Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (19)

18
За трийсет сребърника

Опетни името му тогава, пожертвай още една душа.

Откажи се от още една задача, оскверни още една гора.

Докарай още един триумф на дявола, още печал за ангелите.

Още един грях за човека, още една обида към Бога!

Робърт Браунинг, „Изгубеният предводител“

Теса залитна назад. Зад нея Софи бе коленичила до Агата, а ръцете й притискаха гърдите на старата жена. Кръвта се бе просмукала в малкото парцалче под пръстите й, а Агата бе страшно пребледняла и издаваше хриптящи звуци. Когато отново видя механичните създания, очите й се разшириха. Опита се да избута Софи настрани с окървавените си ръце, но Софи, която продължаваше да плаче, се бе вкопчила в старата жена и отказваше да помръдне.

— Софи! — по стълбите изтрополиха стъпки и Томас нахлу в антрето пребледнял. В ръката си носеше огромния меч, с който Теса го бе видяла по-рано. С него бе и Джесамин, с добре познатия слънчобран в ръка. Зад нея Натаниъл изглеждаше абсолютно ужасен.

— Какво по…

Томас замлъкна, когато видя Софи, Теса и лежащата на пода Агата. После погледна към вратата. Автоматоните бяха спрели. Стояха подредени във вестибюла, като кукли, чиито конци са срязани. Безизразните им лица гледаха напред.

— Агата! — проплака Софи. Възрастната жена лежеше неподвижно с отпуснати до тялото ръце. Очите й бяха отворени, но невиждащи.

Макар кожата й да настръхваше от самата идея да обърне гръб на машините, Теса се приведе и постави ръка на рамото на Софи, която излезе от вцепенението си и започна да издава жални хлипове, като ударено кученце. Теса дръзна да погледне назад към автоматоните. Все още бяха неподвижни. Но докога?

— Софи, моля те!

Натаниъл дишаше на пресекулки. Очите му се бяха спрели на вратата, а лицето му бе тебеширенобяло. Изглеждаше, сякаш не иска нищо повече от това, просто да се обърне и да побегне. Джесамин го изгледа, а в очите й се прочете изненада и неодобрение. След това се обърна към Томас.

— Изправи я на крака — рече тя, — теб ще послуша.

След като погледна Джесамин удивено, Томас се наведе и любезно, но твърдо, издърпа ръцете на Софи от Агата, а после я изправи на крака. Тя се притисна към него.

Ръцете й бяха почервенели сякаш идваше от кланица, а престилката й бе разкъсана и осеяна с петна от кръв.

— Госпожице Лъвлис — каза Томас тихо, докато придържаше Софи към себе си с ръката, в която не бе мечът, — отведете Софи и госпожица Грей в Храма…

— Не — долетя провлачен глас иззад Теса, — не съм съгласен. Или по-скоро съм съгласен донякъде. Можеш да отведеш слугинята, където си искаш. Но госпожица Грей остава тук. С брат си.

Гласът бе познат. Смразяващо познат. Много бавно Теса се обърна.

Сред замръзналите машини стоеше човек, появил се сякаш от нищото. Изглеждаше точно толкова обикновен, колкото и преди, макар сега да не носеше шапка и сивата му коса да бе огряна от магическата светлина.

Мортмейн.

На лицето му бе разцъфнала усмивка. Ала това не бе добродушната усмивка от преди малко. Това беше гримаса на задоволство, предизвикваща ужас и дори погнуса.

— Натаниъл Грей — каза той, — справи се отлично. Трябва да призная, че вярата ми в теб бе подложена на жестоки изпитания, ала днес ти компенсира предишните си грешки. Гордея се с теб.

Теса се обърна към брат си, ала Нат сякаш бе забравил, че тя — или който и да било друг — е там. Той гледаше право към Мортмейн, а на лицето му бе изписано особено изражение, смес от страхопочитание и възхищение. Той се втурна напред и мина покрай Теса, която се опита да го задържи, ала той се отърси от ръката й, сякаш пъдеше муха. Сетне застана пред Мортмейн и с вопъл падна на колене, стиснал ръце като за молитва.

— Единственото ми желание — рече той, — е да ви служа, Магистре!

 

 

Госпожа Дарк продължаваше да се смее.

— Моля? — попита Джем удивен, повишил глас, за да надвика оглушителния кикот. — Какво имаш предвид?

Въпреки парцаливия си вид госпожа Дарк изглеждаше почти триумфираща.

— Де Куинси не е Магистърът — просъска тя, — той е просто една глупава пиявица, с нищо не превъзхожда останалите. Това, че са ви заблудили така лесно, означава, че нямате идея нито кой е Магистърът, нито с какво си имате работа. Вие, малки ловци такива, сте мъртви. Просто още не сте го разбрали.

Всичко това дойде много на Уил. С ръмжене той се заизкачва по стълбите с насочена напред серафимска кама. Джем му извика да спре, но твърде късно. Госпожа Дарк, оголила зъби като съскаща кобра, хвърли отрязаната глава на сестра си по Уил. С вик на погнуса той отскочи настрани и тя се възползва от това, за да се спусне покрай него надолу по стълбите и през оформения като рамка свод на западната част на фоайето, потъвайки в сенките, лежащи отвъд него.

Главата на госпожа Блек се търкулна няколко стъпала и спря до върха на ботуша на Уил. Той погледна надолу и направи гримаса. Един от клепачите й бе затворен, а езикът й, сив и изсъхнал, висеше от устата, сякаш се плезеше на целия свят.

— Ще повърна — каза той.

— Нямаме време за това — отговори му Джем, — хайде…

И той се спусна през свода подир госпожа Дарк. След като побутна с погнуса отрязаната глава с върха на ботуша си, Уил последва своя приятел тичешком.

 

 

— Магистърът? — повтори Теса замаяно. Но това бе невъзможно. Де Куинси бе Магистърът. Онези създания на моста казаха, че му служат. Нат каза…

Тя погледна към брат си.

— Нат?

Това се оказа грешка. Погледът на Мортмейн се спря върху Теса и той се ухили.

— Хванете превръщенката — нареди той на механичните същества — и не я пускайте.

— Нат! — извика Теса, но брат й дори не я погледна. Внезапно съживени, съществата се спуснаха към Теса.

Едно от тях я хвана, а металните му ръце се сключиха около тялото й като менгеме. Дъхът й секна.

Мортмейн се ухили.

— Не съдете брат си твърде строго, госпожице Грей. Той се оказа по-умен, отколкото предполагах. Негова бе идеята да подмамим младите Карстерс и Херондейл навън с някаква нелепа история, така че спокойно да мога да вляза.

— Какво става тук? — гласът на Джесамин потрепери, докато погледът й обхождаше Нат, Теса и Мортмейн. — Нищо не разбирам. Кой е този човек, Нат? Защо си коленичил пред него?

— Той е Магистърът — каза Нат, — ще постъпиш мъдро, ако последваш примера ми.

Джесамин зяпна невярващо.

— Това ли е Де Куинси?

Очите на Нат проблеснаха.

— Де Куинси е паун и слуга. Той се подчинява на Магистъра, чиято истинска самоличност малцина знаят, ала аз съм един от избраните, от любимците.

Джесамин изсумтя.

— Избран да пълзи в краката му, а?

Очите на Нат блеснаха отново и той се изправи на крака. Изкрещя нещо на Джесамин, но Теса едва го чуваше. Металният автоматон бе стегнал хватката си до такава степен, че тя едва дишаше. Пред очите й заплуваха тъмни петна. Смътно чуваше как Мортмейн крещи на създанието да отхлаби хватката си, но то не се подчини. Тя задраска по металните му ръце с отслабващи пръсти, едва усещайки как нещо около гърлото й пърха като птица или пеперуда. Верижката около врата й пулсираше и трептеше. Тя погледна надолу със замъглени очи и изумена видя как мъничкият ангел с часовников механизъм се появява изпод яката й. Той се издигна нагоре и издърпа верижката над главата й. Очите му светеха, докато летеше. За пръв път, откакто бе разперил криле, Теса видя, че всяко от тях е заострено и блестящо. Докато тя гледаше невярващо, ангелът се спусна като стършел и преряза главата на автоматона с криле, минавайки през месинг и метал, като предизвика дъжд от искри.

Искрите зажилиха врата на Теса, но тя почти не усети болка. Хватката на създанието се отпусна и тя се отскубна от него, а то залитна и започна да се върти, като махаше на сляпо с ръце. По някакъв начин й напомни за един скеч, който бе гледала, за вбесен джентълмен на градинско парти, нападнат от пчели. Мортмейн, който забеляза с известно закъснение какво става, изкрещя и другите създания се втурнаха към Теса. Тя се огледа уплашено наоколо, но малкият ангел не се виждаше никакъв.

— Теса! Махни се оттук!

Една хладна малка ръка я хвана за китката. Беше Джесамин, която я теглеше назад, а пусналият Софи Томас застана пред нея. Джесамин избута Теса зад себе си, към стълбите на антрето и пристъпи напред, въртейки слънчобрана си. Лицето й бе изпълнено с решителност. Томас нанесе първия удар. Той замахна напред с меча и посече гърдите на съществото, което пристъпваше към него с протегнати ръце. Изкуственият човек залитна назад и изсвистя силно, а от гърдите му захвърчаха червени искри като кръв. Джесамин се засмя при тази гледка и завъртя слънчобрана около себе си. Острите му краища посякоха краката на две от съществата, които се търкулнаха и започнаха да се мятат като риби на сухо.

Мортмейн изглеждаше отегчен.

— О, мили Боже. Ти… — той щракна с пръсти към един автоматон, който имаше нещо като метална туба, прикачена към дясната си китка. — Отърви се от нея. Тя е ловец на сенки.

Създанието рязко вдигна ръка. От тубата лумна червен пламък. Той удари Джесамин право в гърдите и я претърколи назад. Слънчобранът се изплъзна от ръката й, когато тя падна на земята. Тялото й потръпна, а очите й се изцъклиха.

Натаниъл, застанал зад Мортмейн, се изсмя.

Теса усети прилив на омраза, стряскаща със силата си. Искаше да се хвърли към Нат и да издере лицето му, да го зарита, докато запищи. Знаеше, че няма да е трудно. Той се плашеше от болката. Тя тръгна напред, но създанията, след като се бяха справили с Джесамин, отново насочиха вниманието си към нея. Томас, с коса, залепнала по лицето от пот и с разкъсана риза, разкриваща дълга кървава драскотина, застана пред нея. Въртеше майсторски меча, с широки махове. Бе трудно да се повярва как създанията не са се разпаднали на части в краката му, но издръжливостта им бе невероятна. Томас се обърна и я погледна с отчаян поглед.

— Госпожице Грей! Вземете Софи със себе си и бягайте!

Теса се поколеба. Не искаше да бяга. Искаше да остане в битката. Но Софи се бе свила зад нея, а в очите й се четеше ужас.

— Софи! — извика Томас и Теса разбра какво се крие в гласа му, разбра, че е била права за чувствата му към нея. — Към Храма! Вървете!

— Не! — изкрещя Мортмейн и отново се обърна към механичното създание, което бе нападнало Джесамин. То надигна ръка, а Теса хвана Софи за китката и я задърпа по стълбите. Нова струя червен огън заля стената зад нея, като опърли камъка. Теса изпищя, но не забави ход, като продължи да дърпа Софи по витото стълбище.

Мирисът на пушек и смърт се стелеше зад тях.

 

 

Уил се втурна през входа, който разделяше фоайето от стаята, след което спря. Джем бе вече там и се оглеждаше удивен. В стаята нямаше друг изход, освен този, през който бяха влезли. Госпожа Дарк не се виждаше никъде.

Стаята обаче далеч не бе празна. Вероятно някога е била гостна, тъй като огромни портрети украсяваха стените, макар сега да бяха накъсани до неузнаваемост. Над тях висеше огромен кристален полилей, потънал в гъсти сиви паяжини, които висяха във въздуха като дантелени завеси. Вероятно някога под него се бе намирала голяма маса. Сега обаче висеше над гол мраморен под, украсен с различни знаци, използвани в некромантията — петоъгълна звезда в кръг, намиращ се в квадрат. Вътре в пентаграмата имаше ужасяваща каменна статуя, изобразяваща уродлив демон с изкривени крайници и ноктести лапи. От главата му се издигаха рога.

Навсякъде в стаята се виждаха следи от използване на черна магия — кости и пера, парчета кожа, локвички кръв, които бълбукаха като някакво тъмно шампанско. Отстрани имаше празни клетки, а на ниска маса бяха разпръснати различни кървави ножове и каменни купи, пълни с неприятни на вид черни течности.

В празното пространство между лъчите на пентаграмата имаше руни. Уил получаваше главоболие, като гледаше към тях. Те бяха пълна противоположност на руните в Сивата книга, които означаваха слава и мир. Тези бяха некромантски символи, нашепващи за разруха и смърт.

— Джем — каза Уил, — това не е подготовка за обвързващо заклинание. Това си е чиста некромантия.

— Ами тя се е опитвала да върне сестра си, нали сама каза?

— Да. Но не е правила нищо друго — в ума на Уил се появи ужасно подозрение, — при това опитът й не е бил много успешен. Не съм убеден, че тук има нещо, което да ни заплашва по някакъв начин.

Джем не отговори. Вниманието му бе привлечено от нещо в стаята.

— Там има котка — прошепна той и посочи мястото, — в една от клетките.

Уил погледна в посоката, към която сочеше приятелят му. Наистина, в една от заключените клетки до стената се бе наежила сива котка.

— И?

— Още е жива.

— Това е просто котка, Джеймс. Имаме си по-големи проблеми…

Но Джем вече отиваше натам. Той хвана клетката на животното и я повдигна, като я задържа на нивото на очите си. Котката приличаше на сива персийка, със сплескана муцунка и жълти очички, които гледаха Джем лошо. Внезапно тя изви гръб и шумно изсъска. Очите й не изпускаха пентаграмата. Джем погледна нагоре и зяпна.

— Уил — извика той, — виж!

Статуята в центъра на пентаграмата бе помръднала. Вместо да остане свита, се бе изправила. Очите й горяха със серен блясък. Чак когато трите реда усти се ухилиха, Уил видя, че създанието не е каменно, а само плътта му изглежда така.

Намираше се пред демон.

Уил отскочи назад и инстинктивно хвърли Израфил, без да очаква това да помогне. И наистина не помогна. След като доближи пентаграмата, острието се удари в невидима стена и падна на мраморния под. Демонът в пентаграмата се изкикоти.

— Нападате ме тук? — попита той с висок, писклив глас. — Може да доведете цялата армия на Рая и това няма да ви помогне с нищо! Няма ангел, който да може да пробие този кръг!

— Госпожа Дарк — процеди през зъби Уил.

— Сега ме разпознахте, нали? Е, никой не е твърдял, че ловците на сенки са особено умни — демонът оголи зеленикавите си зъби. — Това е истинският ми вид. Неприятна изненада за вас, предполагам.

— Всъщност смятам, че има известно подобрение — отвърна Уил. — И преди не бе особено хубава, но поне рогата внасят нотка на драматизъм.

— Какво си ти, тогава? — попита Джем, като остави клетката с котката на пода. — Мислех, че със сестра ти сте магьосници.

— Сестра ми беше магьосница — изсъска създанието, което някога бе било госпожа Дарк, — аз съм чистокръвен демон. Ейдолон, превръщенец като скъпоценната ви Теса. За разлика от нея обаче не мога да стана това, в което се превръщам. Не мога да докосвам ума на живите и мъртвите. Затова Магистърът не ме искаше.

В гласа на създанието прозвуча обида.

— Той ме нае да я обуча, скъпоценното му протеже. Мен и сестра ми. Знаехме как става превъплъщението. Научихме я. А тя никога не ни благодари.

— Това сигурно те е обидило — каза Джем с най-успокояващия си глас. Уил отвори уста, но като видя предупредителния поглед на Джем, отново я затвори. — Да видиш как Теса получава това, което ти желаеш и не го оценява.

— Тя така и не разбра каква чест й се оказва. Каква слава й е отредена — жълтите очи на създанието горяха. — Когато избяга, яростта на Магистъра се стовари върху нас. Той обяви награда за главите ни.

Това стресна Джем. Или поне така изглеждаше отстрани.

— Значи Де Куинси ви е искал мъртви?

— Колко пъти да ви повтарям, че Де Куинси не е Магистъра! Магистърът е… — демонът изръмжа. — Опита се да ме измамиш, малки ловецо, но няма да се получи.

Джем сви рамене.

— Не можеш да останеш тук завинаги. Накрая останалите от Анклава ще дойдат. Ще изчакаме докато изнемощееш от глад и после ще си наша. Сама знаеш как се отнася Клейвът с онези, които нарушават закона.

Госпожа Дарк просъска.

— Той може да ме е изоставил — каза тя, — ала все пак се боя от Магистъра повече, отколкото от вас или вашия Анклав.

Или вашия Анклав. Значи наистина се боеше, помисли си Уил. Това, което Джем й бе казал, бе вярно и тя трябваше да се изплаши, но това не стана. Опитът на Уил подсказваше, че когато някой, който трябва да е уплашен, не е, причината рядко е смелост. Обикновено означаваше, че знае нещо, което ти не знаеш.

— Щом няма да ни кажеш кой е Магистърът — рече Уил с твърда нотка в гласа, — може би ще успееш да ни отговориш на един прост въпрос. Аксел Мортмейн ли е Магистърът?

Демонът зави, сетне постави лапи на устата си и се сви на земята. Очите му горяха.

— Магистърът. Той ще помисли, че съм ви казала. Сега вече никога няма да ми прости…

— Мортмейн? Но той ни предупреди… — Джем замълча. — Разбирам.

Бе пребледнял като платно. Уил знаеше, че мислите му следват същия път, по който вървяха и неговите. Вероятно щеше да се сети пръв — Уил предполагаше, че Джем всъщност е по-умният от двамата, но за разлика от него, той рядко подозираше хората в най-лошото.

— Мортмейн ни излъга за Сестрите на мрака и обвързващото заклинание — продължи Джем, мислейки на глас. — Всъщност Мортмейн каза на Шарлот, че Де Куинси е Магистърът. Ако не бе той, никога нямаше да заподозрем вампира. Но защо?

— Де Куинси е нещастник — излая госпожа Дарк, все още свита в пентаграмата. Явно бе решила, че повече няма нужда да крие каквото и да било. — Той отказваше да се подчини на Мортмейн, искаше самият той да стане Магистър. Такова поведение се наказва.

Погледът на Уил срещна този на Джем. Можеше да каже, че и двамата си мислят едно и също.

— Мортмейн е надушил възможността да хвърли подозрение върху свой съперник — каза Джем, — затова е избрал Де Куинси.

— Вероятно той е скрил плановете за автоматоните в библиотеката на Де Куинси — съгласи се Уил. — Де Куинси така и не призна да са негови. Дори не ги разпозна, когато Шарлот ги размаха пред него. Мортмейн е наредил на автоматоните си да кажат, че работят за вампира. Вероятно той е сложил печата на Де Куинси върху гърдите на механичното момиче и я е оставил в Къщата на мрака, за да я намерим. За да отклони подозренията от себе си.

— Но Мортмейн не е единственият, споменал Де Куинси — каза Джем с натежал глас, — не забравяй брата на Теса, Уил. Натаниъл Грей. Когато двама души лъжат за едно и също…

— Те работят заедно — довърши Уил. За момент почувства някакво удовлетворение, но то бързо угасна. Не бе харесал Нат Грей, мразеше начина, по който Теса се отнасяше с него, като че е безгрешен. Презираше се за собствената си ревност. Сега знаеше, че е бил прав да смята Нат за негоден. Но каква бе цената за това?

Госпожа Дарк се изсмя, високо и пискливо.

— Нат Грей — изплю тя името, — кучето на Магистъра. Той продаде сестра си на Мортмейн, знаете ли? За шепа сребро. За да задоволи собствената си суета. Аз никога не бих се отнесла така със сестра си. А вие казвате, че демоните сме зли! Че хората имат нужда от защита срещу нас!

И избухна в смях.

Уил не й обърна внимание. Умът му трескаво работеше. Мили Боже, цялата история на Натаниъл за Де Куинси е била лъжа, с която да изпрати Клейва за зелен хайвер. Но защо Мортмейн се бе появил толкова скоро, след като бяха тръгнали? За да се отърве от мен и Джем, заключи мрачно Уил. Нат не е допускал, че двамата няма да отидат с Шарлот и Хенри. Трябвало е да измисли нещо бързо. И така се бе появил Мортмейн с поредната си лъжа. Нат бе работил с него от самото начало.

И сега Теса бе в Института. С него. На Уил му прилоша. Искаше да се обърне назад, да хукне към Института и да заблъска главата на Натаниъл в някоя стена. Само годините обучение и страха за Хенри и Шарлот го накараха да не хукне веднага.

Уил се извъртя към госпожа Дарк.

— Какъв е планът му? Какво ще намери Анклава на площад Карлтън? Сигурна смърт? Отговори ми! — извика той. От страх гласът му потрепери. — Или, в името на Ангела, ще направя така, че Клейвът да те изтезава, докато умреш. Какъв е планът му за тях?

Жълтите очи на госпожа Дарк блеснаха.

— Каква е целта на Магистъра? — изсъска тя. — Какво го интересува? Какво винаги го е интересувало? Той презира нефилимите, но какво желае?

— Теса! — веднага отговори Джем. — Но тя е в безопасност в Института, дори проклетата му механична армия не е способна да нахлуе там. Дори без нас…

Госпожа Дарк го прекъсна мазно:

— Веднъж, когато все още бях приближена на Магистъра, той ми спомена, че има план, с който да завладее Института. Смяташе да намаже ръцете на механичните си създания с кръв от ловец на сенки и това да им позволи да отворят вратите.

— Кръв от ловец? — повтори Уил. — Но…

— Уил — Джем вдигна ръце към гърдите си, там, където механичното създание го бе одрало на стълбите пред Института. — Моята кръв.

За момент Уил остана напълно неподвижен, втренчен в приятеля си. После, без да продума, се обърна и хукна към гостната. Джем грабна клетката с котката и го последва. Но когато приближиха вратите, те се затръшнаха пред тях и Уил трябваше да спре внезапно. Той се обърна объркан към Джем.

В пентаграмата си госпожа Дарк се заливаше от смях.

— Нефилими — процеди тя, докато се кикотеше, — глупавички нефилими. Къде ви е ангелът сега?

Изведнъж по стените плъзнаха огромни пламъци, които подпалиха завесите, покриващи прозорците, и се спуснаха по краищата на пода. Пламъците горяха в странен синьо-зеленикав цвят, а миризмата им бе плътна и отвратителна — смрадта на демон. В клетката си котката бе полудяла и се мяташе към решетките с отчаяно мяукане.

Уил изтегли една серафимска кама от колана си и извика:

— Анаел! — от острието грейна светлина, но госпожа Дарк само се изсмя.

— Когато Магистърът види овъглените ви трупове — извика тя, — ще ми прости! И тогава ще ме приеме обратно при себе си!

Смехът й се извиси, висок и ужасен. Стаята вече се бе изпълнила с дим. Джем, закрил уста с ръкава си, извика към Уил, кашляйки:

— Убий я. Убий я и огънят ще загасне.

Уил, стиснал дръжката на Анаел, изръмжа:

— Не мислиш ли, че щях да го направя, ако можех. Тя е в пентаграмата.

— Знам — очите на Джем намекваха нещо. — Уил, срежи го.

И понеже това бе Джем, Уил разбра какво има предвид, без да му обясняват. Той се завъртя към пентаграмата, надигна бляскавия Анаел, прицели се и хвърли острието — но не към демона, а нагоре, към дебелата метална верига, която придържаше огромния полилей. Острието мина през стоманата като нож през хартия, чу се звук като от разцепване. Демонът имаше време само колкото да изкрещи, преди огромният полилей да се спусне като гигантска огнена топка от разтопен метал и натрошено стъкло. Уил закри очите си с ръце, когато навсякъде около тях захвърчаха парченца кристали. Подът се разтърси като от земетресение.

Когато всичко притихна, отвори очи. Полилеят лежеше като някакъв огромен разрушен кораб на дъното на морето. В стаята се стелеше пушек, а от купчината натрошени стъкла и метал се стичаше зеленикава кръв…

Джем бе прав. Пламъците бяха угаснали. Самият той все още стискаше дръжката на котешката клетка и зяпаше останките. Косата му бе станала още по-бяла от прахта, а бузите му бяха изцапани с пепел.

— Добра работа, Уилям — каза той.

Уил дори не му отговори. Нямаше време. Той се хвърли към вратите, които този път отвори лесно и широко, и побягна навън.

 

 

Теса и Софи изкачваха тичешком стълбите в Института, когато Софи извика:

— Тук! Тази врата!

Теса я отвори и се втурна по коридора. Софи издърпа китката си от хватката на Теса, завъртя се и затръшна вратата зад себе си, след което спусна резето. След това се отпусна за момент. Дишаше тежко, а от очите й се стичаха сълзи.

— Госпожица Джесамин — прошепна тя, — мислите ли…

— Не зная — отговори Теса, — но чу Томас. Трябва да стигнем Храма, Софи. Там ще сме в безопасност.

А и Томас иска да е сигурен, че ще си добре.

— Трябва да ми покажеш къде е. Не мога да намеря пътя сама.

Софи кимна бавно и се изправи. Притихнала, тя поведе Теса през криволичещи коридори, докато не стигнаха онзи, който помнеше от нощта, в която бе видяла Камила. След като взе една лампа от стената, Софи я запали и двете забързаха, докато най-после не стигнаха големите железни врати със знаците „С“. Застанала пред вратата, Софи постави ръка на устата си.

— Ключът! — прошепна тя. — Забравих проклетия… простете езика ми, госпожице, ключ!

Теса усети в нея да се надига яд, но го потисна. Софи бе видяла как нейна приятелка умира в ръцете й. Не можеше да бъде упрекната, че е забравила някакъв ключ.

— Знаеш ли къде е?

Софи кимна.

— Отивам да го взема. Вие стойте тук, госпожице.

Тя забърза по коридора. Теса я гледаше, докато белите й шапка и ръкави не изчезнаха в сенките и тя остана сама в мрака. Единствената светлина в коридора идваше от осветлението, което се процеждаше изпод вратата на Храма. Тя се притисна до стената, сякаш искаше да изчезне, докато сенките не се сгъстиха около нея. Продължаваше да вижда кръвта, изтичаща от гърдите на Агата, и полепваща по ръцете на Софи, чуваше смеха на Нат, докато Джесамин падаше…

Смехът прозвуча отново, остър като шума на натрошено стъкло, прокрадващ се от сенките зад нея.

Теса се завъртя, като застана с гръб към вратите на Храма. Убедена бе, че си въобразява разни неща. Но в коридора, там, където допреди миг бе пусто, сега стоеше някой. Някой със светла коса и усмивка, разцъфнала на лицето. Някой с дълъг, тънък нож в дясната си ръка.

Нат.

— Моята Теси — каза той, — това бе много впечатляващо. Не съм си и представял, че със слугинята можете да припкате толкова бързо — той завъртя ножа в ръката си. — За твое нещастие, моят господар ме дари с някои… сили. Мога да се движа по-бързо, отколкото си мислиш. — Той се усмихна самодоволно. — Вероятно доста бързо, ако съдим по това колко бързо те настигнах.

— Нат — гласът на Теса потрепери, — все още не е късно. Можеш да спреш всичко това.

— Кое, миличка? — Нат я погледна право в очите, за пръв път, откакто бе коленичил пред Мортмейн. — Да спра да трупам невероятна сила и безценни познания? Да се откажа от позицията си на любимец на най-могъщия човек в Лондон? Трябва да съм глупак, за да го направя, сестрице.

— Любимец? Къде беше господарят ти, когато Де Куинси се готвеше да излочи кръвта ти?

— Бях го разочаровал — каза Нат, — ти също. Ти избяга от Сестрите на мрака, след като знаеше какво ще ми струва това. Сестринската ти обич се оказа крехка, Теси.

— Нат, оставих Сестрите на мрака да ме измъчват заради теб. Направих всичко заради теб. А ти… ме остави да повярвам, че Де Куинси е Магистърът. Всичко, което каза, че е сторено от Де Куинси, всъщност е дело на Мортмейн, нали? Той е този, който е поискал да дойда тук. Той е наел Сестрите на мрака. Цялата история за Де Куинси е била примамка, с която да изкараш Анклава от Института.

Нат продължи да се хили, доволен от себе си.

— Късно се сети. Както казваше леля Хариет — след дъжд качулка.

— И какво ще намери Анклавът на адреса, за който каза, че е скривалището на Де Куинси? Нищо? Изоставена къща? Изгоряла руина? — тя започна да отстъпва от него, докато гърбът й не опря в студените железни врати.

Нат я последва. Очите му блестяха като острието в ръката му.

— О, съвсем не. Затова казах истината. Анклавът не бива да узнае, че е бил пратен за зелен хайвер, нали? По-добре да ги държа ангажирани. А малкото скривалище на Де Куинси със сигурност ще ги ангажира — той сви рамене. — Всъщност ти ми даде идеята да стоваря цялата вина върху вампира, знаеш ли. След станалото онази нощ той и без това бе мъртъв. Нефилимите го бяха набелязали, което го правеше безполезен за Мортмейн. Но да пратя Анклава да го очисти — кажи ми, не е ли това с един удар два заека? Планът ми бе доста умен, трябва да си го призная.

Той се хвали, помисли си Теса отвратена. Бе горд със себе си. Голяма част от нея искаше да го заплюе в лицето, но знаеше, че трябва да го кара да говори, за да си спечели време да се измъкне.

— Успя да ни заблудиш — каза тя, мразейки се. — Каква част от историята ти е вярна и каква лъжа?

— Ако наистина искаш да узнаеш, трябва да ти кажа, че голяма част е истина. Най-добрите лъжи са базирани поне отчасти върху истината — изфука се той. — Дойдох в Лондон с надеждата да изнудвам Мортмейн със знанието си за неговите окултни занимания. Но на него всъщност не му пукаше. Той искаше да ме види, понеже не бе сигурен. Нямаше представа дали съм първото или второто дете на родителите ни. Мислеше, че съм аз — той се ухили. — Бе адски доволен, като разбра, че не съм. Искаше момиче.

— Но защо? Какво иска от мен?

Нат сви рамене.

— Не знам. А и не ме интересува. Каза ми, че ако те предам в ръцете му и ти се окажеш това, на което се надява, ще ме направи свой помощник. След като ти избяга, той ме остави на Де Куинси за наказание. После, когато ти ме доведе тук, в сърцето на крепостта на нефилимите, получих втори шанс да предложа на Магистъра това, което преди не бях успял.

— Ти си се свързал с него? — на Теса й прилоша. — Съобщил си му, че си тук? Че искаш да ни предадеш? Но ти можеше да останеш! Щеше да си в безопасност!

— И щях да съм обикновен, най-обикновен човечец, слаб и достоен за съжаление. Но като помощник на Мортмейн ще седя от дясната му страна, когато той завладее Британската империя.

— Ти си луд — каза Теса. — Всичко това е нелепо.

— Уверявам те, че не е. Догодина по това време Мортмейн ще се разполага в Бъкингамския дворец. Цялата империя ще бъде в краката му.

— Но ти няма да си до него. Видях как те гледа. Ти не си никакъв помощник, просто инструмент, който използва. Когато получи това, което иска, ще те захвърли като непотребна вещ.

Ръката на Нат, с която стискаше ножа, побеля.

— Не е вярно.

— Вярно е — отвърна Теса. — Леля винаги казваше, че си прекалено доверчив. Затова и си толкова слаб на хазарт, Нат. Лъжеш безобразно, но самият ти не можеш да разбереш кога те мамят. Леля казваше…

— Леля Хариет — изсмя се тихо Нат, — колко тъжно, че почина. — След това се ухили. — Не намираш ли за малко странен факта, че ви изпратих кутия шоколадови бонбони? Нещо, което бях сигурен, че няма да опиташ. Но пък знаех, че тя ще ги изяде.

Вълна от гадене заля Теса, все едно Нат въртеше ножа в стомаха й.

— Нат… не би могъл… леля Хариет те обичаше!

— Нямаш представа какво бих могъл, Теси. Никаква! — той говореше бързо, като болен от треска. — Смяташ ме за глупак. Глупавият брат, който трябва да защитаваш от света. Толкова лесно надхитрян и използван. Чувал съм как ме обсъждате с леля. Знаех, че и двете смятате, че не ставам за нищо. Че няма да имате повод да се гордеете с мен. Но сега това се промени. Промени се — извика той, без да осъзнава иронията в думите си.

— Станал си убиец. Мислиш ли, че това ме изпълва с гордост? Срам ме е, че сме роднини.

— Роднини? Та ти дори не си човек, а някакво… нещо. Нямам нищо общо с теб. Откакто Мортмейн ми каза какво си, за мен не съществуваш. Аз нямам сестра.

— Тогава защо продължаваш да ме наричаш Теси? — попита Теса толкова тихо, че самата тя едва се чуваше.

За миг той я изгледа напълно объркан. И когато тя отвърна на погледа на брат си — брат си, за когото смяташе, че е всичко, останало й на този свят, — Теса помисли, че няма човешко сърце, което да издържи на такова предателство. Зад гърба на Нат нещо помръдна. Теса се зачуди дали не й се привижда, дали няма да припадне.

— Не те наричам така — каза той. Звучеше объркан, почти изгубен.

Обзе я чувство на непоносима тъга.

— Ти си ми брат, Нат. Винаги ще бъдеш.

Очите му се присвиха. За миг Теса си помисли, че се е вслушал в думите й. Че ще преосмисли нещата.

— Когато принадлежиш на Мортмейн — каза той, — аз също ще стана негов завинаги. Защото направих това възможно.

Сърцето й се сви. Нещото зад рамото на Нат отново помръдна. Беше истинско, реши Теса. Не плод на въображението й. Зад Нат имаше нещо, което приближаваше и двамата. Тя отвори уста, след което я затвори. Софи, помисли си. Надяваше се, че тя ще е достатъчно разумна да побегне, преди Нат да я нападне с ножа.

— Хайде, идвай — каза той на Теса, — не е нужно да правим това по трудния начин. Магистърът няма да те нарани…

— Не можеш да си сигурен — рече Теса. Фигурата бе почти зад гърба на Нат. Носеше нещо бледо и трептящо в ръка. Теса си наложи да задържи погледа си върху лицето на Нат.

— Сигурен съм — каза той нетърпеливо, — не съм глупак, Теса…

И тогава фигурата нападна. Бледият, премигващ предмет се извиси над главата на Нат и се стовари с огромна сила върху главата му. Той залитна напред и се просна на земята. Оръжието се изплъзна от ръката му и падна на килима. Бледорусата му коса се изцапа с кръв.

Теса погледна нагоре. В сумрака различи Джесамин, а на лицето й бе изписано свирепо изражение. Все още стискаше останките от счупената лампа в лявата си ръка.

— Глупак може би не — тя подритна Нат с крак, — но определено това не бе най-бляскавият ти миг.

Теса продължи да я гледа с широко отворени очи.

— Джесамин?

Джесамин погледна към Теса. Дрехата й бе скъсана около врата, фибите бяха изпадали от косата й, а на дясната си буза имаше ярка синина. Тя захвърли лампата, която едва не удари Нат отново по главата и каза:

— Добре се чувствам, ако зяпането е заради това. Все пак той не търсеше мен.

— Госпожице Грей! Госпожице Лъвлис! — това бе Софи, останала без дъх от тичането по стълбите. В едната си ръка стискаше тънкия ключ за Храма. Когато стигна края на коридора и видя Нат, зяпна изненадано.

— Той добре ли е?

— На кого му пука? — излая Джесамин, която се наведе, за да вземе ножа, изпуснат от Нат. — След всички лъжи, които ми наговори! Той ме измами! Аз мислех, че… — тя цялата се изчерви, — но това вече няма значение.

Изправи се и се завъртя към Софи, вирнала брадичка.

— Не стой така зяпнала, Софи. Пусни ни в Храма преди още нещо богопротивно да се появи и да се опита да ни убие.

 

 

Уил изскочи пред стълбите на имението, а Джем го следваше плътно. Моравата пред тях бе огряна от луната, а каретата бе, където я бяха оставили. Джем бе облекчен да види, че конете не са се уплашили, въпреки целия шум, макар да предполагаше, че принадлежащите на ловци на сенки Балиос и Ксантос са виждали и по-лоши неща.

— Уил — Джем спря зад приятеля си, мъчейки се да скрие нуждата от почивка и глътка въздух, — трябва да се върнем в Института колкото се може по-скоро.

— По този въпрос две мнения няма — Уил погледна Джем внимателно. Джем се зачуди дали лицето му е така поаленяло, колкото се опасяваше. Лекарството, което бе взел, преди да напуснат Института, губеше ефект по-бързо, отколкото трябва. Друг път това би го ужасило, но сега отхвърли мисълта от ума си.

— Според теб Мортмейн очаквал ли е да убием госпожа Дарк? — попита той, повече, защото имаше нужда от още няколко глътки въздух, преди да се качи в каретата, отколкото, защото считаше въпроса за важен.

Уил бе разкопчал якето си и бърникаше в един от джобовете.

— Предполагам — отговори той разсеяно, — или по-вероятно, надявал се е да се избием взаимно. Това щеше да е идеално за него. Очевидно иска Де Куинси мъртъв и е решил да ползва нефилимите като банда лични убийци. — Уил изтегли сгъваем нож от вътрешния си джоб и го погледна доволно. — Един кон — рече той, — е много по-бърз от карета.

Джем стисна клетката, която държеше, по-силно. Сивата котка наблюдаваше всичко с любопитни жълти очи.

— Моля те, не ми казвай, че ще направиш това, което мисля, че ще направиш, Уил.

Уил отвори ножа и се запъти към конете.

— Няма време за губене, Джеймс. А Ксантос може да тегли каретата и сам, ако само ти си в нея.

Джем тръгна подире му, но тежката клетка, както и собственото му изтощение, го забавиха.

— Какво смяташ да правиш с този нож? Нали няма да колиш конете?

— Не, естествено — Уил вдигна острието и започна да реже хамута, придържащ Балиос, любимият му жребец.

— А — каза Джем, — виждам. Ще отлетиш на коня, подобно на Дик Търпин^[1] и ще ме оставиш тук. Да не си полудял?

— Някой трябва да се погрижи за котето.

Хамутът падна и Уил се метна на Балиос.

— Но Уил — вече сериозно притеснен, Джем остави клетката на земята, — не можеш.

Но бе твърде късно. Уил удари коня с пети. Балиос се изправи и изцвили, а Уил се притисна до него — Джем можеше да се закълне, че е ухилен — и след това конят препусна към портите. След миг той и ездачът му се скриха от поглед.