Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (9)

8
Камила

Плодовете падат,

любовта умира, времето тече.

Пиеш от дъха ми безконечен.

Жив си след безброй промени.

Свеж след целувките на смъртта.

От пламнала наново летаргия.

От нечисти и безплодни наслади.

Неща чудовищни, безплодни и бледи.

И една отровна кралица.

Алджернон Чарлз Суинбърн, „Долорес“

Теса едва бе преполовила пътя по коридора, когато Уил и Джем я настигнаха и застанаха от двете й страни.

— Нима мислеше, че ще пропуснем да дойдем? — попита Уил и вдигна ръка, като остави магическата светлина да блесне между пръстите му и да освети коридора. Шарлот, която бързаше пред тях, се обърна, но не каза нищо.

— Знам, че ти нищо не пропускаш — отговори Теса, като задържа погледа си право напред. — Хранех обаче по-големи надежди, що се отнася до Джем.

— Където е Уил, там съм и аз — добродушно отвърна Джем, — освен това съм любопитен колкото него.

— Това не е нещо, с което човек трябва да се хвали. Къде отиваме? — попита внезапно Теса, изненадана, когато стигнаха края на коридора. Зад тях стените потъваха в неприветлив мрак. — Да не сме направили погрешен завой?

— Търпението е добродетел, госпожице Грей — каза Уил. Бяха застанали пред дълъг коридор, който се спускаше стръмно надолу. По стените липсваха гоблени и факли, и тъмнината подсказа на Теса защо Уил бе донесъл магическия камък.

— Този коридор води до Храма — каза Шарлот. — Това е най-безопасната зала в Института. Ако ще цялата сграда да падне или изгори, тази стая ще остане здрава. Това е и мястото, където се срещаме с онези, които по някаква причина не могат да стъпят на свята земя. Прокълнатите. И вампирите.

— Да си вампир проклятие ли е? — попита Теса.

Шарлот поклати глава.

— Не. Смятаме, че е някакъв вид демонична зараза. Повечето болести, които покосяват демоните, не се пренасят върху човешкия организъм, но понякога и това се случва, обикновено с ухапване или одраскване. Такива са вампиризмът, ликантропията…

— Демонската шарка… — вметна Уил.

— Уил, няма такава болест и ти добре знаеш това — каза Шарлот. — Та, докъде бях стигнала?

— Че да си вампир не е проклятие, а болест — услужливо каза Теса. — Но те все пак не могат да стъпят на свята земя, нали? Това не значи ли, че са прокълнати?

— Зависи в какво вярваш — каза Джем, — и дали по принцип вярваш в проклятията.

— Но вие ловите демони? Трябва да вярвате в проклятията!

— Вярвам в доброто и злото — обясни Джем, — и вярвам, че душата е вечна. Ала не вярвам в огнения Ад, в острите тризъбци или в безкрайните изтезания. Не вярвам, че можеш да заплашваш хората и така да ги направиш добри.

Теса погледна към Уил.

— Ами ти? В какво вярваш?

— Pulvis et umbra sumus — каза Уил, без да я поглежда. — Вярвам, че сме прах и сенки. Какво друго има на този свят?

— В каквото и да вярвате, моля ви не казвайте на лейди Белкор, че е прокълната — каза Шарлот. Тя бе спряла пред големи железни врати, с които коридорът свършваше. Върху всяка от тях бе изписан странен знак, който приличаше на две двойки залепени една до друга букви „С“. — Жената бе много мила, когато ни предложи да ни помогне, и няма нужда да я обиждаме. Това важи най-вече за теб, Уил. Ако не можеш да се държиш прилично, ще те изгоня от Храма. Джем, надявам се да бъдеш възпитан, както винаги. Теса… — Шарлот погледна Теса със сериозните си, но мили очи. — Не се плаши.

Тя извади един железен ключ от джоба на дрехата си и го пъхна в ключалката. Ключът бе във формата на ангел с разперени криле. Крилцата блеснаха за момент преди Шарлот да завърти ключа, после вратата се отвори.

Стаята приличаше на трезор. Нямаше прозорци, нито други врати освен тази, през която бяха минали.

Огромни каменни колони придържаха потънал в сенки таван, осветяван от множество свещници. Върху колоните бяха изрисувани руни, оформящи сложни фигури, объркващи окото. Огромни гоблени висяха по стените, всеки от които носеше символът на една-единствена руна. Имаше и огромно позлатено огледало, което правеше мястото да изглежда два пъти по-голямо. Грамаден каменен фонтан се издигаше в средата на помещението, имаше кръгла основа, а в центъра му се издигаше ангел с прибрани криле. Реки от сълзи капеха от очите му и падаха с плясък във фонтана.

Зад него, между две масивни колони, имаше няколко стола, тапицирани с черно кадифе. Жената, която седеше на най-високия от тях, бе слаба, но изглеждаше величествено. На главата й се кипреше наклонена шапка с огромно черно перо. Дрехата й бе от скъпа червена коприна, а бялата й като лед кожа се показваше над корсажа, макар гърдите й никога да не се надигаха, дори за глътка въздух. Огърлица от рубини опасваше гърлото й като белег. Косата й бе гъста и бледоруса, прибрана в съвършени къдрици на тила. Очите й бяха яркозелени и светеха като на котка.

Теса затаи дъх. Значи долноземците можеха да бъдат и красиви!

— Намали яркостта на светлината, Уил — прошепна Шарлот, преди да се забърза към гостенката си. — Много мило от ваша страна, че ни изчакахте, баронесо. Надявам се Храмът да ви се е сторил удобен?

— Както винаги, Шарлот — каза лейди Белкор. Гласът й звучеше отегчено.

— Лейди Белкор, позволете ми да ви запозная с госпожица Тереза Грей — Шарлот посочи Теса, която нямаше представа какво се очаква да направи и затова просто кимна възпитано. Опитваше се да си спомни какво е обръщението към баронеса. Чудеше се дали не зависи от това, дали въпросната дама е омъжена за барон или не, но не можеше да си спомни.

— Зад нея е господин Джеймс Карстерс, един от нашите млади ловци на сенки, а с него е…

Но очите на лейди Белкор вече се бяха спрели на Уил.

— Уилям Херондейл — каза тя и се усмихна. Теса се напрегна, но зъбите на жената вампир изглеждаха съвсем нормални, нямаше и следа от заострени резци. — Много мило, че дойде да ме поздравиш.

— Вие се познавате? — Шарлот изглеждаше изумена.

— Уилям спечели двайсет лири от мен на фаро^[1] — рече лейди Белкор, а зеленият й поглед обходи Уил така, че Теса настръхна. — Преди няколко седмици, в едно казино на клуб „Пандемониум“.

— Така ли? — Шарлот погледна към Уил, който сви рамене.

— Беше част от разследването. Преструвах се на глупав мундан, отишъл на място, където да се отдаде на порока — обясни Уил. — Щеше да е подозрително, ако не играех хазарт.

Шарлот вирна брадичка.

— И все пак, Уил, парите, които спечели, са били доказателство. Трябвало е да ги предадеш на Клейва.

— Изхарчих ги за джин.

— Уил!

Той отново сви рамене.

— Грехът е тежък товар.

— Който ти носиш с учудваща лекота — коментира Джем с весел блясък в сребристите си очи.

Шарлот вдигна ръце.

— Ще си поговорим с теб по-късно, Уилям. Лейди Белкор, да разбирам ли, че вие членувате в клуб „Пандемониум“?

Баронесата направи гримаса.

— Съвсем не. Онази нощ бях в казиното, тъй като един познат магьосник искаше да спечели лесни пари на карти. Събитията, организирани от клуба, са отворени за повечето долноземци. Членовете обичат да се появяваме там, защото мунданите се впечатляват и развързват кесиите си. Зная, че долноземците въртят основния бизнес там, но аз не съм една от тях. Всичко това е толкова парвенюшко.

— Де Куинси е сред членовете — каза Шарлот и Теса видя как зад кафявите й очи проблясва свиреп интелект. — Даже чух, че той ръководи организацията. Знаехте ли това?

Лейди Белкор поклати глава, очевидно незаинтересована от тази информация.

— Някога с Де Куинси бяхме близки, ала вече не. Бях откровена, като му казах, че не се интересувам от клуба. Предполагам, че е възможно той да е ръководителят му. Организацията, ако питате мен, е просташка, но несъмнено носи големи печалби.

Тя се приведе напред и сви покритите си с ръкавици ръце в скута. Имаше нещо възхитително в движенията й, дори най-малките. Някаква странна, животинска грация. Като да гледаш котка, промъкваща се в сенките.

— Първото нещо, което трябва да знаете за Де Куинси, е, че той е най-опасният вампир в Лондон. Докопа се до върха на най-силния клан в града. Всеки вампир в Лондон се подчинява на волята му. — Алените й устни се свиха. — Второто нещо, което трябва да знаете, е, че Де Куинси е древен, дори за Дете на нощта. Той е живял по-голямата част от живота си преди Споразумението и го презира от дън душа, мрази живота под тежестта на закона. А повече от всичко ненавижда нефилимите.

Теса видя как Джем се наведе и прошепна нещо на Уил, който се усмихна леко.

— Наистина? — каза Уил. — Но как може някой да ни презира? Ние сме толкова очарователни.

— Сигурна съм, че сте наясно, че повечето долноземци не ви обичат.

— Но смятахме Де Куинси за съюзник — Шарлот подпря треперещите си ръце на облегалката на един от кадифените столове. — Той винаги е помагал на Клейва.

— Преструва се. Ако е в негов интерес да ви помогне, ще го направи. Но с радост би видял как всички потъвате в океана.

Шарлот пребледня, но продължи.

— А знаете ли нещо за връзките му с две жени, Сестрите на мрака? Или за интереса му към автоматоните, механичните хора?

— Сестрите на мрака, отвратително — потръпна лейди Белкор. — Такива гнусни и неприятни същества. Магьосници, доколкото си спомням. Избягвах ги. Те осигуряват удоволствия за онези членове на клуба, чиито вкусове не са особено… изискани. Опиум, проститутки, такива неща.

— А автоматоните?

Лейди Белкор махна отегчено с ръка.

— Де Куинси може и да се интересува от часовници, не знам. Всъщност, когато ме попитахте за Де Куинси, изобщо нямах намерение да идвам. Едно е да споделиш някои тайни с Клейва, а съвсем друго е да предадеш най-могъщия вампир в Лондон. Но тогава чух за вашата малка превръщенка. — Зелените й очи се спряха на Теса, а червените й устни се изкривиха в усмивка. — Виждам семейната прилика.

Теса я погледна.

— Каква семейна прилика?

— Ами с Натаниъл, разбира се. С брат ти.

Теса се почувства сякаш са пуснали кубче лед във врата й и застана нащрек.

— Виждали сте брат ми?

Лейди Белкор се усмихна като жена, която знае, че има скрит коз в ръкава си.

— Виждала съм го на срещите на Де Куинси — каза тя. — Изглеждаше впечатлен от него и приятелите му. Мило момче е този твой брат, но злощастно, за съжаление.

— Той жив ли е? — попита Теса. — Нали е жив?

— Да, поне до миналата нощ — махна с ръка лейди Белкор. Ръкавиците й бяха алени, което правеше ръцете й да изглеждат като окървавени. — Да се върнем обаче на темата. Говорихме си за Де Куинси. Кажете ми, Шарлот, знаехте ли, че той провежда срещите си в къщата на площад Карлтън?

Шарлот вдигна ръце от облегалката на стола.

— Чувала съм.

— За нещастие — добави Уил, — досега не ни е канил. Или пък поканите са се изгубвали по пощата.

— На тези срещи — продължи лейди Белкор — измъчват и убиват хора. Мисля, че телата им се хвърлят в Темза, за да зарадват клошарите, ровещи се в калта. Това знаехте ли го?

Дори Уил изглеждаше шокиран. Шарлот каза:

— Но убийството на хора от Децата на нощта е забранено от Съглашението…

— Което Де Куинси презира. Затова действа, колкото заради самото удоволствие от убийството, което, в интерес на истината, е доста голямо, толкова и за да обиди нефилимите.

Устните на Шарлот побеляха.

— Откога се случва всичко това, Камила?

Значи това бе името й, помисли си Теса. Камила. Френско име, което обясняваше акцента.

— Поне от година, може и повече — спокойно отвърна вампирът. Звучеше студено, без следа от емоция.

— Но ми казвате чак сега, защото… — Шарлот прозвуча обидена.

— Защото ако разкриеш тайните на Господаря на Лондон, си отиваш — каза Камила, а зелените й очи потъмняха. — А и да ви бях казала, какво бихте могли да направите? Де Куинси е ваш съюзник. Нямате причина да нахълтвате в къщата му, все едно е обикновен престъпник. Нямате доказателства, че прави нещо нередно. Доколкото знам, според Споразумението трябва да видите как един вампир наранява хора, за да можете да предприемете нещо.

— Да — каза колебливо Шарлот, — но ако присъстваме на някоя от сбирките…

Камила се изсмя.

— Де Куинси не би го позволил. Мерне ли ловец на сенки, ще се залости. Няма да ви допуснат да влезете.

— Но вие можете да вземете един от нас със себе си… — каза Шарлот.

Перото върху шапката на Камила трепна, когато тя вдигна глава:

— И да рискувам собствения си живот?

— Е, вие не сте съвсем жива, нали? — отбеляза Уил.

— Ценя съществуванието си точно толкова, колкото и ти цениш твоето — присви очи лейди Белкор, — и това е урок, който е добре да запомниш. Няма да е зле нефилимите да осъзнаят, че създанията, които не са като тях, също са живи.

Тогава Джем проговори за пръв път, откакто бяха влезли в помещението.

— Лейди Белкор, ако ми позволите да попитам, какво точно искате от Теса?

Камила погледна право към Теса и зелените й очи блеснаха като изумруди.

— Ти можеш да приемеш какъвто си поискаш вид, нали така? Да приемеш образа, гласа, маниерите на някого? Така ми казаха.

— Да — с нежелание потвърди Теса, — преобразяването е почти идентично. Не мога да кажа съвършено, но…

Камила присви очи:

— Ще трябва да бъде. Ако успееш да се превъплътиш в мен…

— Във вас? — попита Шарлот. — Лейди Белкор, простете, но не виждам…

— А пък аз виждам — намеси се Уил незабавно, — ако Теса се маскира на лейди Белкор, ще може да се промъкне на някоя от срещите на Де Куинси. Ще имаме свидетел за това, че той нарушава Споразумението. Тогава Клейвът ще атакува, без да се нарушава Съглашението.

— Мъничкият ми тактик — усмихна се Камила, като отново разкри белите си зъби.

— Също така, това ще ни позволи да претърсим резиденцията на Де Куинси — каза Джем. — Ще разберем защо толкова го интересуват тези автоматони. Ако наистина убива хора, няма причина да не проверим дали мотивът не е нещо повече от жестоко забавление.

Той погледна Шарлот многозначително и Теса разбра, че си мисли за телата в мазето на Къщата на мрака.

— Но ще трябва да измислим как да подадем сигнал на Клейва от дома на Де Куинси — замисли се Уил. Очите му блестяха. — Може би Хенри може да измисли нещо. Би било много добре, ако имаме план на къщата…

— Уил — възрази Теса, — аз не…

— Естествено, няма да те пуснем сама — нетърпеливо я прекъсна Уил, — ще дойда с теб. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Уил, не! — каза Шарлот. — Сами с Теса в пълна с вампири къща? Не разрешавам.

— И кой смяташ да пратиш с нея, ако не мен? — възрази Уил. — Знаеш, че мога да я защитя. Знаеш, че съм правилният избор.

— Аз мога да отида. Или Хенри…

Камила, която наблюдаваше всичко това с поглед, в който се смесваха отегчение и веселие, каза:

— Опасявам се, че трябва да подкрепя Уилям. Единствените, които могат да посещават тези сбирки на близки приятели на Де Куинси, са вампирите и човешките им слуги. Де Куинси вече е виждал Уил като мундан, пристрастен към окултното. Няма да бъде изненадан, ако го види като вампирски ратай.

Вампирски ратай. Теса бе чела за тях в Кодекса. Ратаите бяха хора, които са се заклели да служат на вампир. За вампира това значеше компания и кръв, а в замяна човеците получаваха малки порции от кръвта на вампира. Тя ги подчиняваше на господаря вампир и гарантираше, че когато умрат, ще се събудят като вампири.

— Но Уил е само на седемнайсет — възрази Шарлот.

— Повечето ратаи са младички — каза Уил. — Вампирите ги предпочитат така, за да са по-хубавички. А и кръвта е по-чиста. А и живеят повече. Малко повече — той изглеждаше доволен от себе си.

— Честно казано, по-голямата част от Анклава трудно биха минали за красиви хора…

— Понеже сме уродливи, нали? — попита развеселен Джем. — Затова ли аз не бих могъл да го направя?

— Не — отвърна Уил, — сам знаеш защо не можеш.

Каза го, без да трепне, и Джем, след като го погледна за момент, сви рамене и отклони погледа си настрани.

— И все пак не съм сигурна, че всичко това е правилно — каза Шарлот. — Кога е следващото такова събитие, Камила?

— Събота вечер.

Шарлот си пое дълбоко въздух.

— Ще трябва да говоря с Анклава, преди да се съглася. Теса също трябва да даде съгласието си.

Всички погледи се насочиха към Теса. Тя нервно облиза пресъхналите си устни.

— Вярвате — обърна се тя към лейди Белкор, — че има шанс брат ми да е там?

— Не давам обещания. Но шанс има. Натаниъл Грей често ходеше на сбирките на Де Куинси. Той бе много популярен.

Теса усети да я побиват тръпки.

— Той ратай ли е?

— Не — каза след кратка пауза Камила.

Лъже, помисли си Теса. Прилоша й.

— Ще го направя — каза накрая, — но искам да ми обещаете, че ако Нат е там, ще го спасите. Искам да съм сигурна, че не всичко е единствено, за да хванете Де Куинси. Трябва също да спасите Нат.

— Разбира се — каза Шарлот, — ала не знам, Теса. Ще бъде много опасно…

— Досега превъплътявала ли си се в долноземец? — попита Уил. — Сигурна ли си, че това изобщо е възможно?

Теса поклати глава.

— Никога не съм правила нещо подобно. Но… мога да опитам. — Тя се обърна към лейди Белкор. — Бихте ли ми дали нещо ваше? Пръстен или носна кърпичка например.

Камила вдигна ръце зад главата си, откопча огърлицата си и я свали. Заклати я с елегантните си пръсти, след което я подаде на Теса.

— Ето. Вземи.

Джем намръщен я пое, след което я подаде на Теса. Тя усети тежестта й. Рубинът, с големина на яйце, бе студен на допир, сякаш бе лежал в сняг. Да сключиш пръсти около него бе като да стиснеш бучка лед. Теса си пое дълбоко дъх и затвори очи.

Превъплъщението този път бе различно, странно. Мракът се надигна бързо и се уви около нея, а светлината, която видя в далечината, имаше студен сребърен отблясък. Мразовитият повей, който долетя от тази светлина, бе пронизващ. Теса притегли светлината към себе си, потъна в ледената й яркост, гмурна се в ядрото й и тя издигна яркобели стени около нея…

Усети остра болка в центъра на гърдите си и за момент погледът й се замъгли в червено, в аления цвят на кръвта. Всичко бе кървавочервено и тя се паникьоса. Започна да се бори за свобода, очите й рязко се отвориха…

И отново бе в Храма, а всички останали я наблюдаваха. Камила се усмихваше леко, а останалите изглеждаха смаяни, макар и не толкова, колкото след превръщането й в Джесамин.

Ала нещо не бе наред. Усещаше в себе си ужасна празнота, не болка, а чувството, че нещо липсва. Теса се задави и през тялото й премина вълна от болка. Тя се отпусна в един от столовете и притисна ръце към гърдите си. Цялата трепереше.

— Теса? — Джем приклекна до стола й и взе едната й ръка в своите. Можеше да се види в едно от огледалата на отсрещната стена — или по-точно виждаше облика на Камила. Светлата коса на Камила се спускаше разбъркана по раменете й, а бялата й кожа се показваше през корсажа на твърде тясната рокля, която щеше да накара Теса да се изчерви — ако можеше. За да се изчервиш обаче трябваше да имаш кръв, която да тече във вените и тя си спомни с ужас, че вампирите не дишаха, не чувстваха жега или студ и нямаха сърца, които да бият в гърдите им.

Ето това бе странната, неестествена празнота, която чувстваше. Сърцето й бе неподвижно, мъртво в гърдите й. Тя изхлипа, докато си поемаше дъх. Това й причини болка и разбра, че макар да може да диша, новото й тяло нито има нужда, нито желание за това.

— Боже мой — прошепна тя тихо на Джем, — сърцето ми не бие. Сякаш съм умряла. Джем…

Той погали ръката й внимателно, бавно и после я погледна със сребристите си очи. Нищо в погледа му не се бе променило отпреди, гледаше я както я бе гледал, когато бе Теса Грей.

— Ти си жива — каза той толкова тихо, че само тя го чу, — изглеждаш различно, но си Теса и си жива. Знаеш ли откъде го знам?

Тя поклати глава.

— Спомена името Божие. Никой вампир не може това — той стисна ръката й, — душата ти си е същата.

Тя затвори очи и остана неподвижна за миг, съсредоточена върху натиска на ръката му върху нейната, топлината му върху собствената й, студена като лед кожа. Скоро треперенето й престана, тя отвори очи и се усмихна слабо на Джем.

— Теса — каза Шарлот, — всичко наред ли е?

Теса отклони погледа си от Джем и погледна към Шарлот, която гледаше разтревожено. Зад Шарлот бе застанал Уил, но неговото изражение оставаше неразгадаемо.

— Ще ти трябва малко практика затова как да се движиш и държиш, ако искаш да убедиш Де Куинси, че си аз — каза лейди Белкор. — Например аз никога не бих се стоварила така върху някой стол — тя наклони глава на една страна. — И все пак, трябва да призная, това бе впечатляващо представление. Някой те е подготвил доста добре.

Теса си спомни за Сестрите на мрака. Дали наистина я бяха обучили добре? Бяха ли й направили услуга, отключвайки скритата й сила, въпреки омразата, която изпитваше към тях за това? Или щеше да е по-добре никога да не бе узнавала, че е различна?

Тя постепенно прекрати превъплъщението, остави образа на Камила да се оттече от нейния. Чувстваше се, сякаш от леден извор. Ръката й стисна тази на Джем, докато мразът отново мина през нея, като леден водопад. Нещо се раздвижи в гърдите й. Като птица, стояла замаяна и неподвижна, след като се е ударила в прозорец, но после събрала сили да полети отново, сърцето й внезапно започна да бие. Въздух изпълни дробовете й и тя пусна Джем, за да притисне ръце към гърдите си, да долови сърдечния си ритъм с пръсти.

Тя погледна към огледалото в стаята. Отново бе себе си — Теса Грей, а не приказно красив вампир. Почувства облекчение.

— Би ли ми върнала огърлицата — каза хладно лейди Белкор и протегна деликатната си ръка. Джем взе рубиненото украшение и й го подаде. Докато го поемаше, Теса видя, че на сребърната част е гравиран надпис: Amor verus moritur numquam.

Тя погледна към Уил, без да е сигурна защо и видя, че той гледа към нея. И двамата бързо отклониха погледи.

— Лейди Белкор — каза Уил, — понеже никой от нас не е бил на гости на Де Куинси, се чудя дали би било възможно да ни направите план на имението, скица на етажите и стаите.

— Имам по-добра идея — каза лейди Белкор, докато вдигаше ръце, за да постави огърлицата на врата си. — Магнус Бейн.

— Магьосникът? — повдигна вежди Шарлот.

— Точно така — каза лейди Белкор. — Той познава имението не по-зле от мен, а Де Куинси го кани често на сбирките си. Макар и той като мен да избягва такива, на които се убиват хора.

— Колко благородно — промърмори Уил.

— Ще се срещнете там и ще те разведе из къщата. Никой няма да се изненада да те види с него. Магнус Бейн е мой любовник.

Теса зяпна. Дамите не споделяха такива неща в изискана компания. Или в каквато и да било компания. Но пък, може би при вампирите бе по-различно. Така или иначе, всички бяха смаяни, освен Уил, който, както обикновено, едвам сдържаше смеха си.

— Колко мило — каза Шарлот след кратка пауза.

— Така е — съгласи се Камила и се изправи, — а сега, ако може някой да ме придружи до изхода. Става късно, а още не съм се хранила.

Шарлот, която наблюдаваше Теса загрижено, каза:

— Уил, Джем, бихте ли отишли?

Теса гледаше как двете момчета обкръжават Камила като стражи — каквито всъщност си бяха — и я изведоха от помещението. Като стигна прага, вампирът се обърна, погледна през рамо и се усмихна. Бледите й руси кичури се спускаха от двете страни на лицето й. Бе така красива, че Теса усети да я пронизва болка, която притъпи инстинктивното чувство да избяга.

— Ако го направиш — каза Камила, — ако успееш, независимо от това дали намериш брат си или не, ти обещавам, малка превръщенко, че няма да съжаляваш.

Теса потръпна, но Камила вече си бе тръгнала. Движеше се така бързо, сякаш се бе изпарила. Намръщена, Теса се обърна към Шарлот:

— Какво мислиш, че имаше предвид, като каза, че няма да съжалявам?

Шарлот поклати глава.

— Не зная — въздъхна тя, — ще ми се да е искала да каже, че ще си сторила нещо добро и това ще е утеха, но това е Камила, така че…

— Всички вампири ли са такива? — попита Теса. — Студени?

— Ами повечето от тях са живели много дълго време — каза Шарлот дипломатично, — не виждат нещата като нас.

Теса постави пръсти върху болящите я слепоочия.

— Да, наистина — съгласи се тя.

 

 

От всички черти на вампирите, които смущаваха Уил — безшумното им придвижване, нечовешки ниския тембър на гласа им — най го притесняваше миризмата им. Или по-точно липсата й. Всички човешки същества миришеха на нещо — пот, сапун, парфюм, но вампирите не. Те бяха като восъчни кукли.

Пред него Джем държеше последната врата, която водеше от Храма към предверието на Института. Мястото бе изградено така, че вампирите и други подобни същества да могат да го използват, но Камила не можеше да влезе по-навътре в Института. Затова изпращането й бе повече знак на любезност, а и гарантираше, че няма да се натъкне на свята земя, което би било опасно за нея.

Камила мина покрай Джем, без да го поглежда, а Уил я последва, спирайки се само за да прошепне на Джем:

— Не мирише на нищо!

Джем изглеждаше шокиран.

— Подуши ли я?

Камила, която ги чакаше на следващата врата, се обърна към тях и се усмихна.

— Знаете ли, чувам всичко, което казвате — каза тя. — Вярно е, вампирите нямат миризма. Това ни прави добри хищници.

— Както и отличния слух — вметна Джем и остави вратата да се затвори зад тях. Стигнаха изхода. Камила постави ръка на дръжката на вратата, като че бързаше да си тръгне, ала изражението на лицето й бе спокойно, когато се обърна към двете момчета.

— Погледнете се само — черно и сребърно. Ти можеш да бъдеш вампир… — каза тя на Джем, — с вида си, с бледността си. А ти — обърна се към Уил, — едва ли Де Куинси и хората му ще се усъмнят, че си мой ратай.

Джем гледаше Камила с погледа, за който Уил смяташе, че може да натроши стъкло и каза:

— Защо правите всичко това, лейди Белкор? Този ваш план за Де Куинси… защо?

Камила се усмихна. Уил трябваше да признае, че е красива — но пък повечето вампири бяха такива. Тяхната красота винаги му бе изглеждала като тази на изсушените цветя — хубави, но мъртви.

— Това, което прави, тежи на съвестта ми.

Джем поклати глава.

— Не мисля. Може би сте от типа, които биха се пожертвали заради убежденията си, но нещо не ми се вярва. Повечето от нещата, които правим, са по лични причини. Любов, омраза…

— Или отмъщение — добави Уил. — Все пак от година знаете какви неща се случват там, а идвате при нас чак сега.

— Това е заради госпожица Грей.

— Но не само, нали? — рече Джем. — Теса е вашата възможност, но причината, мотивът, е друг. — Той наклони глава. — Защо мразите Де Куинси толкова много?

— Не смятам, че това е твоя работа, малък сребристи ловецо — каза Камила и оголи зъбите си, които блеснаха като мраморни върху червените й устни. Уил знаеше, че вампирите могат да показват зъбите си по своя воля, но бе изнервящо. — Какво значение имат мотивите ми?

Уил отговори вместо Джем, като предполагаше какво мисли той.

— Защото не можем да ви се доверим. Може би това е капан. Шарлот не би го повярвала, но това не го прави невъзможно.

— Да е капан? — подигра се Камила. — И да си навлека гнева на Клейва? Не мисля!

— Лейди Белкор — каза Джем, — каквото и да ви е обещала Шарлот, ако искате помощта ни, ще трябва да отговорите на въпроса.

— Добре — каза накрая тя, — виждам, че няма да се успокоите, докато не ви обясня. Ти — посочи тя Уил — си прав. Знаеш много за любовта и отмъщението за някой толкова млад. Ще ми е интересно някой ден да си побъбрим. — Тя отново се усмихна, ала усмивката не стигна очите й. — Обичах някого — каза тя. — Той бе ликантроп, човек, който се трансформира във вълк. На Децата на нощта е забранено да обичат Деца на луната. Бяхме внимателни, ала Де Куинси ни хвана. Той го уби, уби го по начина, по който ще убие някой нещастен мундан на следващата сбирка. — Очите й блеснаха като зелени лампи, когато ги погледна. — Аз обичах онзи човек, а Де Куинси ми го отне. Уби го, заедно с гнусните си копои, които му помагаха и ръкопляскаха. Няма да им простя това никога. Избийте ги всичките!

 

 

Съглашението, което вече е на десет години, отбелязва превратен момент в историята както на нефилимите, така и на долноземците. Двете групи вече няма да се стремят да се унищожат взаимно. Те ще бъдат обединени срещу общия враг — демоните. Петдесет души присъстваха на подписването на Споразумението в Идрис — десетима от Децата на нощта, десетима от Децата на Лилит, известни като магьосници, десетима от Прекрасния народ, десетима от Децата на луната, десетима от кръвта на Разиел…

Теса се събуди от почукване на вратата. Тя бе задрямала, а пръстът й все още отбелязваше докъде е стигнала в „Кодекс на ловците на сенки“. След като отмести книгата, едва имаше време да се покрие със завивката, преди вратата да се отвори.

Нахлу светлина от лампа, а с нея и Шарлот. Теса се почувства странно разочарована — но кой друг можеше да очаква? Въпреки късния час Шарлот бе облечена така, сякаш смята да излиза. Лицето й бе много сериозно, а под тъмните й очи се виждаха сенки от умора.

— Будна ли си?

Теса кимна и вдигна книгата, която четеше.

— Чета.

Шарлот не каза нищо, прекоси стаята и седна на леглото на Теса. Вдигна ръка и нещо в дланта й заблестя — ангелът на Теса.

— Дала си това на Хенри.

Теса остави книгата настрана и взе медальона в ръка. Прокара верижката през главата си и се почувства спокойна, когато отново усети познатата тежест на врата си.

— Успял ли е да го разучи?

— Не съм сигурна. Каза, че отвътре е много ръждясал и е цяло чудо, че още работи. Почисти механизма, макар да не е довело до голяма промяна. Но може би сега тиктака по-ритмично?

— Може би — каза Теса, макар да не се интересуваше от това. Бе щастлива отново да има своя ангел, символът на майка й и на живота й в Ню Йорк.

Шарлот скръсти ръце в скута си.

— Теса, има нещо, което не ти казах.

Сърцето на Теса заби по-бързо.

— Какво?

— Мортмейн… — Шарлот се поколеба. — Когато казах, че Мортмейн е завел брат ти в клуб „Пандемониум“… това е вярно, но неточно. Брат ти е знаел за света на сенките още преди Мортмейн да му разкаже за него. Явно го е научил от баща ти.

Смаяна, Теса не отговори.

— На колко години беше, когато родителите ти починаха? — попита Шарлот.

— Загинаха при злополука — отговори Теса, леко замаяна. — Бях на три. Нат бе на шест.

Шарлот се намръщи.

— Много малък за такава тайна, но… предполагам е възможно баща ти да му е казал.

— Не — възрази Теса, — ти не разбираш. Имах най-обикновено, нормално детство. Леля Хариет бе най-практичната жена на света. Тя щеше да знае нещо, нали? Тя бе по-малката сестра на мама. Когато отпътували за Америка, са тръгнали заедно от Лондон.

— Понякога хората пазят тайни, Теса, дори от тези, които обичат — Шарлот прокара пръсти по корицата на Кодекса, по релефните букви. — И трябва да признаеш, че има смисъл.

— Смисъл? Няма никакъв смисъл!

— Теса… — въздъхна Шарлот — не знаем защо имаш такава способност. Но ако някой от родителите ти е бил свързан с магическия свят, не е ли тази връзка вероятната причина? Ако баща ти е членувал в клуб „Пандемониум“, не е ли вероятно оттам Де Куинси да знае за теб?

— Предполагам — призна Теса с нежелание, — но… когато за пръв път дойдох в Лондон, силно вярвах, че това, което ми се случва, е сън. Че животът, който съм имала преди, е истинският, а съм попаднала в ужасен кошмар. Исках да намеря Нат и да се върна към предишния си живот. — Тя вдигна очи и погледна Шарлот. — Ала сега се чудя дали предишният ми живот не е бил съня, а това да е истината. Ако родителите ми са знаели за клуб „Пандемониум“, ако и те са били част от света на сенките, то тогава няма къде да се върна, когато всичко това свърши.

Шарлот, чиито ръце все още бяха сплетени на скута й, погледна Теса внимателно.

— Чудила ли си се защо лицето на Софи е обезобразено?

Изненадана, Теса само заекна:

— Д-да, чудила съм се, но не смеех да попитам.

— И правилно — отвърна Шарлот. Гласът й бе твърд, но мил. — Когато за пръв път видях Софи, тя се бе свила до една врата, мръсна и с кървав парцал, с който притискаше бузата си. Тя ме видя, когато минах покрай нея, въпреки магическия прах. Това привлече вниманието ми. Тя бе надарена със Зрението, точно като Томас и Агата. Предложих й пари, но тя не искаше да ги вземе. Убедих я да ме придружи до една чайна и тя ми разказа какво й се е случило. Работила е като сервитьорка в хубаво заведение в Сейнт Джонс Ууд^[2]. Сервитьорките, разбира се, били избирани по външния им вид, а Софи била красива — нещо, което било голямо предимство, но после се оказало голям недостатък. Както може би се досещаш, синът на собственичката проявил интерес към нея и се опитал да я съблазни. Тя го отхвърлила няколко пъти. Побеснял, той взел нож и нарязал лицето й с думите, че ако той не може да я има, ще се погрижи никой повече да не я пожелае.

— Ужасно — прошепна Теса.

— Тя отишла при майката на момчето, но пред нея той бил казал, че тя се опитала да го съблазни, а с ножа той защитил достойнството си. Естествено, изхвърлили я на улицата. Когато я намерих, бузата й вече бе силно възпалена. Докарах я до тук и помолих Мълчаливите братя да я прегледат. Те се справиха с възпалението, но не можаха да заличат белега.

Теса несъзнателно постави ръка върху собственото си лице, изпълнена със съчувствие.

— Бедничката Софи.

Шарлот наклони главата си на една страна и погледна към Теса с големите си кафяви очи. Толкова сила има в тази жена, помисли си Теса, че понякога бе трудно човек да забележи колко крехка е тя.

— Софи има дарба — каза тя, — има Зрението. Може да вижда това, което други не могат. Преди се е чудила дали не се побърква. Сега знае, че не е луда, а специална. Била е само една сервитьорка, която вероятно е щяла да бъде уволнена веднага, щом хубостта й повехне. Сега е ценен член на нашето домакинство, момиче с дарба, което много ни помага. — Шарлот се приведе напред. — Щом погледнеш назад към живота, който си имала, Теса, той ти се струва безопасен в сравнение с този. Ала, ако не греша, ти и леля ти сте били много бедни. Ако не бе дошла в Лондон, какво щеше да правиш след смъртта й? Къде щеше да отидеш? Дали нямаше да свършиш разплакана в някоя уличка, като нашата Софи? — Шарлот поклати глава. — Имаш безценна сила. Не бива да молиш никого за нищо. Не зависиш от никого. Ти си свободна, а тази свобода е дар.

— Трудно е да приемеш нещо за дар, когато заради него те отвличат и измъчват.

Шарлот отново поклати глава.

— Веднъж Софи ми каза, че е благодарна за това, че е обезобразена. Каза ми, че който се влюби в нея сега, ще обича самата нея, а не хубавото й лице. Това е твоето истинско аз, Теса. Тази сила е част от теб. И който те обича сега — а и ти самата трябва да се обикнеш, — ще те обича такава, каквато си.

Теса вдигна Кодекса и го прегърна.

— Значи казваш, че съм права. Че всичко това е истинско, а животът ми преди е бил само сън.

— Така е — Шарлот нежно потупа Теса по рамото, която почти подскочи от допира. Бе минало много време от последния път, когато някой я бе докосвал така майчински. Тя се сети за леля Хариет и гърлото й се сви.

— И сега е време да се събудиш — завърши Шарлот.