Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (8)

7
Момиче с часовников механизъм

Дошли сме — откъде? И накъде вървим?

Чий разум ни държи, за нас недостижим?

Омар Хаям, „Рубаят“

Навън вече се бе мръкнало и докато Софи водеше Теса от едни каменни стълби към други, фенерът й хвърляше танцуващи сенки по стените. Стъпалата бяха стари и хлъзгави, износени от поколенията, стъпвали по тях. Стените бяха от камък, а на равни интервали по тях имаше малки прозорчета, през които се виждаше само тъмнина, подсказваща, че двете момичета са слезли под земята.

— Софи — каза накрая Теса, чиито нерви бяха опънати до краен предел от тъмнината и тишината, — да не отиваме в криптата на църквата?

Софи се изкикоти и светлината на фенера раздвижи сенките по стените.

— В това, което някога е било крипта, преди господин Брануел да го превърне в лаборатория. Той прекарва цялото си време тук долу, зает с играчките и експериментите си. Почти подлудява госпожа Брануел.

— Какво майстори? — попита Теса, която почти падна от едно неравно стъпало и трябваше да се подпре на стената. Софи сякаш не забеляза.

— Всякакви неща — отговори Софи, гласът й странно отекваше по стените. — Измисля нови оръжия и защити за ловците на сенки. Обожава часовниковите механизми и други такива неща. Понякога госпожа Брануел казва, че той щеше да я обича повече, ако тя тиктакаше като часовник — каза и се засмя.

— Звучиш — отвърна Теса, — сякаш си привързана към тях. Имам предвид господин и госпожа Брануел.

Софи не отговори нищо, но гордо изправеният й гръб се изпъна още повече.

— Във всеки случай повече, отколкото към Уил — добави Теса с надеждата да я успокои с шегата си.

— Да — отвращението се четеше ясно в гласа на Софи. — Уил не е приятен човек. Напомня ми за сина на последния ми работодател. Беше надменен човек, точно като господин Херондейл. Взимаше каквото поиска, от деня, в който се бе родил. А ако не го получеше, тогава…

Тя несъзнателно вдигна ръка и докосна едната страна на лицето си. Там, където белегът го разсичаше от устата до слепоочието.

— Тогава какво?

Но Софи отново заговори делово.

— Дразнеше се.

Тя премести светещия фенер от едната си ръка в другата и погледна надолу към изпълнения със сенки мрак.

— Бъдете внимателна, госпожице. В края си тези стълби са много влажни и хлъзгави.

Теса се приближи още повече до стената. Камъкът бе студен на допир.

— Но не мислиш ли, че Уил се държи така, защото е ловец на сенки? — попита тя. — Мисля, че те се смятат за по-висши. Джесамин също…

— Но Господин Карстерс не се държи така. Той не е като останалите. Нито пък господин и госпожа Брануел.

Преди Теса да може да отвърне, те спряха внезапно в края на стълбите. Там имаше тежка дъбова врата със спусната решетка. През решетката Теса не можеше да види нищо, освен сенки. Софи се пресегна към широкото желязно резе по средата на вратата и го натисна силно.

Вратата се отвори и разкри невероятно добре осветено помещение. Теса влезе вътре, отворила широко очи. Явно тук някога се бе намирала криптата на църквата. Дебели колони поддържаха потъналия в мрак таван. Подът бе каменен, облицован с потъмнели от времето плочи. Върху някои от тях бяха изписани думи. Теса предположи, че стоеше върху надгробните камъни — и костите — на погребаните в криптата. Нямаше прозорци, но ярката бяла светлина, която Теса вече знаеше, че е магическа, светеше от месингови поставки, висящи от колоните.

В центъра на стаята бяха наредени големи дървени маси, чиято повърхност бе покрита с всякакви механични предмети — спици и машинарии, направени от блестящ месинг или желязо, дълги медни жици, стъклени колби, пълни с разноцветни течности, някои от които пушеха, а други изпускаха силни миризми. Въздухът бе остър и металически, като пред буря. Едната маса бе покрита изцяло с оръжия, а остриетата блестяха, отразявайки магическата светлина. Имаше наполовина завършена метална броня, поставена върху огромна каменна маса, чиято повърхност бе покрита от купчини дебели вълнени завивки.

Зад масата стоеше Хенри, а зад него — Шарлот. Хенри показваше на жена си нещо, което държеше в ръка — медно колело или зъбец — и тихо й говореше нещо. Носеше свободна ленена риза върху дрехите си, която бе изцапана с мръсотия и някаква тъмна течност. Но това, което направи впечатление на Теса, бе увереността, с която говореше на Шарлот. Нямаше я обичайната стеснителност. Звучеше сигурен в себе си, откровен, а очите му, когато погледна Теса, бяха спокойни и ясни.

— Госпожице Грей! Софи ви е показала пътя до тук, нали? Браво на нея.

— Ами да, тя… — започна Теса и се озърна назад, но Софи вече я нямаше. Явно бе излязла и тихо се бе качила обратно по стълбите. Теса се почувства глупаво, че не е забелязала. — Ами да — довърши тя, — каза ми, че сте искали да ме видите.

Хенри й направи знак да приближи до него и Шарлот. Докато пристъпваше към масата, Теса забеляза, че лицето на Шарлот е бледо и изпито, а кафявите й очи са потъмнели. Тя погледна към Теса, прехапа устната си и погледът й отново се върна към масата, където купчината плат помръдна.

Теса премигна. Дали не си беше въобразила. Ако не, платът наистина бе помръднал. Когато се приближи, видя, че купчината плат всъщност покрива нещо, което по обем и форма напомня човешко тяло. Спря се на място. Хенри се протегна, хвана покривалото в единия му край и го дръпна, като разкри какво има под него.

На Теса й прилоша и се подпря на ръба на масата.

— Миранда.

Мъртвото момиче лежеше на масата с ръце, отпуснати от двете страни, и мътнокафява коса, спусната в безредие по раменете. Стъкленосините й очи, които някога толкова бяха изнервяли Теса, ги нямаше. Сега на бялото й лице имаше празни черни кухини. Теса потръпна и погледна настрана, а след това отново невярващо погледна трупа. Нямаше оголена плът, нямаше кръв, въпреки, че гръдният кош на Миранда бе разтворен от горе до долу, а кожата й бе обелена като портокалова кора. Под гротескната рана обаче проблясваше… метал?

Там, където трябваше да има кръв, разкъсана плът и рани, имаше само две ленти бяла кожа, дръпнати назад, а под тях — метална черупка. Прецизно напаснати медни пластини образуваха гръдния кош на момичето, а надолу преливаха плавно в корпус от месингова сплав, който представляваше кръста на Миранда. Квадрат с големина колкото дланта на Теса, липсваше от центъра на гръдния кош и разкриваше празно пространство.

— Теса — гласът на Шарлот бе мек, но настоятелен, — Уил и Джем намериха това тяло в къщата, в която са те държали в плен. Била е напълно празна, като изключим това… момиче. Било е оставено в една от стаите.

Теса, която все още гледаше невярващо, кимна.

— Това е Миранда, прислужницата на Сестрите.

— Знаеш ли нещо за нея? Коя може да е тя? Откъде идва?

— Не, не… Тя говореше съвсем рядко и дори тогава само повтаряше какво са казали Сестрите.

Хенри прихвана с пръст долната устна на Миранда и отвори устата й.

— Има примитивен метален език, но устата й определено не е конструирана, за да говори или за да се храни. Няма глътка, а по това съдя, че няма и стомах. Устата й завършва с метална пластина зад зъбите.

Той я обърна настрана и присви очи.

— Но какво е тя? — попита Теса. — Някакъв вид долноземец или демон?

— Не — Хенри пусна челюстта на Миранда, — дори не е точно живо същество. Тя е автоматон. Механично създание, направено така, че да се движи и да прилича на човешко същество. Леонардо да Винчи е проектирал такова. Можеш да го откриеш в скиците му — механично създание, което може да сяда, да става, да ходи, да обръща глава. Той пръв е изказал предположението, че хората просто са сложни машини и вътрешностите ни са като зъбци и бутала, но направени от мускули и плът. Той се запитал защо да не бъдат заменени с мед и желязо? Защо да не сглобиш човек? Това обаче… Жак Дро и Маярде дори не са и сънували такова нещо. Това е истински, напълно самостоятелен биомеханичен автоматон, с обвивка от човешка плът. — Очите му проблеснаха. — Красиво е.

— Хенри — гласът на Шарлот бе суров, — плътта, на която толкова се възхищаваш, не е дошла от нищото.

Хенри подпря челото си с ръка и светлината в очите му угасна.

— Да… труповете в мазето.

— Мълчаливите братя ги проучиха. На повечето им липсват органи — сърца, дробове. Някои нямат кости, хрущяли, дори коса. Не можем да не допуснем, че Сестрите на мрака са събирали тези тела, за да създадат още механични същества. Същества като тази Миранда.

— Или кочияшът — каза Теса. — Смятам, че и той е такъв. Но защо някой би конструирал такива неща?

— Има и още нещо — добави Шарлот, — механичните части в мазето на Сестрите са произведени от „Мортмейн и съдружие“. Компанията, за която е работил брат ти.

— Мортмейн! — Теса откъсна поглед от момичето на масата. — Ходила си да говориш с него, нали? Какво каза той за Нат?

За миг Шарлот се поколеба, после погледна към Хенри. Теса разбра какво означава този поглед. Това бе поглед, който хората си разменяха, когато трябваше да излъжат заедно. Погледът, който самата тя си бе разменяла с Натаниъл, когато криеха нещо от леля Хариет.

— Криете нещо от мен. Къде е брат ми? Какво знае този Мортмейн?

Шарлот въздъхна.

— Мортмейн се е замесил в света на окултното. Членува в клуб „Пандемониум“, който очевидно се управлява от долноземци.

— Но какво общо има това с брат ми?

— Брат ти е разбрал за клуба и е бил очарован от него. Отишъл е да работи при вампир на име Де Куинси, много влиятелен долноземец. Всъщност Де Куинси управлява клуб „Пандемониум“. — Шарлот звучеше дълбоко отвратена. — Този пост явно си има и титла.

Внезапно Теса почувства замайване и се подпря на масата.

— Магистър, нали?

Шарлот погледна към Хенри, който бе пъхнал ръка в гръдния кош на съществото и извади нещо отвътре — човешко сърце, червено и плътно, но в същото време твърдо и ярко, сякаш е било лакирано. Бе увито с медни и сребърни жици и биеше слабо. Някак си продължаваше да тупти.

— Искаш ли да го подържиш? — попита той Теса. — Но трябва да си внимателна. Тези жички минават през цялото тяло на съществото и са пълни с масло и други запалими течности. Още не съм ги идентифицирал всичките.

Теса поклати глава.

— Е, добре тогава — Хенри изглеждаше разочарован, — но има нещо, което бих искал да видиш. Ако може просто да погледнеш тук…

Той обърна сърцето внимателно с дългите си пръсти и разкри плоска метална пластина от обратната му страна. Върху нея имаше печат — огромна буква „К“ с малко „д“ пред нея.

— Знакът на Де Куинси — каза Шарлот. Звучеше разстроена. — Виждала съм го и преди, върху писмата му. Той винаги е бил съюзник на Клейва или поне така си мислех. Беше на подписването на Споразумението. Той е могъщ и опасен. Контролира всички Деца на нощта в западната част на града. Мортмейн казва, че Де Куинси е купил механичните части от него и това потвърждава думите му. Изглежда ти не си била единственото същество, подготвяно за служба на Магистъра. Другите са били автоматоните.

— Но ако този вампир е Магистъра — бавно каза Теса, — тогава той е наредил на Сестрите да ме заловят и е накарал Нат да напише онова писмо. Той трябва да знае къде е брат ми.

Шарлот почти се усмихна.

— Целеустремена си, да знаеш.

Гласът на Теса бе твърд.

— Не си мислете, че не ме интересува какво иска от мен Магистърът. Че не искам да разбера защо е наредил да ме пленят и обучат. Откъде знае за моето умение. Не си и помисляйте, че не искам отмъщение. — Тя си пое дъх, треперейки. — Но моят брат е единственият ми близък човек. Трябва да го намеря.

— Ще го намерим, Теса — каза твърдо Шарлот. — Някак си всичко това — Сестрите на мрака, брат ти, умението ти и Де Куинси — са нещо като пъзел. Просто има още липсващи части.

— Дано ги намерим скоро — каза Хенри и погледна тъжно към тялото на масата. — Какво би искал един вампир от механични хора? В това няма никакъв смисъл.

— Все още не — каза Шарлот и вирна малката си брадичка, — но не задълго.

 

 

Хенри остана в лабораторията си дори след като Шарлот обяви, че е време за вечеря. Настоявайки, че няма да се бави повече от пет минути, той разсеяно им махна с ръка за довиждане. Шарлот поклати глава.

— Лабораторията на Хенри… никога не съм виждала нещо подобно! — каза Теса на Шарлот, докато двете се изкачваха по стълбите. Вече бе останала без дъх, макар Шарлот да се движеше бавно и спокойно, и да изглеждаше сякаш никога няма да се умори.

— Да — отговори малко тъжно Шарлот. — Хенри щеше да прекарва цялото си време тук, ден и нощ, ако му разрешавах.

Ако му разрешавах. Думите изненадаха Теса. Не бе ли съпругът този, който решаваше кое е позволено и кое не? Дългът на съпругата бе просто да изпълнява желанията му и да му осигурява уют и утеха срещу превратностите на живота. Място, където да си почине.

Институтът обаче определено не бе такова място. Той бе отчасти дом, отчасти училище, отчасти бойна станция. И Хенри определено не го управляваше.

Внезапно Шарлот възкликна изненадано, спирайки се на стъпалото пред Теса.

— Джесамин! Какво става, за Бога?

Теса погледна нагоре. Джесамин стоеше на върха на стълбите, силуетът й се очертаваше на отворената врата. Все още носеше дневните си дрехи, макар косата й, оформена в сложни къдрици, да бе подготвена за вечеря, несъмнено от търпеливата Софи.

Лицето й бе изкривено от страховито изражение.

— Уил се държи абсолютно невъзпитано в трапезарията.

Шарлот изглеждаше озадачена.

— Какво значение има дали се държи абсолютно невъзпитано в библиотеката, оръжейната или на останалите места, където се държи така?

— Ами — каза Джесамин с тон, подсказващ, че отговорът трябва да е очевиден, — ние се храним в трапезарията.

Тя се обърна и се втурна надолу по коридора, поглеждайки през рамо, за да е сигурна, че Теса и Шарлот я следват.

Теса не можа да не се усмихне.

— Те са ти малко като деца, нали?

— Да — въздъхна Шарлот, — само дето се предполага, че децата те обичат.

Теса не можа да отговори на това.

 

 

Понеже Шарлот каза, че има да свърши нещо в гостната преди вечеря, Теса отиде сама в трапезарията. Веднага щом стигна там — горда от себе си, че не се е загубила — видя Уил, стъпил на единия от бюфетите, да бърника нещо, закачено за тавана.

Джем бе седнал на един стол и гледаше Уил с поглед, пълен със съмнение.

— Гледай само да го счупиш — каза той и наклони глава, когато забеляза Теса. — Добър вечер, Теса — поздрави той и се усмихна, когато видя погледа й. — Нещо не е наред с газената лампа и Уил се опитва да я поправи.

Теса не разбираше какво не е наред с лампата, но преди да може да попита, Джесамин влетя в стаята и изгледа кръвнишки Уил.

— Сериозно?! А не можа ли да викнеш Томас да свърши това? Един джентълмен не бива…

— Кръв ли имаш по ръкава, Джеси? — любопитно попита Уил, като погледна надолу. Лицето на Джесамин замръзна. Без да продума повече, тя се завъртя на пети и като стигна далечния край на масата, седна на един стол и загледа с каменно изражение пред себе си.

— Нещо случило ли се е, докато бяхте навън с Джесамин? — попита Джем, искрено разтревожен. Докато обръщаше глава към нея, Теса видя как нещо зелено блещука в основата на гърлото му.

Джесамин погледна към Теса, а в погледа й се четеше паника.

— Не — отговори Теса, — нищо…

— Успях! — извика триумфално влезлият в стаята Хенри, като размахваше нещо в ръка. Приличаше на медна тръба с черен бутон от едната страна. — Макар да мислехте, че няма!

Уил изостави лампата и се вторачи в Хенри.

— Нали си даваш сметка, че никой от нас няма и най-малката представа за какво говориш?

— Моят фосфор работи. Най-после! — Хенри гордо размаха предмета. — Действа като магическата светлина, ала е пет пъти по-мощен. Натискаш един бутон и грейва като слънце.

Настъпи тишина.

— Значи — каза Уил накрая, — това е много мощна магическа светлина.

— Точно така — отговори Хенри, доволен от себе си.

— И как ще ни помогне това? — попита Джем. — Все пак светлината е за осветление. Не е като да е оръжие…

— Чакай само да го видиш! — отговори Хенри и вдигна предмета. — Гледай сега!

Уил се опита да възрази, ала твърде късно. Хенри вече бе натиснал бутона. Избухна ослепителна светлина и се чу съскащ звук, а после стаята потъна в мрак. Теса извика изненадано, а Джем тихо се засмя.

— Ослепях ли? — долетя гласът на Уил в мрака, леко подразнен. — Няма да съм никак доволен, ако си ме ослепил, Хенри.

— Не, не, но фосфорът явно… — притесни се Хенри, — явно е изгасил всички светлини в стаята.

— А не се очаква да го прави, така ли? — Джем звучеше благо, както винаги.

— Ами, не — каза Хенри.

Уил измърмори нещо под носа си. Теса не го разбра ясно, но бе почти сигурна, че е чула думите „Хенри“ и „дебелоглав“. След това се чу страшен трясък.

— Уил! — извика някой разтревожено. Ярка светлина блесна в стаята и накара Теса да замижи. Шарлот стоеше на вратата с лампа с магическа светлина в ръка. Уил лежеше на пода в краката й сред купчина потрошени съдове от бюфета.

— Какво за Бога…

— Исках да подсиля полилея с газови лампи — каза кисело Уил, докато се изправяше в седнало положение, чистейки парчетата от счупени съдове от себе си.

— Томас можеше да свърши това. А сега ти потроши половината чинии.

— За което трябва да благодариш на своя съпруг идиот — Уил погледна надолу към себе си — мисля, че си счупих нещо. Болката е агонизираща.

— Изглеждаш ми цял-целеничък — безмилостно каза Шарлот. — Ставай! Предполагам, че ще трябва да ядем на светлината от магическата лампа.

Джесамин подсмръкна от края на масата. Това бе първият звук, който издаваше, откакто Уил я бе попитал за кръвта на ръкава й.

— Мразя магическата светлина. Прави ме да изглеждам зеленикава.

 

 

Теса установи, че харесва светлината, въпреки зеленикавата Джесамин. Тя разпръскваше меко бяло сияние върху всичко и правеше дори лука и граха да изглеждат романтични и загадъчни. Докато намазваше масло върху една филия с тежък сребърен нож, тя не можеше да не си спомни за малкото си жилище в Манхатън, където заедно с брат си и леля си вечеряха скромно на обикновена дървена маса, осветена от няколко свещи. Леля Хариет винаги бе поддържала всичко безупречно чисто — от белите дантелени завеси на прозорците, до светещия бакърен чайник на печката. Винаги бе казвала, че колкото по-малко имаш, толкова повече трябва да се грижиш за него. Теса се зачуди дали ловците на сенки се грижат за притежанията си.

Шарлот и Хенри разказваха какво са научили от Мортмейн. Джем и Уил слушаха внимателно, докато Джесамин отегчено гледаше през прозореца. Джем бе особено заинтригуван от описанието на къщата на Мортмейн, пълна със сувенири от цял свят.

— Казах ви — рече той, — тайпан. Те всичките се мислят за много важни. Над закона.

— Да — съгласи се Шарлот, — изглеждаше като човек, който е свикнал да му се кланят. Такива хора лесно попадат в клопката на онези, които искат да ги привлекат в света на сенките. Те са свикнали с властта и очакват да я увеличат лесно и без последици за себе си. Нямат представа каква е цената на властта в света на долноземците…

Намръщена, тя се обърна към Уил и Джесамин, които спореха за нещо със сърдити гласове.

— Какво ви става на вас?

Теса използва тази възможност, за да се обърне към Джем, който стоеше от дясната й страна.

— Шанхай — каза тя с приглушен глас, — звучи толкова интересно. Ще ми се да можех да го видя. Винаги съм искала да пътувам.

Джем й се усмихна и тя отново видя блясъка на гърлото му. Беше медальон, изработен от бледозелен камък.

— Вече си пътувала, нали си тук.

— Преди пътувах само чрез книгите. Знам, че звучи глупаво, но…

Джесамин ги прекъсна, като удари с вилица по масата.

— Шарлот — настоя тя с писклив глас, — накарай Уил да ме остави на мира.

Уил се бе облегнал на стола си, а сините му очи блестяха.

— Ако ми каже откъде е кръвта по дрехите й, ще я оставя на мира. Но Джеси, позволи ми да отгатна. Налетяла си на някоя нещастна женица в парка, носеща дреха, която не е пасвала на твоята и затова си й прерязала гърлото с елегантното си чадърче. Познах ли?

Джесамин му се озъби.

— Държиш се като глупак.

— Знаеш ли, тя е права — съгласи се Шарлот.

— Освен това съм облечена в синьо. Синьото отива на всичко — продължи Джесамин, — и би следвало да го знаеш. Ти самият си достатъчно суетен относно дрехите си.

— Синьото не отива на всичко — възрази Уил — с червено например, никак не се връзва.

— Аз имам палто на червени и сини райета — прекъсна ги Хенри, пресягайки се за граха.

— И това ако не е доказателство, че тези два цвята не бива да се съчетават, не зная какво е.

— Уил — остро каза Шарлот, — няма да говориш на Хенри така. Хенри…

Хенри надигна глава.

— Да?

Шарлот въздъхна.

— Сипваш грах в чинията на Джесамин, не в твоята. Моля те скъпи, бъди по-внимателен.

Докато Хенри гледаше надолу с изненада, вратата на трапезарията се отвори и влезе Софи. Тя бе свела глава, а черната й коса блестеше. Докато се привеждаше към Шарлот, за да й прошепне нещо, магическата светлина освети лицето й, правейки белега й да блести като сребърен.

На лицето на Шарлот се изписа облекчение. Миг по-късно тя бе на крака и бързо излезе от стаята, като спря само колкото да докосне Хенри леко по рамото.

Кафявите очи на Джесамин се разшириха.

— Къде отива тя?

Уил погледна Софи, погледът му се плъзна по нея по начин, за който Теса знаеше, че е като пръсти, докосващи кожата ти.

— Софи, скъпа, къде отиде тя?

Софи го изгледа с отровен поглед.

— Ако госпожа Брануел искаше да узнаеш, съм убедена, че щеше да ти каже — тросна се тя и бързо излезе от стаята след господарката си.

Хенри, сипал си от граха, се опита да се усмихне топло.

— И така — каза той, — какво обсъждахме?

— Я стига — каза Уил. — Искаме да разберем къде отиде Шарлот. Случило ли се е нещо?

— Не. Или поне така мисля… — Хенри се огледа и като видя четири чифта очи, втренчени в него, въздъхна. — Шарлот невинаги ми казва какво прави, знаете това — усмихна се малко насилено. — Не мога да я обвинявам за това. Не съм от най-разумните.

Теса искаше да каже нещо, с което да успокои Хенри. Нещо в него й напомняше за Нат, когато бе по-млад, несръчен и лесно раним. Инстинктивно вдигна ръка, за да докосне ангела на врата си, да потърси спокойствие в равномерното му тиктакане.

Хенри погледна към нея.

— Този часовников механизъм, който носиш на врата си… може ли да го видя за момент?

Теса се поколеба, след което кимна. Все пак това бе Хенри. Тя откопча верижката, свали я и му подаде ангелчето.

— Хубава малка играчка — каза той, въртейки го в ръцете си. — Откъде го взе?

— Беше на мама.

— Нещо като талисман, а? — той вдигна поглед. — Би ли имала нещо против да го разгледам в лабораторията?

— О! — Теса не можа да скрие нервността си. — Само ако си много внимателен. Той е всичко, което ми е останало от нея. Ако се счупи…

— Хенри няма да го повреди или счупи — успокои я Джем. — Той е много добър в това отношение.

— Вярно е — потвърди Хенри, но без да има хвалба в думите му. — Ще ти го върна в отлично състояние.

— Ами… — поколеба се Теса.

— Не виждам какъв е проблемът — рече Джесамин, която изглеждаше отегчена от разговора. — Не е като да има диаманти по него.

— За някои хора емоциите са по-важни от диамантите, Джесамин — каза появилата се на прага Шарлот. Изглеждаше обезпокоена. — Една жена иска да говори с теб, Теса.

— С мен? — учуди се момичето, забравяйки за момент ангела с часовников механизъм.

— Така изглежда, но коя е тази жена? — попита Уил. — Трябва ли всички да тръпнем в очакване?

Шарлот въздъхна.

— Лейди Белкор. Тя е долу, в Храма.

— Сега? — намръщи се Уил. — Случило ли се е нещо?

— Аз се свързах с нея относно Де Куинси — обясни Шарлот. — Преди вечеря. Надявах се да има някаква информация. Тя има такава, но настоява първо да види Теса. Изглежда въпреки усилията ни, слуховете за Теса са стигнали до долноземците и лейди Белкор проявява… интерес.

Теса изпусна вилицата си.

— Какъв интерес? — тя се огледа и забеляза, че всички погледи в момента са насочени към нея. — Коя е лейди Белкор?

Когато никой не отговори, тя се обърна към Джем, който изглеждаше най-склонен да й даде отговор.

— Тя ловец на сенки ли е?

— Тя е вампир — каза Джем — и информатор. Дава информация на Шарлот и ни държи в час за това, какво се случва в общността на Децата на нощта.

— Няма нужда да говориш с нея, ако не желаеш, Теса — каза Шарлот, — мога да я отпратя.

— Не — Теса отмести чинията си настрана, — ако знае толкова много за Де Куинси, може да знае нещо и за Нат. Не мога да рискувам да я отпратя, ако разполага с такава информация. Ще се срещна с нея.

— Ти дори не знаеш какво иска от теб — каза Уил.

Теса го погледна преценяващо. Светлината правеше кожата му по-бледа, очите му по-сини. Бяха с цвета на водите в Северния океан, където ледовете се носеха по тъмносинята повърхност и приличаха на ледени висулки.

— Досега не съм срещала долноземец, ако не броим Сестрите на мрака. Бих искала да видя такъв.

— Теса — започна Джем, но тя вече бе на крака. Без да поглежда никой на масата, тя бързо излезе от стаята след Шарлот.