Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (4)

3
Институтът

Любов, надежда, страх и вяра —

тези неща ни правят хора;

Те издават знак и характер.

Робърт Браунинг, „Paracelsus“

В съня си Теса бе отново вързана за тясното медно легло в Къщата на мрака. Сестрите стояха приведени над нея и потракваха с дълги куки за плетене, като се смееха на висок глас. Докато Теса ги наблюдаваше, чертите им се промениха. Очите им потънаха навътре в черепите, косите им опадаха, а по устните им се появиха шевове, които ги държаха затворени. Теса нададе безмълвен писък, ала те не я чуваха.

Сестрите изчезнаха и над нея се появи леля Хариет, с лице, потъмняло от треската, която я бе убила. Тя погледна Теса с огромна тъга.

— Опитах — каза тя, — опитах да те обикна. Но не е лесно да обичаш дете, което дори не е човек…

— Дори не е човек? — попита непознат женски глас. — Ако не е човек, какво е тя тогава, Енох?

В гласа прозвуча нетърпение.

— Как така не знаеш? Всеки е нещо. Момичето не може да е нищо…

Теса се събуди с писък. Взря се втренчено в сенките. Около нея имаше само тъмнина. Едва се чуваше мърморенето на гласове. Опита се да се изправи, изритвайки завивки и възглавници. Смътно усети, че завивката й е тежка и дебела, не като тънкото покривало в Къщата на мрака.

Бе легнала, точно както в съня си, в огромна, почти неосветена каменна стая. Дочу собственото си хрипливо дишане, докато се обръщаше на една страна.

И изпищя.

Пред нея стоеше лицето от кошмарите й, плешиво и гладко като мрамор, подобно на огромна бяла луна. Там, където трябваше да са очите имаше само вдлъбнатини. Не изглеждаше, сякаш очите са били изтръгнати. Изглеждаше, сякаш никога не бе имало очи.

Устните бяха зашити с тъмни шевове, а лицето бе белязано с руни като тези по кожата на Уил. Само дето тези изглеждаха, сякаш са изрязани с нож.

Тя отново изкрещя и се отдръпна назад, като падна от леглото. Удари студения каменен под и платът на нощницата, която носеше — бяла и непозната, явно бе облечена с нея докато е била в несвяст — се скъса, когато тя с мъка се изправи на колене.

— Госпожице Грей.

Някой я викаше по име, но в паниката си тя разбра само, че гласът е непознат. Не говореше обаче чудовището, стоящо до леглото й. То се взираше в нея безмълвно, а белязаното му лице не издаваше никаква емоция. Не мръдна, когато тя отскочи от него и не тръгна подире й. Въпреки това, бавно и внимателно, тя се отдалечи от него, като търсеше врата. Стаята бе така тъмна, че можеше да различи само, че е с груба овална форма и има каменни стени и под. Таванът бе толкова висок, че се губеше в сенките, а издължените прозорци на отсрещната стена приличаха на църковни. Съвсем малко светлина проникваше през тях, сякаш небето отвън се е смрачило.

— Тереза Грей…

Най-после намери вратата. Вкопчи се благодарно в металната дръжка и я завъртя, но нищо не се случи. От гърлото й се надигна ридание.

— Госпожице Грей! — отново каза гласът и стаята внезапно бе осветена от ярка, сребристобяла светлина, която тя разпозна.

— Госпожице Грей, съжалявам. Не искахме да ви изплашим. — Гласът бе на жена. Наистина бе непознат, но пък бе изпълнен със загриженост. — Госпожице Грей, моля ви!

Теса бавно се обърна и се отдръпна от вратата. Вече виждаше ясно. Намираше се в каменна стая, в центъра на която имаше огромно легло, чиято кадифена завивка се бе намачкала и висеше от мястото, където бе паднала. Гобленовите завеси бяха дръпнати и на иначе голия под бе постлан елегантен килим. Но иначе стаята бе обзаведена доста спартански. Нямаше картини или фотографии по стените, нито орнаменти по повърхността на дървените мебели. Имаше два стола, стоящи един срещу друг до леглото, с малка чаена масичка между тях. В единия ъгъл на стаята китайски параван скриваше нещо, вероятно баня.

Отстрани на леглото стоеше висок мъж, облечен с дълго расо като на монах, направено от груб плат с цвета на пергамент. Червеникавокафяви знаци украсяваха ръкавите му. Носеше сребърен жезъл, чийто връх бе оформен като ангел, а по цялата дължина бе украсен с руни. Качулката на расото бе свалена и разкриваше белязаното му, бяло и сляпо лице.

Зад него стоеше нисичка жена, на ръст почти като дете, с гъста кафява коса, вързана на плитка, и умно лице с живи, тъмни очи като на птица. Не бе красива, но лицето й бе спокойно и мило. То успокои малко паниката, надигнала се в Теса, макар самата тя да не бе сигурна защо. В ръката си ниската жена държеше блестящ бял камък, същия като този, който Уил бе носил в Къщата на мрака. Светлината му грееше измежду пръстите й и осветяваше стаята.

— Тереза Грей — каза тя, — аз съм Шарлот Брануел, ръководител на Института в Лондон. До мен е брат Енох…

— Що за изчадие е той? — прошепна Теса.

Брат Енох не каза нищо. Остана безмълвен и безизразен.

— Знам, че по земята бродят чудовища — каза Теса, — не можете да го скриете от мен. Вече ги видях.

— Не бих твърдяла нещо друго — отвърна госпожа Брануел, — ако по света не бродеха чудовища, нямаше да има нужда от ловците на сенки.

Ловци на сенки. Сестрите на мрака бяха нарекли Уил Херондейл така.

Уил.

— Аз… — започна Теса с треперещ глас. — С мен беше Уил. В подземията. Уил каза…

Тя се спря и се скастри наум. Не биваше да нарича Уил с малкото му име. Това говореше за връзка между тях, която не съществуваше.

— Къде е господин Херондейл?

— Тук — спокойно отговори госпожа Брануел, — в Института.

— Той ли ме донесе тук? — прошепна Теса.

Госпожа Брануел кимна.

— Да, но не се чувствайте предадена, госпожице Грей. Бяхте си ударили главата много лошо и Уил бе разтревожен за вас. Брат Енох, макар да е страшен на вид, е опитен лечител. Той ни каза, че нараняването на главата ви е слабо и страдате най-вече от шок и стрес. Всъщност, би било най-добре да седнете. Да стоите боса до вратата вероятно ще ви докара настинка и няма да ви помогне.

— Искате да кажете, че не мога да избягам — отвърна Теса и облиза пресъхналите си устни, — че не мога да се измъкна.

— Ако толкова искате да се, както се изразихте, измъкнете, ще ви пуснем веднага след като поговорим — каза госпожа Брануел. — Нефилимите не държат долноземци в плен. Забранено е от Съглашението.

— Не знам какво е това.

Госпожа Брануел се поколеба, след което се обърна към брат Енох и му прошепна нещо. За огромно облекчение на Теса, той спусна качулката върху лицето си. Миг по-късно тръгна към нея. Тя бързо се отдръпна от вратата и той я отвори, като спря само за миг на прага.

В този миг той проговори на Теса. Макар „проговори“ всъщност да не бе най-точният израз. Чу гласа му вътре в главата си, а не с ушите. Думите му бяха меки като коприна. Ти си Ейдолон, Тереза Грей. Превръщенец, но не от познатия ми вид. Върху теб няма демоничен знак.

Превръщенец. Той знаеше какво е тя. Теса го погледна, а сърцето й затупка бясно, после той излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Тя знаеше, че ако се опита да излезе, вратата отново ще се окаже заключена. Ала вече не искаше да бяга, чувстваше коленете си омекнали. Вместо това, седна на един от огромните столове до леглото.

— Какво има? — попита госпожа Брануел, докато сядаше на отсрещния стол. Дрехата й бе така свободна, че не можеше да се каже дали носи корсет под нея. Китките й бяха слаби като на дете. — Какво ви каза?

Теса поклати глава и стисна ръце в скута си така, че госпожа Брануел да не види как пръстите й треперят.

Госпожа Брануел я погледна проницателно.

— Първо — рече тя, — нека се разберем нещо. Наричайте ме Шарлот, госпожице Грей. Всички в Института се обръщат към мен така.

Шарлот се отпусна на стола си и Теса с изненада забеляза, че има черни татуировки. Жена с татуировки! Бяха същите, като тези на Уил, видими по китките под тънките маншети на роклята й, а тази на лявата й ръка приличаше на око.

— Второ, нека ти кажа какво вече знам за теб, Тереза Грей — говореше все така спокойно, ала гласът й стана остър като бръснач. — Ти си от Америка. Дошла си от Ню Йорк с билет за параход, изпратен ти от твоя брат, Натаниъл.

Теса замръзна.

— Откъде знаете всичко това?

— Зная още, че Уил те е открил в къщата, обитавана от Сестрите на мрака — продължи Шарлот. — Зная, че някой, наричан Магистъра, е идвал за теб. Зная, че нямаш представа кой може да е това. И зная, че си изгубила съзнание в битка със Сестрите. След това те доведоха тук.

Думите на Шарлот бяха като части на пъзел, подреждащи се по местата си. Внезапно Теса си спомни всичко — как бе бягала с Уил надолу по тъмния коридор, железните врати, водещи към стаята на ужасите, обезглавената госпожа Блек. Спомни си как Уил мята ножа си…

— Госпожа Блек… — прошепна тя.

— … е мъртва — довърши Шарлот и се облегна на стола си. Бе толкова дребна, че приличаше на дете, седнало на мястото на някой от родителите си.

— А госпожа Дарк?

— Изчезна. Претърсихме цялата къща, както и околностите, но не намерихме и следа от нея.

— Цялата къща? — гласът на Теса потръпна. — Вътре нямаше никой? Нито жив, нито мъртъв?

— Не намерихме брат ти — каза Шарлот. Гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Нито в къщата, нито в околностите.

— Търсили сте го? — попита Теса, озадачена.

— Но не го намерихме — повтори Шарлот. — Намерихме обаче твоите писма.

— Моите писма?

— Писмата, скрити под матрака ти, които си писала до брат си, но не си могла да изпратиш.

— И ги прочетохте?

— Трябваше — рече Шарлот, като говореше все така успокоително, — и се извинявам за това. Но не се случва често да пуснем долноземец в Института, или някой, който не е ловец на сенки. Това е голям риск за нас. Трябваше да сме сигурни, че не представляваш опасност.

Теса завъртя главата си настрани. Имаше нещо ужасно насилническо в това, непознат да прочете най-съкровените ти мисли, да научи всички мечти, надежди и страхове, които си излял в тях, сигурен, че никой няма да узнае за тях. Очите й засмъдяха и се напълниха със сълзи. Бясна на себе си, тя се опита да ги задържи.

— Опитваш се да не заплачеш — забеляза Шарлот. — От личен опит ти казвам, че понякога помага, ако погледнеш директно към ярка светлина. Опитай с магическата светлина.

Теса премести погледа си върху камъка в ръката на Шарлот и се втренчи в него. Сиянието сякаш се разрасна пред очите й, подобно на избухващо слънце.

— Е — каза, борейки се със стегнатото си гърло, — значи сте решили, че не съм опасна.

— Освен може би за себе си — отвърна Шарлот. — Сила като твоята, умението да се превъплъщаваш… Не е чудно, че Сестрите на мрака са искали да се доберат до теб. Други също ще го искат.

— Като вас ли? — рече студено Теса. — Или ще се преструвате, че сте ме допуснали в скъпоценния си Институт по милост?

На лицето на Шарлот се изписа обида. Наистина само за миг, но пък това убеди Теса, повече от всякакви думи, които другата жена би могла да изрече, че може би я е преценила погрешно.

— Не е по милост. Това ми е работата. Нашата работа.

Теса я погледна неразбиращо.

— Може би би било по-добре, ако ти обясним какво представляваме и с какво се занимаваме — каза Шарлот.

— Нефилим. Така Сестрите на мрака нарекоха господин Херондейл — Теса посочи тъмните знаци по ръката на Шарлот. — И вие сте такава, нали? Затова ли носите тези… символи?

Шарлот кимна.

— Аз съм една от нефилимите, ловците на сенки. Ние сме… ако искаш го наречи раса, раса от хора със специални способности. Ние сме по-бързи и по-силни от повечето хора. Умеем да се прикриваме с магически прах. И сме особено умели в това да убиваме демони.

— Демони? Имате предвид, като тези от Ада?

— Има различни вярвания за това откъде идват демоните. Единственото, което знаем със сигурност, е, че те са зли същества. Пътуват през огромни разстояния, за да достигнат този свят и да се хранят от него. Биха го унищожили напълно, изтребвайки всичко живо, ако не им пречехме. — Гласът й звучеше напрегнато. — Както полицията пази хората, така нашата работа е да ги пазим от демони и други свръхестествени създания. Когато се случи престъпление в света на сенките, когато Съглашението на нашия свят е нарушено, трябва да разследваме станалото. Ние изпълняваме Съглашението дори само ако се появи слух, че то е било нарушено. Уил ти е казал за мъртвото момиче, открито в една уличка. Нейното тяло е единственото намерено, но имаше много сигнали за други изчезнали хора. Носят се злокобни слухове за младежи и девойки, изчезващи от улиците на по-бедните квартали на града. Да се използва магия за убийство на човешки същества е нарушение на Съглашението и е обект на нашето внимание.

— Господин Херондейл изглежда много млад за полицай.

— Ловците на сенки бързо порастват, а и Уил не бе сам в разследването — Шарлот звучеше така, сякаш не желае да навлиза в подробности. — А и ние не се занимаваме само с това. Ние съблюдаваме спазването на Споразумението и изпълняваме Съглашението, което повелява мир между долноземците.

Уил също бе използвал тази дума.

— Долноземци… те откъде идват?

— Долноземците са създания, които имат нещо свръхестествено в произхода си. Вампирите, върколаците, феите и магьосниците — всички те са долноземци.

Теса зяпна. Феите бяха създания от детските приказки, а вампирите — герои от евтини романи на ужасите.

— Те съществуват?

— Ти самата си долноземец — каза Шарлот. — Брат Енох го потвърди. Ала не знаем от какъв вид. Виждаш ли, магията, която притежаваш, твоето умение, не е нещо, което обикновен човек би могъл да направи. Не е дори нещо по силите на някой от нас, ловците на сенки. Уил смята, че най-вероятно си магьосница. Аз също бих предположила това, но всички магьосници имат отличителна черта, която потвърждава, че са такива. Крила, копита, ципи между пръстите или, както бе в случая с госпожа Блек — животински лапи с нокти. Ала ти имаш изцяло човешки вид. И от писмата ти става ясно, че самата ти вярваш, че и двамата ти родители са човеци.

— Човеци? — зяпна отново Теса. — Че какво друго биха могли да бъдат?

Ала преди Шарлот да отговори, вратата се отвори и слабо, тъмнокосо момиче с бяла шапка и престилка влезе вътре, като носеше поднос с чай, който остави на масичката помежду им.

— Благодаря ти. Софи — каза Шарлот, като звучеше облекчена да види момичето. — Това е госпожица Грей. Тя ще бъде наш гост тази вечер.

Софи изправи рамене, обърна се към Теса и направи реверанс.

— Мадам — каза тя и когато вдигна глава, Теса вися лицето й. Явно някога бе притежавала голяма хубост — имаше ярки очи с лешников цвят, гладка кожа и меки, деликатно оформени устни. Ала сега широк, блед и набразден белег минаваше от левия ъгъл на устата и стигаше до слепоочието, като разделяше бузата й на две, и превръщаше чертите й в изкривена маска. Теса се опита да скрие шока от собственото си лице, но разбра, че не е успяла, от начина, по който очите на Софи потъмняха.

— Софи — каза Шарлот, — донесе ли тъмночервената рокля, както те помолих? Би ли я изгладила за Теса?

Прислужницата кимна, отиде към гардероба и се обърна към Теса:

— Позволих си да взема една от старите рокли на Джесамин за вас. Дрехите, които носехте, бяха съсипани.

— Много благодаря — отвърна неловко Теса. Не искаше да се чувства благодарна. Сестрите също се бяха престрували, че й правят услуга, а в крайна сметка какво излезе…

— Госпожице Грей — погледна я сериозно Шарлот, — ловците на сенки не са врагове на долноземците. Нашето примирие наистина е деликатно, но по мое мнение трябва да се доверяваме на долноземците. Нещо повече, мисля, че в тях е ключът към окончателната победа над изчадията от демоничните измерения. Бих ли могла да сторя нещо, с което да те убедя, че не възнамеряваме да те използваме?

— Аз… — Теса си пое дълбоко въздух — когато Сестрите на мрака за пръв път ми казаха каква сила имам, реших, че са луди. Казах им, че такива неща просто не съществуват. След това, когато се убедих, че съществуват, помислих, че съм попаднала в някакъв кошмар. И тогава дойде господин Херондейл. Той знаеше тайните на магията и имаше сияен камък. Реших, ето, има някой, който ще ти помогне. — Погледна към Шарлот. — Ала вие не знаете защо съм такава, дори не знаете какво съм. А щом дори вие нямате представа…

— Знанието за това, какъв е светът, как изглежда в действителност, е… трудно — каза Шарлот. — Повечето хора никога не научават истината. Повечето не биха могли да я понесат. Ала аз прочетох писмата ти. Знам, че си силно момиче. Преживяла си неща, които биха убили друг.

— Нямах никакъв избор. Направих го заради брат си. Те щяха да го убият.

— Някои хора биха допуснали това — Шарлот внимателно изрече думите. — Но от писмата ти научих, че не си си го и помисляла.

Тя се приведе напред.

— Научих също, че не познаваш никого в Лондон, и че с изключение на брат си, нямаш живи роднини.

Когато Теса не отговори, Шарлот продължи:

— Имаш ли някаква идея къде може да е брат ти? Мислиш ли, че може да е загинал?

Дъхът на Теса секна.

— Госпожо Брануел! — Софи, която почистваше една виненочервена рокля с четка, бе изрекла думите с критичен тон, който изненада Теса. Прислугата нямаше право да поправя хората, които са я наели. Бе научила това от книгите, които четеше.

Но Шарлот изглеждаше просто унила.

— Софи е моят ангел хранител — каза тя. — Понякога съм прекалено откровена. Мислех, че може би знаеш нещо, което не си написала в писмата си, нещо, което да ни помогне да открием къде е.

Теса поклати глава.

— Сестрите на мрака ми казаха, че е затворен на безопасно място. Предполагам, че все още е там. Но нямам идея как да го намеря.

— Може би бихме могли да ти помогнем.

— Не искам услуги от вас. Не искам да ме подслонявате — каза Теса, знаейки, че изрича плоска лъжа. — Ще си намеря друго място, където да отида.

— Вече ти казах, това ни е работата. Съглашението ни принуждава да помагаме на долноземците както можем. Да те изхвърлим на улицата би било нарушение на Споразумението, а то е нещо, с което трябва са се съобразяваме — твърдо отвърна Шарлот.

— И не искате нищо в замяна? — попита Теса подигравателно. — Не искате да използвам моята… способност? Не искате да се превъплъщавам?

— Ако не желаеш да използваш силите си, няма да те караме насила. Макар лично аз да смятам, че би било от полза за теб, да се научиш как да контролираш и използваш…

— НЕ! — извика Теса толкова силно, че Софи подскочи и изпусна четката. Шарлот погледна към нея, а след това върна погледа си върху Теса.

— Както желаеш — отвърна тя. — Има и други начини, с които можеш да ни помогнеш. Сигурна съм, че знаеш много неща, за които не си писала в писмата си. В замяна, бихме могли да ти помогнем да намериш брат си.

Теса вдигна глава.

— Бихте направили това?

— Имаш думата ми — Шарлот се изправи.

Никоя от двете не бе докоснала чая върху подноса.

— Софи, би ли помогнала на госпожица Грей да се облече и след това да я доведеш на вечеря?

— Вечеря? — след всички истории за нефилими, долноземци, феи, вампири и демони, идеята за вечеря бе почти шокираща със своята обикновеност.

— Разбира се. Почти седем часът е. С Уил вече сте се запознали, сега ще видиш и останалите. Тогава може би ще се увериш, че можеш да ни имаш доверие.

С леко кимване Шарлот излезе от стаята. Докато вратата се затваряше, Теса поклати безмълвно глава. Леля Хариет й се бе струвала властна жена, ала бледнееше в сравнение с Шарлот Брануел.

— Изглежда строга, но всъщност е много, много мила — каза Софи, докато поставяше на леглото дрехата, която Теса трябваше да облече. — Не познавам някой с по-добро сърце.

Теса докосна ръкава на роклята с върха на пръста си. Бе от тъмен червен сатен, както бе казала Шарлот, с черни панделки, опасващи кръста и краищата на дрехата. Никога не бе обличала нещо толкова хубаво.

— Да ви помогна ли да се облечете, госпожице? — попита Софи.

Теса си спомни нещо, което леля Хариет винаги бе казвала: „Можеш да опознаеш характера на човека не по това как го описват приятелите му, а по начина, по който се отнася със слугите си.“ Ако Софи смяташе, че Шарлот има добро сърце, може би това бе вярно.

Тя вдигна глава.

— Ще ти бъда задължена, Софи.

 

 

Досега никой никога не бе помагал на Теса да се облече, с изключение на леля й. Макар Теса да бе слаба, роклята очевидно бе шита за по-дребно момиче и Софи трябваше да стегне здраво корсета, за да може да се побере в роклята. Дъхът на Теса спря при това действие на прислужницата.

— Госпожа Брануел не одобрява стегнатите корсети — обясни Софи. — Според нея те причиняват умора и главоболие, а един ловец на сенки не може да си позволи да бъде слаб. Но госпожица Джесамин обича силно вталени дрехи и може да бъде много настоятелна.

— Е — каза останалата без дъх Теса, — аз все пак не съм ловец на сенки.

— И това е вярно — съгласи се Софи, закопчавайки дрехата с хитро измислено, подобно на кукичка, копче. — Какво мислите?

Теса се погледна в огледалото и бе смаяна. Роклята определено й бе малка и освен това бе направена така, че да прилепва по тялото. Тя очертаваше фигурата й по почти шокиращ начин, стигайки чак до хълбоците й, където се надигаше от турнюр^[1]. Ръкавите й разкриваха дантели с цвета на шампанско, висящи от маншетите. Изглеждаше по-възрастна, помисли си тя. Нямаше нищо общо с нещастното плашило, което я бе гледало от огледалото в Къщата на мрака. Но и бе малко непозната за самата себе си.

Ами ако след някое от превъплъщенията не съм се върнала в истинския си вид? Ако това дори не е моето лице?

Мисълта я паникьоса до такава степен, че се уплаши да не припадне.

— Малко сте бледа — каза Софи, докато изучаваше отражението на Теса с критичен поглед. Не изглеждаше обаче много изненадана от това, колко тясна е дрехата. — Можете да се ощипете по бузите, за да им придадете малко цвят. Така прави госпожица Джесамин.

След като изпълни съвета и благодари на Софи, Теса излезе от стаята и се озова в дълъг каменен коридор. Шарлот я очакваше. Тя тръгна незабавно, следвана от леко накуцващата Теса. Черните копринени обувки, въпреки ниските си токове, не бяха най-доброто за натъртените й нозе.

Отвътре Институтът напомняше на замък — таванът изчезваше в сумрака, а по стените висяха гоблени. Поне Теса си мислеше, че отвътре замъците изглеждат така. Гоблените изобразяваха мотиви на звезди, мечове и руни, идентични с тези, които бе видяла татуирани по Уил и Шарлот. Имаше и едно постоянно повтарящо се изображение, на ангел, излизащ от езеро, който държи меч в едната си ръка и бокал в другата.

— Някога тук е имало църква — отговори Шарлот на неизказания въпрос на Теса, — „Малките Вси Светии“^[2]. Изгоряла по време на големия пожар в Лондон^[3]. Купихме земята след това и построихме Института върху руините. За нас е добре да сме на свята земя.

— На хората не им ли се е сторило странно, че строите върху останките на стара църква? — попита Теса, която почти подтичваше, за да не изостане.

— Те не знаят. Мунданите, както наричаме обикновените хора, не знаят какво правим — обясни Шарлот. — На тях мястото им изглежда пусто. А и мунданите не се интересуват от неща, които не ги засягат пряко. — Тя се обърна към Теса и я въведе през една врата в широка, ярко осветена стая.

— Стигнахме.

Теса премигна от силната светлина. Стаята бе голяма, достатъчна, за да побере маса за двайсет души. Огромна газена лампа висеше от тавана и осветяваше помещението с жълтеникав блясък. Над бюфет, пълен със скъп на вид китайски порцелан, висеше златисто огледало, отразяващо стаята по дължина. Малка стъклена ваза, пълна с бели цветя, красеше центъра на масата. Всичко бе подредено с вкус и изглеждаше съвсем обикновено. В стаята нямаше нищо, което да подсказва какви хора обитават къщата.

Макар цялата маса да бе покрита с бяла ленена покривка, беше сервирано само за петима в единия й край, като само две места бяха заети. Двамата седнали бяха Уил и едно светлокосо момиче, на възраст приблизително колкото Теса, облечено с блестяща рокля. Те сякаш нарочно се пренебрегваха един друг и Уил погледна с видимо облекчение към новодошлите Теса и Шарлот.

— Уил — каза Шарлот, — надявам се помниш госпожица Грей?

— Спомените ми за нея са доста ярки, наистина — отвърна Уил. Той вече не носеше странните черни дрехи от предишния ден, а обикновени на вид панталони и сиво сако, с черна кадифена яка. Сивото правеше очите му да изглеждат по-сини от обикновено. Той се ухили на Теса, която се изчерви и бързо погледна встрани.

— И Джесамин… Джеси, погледни нагоре. Джеси, това е госпожица Тереза Грей, госпожице Грей, това е госпожица Джесамин Лъвлис.

— Толкова се радвам да се запознаем — промърмори Джесамин.

Теса я зяпна. Момичето бе изумително красиво. В някоя от книгите на Теса щяха да я нарекат английска роза. Имаше сребристоруса коса, меки кафяви очи и блед тен. Носеше яркосиня рокля и имаше пръстени на почти всеки от пръстите си. Може и да носеше татуировки като тези на Уил и Шарлот, но те не се виждаха.

Уил погледна Джесамин с нескрито презрение и се обърна към Шарлот.

— Къде се е дянал съпругът ти?

Шарлот седна и посочи с ръка на Теса да се настани срещу нея, на стола до Уил.

— Хенри е в работилницата. Изпратих Томас да го извика. Ще се появи всеки момент.

— А Джем?

В погледа на Шарлот се прочете предупреждение, ала на глас каза само:

— Не е добре. Отново е един от онези дни.

— Винаги е един от онези дни — каза Джесамин отвратено.

Теса тъкмо щеше да попита кой е Джем, когато Софи влезе, следвана от пълна жена на средна възраст, със сива коса, прибрана в кок. Двете започнаха да сервират вечерята. Имаше свинско печено, картофи, ароматна супа и пухкави филии, намазани с блестящо жълто масло. На Теса внезапно й се зави свят. Не бе усетила колко е гладна. Тя отхапа от една филия и видя, че Джесамин се взира в нея.

— Знаете ли — каза Джесамин равнодушно, — досега не бях виждала магьосница да яде. Предполагам, че не пълнеете? Сигурно отслабвате с магия.

— Не знаем дали е магьосница, Джеси — каза Уил.

Джесамин не му обърна внимание.

— Сигурно е ужасно да си толкова зла. Не се ли притеснявате, че ще отидете в Ада? — тя се приведе към Теса. — Какво мислите за дявола?

Теса остави вилицата си настрана.

— Искате ли да ви срещна с него? Бих могла да го призова ей сегичка, ако ви е толкова интересно. Нали знаете, аз съм магьосница.

Уил се изкикоти. Очите на Джесамин се присвиха.

— Няма нужда да сте толкова груба… — започна тя, но бе прекъсната от Шарлот, която се изправи с писък.

— ХЕНРИ!

На прага на трапезарията бе застанала познатата фигура на високия мъж с рижава коса и лешникови очи. Той носеше кожено работно яке върху риза и изумително ярка раирана жилетка, а панталоните му бяха покрити с нещо, подобно на въглищен прах. Не това обаче накара Шарлот да изпищи. Мъжът гореше. Малки пламъци пукаха над лакътя му и от тях се издигаше черен пушек.

— Шарлот, миличка — каза Хенри на жена си, която го гледаше с ужас. Джесамин също се бе ококорила. — Много съжалявам, че закъснях. Знаеш ли, май моят сензор проработи…

Уил го прекъсна.

— Хенри, нали знаеш, че гориш?

— А, да — каза разсеяно Хенри. Пламъците вече почти стигаха рамото му. — Цял ден работих. Главата ми направо е пламнала. Шарлот, чу ли ме какво казах. Сензорът…

Шарлот свали ръка от устата си и отново изкрещя:

— Хенри! Ръката ти!

Хенри погледна към ръката си и зяпна.

— Мътните да го вземат — успя да каже преди Уил, който бе запазил учудващо самообладание да скочи, да вземе вазата с цветя и да я излее върху него. Пламъците изгаснаха с възмутено съскане и Хенри остана мокър на прага, а ръкавът на якето му бе почернял. На пода се валяха влажни бели цветя.

Хенри грейна и потупа изгорелия ръкав с поглед, изразяващ пълно задоволство.

— Знаете ли какво означава това?

Уил остави вазата на земята.

— Че си се подпалил и не си забелязал.

— Че огнеупорният материал, който разработих миналата седмица работи! — гордо заяви Хенри. — Трябва да е горял от поне десетина минути и дори не е изгорял наполовина! — Той хвърли поглед на ръката си. — Вероятно ще трябва да подпаля и другия ръкав, за да проверя…

— Хенри — каза Шарлот, която се бе посъвзела от шока, — ако се подпалиш нарочно, ще поискам развод. Седни и изяж вечерята си. И поздрави нашата гостенка.

Хенри седна, погледна към Теса и премигна.

— Но аз ви познавам! — каза той. — Вие ме ухапахте!

Звучеше странно доволен от този факт, като че бе някакъв особено приятен спомен, който двамата бяха споделили.

Шарлот погледна отчаяно към мъжа си.

— Попита ли госпожица Грей за клуб „Пандемониум“? — намеси се Уил.

Клуб „Пандемониум“, спомни си Теса.

— Чувала съм това име. Бе изписано върху каретата на госпожа Дарк — каза тя.

— Това е организация — обясни Шарлот с въздишка, — много стара организация на мундани, които се интересуват от изкуството на магията. На срещите си правят заклинания и се опитват да призовават демони и духове.

Джесамин изсумтя.

— Не знам защо си правят труда да се занимават с магии, да се носят насам-натам закачулени и да палят малки огньове. Това е нелепо.

— О, те правят много повече — отвърна Уил. — Властта им сред долноземците е по-голяма, отколкото предполагате. Много богати и влиятелни хора са членове…

— Което прави всичко това още по-глупаво — Джесамин разтърси косата си. — Имат пари, имат власт. Защо им е да се занимават с магии?

— Добър въпрос — каза Шарлот. — Мунданите, които се замесват в неща, които не разбират, често имат злощастен край.

Уил сви рамене.

— Докато търсех произхода на символа, изобразен върху ножа, който намерихме с Джем в онази уличка, ме насочиха към клуб „Пандемониум“. Членовете му пък от своя страна ми казаха за Сестрите на мрака. Двете змии са техния символ. Те контролират тайни свърталища за хазарт, посещавани от долноземци. Там примамват и мундани, които губят всичките си пари в омагьосани игри. Когато мунданите задлъжнеят, Сестрите на мрака събират дълговете им. С лихвите. — Уил погледна към Шарлот. — Занимават се и с други, по-неприятни работи. Например, според слуховете, къщата, в която държаха Теса, е била бордей. Клиентите били мундани с по-нетрадиционни вкусове.

— Уил, не съм съвсем сигурна, че… — започна предпазливо Шарлот.

— Хммм — прекъсна я Джесамин, — нищо чудно, че толкова искаше да отидеш там, Уилям.

Ако се надяваше с това да подразни Уил, не се получи. Все едно не си бе отваряла устата. Не й обърна никакво внимание. Вместо това гледаше към Теса, с леко повдигнати вежди.

— Обидих ли ви с нещо, госпожице Грей? Не смятам, че след всичко, което сте видели, ще се шокирате така лесно.

— Не сте ме обидили, господин Херондейл — въпреки думите си, Теса почувства как бузите й пламват. Добре възпитаните млади дами не знаеха какво означава думата бордей, а и да знаеха, не биха говорили по темата в компания. Убийството си е убийство, но това… — Не знам обаче как мястото би могло да е такова — каза тя с цялата твърдост, на която бе способна. — Никой нито влизаше, нито излизаше, освен слугинята и кочияша. Не знам дали някой друг живееше там.

— Когато аз дойдох, вече нямаше никой — съгласи се Уилям. — Вероятно са прекратили дейността си, за да останете изолирана. — Той погледна към Шарлот. — Смяташ ли, че братът на госпожица Грей има същите умения като нея? Затова ли Сестрите на мрака са пленили първо него?

Теса го прекъсна, доволна от смяната на темата.

— Брат ми никога не е показвал, че владее подобно умение. Но пък, докато не ме намериха Сестрите на мрака, същото важеше и за мен.

— А какво е вашето умение? — попита Джесамин — Шарлот не казва.

— Джесамин! — скара й се Шарлот.

— Според мен тя няма такова — продължи обаче Джесамин. — Мисля, че е една малка кифла, която смята, че ако я мислим за долноземка, ще се грижим за нея заради Споразумението.

Теса стисна зъби. Спомни си думите на леля Хариет, която й казваше: „Не си изпускай нервите, Теса“ и „Не се бий с брат си, само защото те дразни“.

Но не й пукаше. Всички я зяпаха — Хенри с любопитните си лешникови очи, Шарлот с поглед, остър като стомана, Джесамин със зле прикрито презрение, Уил, студено, но в същото време и развеселено.

Ами ако всички мислеха като Джесамин? Дори и Шарлот? Ами ако смятаха, че тя е просякиня? Леля Хариет би одобрила приемането на милостиня по-малко дори и от изпуснатите нерви.

Пръв проговори Уил. Той се приведе напред и я погледна право в очите.

— Можете да го запазите в тайна — меко каза той, — но тайните имат своята цена. Понякога тя е твърде висока.

Теса повдигна глава.

— Няма нужда да е тайна. Но би било по-лесно да ви покажа, отколкото да ви разкажа за умението си.

— Чудесно! — възкликна Хенри, доволен. — Обичам да ми показват разни неща. Имате ли нужда от нещо, например лампа за духове или…

— Това не е сеанс, Хенри — уморено рече Шарлот. Тя се обърна към Теса. — Няма нужда да правиш това, ако не го желаеш, Теса.

Ала Теса не й обърна внимание. Вместо това рече:

— Всъщност, ще ми трябва нещо — тя се обърна към Джесамин, — нещо ваше, ако може. Пръстен или кърпичка…

— О, Боже! — сбърчи носле Джесамин. — Звучи, сякаш вашият талант е джебчийството.

Уил изглеждаше ядосан.

— Дай й един пръстен, Джеси. И без това си накичена с тях.

— Дай й ти нещо, като си толкова умен — вирна брадичка Джесамин.

— Не — твърдо каза Теса, — трябва да е нещо ваше.

Защото сме най-близки на ръст. Ако се превърна в Шарлот, дрехите просто ще паднат от мен.

— Хубаво — Джесамин нервно свали от кутрето си пръстен с червен камък и го подаде на Теса през масата. — Дано всичко това си струва.

О, ще си струва.

Без да се усмихва, Теса постави пръстена в дланта на лявата си ръка и сключи пръстите си около него. Сетне затвори очи.

Винаги ставаше едно и също. В началото не усещаше нищо, после в подсъзнанието й проблесна искра, като че някой бе запалил свещ в тъмна стая. Тя се насочи към искрата, така, както я бяха учили Сестрите на мрака. Бе трудно да се отърве от страха и свяна си, но го бе правила достатъчно често и знаеше какво да очаква. Пътят към светлинката в центъра на мрака, усещането за всепоглъщаща топлина, сякаш се завиваше през глава с нещо тежко и дебело, покривайки всяка част от кожата си — и след това грейналата ярка светлина, съобщаваща, че вече е вътре. Под кожата на някой друг. В ума на някой друг.

На Джесамин.

Бе само на ръба на мислите й, а умът й се докосваше до тях като пръсти по повърхността на водата. Въпреки това, дъхът й спря. Беше като сладкиш с нещо гнило в центъра, като червей в ябълка. Почувства погнуса, горчива омраза, гняв и ужасен копнеж по нещо…

Очите й се отвориха. Тя все още стоеше на масата, стиснала пръстена на Джесамин. Кожата й щипеше както винаги след превъплъщение. Чувстваше странното непривично тегло на чуждото тяло, можеше да усети светлата коса на Джесамин по раменете си. Твърде гъста, за да бъде удържана от фибите в косата на Теса, тя се спускаше като водопад по гърба й.

— В името на Ангела! — пое си дъх Шарлот.

Теса се огледа. Всички около масата я зяпаха, като челюстите на Шарлот и Хенри бяха увиснали. Дори Уил бе изгубил ума и дума, а чашата вода, която бе надигнал към устните си, стоеше замръзнала във въздуха. Що се отнася до Джесамин, тя я наблюдаваше с пълен ужас, сякаш бе видяла собствения си призрак. За миг Теса почувства вина.

Но само за миг.

Джесамин бавно свали ръка от устата си, все още пребледняла и възкликна:

— Носът ми! Огромен е! Защо никой не ми го е казвал?