Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (5)

4
Ние сме сенки

Прах и сянка сме.

Хораций

В мига, в който Теса се върна към собствения си облик, върху нея се изля водопад от въпроси. За хора, живеещи в света на магията, събралите се нефилими изглеждаха потресени от нейната способност, което само потвърди това, което Теса вече подозираше — че талантът й да променя формата си е изключително рядък. Дори Шарлот, която вече знаеше за него, изглеждаше впечатлена от демонстрацията.

— Значи трябва да държиш нещо, принадлежало на човека, в който ще се превъплътиш? — попита Шарлот отново.

Софи и по-възрастната жена, която Теса сметна за готвачката, вече бяха отнесли чиниите с вечерята и бяха сервирали разкошен кекс и чай, които обаче стояха недокоснати от вечерящите.

— Не можеш просто да погледнеш към някой и…

— Вече ви обясних — каза Теса, която започваше да чувства слабо главоболие, — трябва да държа нещо, което им е принадлежало, или пък кичур коса, или мигла. Нещо тяхно. Иначе нищо не става.

— Смяташ ли, че мускалче с кръв ще свърши работа? — попита Уил от академичен интерес.

— Сигурно. Не зная. Никога не съм опитвала — Теса отпи от чая си, който бе изстинал.

— И Сестрите на мрака са знаели за умението ти? Още преди теб? — попита Шарлот.

Теса преглътна чая, който остави горчив вкус в устата й.

— Да. Тъкмо заради това ме отвлякоха.

Хенри поклати глава.

— Ала откъде са знаели? Това ми се губи.

— Не зная — каза Теса за сетен път, — така и не ми обясниха. Вече ви казах всичко, което знам. Те имаха точна представа какво умея и как трябва да бъда обучена, за да се науча да го правя. Всеки ден прекарваха часове с мен…

Теса отново преглътна, за да прогони горчилката от устата си. Спомените изплуваха в ума й — часовете в мазето на Къщата на мрака, начинът, по който й крещяха, как заплашваха, че Нат ще умре, ако не се превъплъти както те искат, агонията, когато най-после овладя умението.

— В началото беше болезнено — прошепна тя, — сякаш костите ми се чупеха и разтапяха в тялото. Принуждаваха ме да се превъплъщавам два-три пъти на ден, после дузина пъти, докато накрая изгубех съзнание. След това, на следващия ден, започваха отново. Бях заключена в онази стая, не можех да избягам… — Тя си пое дъх, треперейки. — Последният ден ме принудиха да се превъплътя в умряло момиче, което помнеше, че е нападнато от някой, въоръжен с кинжал. Че е намушкано. Че е преследвано от нещо, бродещо по уличката…

— Може би това е момичето, което намерихме с Джем — изправи се Уил със светнали очи. — Двамата с Джем се досетихме, че то е побягнало от нещо в нощта. Смятам, че те са изпратили Шакс демона по петите й, но аз го убих. Сигурно са се чудили какво е станало.

— Момичето, в което се превъплътих, се казваше Ема Бейлис — каза Теса почти шепнешком. — Имаше много светла коса, вързана с малки розови панделки. Бе просто едно малко момиче.

Уил кимна, очевидно описанието му бе познато.

— Чудеха се какво е станало с нея. Затова ми казаха да се превъплътя в нея. Когато им казах, че е мъртва, изглеждаха облекчени.

— Бедната душица — промърмори Шарлот. — Значи можеш да се превъплъщаваш и в мъртъвци? Не само в живи хора?

Теса кимна.

— Чувам гласовете им, когато се превъплъщавам. Разликата е, че много от тях помнят как са умрели.

— О! — потръпна Джесамин. — Колко отблъскващо.

Теса погледна към Уил. Към господин Херондейл, смъмри се тя наум, но бе трудно да мисли за него по този начин. Чувстваше се, сякаш го познава по-добре, отколкото бе в действителност. Това бе глупаво.

— Намерихте ме, защото сте търсили убиеца на Ема Бейлис? — учуди се тя. — Ала тя бе само едно умряло момиче. Мъртва, как го казвате… мунданка. Защо хабите толкова усилия, за да разберете какво точно й се е случило?

За миг погледът на Уил срещна нейния. Очите му бяха тъмносини. След това изражението му се промени — съвсем леко, — но тя забеляза, макар да не бе сигурна какво точно значи промяната.

— Аз лично не бих се занимавал, но Шарлот настоя. Смяташе, че става нещо нередно. Щом с Джем се внедрихме в клуб „Пандемониум“ и чухме слухове за други убийства, разбрахме, че се случват много по-лоши неща от убийството на едно момиче. И макар да не обичаме особено мунданите, не можем да оставим просто да ги колят като пилци. Все пак, заради тях сме създадени.

Шарлот се приведе над масата.

— Сестрите на мрака не са ти казвали какво възнамеряват да правят с уменията ти, нали?

— Вече знаете за Магистъра — отвърна Теса. — Казаха, че съм обещана на него.

— Обещана за какво? — попита Уил. — За вечеря?

Теса поклати глава.

— За жена. Така казаха.

— За жена? — подигравателно подхвърли Джесамин. — Това е нелепо. Вероятно са щели да ви принесат в жертва и не са искали да ви плашат.

— О, не съм толкова сигурен — намеси се Уил. — Претърсих няколко стаи, преди да намеря Теса. Една от тях подозрително напомняше сватбена зала. Дори имаше огромно легло с бели драперии и бяла рокля в гардероба. С вашия размер — той погледна към Теса.

— Церемониалното бракосъчетание е могъщ ритуал. Ако се изпълни както трябва, може да позволи на някой да се домогне до силите ти, Теса, дори да те контролира. — Замислена, Шарлот започна да барабани с пръсти по масата. — Що се отнася до този Магистър, прерових архивите за термина. Често се използва, за да опише предводителя на група или орден магьосници. Група като клуб „Пандемониум“. Според мен клубът и Магистърът са свързани.

— Разследвали сме ги и преди, и не сме ги хващали да правят нещо нередно — каза Хенри. — Не е противозаконно да бъдеш идиот.

— За твое щастие — изсъска Джесамин.

Хенри я погледна обидено, ала не отговори. Шарлот също й хвърли убийствен поглед.

— Хенри е прав — вметна Уил, — не е като с Джем да не сме ги хващали да правят пакости, като например да пият абсент, подправен с демонски прахове и други подобни. Но докато нараняват само себе си, няма смисъл да се намесваме. Ако обаче са започнали да вредят и на други хора…

— Знаеш ли кои са те? — попита Хенри любопитно.

— Мунданите не — пренебрежително отговори Уил, — не видях причина да се интересувам от тях, а и мнозина бяха маскирани за клубните церемонии. Ала разпознах много от долноземците. Магнус Бейн, лейди Белкор, Рейгнър Фел, Де Куинси…

— Де Куинси? Дано не е нарушил някой закон. Знаеш какво усилие ми костваше да намеря върховен вампир, с когото може да се разговаря — намръщи се Шарлот.

Уил се усмихна, докато отпиваше от чая си.

— Последният път като го видях, бе същински ангел.

Шарлот го изгледа накриво, сетне се обърна към Теса.

— Онази прислужница, за която ми спомена, Миранда… тя също ли имаше твоите умения? Ами Ема?

— Не мисля. Ако Миранда имаше такава способност, щяха да я обучават редом с мен, а пък Ема нямаше никакъв спомен, който да подсказва такова нещо.

— И никога не са ти споменавали клуб „Пандемониум“? И защо правят всичко това?

Теса напрегна мозъка си. За какво си говореха Сестрите на мрака, когато мислеха, че тя не ги слуша?

— Не мисля, че са споменавали името на клуба, но понякога говореха за някакви сбирки, на които смятат да ходят и колко щели да впечатлят другите с напредъка с мен. Веднъж казаха едно име… — Теса сбърчи чело, опитвайки се да си спомни. — Някой, който идвал в клуба. Не помня името, но мисля, че звучеше сякаш е чужденец…

Шарлот се приведе към нея през масата.

— Опитай, Теса! Опитай да си спомниш!

Шарлот не искаше да я нарани или обиди, но въпреки това думите й събудиха ужасни спомени в главата на Теса, за гласове, които я караха да опитва, да потъва в себе си, да извлича сила. Гласове, които можеха да станат твърди и студени при най-малкия повод. Гласове, които ласкаеха, заплашваха и лъжеха.

Теса се изправи.

— Първо искам да разбера какво ще правим с брат ми.

Шарлот премигна.

— Брат ти?

— Казахте, че ако ви предоставя информация за Сестрите на мрака, ще ми помогнете да намеря брат си. Е, казах ви каквото знам. И все още нямам представа къде може да е Нат.

— О! — Шарлот седна, като изглеждаше почти изненадана. — Разбира се. Ще започнем да го търсим още утре — увери тя Теса. — Ще започнем с мястото, където е работил. Ще поговорим с работодателя му и ще открием дали той знае нещо. Имаме връзки навсякъде, Теса. Сред долноземците ври и кипи от клюки, точно както е и при мунданите. Накрая все ще намерим някой, който знае нещо за брат ти.

Малко след това вечерята свърши. Теса напусна трапезата успокоена и отказа предложението на Шарлот да я придружи обратно до стаята й. Искаше й се да остане насаме с мислите си.

Тя стигна до осветения от факли коридор и си спомни деня, в който бе слязла от кораба в Саутхамптън. Бе дошла в Англия, без да познава никой, освен брат си и се бе доверила на Сестрите на мрака. Сега бе попаднала сред ловците на сенки, но как можеше да е сигурна, че те са по-добри? Подобно на Сестрите, те искаха да я използват, да изкопчат от нея всичко, което знае, и сега, когато бяха видели силата й, дали нямаше да пожелаят и нея?

Все още изгубена в мислите си, Теса бе стигнала до някаква стена. Тя спря, огледа се и се намръщи. Бе вървяла много по-дълго, отколкото когато с Шарлот бяха стигнали до трапезарията и още не бе намерила стаята си. Всъщност не бе сигурна, че коридора, в който се намираше, й е познат.

Да, приличаше на другия, осветен от факли и украсен с гоблени, ала дали бе същия? Някои от разклоненията му бяха много светли, а други тъмни. Факлите горяха с различна сила. Понякога, когато минаваше покрай тях, те грейваха силно и след това помръкваха, като че отговаряха на някакъв странен, невидим за нея сигнал.

Коридорът, в който се бе озовала, бе доста мрачен. Тя мина внимателно през него и стигна до ново разклонение, което изглеждаше точно като коридора, през който бе минала.

— Изгубихте ли се? — попита глас зад нея. Той бе провлачен, самоуверен и доста познат.

Уил.

Теса се обърна и видя, че се е подпрял небрежно на стената зад нея. Бе кръстосал обутите си с ботуши крака. В ръката си държеше светещия камък. Прибра го в джоба си, когато тя го погледна.

— Трябва да ми позволите да ви разведа из Института, госпожице Грей — предложи той, — за да не се изгубите отново.

Теса присви очи.

— Но, разбира се, бихте могли, ако предпочитате, да продължите да се лутате самичка — добави той. — Бих искал да ви предупредя обаче, че има поне три-четири врати в Института, които не е добре да бъдат отваряни. Една например води до стая, където държим пленени души на демони. А те, трябва да отбележа, са твърде невъзпитани. Друга стая, която не е подходяща за случайни минувачи, е оръжейната. Някои от оръжията имат собствено мнение за много неща, а са и доста остри. А има и стаи, които водят към ями. Направени са, за да объркват натрапниците. Когато си на върха на църква, да пропаднеш би могло…

— Не вярвам — каза Теса. — Вие сте ужасен лъжец, господин Херондейл. И все пак… — тя прехапа устни, — не обичам да се лутам сама. Можете да ме разведете, ако ми обещаете, че няма да си правите безвкусни шеги.

Уил обеща и за изненада на Теса, не излъга. Той я преведе през серия еднакви на вид коридори, като говореше, докато ходеха. Каза й колко стаи има Института (повече, отколкото можете да преброите), каза й колко ловци на сенки могат да живеят в него (стотици) и й показа огромна бална зала, в която по Коледа се провеждаше тържество на Анклава — което, както обясни Уил, бе наименованието на ловците на сенки, живеещи в Лондон. (В Ню Йорк, добави той, терминът е Конклав. Американските ловци на сенки явно имат свой собствен речник).

След балната зала той й показа кухнята, където я запозна с Агата, жената на средна възраст, която бе видяла в трапезарията. Тя шиеше пред една огромна кухненска печка и, за огромно учудване на Теса, пушеше огромна лула. Тя се усмихна примирено, когато Уил си взе няколко шоколадови сладкишчета от тавата върху масата, където бяха оставени да изстиват. Той предложи едно и на Теса.

Тя потръпна.

— Не, благодаря. Мразя шоколад.

Уил я изгледа ужасен.

— Що за чудовище сте, щом мразите шоколад?

— От дванайсетгодишен яде всичко — каза Агата с ведра усмивка. — Предполагам, че тренировките са единственото нещо, което му пречи да напълнее.

Теса, развеселена от идеята за пълен Уил похвали пушещата лула Агата за добре подредената огромна кухня. Изглеждаше като място, в което можеш да готвиш за цял полк, с цели редове казани за супи, кутийки с подправки и огромен говежди бут, който се печеше, увиснал на кука над огромен огън.

— Браво на вас — каза Уил, след като напуснаха кухнята, — хитро бе да похвалите Агата. Сега тя ви харесва, а това е важно. Иначе можете да намерите камъни в закуската си.

— Глупости — отвърна Теса, но не можеше да скрие факта, че се забавлява. След кухнята отидоха в музикалната стая, където имаше арфи и огромно старо пиано, което събираше прах. Слизайки надолу по стълбите, стигнаха до стаята за рисуване, приятно място, където стените, вместо да са от гол камък, бяха покрити със светли тапети, изрисувани с листа и лилии. В голяма камина пращеше огън, а около нея бяха наредени няколко удобни стола. В стаята имаше и огромно дървено бюро — според Уил мястото, от което Шарлот ръководи Института. Теса се зачуди къде тогава прекарва времето си Хенри Брануел и какво прави там.

След това разгледаха оръжейната, която според Теса бе много по-богата от който и да било музей. Имаше стотици боздугани, брадви, кинжали, мечове, ножове и дори няколко револвера, окачени по стените, над колекции от различни видове брони — от предпазители за пищялите, до цели железни доспехи. На висока маса работеше млад здравеняк, който почистваше колекция къси кинжали. Той се усмихна на гостите.

— Добър вечер, господарю Уил.

— Добър вечер, Томас. Познаваш госпожица Грей — той посочи към Теса.

— Вие бяхте в Къщата на мрака! — възкликна Теса, като погледна Томас по-внимателно. — Дойдохте с господин Брануел. Помислих си, че…

— Че съм ловец на сенки? — ухили се Томас. Той имаше приятно, открито лице и буйна къдрава коса. Ризата му разкриваше мускулест врат. Въпреки младостта си, той бе много висок и як, а мускулестите му ръце опъваха ръкавите. — Не съм, госпожице. Но съм обучен като такъв.

Уил се облегна на стената.

— Готови ли са мизерикордите, които поръчах, Томас? Напоследък налитам на демони Шакс и ми трябва нещо тясно, което да прониква през бронираната им кожа.

Томас започна да обяснява на Уил как някакви кораби се бавели заради времето в Идрис, но вниманието на Теса бе привлечено от нещо друго. Нещото представляваше висока кутия от златистожълто, полирано до блясък дърво, и с издълбан отпред знак — змия, захапала опашката си.

— Това не е ли символът на Сестрите? — попита остро тя. — Какво търси тук?

— Не съвсем — отвърна Уил. — Кутията се нарича Пиксис. Демоните нямат души, разумът им идва от енергия, която понякога може да се затвори и съхрани. Пиксисът е създаден с тази цел, а символът се нарича уроборос — захапалият опашката си. Това е древен символ на алхимиците, който символизира различните измерения: нашият свят — във вътрешността на змията, останалите — извън нея.

Той сви рамене.

— При Сестрите за пръв път видях уроборос с две змии… недейте! — извика той, когато видя как Теса посяга към кутията. Той пъргаво скочи пред нея.

— Пиксисът може да се пипа само от ловци на сенки. Иначе стават бели. Хайде, да тръгваме. И без това изгубихме достатъчно от времето на Томас.

— Не ми пречите — възрази Томас, но Уил вече бе тръгнал. От прага Теса погледна към Томас. Той отново полираше оръжията, но в стойката на раменете му имаше нещо, което го караше да изглежда малко самотен.

— Не знаех, че позволявате мундани да се бият редом с вас — каза Теса на Уил, когато излязоха от оръжейната. — Томас слуга ли е, или…

— Почти целия си живот Томас е прекарал в Института — отговори Уил, като поведе Теса през един рязък завой на коридора. — Има семейства, които имат Зрението във вените си, семейства, които винаги са служили на ловците на сенки. Родителите на Томас служиха в Института на родителите на Шарлот, и днес Томас служи на Шарлот и Хенри. А децата му ще служат на техните. Томас прави всичко — кара каретата ни, грижи се за конете Балиос и Ксантос, помага с оръжията. Останалата работа я вършат Софи и Агата, макар Томас често да им помага. Подозирам, че е хлътнал по Софи и не иска тя да се претоварва.

Теса бе доволна да чуе това. Чувстваше се ужасно, задето бе реагирала така при вида на белега на Софи, и това, че прислужницата си има някой, който да я харесва — при това красавец — смекчи угризенията на съвестта й.

— Може би е влюбен в Агата — вметна Теса.

— А, дано не. Аз самият смятам да се омъжа за нея. Може и да е на хиляда години, но прави несравними сладкиши с мармалад. Красотата повяхва, ала готвенето — не.

Той спря пред една голяма дъбова врата, с дебели месингови панти.

— Стигнахме — каза и вратата се отвори при докосването му.

Стаята, в която влязоха, бе по-голяма от балната, която бе видяла преди това. Бе по-скоро дълга, отколкото широка, с правоъгълни дъбови маси в средата, простиращи се до далечна стена, на която бе нарисуван ангел. Всяка маса бе осветена от стъклена лампа, от която мъждукаше бяла светлина. На половината височина на стените имаше вътрешна галерия с дървени перила около нея. Можеше да се стигне до нея чрез вити стълби в двата края на стаята. Между тях имаше множество редици с лавици за книги, които бяха поставени на разстояние една от други, като стражи, оформящи ниши от двете страни на стаята. В галерията също имаше лавици, ала книгите в тях бяха скрити от ръждиви метални паравани, всеки от които бе щампован с четири букви „С“. Огромни прозорци от зацапано стъкло гледаха навън, а помежду им имаше изтъркани каменни пейки, поставени на равни разстояния между лавиците.

Огромен том бе поставен на стойка. Стоеше отворен и страниците му сякаш приканваха гостите да го прочетат. Теса го приближи, като сметна, че е речник, но откри, че страниците са изписани с неразбираеми, искрящи букви, и пълни с непознати за нея карти.

— Това е голямата библиотека — каза Уил, — всеки Институт си има библиотека, но тази е най-голямата от всички, поне на Запад.

Той се облегна на вратата, кръстосал ръце пред гърдите си.

— Нали ви обещах още книги?

Теса бе толкова изненадана, че той си спомня какво й е обещал, че няколко секунди не можа да се съвземе.

— Но тези книги са зад решетки! — възрази тя. — Като в книжен затвор!

— Някои от книгите хапят — ухили се Уил, — трябва да бъдем внимателни.

— Човек винаги трябва да внимава с книгите — каза Теса, — и това, което те съдържат. Думите имат силата да ни променят.

— Не съм сигурен, че някога книга ме е променяла — каза Уил. — Е, има един том, който съдържа заклинание, позволяващо на човек да се превърне в стадо овце…

— Само много простите хора отказват да се влияят от литературата и поезията — отвърна Теса, решена да не го оставя да смени темата на разговора.

— Защо обаче човек би искал да се превърне в стадо овце вече е друг въпрос — завърши Уил. — Има ли нещо, което ви се чете от книгите тук, госпожице Грей, или не? Само кажете и ще се опитам да я освободя заради вас от затвора.

— Дали библиотеката има „Големият, широк свят“^[1]? Или „Малки жени“?

— За пръв път чувам тези книги — каза Уил. — Нямаме много романи.

— Е, аз пък искам романи — каза Теса, — или поезия. Книги за четене, не затова как да се превръщаш в добитък.

Очите на Уил светнаха.

— Мисля, че някъде имаме екземпляр на „Алиса в страната на чудесата“.

Теса сбърчи нос.

— Е, тя е за много малки деца. Никога не съм я харесвала особено. В нея има пълни глупости.

Уил я погледна с дълбоките си сини очи.

— Понякога в глупостите има мъдрост, но трябва да я потърсиш.

Теса обаче вече бе видяла позната книга на една от лавиците и отиде до нея, сякаш за да поздрави стар приятел.

— Оливър Туист! — възкликна. — Имате ли други книги на господин Дикенс? — тя плесна с ръце. — „Повест за два града“, например?

— Тази глупост? За мъже, които губят главите си заради някаква си любов? Нелепица — Уил се отдръпна от вратата и приближи Теса, която стоеше до лавиците. Махна с ръка към огромния брой томове около себе си. — Не, но тук можеш да разбереш как да отрежеш нечия глава в случай на нужда. Което е доста по-полезно.

— Не изпитвам нужда да режа глави — възрази Теса. — И каква е ползата от толкова много книги, ако никой не чете? И наистина ли не бихте чели никакви романи?

— Е, ако „Тайната на лейди Одли“ е, че убива демони в свободното си време, може и да премисля — Уил се покатери на една от стълбите и измъкна една книга. — По-добре аз да ви намеря нещо за четене. Вземете това.

Той я пусна, без да гледа и Теса трябваше да се спусне напред, за да хване книгата, преди да падне на пода.

Бе голяма, квадратна книга, подвързана с тъмносиньо кадифе. Върху кадифето имаше изрисувани знаци, спираловидни символи, подобни на знаците, татуирани върху кожата на Уил. Заглавието бе написано със сребърни букви: „Кодекс на ловците на сенки“.

Теса погледна към Уил:

— Какво е това?

— Заглавието, мисля, издава съдържанието. Предполагам, че имате въпроси за ловците, предвид факта, че в момента обитавате тяхната, тъй да се каже, светая светих. В книгата можете да намерите всичко, което ви интересува — повече информация за нас, за историята ни, дори за долноземците като вас. — Лицето на Уил потъмня. — Но внимавайте. Книгата е на шестстотин години и е единствена по рода си. Ако я загубите или повредите, наказанието според Споразумението е смърт!

Теса остави книгата настрана, сякаш бе пламнала.

— Не говорите сериозно!

— Права сте. Шегувам се — Уил скочи от стълбата и се приземи леко пред нея, — но вярвате на всичко, което кажа, нали? Заради лицето ми е, предполагам. Буди доверие.

Теса не му отговори, а само се намръщи и прекоси стаята, за да седне на една от каменните пейки до прозореца. Тя седна, отвори Кодекса и започна да чете, като нарочно не обръщаше внимание на Уил, въпреки че той седна до нея. Усещаше тежестта на погледа му върху себе си, докато четеше.

Първата страница от книгата за нефилимите показваше същата картина, която бе свикнала да вижда по гоблените в коридорите — ангел, издигащ се от езеро, с меч в едната ръка и бокал в другата. Под илюстрацията имаше надпис: Ангелът Разиел и Реликвите на смъртните.

— Така е започнало всичко — каза весело Уил, сякаш не знаеше, че тя умишлено не му обръща внимание. — Малко заклинание за призоваване тук, малко ангелска кръв там и ето ти рецепта за създаването на непобедими човешки воини. Вие не бихте могли да разберете това от книгата, но все пак е някакво начало.

— Не приличате на хора. По-скоро на ангели на възмездието — меко каза Теса, разлиствайки страниците. Имаше много картини на ангели — спускащи се от небето, пускащи подобни на звезди бляскави пера. Имаше много илюстрации на ангела Разиел, който държи книга с огнени руни и около него коленичили мъже, татуирани със Знаците. Имаше и хора като тези, които бе видяла в кошмарите си, безоки и със зашити усти; имаше и ловци на сенки, размахващи огнени мечове, като воини на Рая. Тя погледна към Уил:

— Значи вие сте отчасти ангел, така ли?

Уил не отговори. Той гледаше през прозореца, през чистото стъкло в долната част. Теса проследи погледа му. Прозорецът разкриваше изглед към това, което трябваше да е предната част на Института. Под тях имаше двор, заобиколен от стени. През решетките на високата желязна порта, опасвана от изкривена арка, можеше да види малко от улицата навън, осветена от мъждивата жълтеникава светлина на газените лампи. Върху арката над вратата имаше грижливо изваяни железни букви, но от позицията, от която гледаше Теса, те се виждаха наопаки. Теса напрегна очите си в опит да ги разчете.

— Pulvis et umbra sumus. Това е стих от Хораций. Означава „Прах и сянка сме“. Не мислите ли, че е подходящ? — попита Уил. — Животът на убиеца на демони не е дълъг. Повечето си отиваме млади и след това изгарят телата ни — прах в прахта. Буквално. После потъваме в сенките на историята, а в книгите на мунданите няма дори бележка под линия, която да напомня на света, че някога сме съществували.

Теса го погледна. На лицето му бе изписано онова изражение, което тя намираше за така завладяващо — странното веселие, което сякаш оставаше само на повърхността на чертите му, сякаш той намираше всичко на този свят за безкрайно смешно и, в същото време, за безкрайно трагично. Тя се зачуди какво ли го е направило такъв, как е стигнал до извода, че тъмнината е смешна. Това бе нещо, което никой друг от ловците на сенки, с които се бе срещнала, не споделяше. Може би нещо, което е приел от родителите си? Но пък кои бяха те?

— Никога ли не се притеснявате, че онова, което е навън, може да дойде тук? — попита тя тихо.

— Демоните и другите отблъскващи създания ли имате предвид? — попита Уил.

Самата Теса не бе сигурна дали имаше предвид това или говореше като цяло за злото по света. Той постави ръка на вратата.

— Хоросанът, с който сме измазали тези камъни, е смесен с кръвта на ловци на сенки. Всяка греда е от самодивско дърво^[2]. Всеки пирон в гредите е направен от сребро, желязо или кехлибар. Цялото място е защитено със заклинания. Входната врата може да бъде отворена само от ловец на сенки. Иначе завинаги остава заключена. Това място е крепост. Така че — не. Не се притеснявам.

— Но защо живеете в крепост? — Когато видя изненадания му поглед, тя обясни: — Явно не сте роднина на Шарлот и Хенри, не са достатъчно възрастни, за да са ви осиновили и явно не всички деца на ловци живеят тук, иначе щеше да има повече връстници на вас и Джесамин…

— И Джем — напомни й Уил.

— Да, но… разбирате какво искам да кажа. Защо не живеете със семействата си?

— Никой от нас няма семейство. Родителите на Джесамин са загинали в пожар, Джем идва отдалеч, след като майка му и баща му са били убити от демони. Според Съглашението, Клейвът е отговорен за сираците ловци на сенки, докато не навършат осемнайсет години.

— Значи един на друг сте си семейство.

— Ами, ако държите да звучи романтично, предполагам, че е така. Под покрива на Института всички сме братя и сестри. Вие самата също, госпожице Грей, макар и временно.

— Вижте — каза Теса, чувствайки, че се изчервява, — бих предпочела да се обръщате към мен на малко име, както правите с госпожица Лъвлис.

Уил погледна бавно към нея и след това се усмихна. Сините му очи светнаха.

— Тогава и ти трябва да се обръщаш към мен така, Теса — каза той.

Тя никога не бе чувала името си произнесено така. Когато той го каза, сякаш го чуваше за пръв път. Твърдото „Т“, удълженото „С“, което звучеше като въздишка. Самата тя почти въздъхна, когато меко каза „Уил“.

— Да? — отвърна развеселено той.

Ужасена, Теса осъзна, че просто е произнесла името му, за да го усети в устата си, без реално да зададе въпрос. Бързичко тя попита:

— Къде, вие, ловците на сенки, сте се научили да се биете така? Да рисувате тези магически руни и прочее?

Уил се усмихна.

— Имахме учител, който ни обучаваше, както на четене и писане, така и на бойни изкуства. Той обаче замина за Идрис и сега Шарлот му търси заместник, макар тя самата да ни преподава история и древни езици.

— Значи госпожа Брануел е ваша гувернантка?

Уил се усмихна мрачно.

— Може и така да се каже, но на твое място не бих я нарекъл гувернантка в лицето, не и ако искам крайниците ми да си останат, където са. Може и да не ти се вярва, но нашата Шарлот, въпреки деликатния си вид, е много умела в боравенето с най-различни видове оръжия.

Теса премигна.

— Нали не искаш да кажеш, че Шарлот… се бие? Като теб и Хенри?

— Естествено, че се бие. Какъв е проблемът?

— Ами тя е жена — каза Теса.

— Като Бодицея.

— Като кой?

— Като „кралица Бодицея, летяща със своята колесница, с оръжие в ръката и поглед на лъвица“ — Уил спря и се ухили на объркания поглед на Теса. — Нищо ли не ти говори? Това е, защото не си англичанка. Напомни ми да ти намеря книгата за нея. Тя била могъща кралица воин. Когато най-накрая я победили, предпочела сама да се отрови, вместо да се остави в плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж. Смятам, че Шарлот е замесена от същото тесто, макар да е излязла малко дребничка.

— Но как може да е добра в това? Имам предвид, че жените не изпитват такива чувства.

— Какви чувства?

— Ами… кръвожадност — каза Теса след миг колебание, — ярост. Воинските чувства.

— Е, лично видях как ти самата размахваше нож срещу Сестрите на мрака — напомни й Уил. — Ако си спомням правилно, тайната на лейди Одли бе, че всъщност е убийца.

— Значи си чел книгата! — не можа да скрие задоволството си Теса.

Той изглеждаше развеселен от това.

— Предпочитам обаче „Следата на змията“. Повечко приключения, по-малко домакински вълнения. И двете обаче са по-слаби от „Лунния камък“. Чела ли си Колинс?

— Обожавам Уилки Колинс! — извика Теса. — Ами „Армадал“? Ами „Дамата в бяло“? Хей, защо ми се смееш?

— Не се смея на теб — усмихнат отвърна Уил, — а заради теб. Никога не съм виждал някой да се вълнува от книги толкова много. Човек ще помисли, че говориш за диаманти.

— Но те са диаманти! Какво друго може да се обича така? И моля те, не ми отговаряй нещо нелепо от сорта на гети или тенис.

— О, Боже — каза той с престорен ужас, — как разбра?

— Всеки си има нещо, без което не може да живее. Ще открия каква е твоята тайна, не бой се — тя искаше да каже това лековато, но при вида на лицето му, гласът й заглъхна несигурно. Той я гледаше странно и твърдо. Очите му бяха в същия тъмносин цвят, като кадифената корица на книгата в ръката му. Погледът му слезе от лицето към гърлото и кръста й, преди отново да се върне на лицето й, където се спря на устните й. Сърцето на Теса затуптя, сякаш бе тичала по стълби. Гърдите я заболяха, все едно бе гладна или жадна. Искаше нещо, но не знаеше какво.

— Стана късно — рязко каза Уил и отклони погледа си от нея, — трябва да ти покажа пътя към стаята ти.

— Аз… — искаше да възрази Теса, но нямаше причина за това. Той бе прав. Бе наистина късно, звездите блещукаха, видими през прозореца. Тя се изправи на крака, притисна книгата до гърдите си и излезе с Уил в коридора.

— Има няколко трика, с които можеш да намериш пътя в Института. Трябва да ти ги покажа — рече той, все още без да я поглежда. Имаше нещо особено в поведението му, което отсъстваше преди миг, сякаш Теса го бе обидила по някакъв начин. Но как? — Нещо, с което ще познаваш различните врати и…

Той млъкна и Теса видя, че някой идва по коридора към тях. Беше Софи, която носеше под ръка кош, пълен с пране. Когато видя Уил и Теса, тя спря, а изражението на лицето й стана враждебно.

— Софи! — свитостта на Уил се превърна в пакостливост. — Оправи ли стаята ми?

— Да — отвърна Софи, без да се усмихва, — беше мръсна. Надявам се за в бъдеще да не оставяте петна демонска кръв из къщата.

Теса зяпна. Но как можеше Софи да отговаря така на Уил? Тя бе една слугиня, а той, макар и по-млад от нея, бе джентълмен.

Но Уил сякаш не се обиди.

— Това ми е работата, млада ми Софи.

— Господата Брануел и Карстерс не намират за трудно почистването на ботушите си — каза Софи, гледайки мрачно ту Уил, ту Теса. — Може би бихте могли да последвате светлия им пример.

— Може би — каза Уил, — но едва ли.

Софи изсумтя и отново тръгна по коридора, изпънала рамене.

Теса погледна смаяно към Уил:

— Какво беше това?

Уил лениво сви рамене.

— Софи обича да се прави, че не ме харесва.

— Че не те харесва? Та тя те мрази! — при други обстоятелства щеше да попита дали Уил и Софи не се бяха скарали, ала човек не се караше със слугите си. Ако те не слушаха, просто ги уволняваше.

— Нещо… между вас двамата…

— Теса — каза Уил с прекалена вежливост, — моля те. Има неща, които не би могла да разбереш.

Ако имаше нещо на този свят, което Теса мразеше, това бе да й казват, че има неща, които не може да разбере. Понеже беше млада, понеже беше момиче и поради още сто причини, които реално нямаха смисъл. Тя вирна брадичката си.

— Е, не бих могла, ако не ми кажеш. Но трябва да отбележа, че нещата изглеждат, сякаш си я обидил жестоко и сега тя те мрази.

Изражението на Уил помръкна.

— Мисли си каквото искаш. Не е като да знаеш каквото и да е било за мен.

— Знам, че не обичаш да отговаряш ясно, когато те питат нещо. Знам, че си на около седемнайсет. Знам, че обичаш Тенисън — цитира го в Къщата на мрака. Знам, че си сирак, като мен…

— Никога не съм казвал, че съм сирак — отговори Уил с неочаквана ярост, — и ненавиждам поезията. Така че, май в крайна сметка не знаеш абсолютно нищичко за мен, а?

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи.