.

— Благодаря ти, свако Дан — измърмори тя. — Допусках, че ще остана без дребни пари. А за билета не ми трябват много.

И преди да успее да й отговори, тя вече беше навън, поела пътя си по улицата, така весела и усмихната, че и той трябваше да се усмихне солидарно. Остана за малко загледан след нея, все още запален от мисълта за предстоящата й мисия, после поде отново тихото си тананикане, наведе се и започна да притяга чантата си.

Грейси бързаше по Хай стрийт, стъпвайки леко по сухия паваж, докато стигна до гарата. Купи си билет и след като слезе на долния перон, се качи в едно празно купе на местния влак за Маркинч.

Междувременно влакът потегли с тромаво потракване, премина през дълъг тунел и след малко спря в Далрич, беден квартал на Левънфорд. На тази спирка, рядко използвана от жителите на града, сега нямаше нищо, освен редица празни бидони за мляко, предназначени за фермите отвъд езерото. Имаше и един самотен пътник, който, забързан покрай прозорците на вагоните, откри купето на Грейси и бързо се качи при нея.

— Е — забеляза Грейси, докато влакът потегляше, — успяхме да го направим много добре.

Дейвид Мъри почти с нежелание я погледна от седалката си насреща й, после инстинктивно отмести погледа си към прозореца, сякаш се страхуваше, че някой можеше да ги наблюдава. Беше бледен и неспокоен, може би и малко недоверчив. Носеше тъмносив костюм и лошо завързана синя връзка.

Толкова лошо завързана, че Грейси се наведе напред и с жест, с който сякаш го смъмряше, започна да оправя връзката му.

— Тц-тц! Какво немарливо момче! При това младият, умен и обещаващ адвокат на Левънфорд. Че и нацупен на всичко отгоре. Нима не си доволен, че за днес ще се отървеш от бюрото си?

— Да, да, знаеш, че съм. Но бъди внимателна, Грейси. Моля те! — отвърна той механично.

— За какво да бъда внимателна, за бога? — Тя се облегна назад и го изгледа с лека насмешка. — Я какъв плашлив човек си бил!

Той нервно и мрачно хапеше мустака си.

— Знаеш какви са хората, Грейси. Особено в Левънфорд. Рисковано и глупаво беше да предприемем това пътуване.

Тя не отговори, а се загледа разсеяно през прозореца към приветливия зелен пейзаж, който минаваше покрай тях. Накрая измърмори:

— Толкова много обичам езерото, че исках да го видя такова, каквото го съзерцавахме заедно през онези дни.

— Онези дни отминаха, Грейси.

Замълчаха. Главата й остана извита встрани, а нежният й профил се очертаваше на фона на прозореца.

— Затова ли никога на отговори на писмата ми, които ти писах от Индия?

Този път той не отговори.

С лека усмивка тя се обърна към него.

— А сега и Изабел е тук, Дейви. Голям шок беше за мен, когато леля Кейт ми каза за годежа ти. Като някоя глупачка винаги мислех за теб, че си необвързан… и твърд, и постоянен.

— А ти беше ли твърда и постоянна, Грейси?

Тя като че ли не чу въпроса му и продължи със същия лек тон:

— Спомням си Изабел в училището. Обикновено носеше една кафява кадифена рокля, в която изглеждаше като сушена слива.

— А ти, Грейси, винаги недолюбваше другите момичета особено.

— Да — съгласи се тя спокойно. — Повече се разбирах с момчетата. Както и да е, сигурна съм, че ще бъдеш щастлив с нея. Низбит често казваше, че от обикновените, семпли и непретенциозни жени ставали най-добрите съпруги.

— Такъв опит ли имаше той?

Нейният весел, заразителен смях прозвъня в купето.

— Ето това вече е нещо по-присъщо за онзи Дейвид Мъри, когото познавах.

Той не можа да се сдържи и най-сетне се усмихна със загрижената си, чувствителна усмивка. Така или иначе никога не можеше да й противостои. Знаеше, че това е грешка, че да бъде тук с Грейси е идиотска постъпка.

Когато получи бележката й в кантората си с предложението да направят тази разходка, той намръщено я беше накъсал на парченца. Трябваше да мисли за Изабел и за овдовялата си майка, която с оскъдните си средства беше направила много жертви и с героични усилия го бе издържала в колежа, за да вземе адвокатската си степен.

Освен това пред него беше и кариерата му. Сега по най-благоприятен начин бе свързан с бащата на Изабел по проекта за новия завод за светилен газ, офертите на общината за постройка на пътища и дузина други печеливши проекти. Знаеше всичко това и все пак — ето го тук с Грейси, предприел това рисковано пътуване под носа на един цял изпълнен с подозрение и критичност град.

Ала вече бяха стигнали Маркинч и време за повече размишления нямаше. Слязоха заедно от влака и се качиха на малкото параходче със странични гребни колела, което чакаше на кея. Почти едновременно се чу камбаната, освободиха въжетата и ги хвърлиха на палубата, а жълтите весла на колелата започнаха да разбиват зелената вода и да я превръщат в млечна пяна. Излязоха от малкото пристанище, после направиха завой и се устремиха навътре в езерото. Беше тих, слънчев ден и тъй като сезонът беше съвсем в началото си, на корабчето бяха почти сами.

Като минаваха покрай острова Инчлейд, водата беше така спокойна, че носът на параходчето не правеше истински вълни, а само леки къдрици по водата, които безшумно пропълзяваха по повърхността като укротени змии. Беше толкова тихо, че можеха да чуят плясъка на риба далеч навътре и отчетливото „чин-чан“ на ковашкия чук откъм селото Джилстън на отсрещния бряг.

Поради това, че хълмовете стръмно се издигаха над повърхността му, езерото изглеждаше дълбоко и пълно със загадки и чудеса. Малките кейове, на които спираха, бяха приветливо оживени и весели от напъпилите обички и малките варосани къщурки със сламени покриви, които изглеждаха като играчки.

Облегната на перилата, едва докосваща с пръсти ръкава на Мъри, Грейси, сякаш насън, бе вперила поглед в красивата гледка пред очите си. Никой от двамата не проговаряше, освен за да привлече вниманието на другия върху някоя подробност от живописния пейзаж — ивица орлова папрат, избуяла в зелено, или блестящ водопад горе по високите чукари.

Към обед параходчето спря в Дънбег, най-отдалеченото пристанище, до което плаваше. Тук слязоха на брега и тръгнаха по прашната, единствена улица между разцъфтелите в оранжево и жълто латинки, пълзящи по верандите на къщите. Корабчето щеше да остане на кея два часа, през което време щеше да товари насипаните в бурета ранни картофи, и сега сякаш си почиваше — почти така изглеждаше в обедния пек — в очакване да се завърнат неколцината пътници, които се бяха отправили към гората.

На края на селото Грейси и Мъри поеха по виещата се нагоре по стръмнината пътека. Беше много горещо и жуженето на насекомите изпълваше въздуха. Висока папрат растеше от двете страни на пътеката, а наоколо се носеше упоителният аромат на мащерка и див градински чай.

Стигнаха до върха на хълма и застанаха там неподвижно, за да се полюбуват на езерото, което лежеше омагьосано далеч под тях.

— Трябва да се връщаме вече. Да хапнем нещо на ханчето.

— Трябва ли, Дейвид?

— Не си ли гладна?

Тя поклати глава и седна на сухата мека трева до една туфа разцъфтели диви цветя.

— Тук е твърде красиво, за да се затваряме в някаква кръчма.

След моментно колебание той също седна до нея. Замълчаха. После, сякаш размишлявайки на глас, тя каза:

— Не знаеш колко често, там долу в горещия и прашен град, съм мислила за нас, че си седим тук двамата. Аз съм странно създание, Дейвид. Искам да можех някак да ти обясня… да те накарам да разбереш защо нещата между нас се развиха по такъв начин. Погледнато повърхностно, трябва да съм изглеждала съвсем безсърдечна… но именно под повърхността аз много те обичах.

— И положително го показа — изговори той през зъби, загледан пред себе си. — Ти знаеш, че беше влюбена в Уудбърн.

Тя поклати глава.

— То не беше любов, Дейвид. Ако е имало нещо, по-скоро е било състрадание, съжаление.

Той рязко се изви и впери поглед в нея. Тя непоколебимо срещна погледа му, без да мигне, и продължи с тих, но твърд глас:

— Хенри беше болен, Дейвид, много по-болен, отколкото някой би предположил. Бил е с месеци в санаториум, без да покаже някакво подобрение. Единият му бял дроб беше разяден на решето от каверни, а и другият вече бе засегнат. О, признавам, че бях омаяна от неговия чар и неговото безстрашие. Никога преди не бях срещала човек като него, но повече от всичко болката, която изпитвах, че му оставаше толкова малко живот, ме заслепи и ме накара да поискам да му дам нещо в замяна.

Ситни капчици пот бяха оросили челото на Мъри.

— Не е ли вече твърде късно за такова интимно разкриване на душата? — изрече той с глас, който се опитваше да прозвучи равнодушно.

— Да, Дейвид. Вярно е — отвърна просто тя, — но това е първата и единствена възможност, която съм имала, за да ти го кажа.

Той не смееше да я погледне, но когато накрая все пак повдигна погледа си към нея, миглите й потрепнаха и на устните й се изписа лека усмивка.

Забравил всякаква предпазливост, с нещо като стенание, той се наведе към нея.

— Грейси, о, Грейси! — прошепна Дейвид, загубвайки цял себе си в сиянието на очите й…

 

 

В пет часа нея вечер, малко по-късно от обичайното време, поради тежкия си ден, прекаран в колежа, Дениъл се завърна в студиото. Още отдалеч той видя, че аптекарят го чака пред вратата с озадачен вид.

— Ето те и теб — каза приятелят му. — Как е Грейси?

Дениъл почувства, че лицето му пламва.

— Грейси е много добре — отвърна той спокойно.

— Несъмнено, несъмнено, щом като днес пътува с влака.

— А защо не? — попита Дениъл с нарастващо раздразнение. — Тя имаше работа в Пърт.

Аптекарят повдигна рамене.

— Пърт ли? — учуди се той. — Че тя беше във влака за Маркинч. Самият аз бях в същия влак.

Дениъл трепна. Втренчи поглед в Хей, а сърцето му се сви и почти замря. Не можеше да се съмнява в думите на аптекаря. Измежду многото странни притежания Хей имаше нещо като плаваща вила — чудновата приумица за такъв сух метафизик. Това всъщност беше голяма лодка с паянтова колиба върху нея, която той държеше закотвена в заливчето Канти на около пет мили над селото Маркинч.

Хей идваше тук през лятото, за да прекарва седмичните си почивки, като често вземаше със себе си Дениъл за раздумка и компания. Тази плаваща вила удостоверяваше истинността на твърдението му. Миналата седмица аптекарят му беше казал, че в сряда възнамерява да отиде на езерото, да приведе всичко в безупречен порядък и да поръча да му доставят провизии.

Дениъл сухо преглътна.

— Изглежда, че Грейси е променила решението си — измърмори той.

— Сигурно — съгласи се Хей, чупейки кокалестите си пръсти. — Да, да, положително. Несъмнено затова и Дейвид Мъри беше с нея.

— Ами! — изрече Дениъл с преплетен език.

Аптекарят повдигна съжалително рамене.

— Видях ги с очите си, че се качиха на корабчето за Дънбег.

Остра болка прониза Дениъл. Той си спомни изражението на лицето й, когато тази сутрин Грейси бе влязла при него. Обърна се, без да каже дума, и бавно се запъти към студиото си. Като влезе в малкото преддверие, Дениъл забеляза писмо върху месинговия поднос, който стоеше на етажерката. С тъпо изражение той се вгледа в него.

После със странното усещане, че го е виждал и преди, взе писмото. Беше неговото собствено, което бе изпратил до Александър Ленг във фермата Метвън, близо до Пърт. Сега на плика имаше забележка: „ЛИЦЕТО в НЕИЗВЕСТНОСТ. ОТПЪТУВАЛО“.

На следващия ден вратата на Уелхолското фотостудио остана затворена. Около четири часа следобеда на същия ден Дениъл слезе от Северния експрес, мина през гарата с изморено и унило лице и се запъти към дома си.

На половината път през празната, незастроена площ той различи пред себе си фигурата на жена — беше съпругата му. От работната чанта, която тя носеше, и смирено приведената й глава разбра, че Кейт се връщаше от седмичната сбирка на църковния кръжец по ръкоделие. Той я настигна и след като се поздравиха, продължиха заедно по платения път.

Дениъл тайно беше ходил в Пърт, за да потърси информация за семейство Ленг и настоящият наемател на фермата Мейвън — як, млад селянин — любезно му я беше предоставил.

Самият Ленг умрял преди три години. Всъщност, ако трябвало да се каже истината, „той се пропил до гроб“ и в процеса на разпадане на личността му се разпаднала и фермата. Трудна работа било да се култивира отново съсипаната земя. Колкото до мисис Ленг, предполагало се, че се е заселила в град Уинтън, но никой не знаеше със сигурност.

Тя остро изживявала опозоряването на семейството си и прекъснала всякакви връзки с приятелите си. Имала и дете, мислеше младият фермер, по-точно няколко деца, защото жената имала обичая да осиновява, и вероятно взела децата със себе си. Повече от това не би могъл да каже.

За момент, както вървеше до жена си, Дениъл, обезкуражен от безплодното си пътуване, пожела да сподели с нея болката си. Ала един поглед към нейното бледо, примирено лице го възпря. В църковния кръжец, снизходително покровителствана от жената на пастора и по-заможните жени, тя винаги се бе отдръпвала и затваряла в себе си. Винаги я бяха карали да почувства, че борбата й за обществено признание бе напразна, че без полза бяха цялата й пестеливост и болезнено старание, нейната находчивост в свързването на двата края, нейните икономии, нейното кърпене, поправяне и лъскане. Всичко, всичко беше безсмислено и безполезно. Тя винаги щеше да носи печата на достойния за презрение провал на мъжа си. Завинаги си оставаше старомодно облечена, разочарована малка женица със загрубели ръце и износени дрехи, съпругата на провалилия се пастор. Като завиха покрай последния ъгъл, едно възклицание все пак се отрони от устните на Кейт въпреки мълчанието, което тя си бе наложила. Пред къщата беше спряла кола — малкият гиздав панхард, принадлежащ на мистър Хармън, агента на компанията „Кедив“. Дениъл също видимо се изненада — по онова време автомобилите бяха рядкост в Левънфорд и никога дотогава кола не беше спирала пред вратата му. И двамата ускориха крачките си към къщата.

Когато влязоха в антрето, откъм гостната долетя плътен мъжки глас, последван от смеха на Грейси, онзи само неин чаровно предизвикателен смях. С облечената си в ръкавица ръка Кейт отвори вратата. Франк Хармън, много елегантен, в късо пардесю и карирана жилетка отдолу, с жълти шофьорски ръкавици от чортова кожа на коленете, се беше отпуснал в най-хубавото кресло, ласкателно усмихнат и сърдечен, с чаша шери в силните си пръсти и чиния бисквити до лакътя. На ниска табуретка недалеч от креслото седеше Грейси, облечена в една от най-хубавите си следобедни рокли. Чашата й шери стоеше на малката масичка до нея.

Гледката бе така неочаквана, така завършено интимна, че Кейт не знаеше как да реагира. От една страна, разгневи я това, че завари Грейси да играе на домакиня в свещената й гостна и безгрижно да разлива шерито — което тя поднасяше само в най-тържествени случаи — че и самата Грейси да го пие. От друга страна, гордостта й все пак беше поласкана — къщата й да бъде посетена от мъж с общественото положение на Хармън. Агентът не само беше състоятелен човек — говореше се, че имал голям пакет акции в компанията „Кедив“ — но и свободно се движеше във висшето общество на Левънфорд, вечеряше например у сър Джон Ралстън и беше много търсен компаньон и събеседник. Бледа руменина изби по землисто сивите бузи на Кейт. В смущението си тя се покашля.

Грейси изви глава и веднага скочи на крака с весело и усмихнато лице, без следа от неудобство или притеснение.

— Лельо Кейт… свако Дан… познавате мистър Хармън, нали? Посети ме следобед и тъй като не пие чай, предложих му нещо освежително. Да ти налея ли чашка?

— Не, благодаря. — Кейт не можа удържи едно кисело присвиване на устните си. — Не бих и помислила да пия през следобеда.

— Шерито положително е лека напитка, госпожо — енергично протестира Хармън. — Ами че на Изток… — Гласът му секна, навярно удържан от предупредителния поглед на Грейси. Взе си бисквита и спокойно и миролюбиво я захруска със силните си бели зъби.

— Както разбирам, в Индия сте познавали нашата племенница — забеляза Кейт с по-благ глас.

— Да, наистина, госпожо — потвърди Хармън любезно, — макар и по-бегло, отколкото бих желал. Обикновено моите посещения в Калкута не бяха за дълго, но бунгалото на вашата племенница винаги беше оазис за пътешественика в такива случаи.

— О, Франк — извика Грейси със засмени очи, — ти си такъв лукав ласкател. Ала ти прощавам, защото си и скъп, добър приятел.

Нейният тон, възбуден и малко невъздържан, накара Кейт и Дениъл да се вгледат в Грейси с по-голямо внимание. Особено Дениъл бе объркан и донякъде обезпокоен да открие изведнъж, че племенницата му беше в толкова близки отношения и че си говореше на малко име с агента на „Кедив“.

Хармън имаше репутация на весел ерген и отличен кавалер за дамите. За него се носеха и една-две странни истории, може би по-скоро клюките на малкия град, които често биват свързани с човек като Хармън — пришълец в окръга, който пътуваше много и често и чието домакинство се състоеше от малък апартамент в хотел „Касъл“. Освен факта, че веднъж го беше видял да бие дивашки едно куче заради някаква пакост, Дениъл не би могъл да каже нищо лошо за човека, но все пак го отбягваше като някакво зло.

— Франк ми предложи служба в компанията „Кедив“ — обяви Грейси с повече чувство от обичайното. — Добро работно време и щедра заплата. Не е ли това много мило от негова страна?

— Наистина много мило — съгласи се Кейт с бързо променен, доволен глас.

— О, това е нищо — възпротиви се Хармън. — Само съм щастлив, че мога да й бъда полезен.

Той погледна златния си часовник с покрит циферблат и се изправи.

— Сега, ако ме извините, трябва да си вървя. Имам една среща в корабостроителницата. Когато дойде лятото и времето се позатопли още, ще трябва да ми разрешите да ви откарам до езерото, мисис Нимо. Моята малка кола вози чудесно… Гарантирам ви, че няма да закъсаме по пътя.

На сбогуване се ръкува с всички — солиден, много любезен мъж, после си сложи ръкавиците и Дениъл го изпрати до вратата, а когато шумът от мотора на колата заглъхна, остана така за момент да подреди мислите си.

Добре беше, да, чудесно бе, че Грейси щеше да има постоянна работа. Не биваше да позволи антипатията, която той изпитваше към Хармън, да оцвети преценката му. Това беше първата съществена стъпка към целта му Грейси да уреди живота си отново. Колкото до следващата стъпка, той, Дениъл Нимо, трябваше да осигури осъществяването й. В края на краищата можеше да се очаква някакво затруднение, но едва ли щеше да има други след неуспеха, който бе претърпял в Пърт. Открити оставаха и други начини, по които можеше да подходи. Би могъл да помести обявление в уинтънските вестници, да предложи възнаграждение, дори да пише до околийския полицейски началник.

От тези размишления той се почувства по-уверен и в него бавно се надигнаха отново оптимизмът и съобразителността. На всяка цена щеше да открие детето на Грейси, единственото средство, от което би се стабилизирала и улегнала неговата малко вятърничава и своенравна, но възлюбена племенница. Той се обърна и бързо влезе в гостната.

Кейт вече бе разчистила доказателствата за безпрецедентното угощение. Остана само гарафата с шери, която изглеждаше като смъмрена и наказана, макар и върната на старото си почетно място върху бюфетчето.

Беше фактически празна повече от половината и докато разсеяно разучаваше сериозното изтощение на гарафата, изведнъж през ума му мина подозрението, че Грейси сигурно си е пийнала повече от едната чашка, която гостоприемството изискваше. Хвърли бърз поглед към нея. С поруменели бузи и светнали очи, тя бе седнала при пианото и си свиреше бърз валс.