Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (20)

19
Бодицея

От първия си дъх тя принадлежи ми.

Моя е по право, от раждането до смъртта.

Моя, моя — тъй заклеха се бащите ни.

Алфред Тенисън, „Maud“

Теса се огледа неспокойно, след като вратите на Храма се затвориха зад гърба й. Помещението бе по-тъмно, отколкото по време на срещата й с Камила. Големите свещници бяха празни, само магическите светлини премигваха от стената. Статуята на ангела продължаваше да рони несекващи сълзи във фонтана. Въздухът в стаята бе леденостуден и тя потрепери.

Софи, която бе пъхнала ключа обратно в джоба си, изглеждаше толкова нервна, колкото и Теса.

— Ето ни тук — каза тя. — Толкова е студено.

— Е, убедена съм, че едва ли ще останем тук задълго — рече Джесамин. Все още държеше ножа на Нат в ръка. Острието му проблясваше. — Някой ще дойде да ни спаси. Уил или Шарлот…

— И ще намери Института пълен с механични чудовища, а също и Мортмейн — напомни й Теса и потрепери. — Не мисля, че ще е толкова просто, колкото го описваш.

Джесамин я погледна със студените си тъмни очи.

— Е, не се дръж сякаш вината е моя. Ако не беше ти, нямаше да се забъркаме в тази каша.

Софи бе застанала до огромните колони. Изглеждаше много мъничка, но гласът й отекна в каменните стени.

— Това не бе никак мило, госпожице.

Джесамин приседна на крайчеца на фонтана, сетне смръщена се изправи на крака. Тя нервно приглади краищата на роклята си, които се бяха навлажнили.

— Може би не е мило, но е вярно. Магистърът е тук само заради Теса.

— Казах на Шарлот, че проблемът е в мен — тихо рече Теса, — казах й да ме отпрати, но тя не пожела.

Джесамин тръсна глава.

— Шарлот е мекушава, също като Хенри. А Уил се възприема като Галахад, винаги готов да се притече на помощ. Същото важи и за Джем. Никой от тях не е особено практичен.

— Предполагам — каза Теса, — че ако зависеше от теб…

— … щеше да видиш вратата и да изхвърчиш на улицата — завърши Джесамин. Сетне видя как я гледа Софи и добави: — Не ме гледай така, Софи. Агата и Томас щяха да са живи, ако аз командвах парада, не е ли така?

Софи пребледня, от което белегът върху бузата й изпъкна яркочервен.

— Томас е мъртъв?

Джесамин изглеждаше така, сякаш е осъзнала, че е направила грешка.

— Не исках да прозвучи така.

Теса я изгледа.

— Какво се случи, Джесамин? Видяхме как те раняват…

— И не направихте нищо по въпроса — каза Джесамин, след което седна на ръба на фонтана, очевидно без повече да я е грижа за състоянието на роклята й.

— Изпаднах в безсъзнание… и когато се събудих, видях, че всички освен Томас са си тръгнали. Дори Мортмейн го нямаше, но съществата му още бяха там. Едно от тях тръгна към мен. Аз потърсих слънчобрана си, но той бе стъпкан и натрошен. Томас бе обграден от онези чудовища. Тръгнах към него, но той ми каза да бягам. И аз… побягнах.

Тя вдигна брадичка сърдито. Очите на Софи блеснаха.

— Оставили сте го там? Самичък?

Джесамин хвърли ножа към стената и той издрънча.

— Аз съм дама, Софи. Естествено е един джентълмен да се пожертва, за да може дамата да е в безопасност.

— Това са глупости! — Софи стисна ръце в юмруци. — Ти си ловец на сенки! А Томас е само мундан! Можеше да му помогнеш! Но не си го сторила… понеже си една егоистка! Ти си… ужасна!

Джесамин възмутено погледна Софи.

— Как смееш да ми говориш с такъв…

Но тя млъкна, когато на вратата на Храма се потропа. После някой отново почука, а след това се чу познат глас.

— Теса! Софи! Аз съм, Уил.

— Слава Богу — каза Джесамин, облекчена колкото от това, че е спасена, толкова и от прекъсването на разговора със Софи. Тя забърза към вратата.

— Уил! Аз съм Джесамин! И аз съм тук!

— Добре ли сте? — Уил звучеше така напрегнат, че сърцето на Теса се сви. — Какво стана? Бързахме от Хайгейт до тук! Видяхме, че вратите на Института са отворени. В името на Ангела, как е могъл Мортмейн да нахлуе вътре?

— Някак си е заобиколил предпазните заклинания — каза Джесамин с горчивина и посегна към дръжката на вратата. — Нямам представа как.

— Това вече няма значение. Той е мъртъв, а механичните му същества са унищожени.

Тонът на Уил бе успокояващ. Защо тогава Теса не се чувстваше спокойна? Тя се обърна към Софи, която намръщена гледаше към вратата. Устните й се движеха, все едно си мърмореше нещо под носа. Софи имаше Зрението, спомни си Теса. Шарлот й бе казала. Чувство за несигурност се надигна и я заля като вълна.

— Джесамин! — извика тя. — Не отваряй вратата…

Но вече бе твърде късно. Вратата зейна отворена. И на прага стоеше Мортмейн, заобиколен от механичните си чудовища.

 

 

Слава на Ангела за магическия прах, помисли си Уил. Гледката на момче, яздещо кон без седло по „Фарингтън Роуд“ щеше да предизвика повдигания на вежди дори в голям град като Лондон. Но докато Уил преминаваше, а конят му вдигаше пушилка изпод копитата си, цвилейки и пръхтейки по улиците — никой не им обърна никакво внимание. Дори изглеждаше, сякаш не го виждат. Намираха си и причини, да се отдръпнат от пътя му — кой изпускаше очилата си, кой завиваше, за да не стъпи в локва… и да не бъде стъпкан.

Почти осем километра деляха Хайгейт от Института. С карета този път щеше да отнеме 45 минути, ала на Уил и Балиос им трябваха само 20, за да се завърнат, макар конят да бе облян в пот и да пръхтеше от умора, когато Уил мина през портата на Института и спря пред стълбите.

Сърцето му прескочи един удар. Вратите зееха отворени. Широко отворени, сякаш за да поканят нощта. Това бе строго против Законите на Завета. Той бе прав, нещо се бе объркало.

Слезе от гърба на коня, а ботушите му изтрополиха по плочите. Зачуди се как да върже животното, но след като бе срязал хамута, такъв начин нямаше, а и Балиос изглеждаше готов да го ухапе. Той сви рамене и се изкачи по стъпалата.

 

 

Джесамин ахна и отскочи назад, когато Мортмейн пристъпи в помещението. Софи изпищя и се скри зад една колона. Теса обаче бе твърде смаяна, за да помръдне. Четирите автоматона, по два отляво и отдясно на Мортмейн, гледаха право напред, а металните им лица блестяха като маски.

Зад Мортмейн стоеше Нат. Около главата му бе увита саморъчно направена превръзка, изцапана с кръв. Бе направена от парче плат от ризата му — всъщност ризата на Джем. Горящите му очи се спряха на Джесамин.

— Ти, кучко — изръмжа той и пристъпи напред.

— Натаниъл — гласът на Мортмейн изплющя като бич. Нат замръзна. — Сега не е време за дребнава разплата. Има още нещо, което искам от теб. Знаеш какво. Вземи го!

Нат се поколеба. Гледаше към Джесамин така, както котка гледа мишка.

— Веднага, Натаниъл. Към оръжейната!

Нат откъсна поглед от Джеси. За момент се обърна към Теса, а яростта в очите му бе заменена от подигравка. Сетне се завъртя на пети и излезе от Храма. Два от автоматоните се отделиха от Мортмейн и тръгнаха след него.

Вратата се затвори зад гърба му и Мортмейн се усмихна приятелски.

— Вие двете — каза той, поглеждайки към Джесамин и Софи, — излезте!

— Не — гласът бе на Софи, тих, но твърд.

За изненада на Теса, Джесамин също не прояви готовност да излезе.

— Не и без Теса.

Мортмейн сви рамене.

— Добре — той се обърна към механичните същества. — Убийте двете момичета, слугинята и ловеца на сенки.

Той щракна с пръсти и зловещите механизми се спуснаха напред. Джесамин се обърна и побягна, но бе направила само няколко крачки, когато едно от създанията я хвана и вдигна във въздуха. Софи се спусна между колоните като Снежанка, бягаща в гората, но това не й помогна. Второто създание бързо я хвана и я прикова към земята. Тя изпищя. За разлика от нея, Джесамин бе напълно притихнала. Съществото, което я бе хванало, бе запушило устата й с едната си ръка, а с другата бе стиснало китката й. Металните пръсти се забиваха жестоко в плътта й. Тя зарита с крака във въздуха, подобно на престъпник, увиснал на бесилото.

Теса чу гласа да излиза от гърлото й, сякаш говореше някой друг.

— Спрете! Моля ви, спрете!

Софи се бе отскубнала от създанието и пълзеше по пода на четири крака. Съществото обаче се протегна, хвана я за глезена и я обърна по гръб. Престилката й се скъса и тя заплака.

— Моля ви — повтори Теса, докато гледаше към Мортмейн.

— Вие можете да спрете това, госпожице Грей — каза той, — като ми обещаете, че няма да бягате. — Очите му горяха, докато я гледаше. — Тогава ще ги пусна.

Очите на Джесамин, които се виждаха зад металната ръка, притискаща устата й, умоляваха Теса. Създанието, което държеше Софи, се бе изправило и тя висеше безсилна в хватката му.

— Ще остана — каза Теса, — имате думата ми. Само ги пуснете.

Настъпи дълга пауза. После Мортмейн се обърна към механичните си чудовища.

— Чухте дамата. Отведете момичетата от тук и ги заведете долу. Не ги наранявайте. — Той се усмихна тънко. — Оставете ме насаме с госпожица Грей.

 

 

Още преди да влезе, Уил усети пронизващото чувство, че нещо не е наред, че във въздуха витае нещо нечовешко, демонично. За пръв път бе изпитал чувството на дванайсет години, докато бе носил онази проклета кутия. Никога обаче не си бе представял, че ще го усети в Института.

Първо видя тялото на Агата, още щом прекрачи прага. Лежеше по гръб, а изцъклените й очи се взираха в тавана. Предната част на сивата й рокля бе просмукана с кръв. Уил почувства вълна от всепомитаща ярост, която го замая. Той прехапа силно устни, наведе се, за да затвори очите й, след което се изправи и се огледа.

Следите от битката бяха навсякъде. Изкривени парчета метал, счупени спици, петна от кръв, смесващи се с локви машинно масло. Докато приближаваше към стълбите, Уил настъпи и парче от слънчобрана на Джесамин. Стисна зъби и продължи напред.

И там, свит до едно от стъпалата, беше Томас, притворил очи. Неподвижен в локва кръв. На пода до него, встрани от ръката му, лежеше меч. Острието му беше назъбено, сякаш с него са разбивани скали. От гърдите на младежа стърчеше парче метал. Приличаше на отскубната част от резачка или някаква подобна метална част, помисли си Уил, докато коленичеше до Томас.

Гърлото му се сви. В устата си усещаше вкус на метал и гняв. Той рядко тъжеше по време на битка и пазеше емоциите си за по-късно — тези, които още не се бе научил да погребва толкова дълбоко, че да не ги чувства. Което правеше от дванайсетгодишна възраст. Сърцето го болеше, но гласът му остана спокоен, когато заговори:

— Сбогом, приятелю Томас — той се протегна, за да затвори очите на момчето. — Аве…

Една ръка го хвана за китката. Смаян, Уил погледна надолу, когато Томас отвори широко очи, бледи от приближаващата смърт.

— Недей — каза той с видимо усилие, — аз не съм ловец на сенки.

— Защитил си Института — отвърна Уил, — справил си се не по-зле, от който и да било от нас.

— Не — Томас притвори очи изтощен. Гърдите му едва се надигаха. Ризата му бе поаленяла от кръвта. — Ти щеше да ги прогониш, господарю Уил. Знам, че щеше.

— Томас — прошепна Уил.

Искаше да каже — не говори и всичко ще се оправи, когато другите се върнат. Но Томас нямаше да се оправи, никога вече. На Уил му се прииска Джем да е тук вместо него. Джем бе този, който трябва да е до теб, когато умираш. Джем можеше да говори така, че всичко да изглежда наред, докато Уил смяташе, че са малко ситуациите, в които не влошава положението.

— Тя е жива — промълви Томас, без да отваря очи.

— Моля? — изненада се Уил.

— Тази, за която се върна. Теса. Тя е със Софи — Томас говореше, сякаш е ясно на всички, че Уил се е върнал за Теса. Изкашля се и от устата му бликна кръв, която се стече надолу по брадичката. Но той изглежда не забеляза. — Погрижи се за Софи, Уил. Софи е…

Но Уил така и не разбра каква е Софи, хватката на Томас внезапно отслабна. Ръката му се отпусна и удари каменния под с грозен звук. Уил отстъпи назад. Бе виждал смъртта много пъти и знаеше как настъпва. Нямаше нужда да затваря очите на Томас, той вече ги бе склопил.

— Спи, тогава — каза той, — добри и верни служителю на нефилимите. Благодаря ти за всичко.

Това не бе достатъчно. Изобщо. Но бе всичко, което можеше да направи. Уил се изправи на крака и се затича по стълбите.

 

 

Вратите зад механичните създания се затвориха и в Храма настана тишина. Теса можеше да чуе как водата ромони във фонтана зад нея.

Мортмейн я гледаше спокойно. Той не бе страшен на вид. Поне не още. Дребен, обикновен на вид човечец, с тъмна коса, посивяваща по слепоочията, със странни светли очи.

— Госпожице Грей — каза той, — надявах се, че първата ни среща ще бъде при по-приятни обстоятелства.

Очите на Теса пламнаха.

— Какво сте вие? Магьосник?

Усмивката му бе механична, без никаква емоция.

— Просто човек, госпожице Грей.

— Но вие правите магии — каза тя, — говорите с гласа на Уил…

— Всеки може да се научи да имитира гласове, с достатъчно тренировки — каза той. — Това е прост трик, като ловкостта на ръцете. Ала никой не го очаква. Най-малко ловците на сенки. Те смятат, че хората не стават за нищо.

— Не — прошепна Теса, — не смятат така.

Устата му се изкриви.

— Колко бързо се научихте да обичате естествените си врагове. Скоро ще ви отуча от това — той пристъпи напред, а Теса направи крачка назад. — Няма да ви нараня. Просто искам да ви покажа нещо.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади красив златен часовник, висящ на дебела златна верижка.

Сякаш се чуди колко е часът. Теса усети безумен порив да се изсмее, но го потисна.

Той й подаде часовника.

— Госпожице Грей, моля вземете това.

Тя го изгледа.

— Не искам.

Той отново пристъпи към нея. Теса заотстъпва, докато полите й не опряха в ръба на фонтана.

— Вземете часовника, госпожице Грей.

Теса поклати глава.

— Вземете го — настоя той, — или ще извикам отново механичните ми слуги и ще им заповядам да стискат вратлетата на вашите приятелки, докато не умрат. Трябва само да отида до вратата и да ги извикам. Изборът е ваш.

Теса усети, че ще повърне. Погледна часовника, висящ на златната си верижка. Определено не беше навит. Стрелките явно отдавна не се въртяха. С елегантен шрифт на гърба му бяха изписани инициалите Дж. Т. С.

— Защо? — прошепна тя. — Защо искате да го взема?

— Защото искам да се превъплътите — каза Мортмейн.

Теса надигна глава и го погледна невярващо.

— Моля?

— Часовникът принадлежеше на някого — каза той, — когото много бих искал да срещна отново — гласът му бе спокоен, но в него имаше прикрита яростна нотка, която ужаси Теса повече от всеки гневен изблик. — Зная, че Сестрите на мрака са ви обучили. Зная за силите ви. Вие сте единствената в света, която може да направи това. Знам го, защото аз ви създадох.

— Вие сте ме създали? — изуми се Теса. — Нямате предвид… не може да сте ми баща.

— Баща? — Мортмейн се изсмя късо. — Аз съм човек, не долноземец. В мен няма нищо демонично, нито си лягам с такива същества. Между нас няма кръвна връзка, госпожице Грей. И все пак ако не бях аз, вас нямаше да ви има.

— Не разбирам — прошепна Теса.

— И няма нужда да разбирате — започна да се ядосва Мортмейн. — Просто трябва да правите това, което ви се казва. А аз ви казвам да се превъплътите. Веднага.

Почувства се отново сякаш стои пред Сестрите на мрака, нервна и уплашена, с бясно препускащо сърце. Заповядваха й да направи нещо, което я ужасяваше. Да потъне в тъмнината, в нищото между нея и другите. Може би щеше да е лесно да го стори, да му се подчини — да вземе часовника, да потъне в нечия чужда кожа, без право на избор.

Тя отклони поглед от пронизващия взор на Мортмейн. Видя как нещо блещука до фонтана до нея. Вода, помисли в първия миг, но не беше това. Бе нещо друго.

— Не — каза тя.

Мортмейн присви очи.

— „Не“ ли казахте?

— Точно така — Теса се чувстваше сякаш е извън тялото си, гледаше се как говори с Мортмейн, като че наблюдава непозната. — Няма да го направя. Не и ако не ми кажете какво имахте предвид с това, че сте ме създали. Защо съм такава? Защо имате нужда от силата ми? За какво смятате да ме използвате? Вие правите нещо повече от това да създавате армия от чудовища. Виждам това. Не съм глупава като брат си.

Мортмейн мушна часовника в джоба си. Лицето му представляваше изкривена маска на яростта.

— Не — каза той, — не сте глупава като брат си. Той е глупав и страхлив. А вие сте глупава, но смела. Но това няма да помогне. Напротив. Приятелите ви ще пострадат, а вие ще гледате — той се завъртя на пети и тръгна към вратата.

Теса се наведе и взе предмета, който блестеше до нея. Ножът, който Джесамин бе захвърлила. Острието му блестеше, отразявайки магическата светлина.

— Спрете! — извика тя. — Господин Мортмейн, спрете!

Той се обърна и я видя как държи ножа. На лицето му цъфна презрителна усмивка.

— Наистина, госпожице Грей — каза той, — нима смятате, че можете да ме нараните с това? Или може би мислите, че съм дошъл тук невъоръжен? — той отгърна палтото си и разкри дръжката на пистолет, блещукаща на колана му.

— Не — каза тя, — не смятам, че мога да ви нараня. — Тя завъртя ножа и опря острието в гърдите си. — Но ако направите още една крачка към вратата, ви обещавам, че ще пронижа сърцето си.

 

 

На Джем му отне доста време да впрегне отново Ксантос и затова, когато каретата най-после изтрополи през портите на Института и спря пред стълбите на входа му, луната вече се бе извисила тревожно високо.

Балиос, пуснат свободен, стоеше край една от колоните до стълбите и изглеждаше изтощен. Уил явно го беше яздил като дявол, помисли си Джем, но все пак бе пристигнал. Това обаче бе слаба утеха, като се имаше предвид, че вратите на Института зееха отворени. Джем усети да го полазват тръпки. Гледката бе смущаваща, по начина, по който би било смущаващо лице без очи, или пък небе без звезди.

Нещо, което просто не би трябвало да е така.

— Уил? — извика Джем. — Чуваш ли ме?

Когато отговор не последва, той скочи от мястото на кочияша и взе бастуна си. Държеше го леко, балансирайки тежестта. Китките вече го боляха, което го изпълни с безпокойство. Болките в ставите свидетелстваха, че ефектът от демонската отрова отминава, а скоро тъпата болка щеше да се разпростре из цялото му тяло, докато пламне като пожар. А сега не можеше да си позволи болката. Трябваше да се погрижи за Уил, за Теса. Не можеше да се отърве от спомена за нея, как го гледаше, докато той произнасяше древните слова. Изглеждаше толкова притеснена. Мисълта, че се притеснява за него, го изпълни с неочаквано удоволствие.

Джем понечи да се изкачи по стълбите, но се спря. Някой вече слизаше по тях. Всъщност, цяла група. На слабата светлина различаваше само силуетите им. Някои от които изглеждаха странно изкривени.

— Джем! — гласът бе пронизителен, отчаян. И познат.

Джесамин.

Стреснат, Джем хукна по стълбите, но после отново спря. Пред него, с разкъсани и окървавени дрехи, стоеше Натаниъл Грей. Саморъчно направена превръзка бе омотана около главата му и бе просмукана с кръв при лявото слепоочие. Изражението на лицето му бе мрачно.

От двете му страни стояха механични автоматони, като послушни слуги. Един стоеше от лявата, друг от дясната му страна. Зад тях имаше още двама. Един бе хванал съпротивляващата се Джесамин. Почти припадналата Софи бе в ръцете на другия.

— Джем! — извика Джесамин. — Нат е лъжец! Той е помагал на Мортмейн през цялото време. Той взе Пиксиса…

Натаниъл се завъртя.

— Накарай я да млъкне — кресна той на механичното същество зад него. Металните ръце се стегнаха около Джесамин, която се задави и млъкна, а лицето й побеля от болка. Очите й се насочиха към автоматона от дясната страна на Натаниъл. Следвайки погледа й, Джем видя, че създанието държи познатата златиста квадратна кутия на Пиксиса в ръце.

Като видя погледа му, Нат се усмихна.

— Никой, освен ловците на сенки, не може да го докосне — каза той. — Поне никой жив. Но автоматонът не е такъв, нали?

— Затова ли е всичко? — попита Джем смаян. — Заради Пиксиса? Но за какво ви е той?

— Господарят ми иска демоничните енергии, което значи, че ще ги получи — тържествено обяви Нат. — И няма да забрави и онзи, който му ги е поднесъл.

Джем поклати глава.

— И какво мислиш, че ще ти даде? А какво ти е дал, за да предадеш сестра си? Трийсет сребърника?

Лицето на Нат се изкриви. За миг на Джем му се стори, че може да види какво наистина се крие под красивата маска — нещо зло и отвратително, което почти го накара да отстъпи назад и да повърне.

— Онова нещо не е моя сестра.

— Наистина е трудно да се повярва — каза Джем, без да си прави труда да крие презрението в гласа си, — че ти и Теса имате каквото и да било общо, дори капка кръв. Тя е толкова по-прекрасна от теб.

Очите на Натаниъл се присвиха.

— Тя не е моя грижа. Принадлежи на Мортмейн.

— Виж, не знам какво ти е обещал Мортмейн — каза Джем, — но ти гарантирам, че ако нараниш Джесамин или Софи и отнесеш Пиксиса извън територията на Института, Клейвът ще тръгне по петите ти. Ще те намерят. И ще те убият.

Натаниъл бавно поклати глава.

— Все още не разбираш, никой от нефилимите не разбира. Вие можете най-много да ми подарите живота. Но Магистърът ми обещава вечен живот. — Той се обърна към механичното създание от лявата си страна, това, което не държеше Пиксиса. — Убий го — нареди той.

Автоматонът се спусна към Джем. Беше по-бърз от съществата, с които се беше сблъскал на моста „Блекфрайърс“. Едва успя да отключи острието в края на бастуна си и да го вдигне, преди нещото да връхлети върху него. Създанието изскърца като спирачка на влак, когато Джем заби острието право в гърдите му, разкъсвайки метала. Създанието се олюля, изпускайки фойерверк от искри.

Нат, върху когото се посипаха, извика и отстъпи назад, тупайки пламъчетата, прогарящи дупки в дрехите му. Джем използва тази възможност, за да изкачи две стъпала и да удари Нат в гърба, поваляйки го на колене. Нат се обърна към своя механичен защитник, но съществото се клатушкаше по стъпалата, а от гърдите му продължаваха да хвърчат искри. Бе очевидно, че Джем е повредил някой от главните му механизми. Автоматонът, който държеше Пиксиса, стоеше неподвижен като статуя. Нат определено не бе сред приоритетите му.

— Пуснете ги! — кресна Нат на механичните същества, които държаха Софи и Джесамин. — Убийте ловеца! Убийте го, не чувате ли?

Освободени, Джесамин и Софи паднаха на земята стенейки. Облекчението на Джем обаче не трая дълго, тъй като двойката автоматони се насочи към него с невероятна скорост. Той замахна да посече единия с бастуна си. Нещото отскочи назад, а другият вдигна ръка, която всъщност представляваше просто парче метал, чиито краища бяха назъбени като трион…

Зад Джем някой извика. Покрай него профуча Хенри, въртейки огромен двуостър меч. Той замахна и отсече ръката на автоматона, която хвръкна настрани. Тя падна на земята, изпускайки искри, след което избухна в пламъци.

— Джем! — извика Шарлот предупредително.

Той се завъртя и видя другия автоматон да го напада в гръб. Той преряза гърлото на създанието с острието на бастуна си, прекъсвайки медните тръбички, а Шарлот посече коленете му. Съществото се свлече на земята без крака. Джем се обърна и видя как Хенри, чиято рижава коса бе залепнала от пот по челото му, отпуска меча си. Автоматонът, който го бе нападнал, сега представляваше купчина метал на земята.

Всъщност, парчета от механизмите имаше из целия двор. Някои от тях още горяха, като паднали звезди. Джесамин и Софи се бяха сгушили една до друга. Джесамин придържаше другото момиче, по чиято шия тъмнееха синини. Джесамин срещна погледа на Джем и на него му се стори, че за пръв път тя изглежда щастлива да ги види.

— Натаниъл избяга — каза тя. — Изчезна с онова създание и Пиксиса.

— Не разбирам — окървавеното лице на Шарлот издаваше шока й, — братът на Теса…

— Всичко, което ни разказа, е лъжа — обясни Джесамин. — Цялата история с вампирите е била, за да отвлекат вниманието ви.

— Мили Боже — рече Шарлот, — значи Де Куинси е казвал истината… — Тя поклати глава, сякаш за да я отърси от паяжини. — Когато пристигнахме в имението му в Челси, го намерихме с няколко вампира, не повече от шест или седем. Нямаше и следа от армията, за която ни бе предупредил Натаниъл, нито пък от механичните същества. Бенедикт уби Де Куинси, но не и преди вампирът да ни се изсмее за това, че го наричаме Магистър. Рече, че Мортмейн ни е направил на глупаци. Мортмейн. А аз си мислех, че той е просто един мундан…

Хенри седна на горното стъпало. Огромният меч издрънча.

— Това е катастрофа.

— Уил и Теса къде са? — попита Шарлот замаяна.

— Теса е в Храма с Мортмейн. А Уил… — Джесамин поклати глава, — дори не знаех, че е тук.

— Той е вътре — каза Джем и погледна към Института. Спомни си кошмара, преживян под въздействието на отровата, как Институтът е обхванат от пламъци, над Лондон се издигат пушеци, а огромни механични чудовища, подобни на паяци, рушат сградите. — Отишъл е за Теса.

 

 

Кръвта се отдръпна от лицето на Мортмейн.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той, като тръгна към нея.

Теса опря острието до гърдите си и натисна. Болката бе остра, внезапна. Дрехата й се обагри с кръв.

— Не приближавайте повече.

Мортмейн се спря, а лицето му се изкриви от бяс.

— Защо си мислите, че ме е грижа дали ще умрете или не, госпожице Грей?

— Сам казахте, че сте ме създали — каза Теса — по някаква причина сте пожелали да съществувам. Цените ме достатъчно, за да наредите на Сестрите на мрака да не ме нараняват трайно. Някак си съм важна за вас. Не самата аз, разбира се, а това, което умея. Затова ви е грижа.

Усещаше как кръвта, топла и влажна, се стича по кожата й. Но болката бе нищо пред удовлетворението да види страха, изписан по лицето на Мортмейн.

Той процеди през зъби.

— Какво искате от мен?

— Не. Вие кажете какво искате от мен. Кажете ми. Защо сте ме създали? Кои са истинските ми родители? Майка ми наистина ли е моя майка? Баща ми — мой баща? Защо съм такава, каквато съм, а Нат е просто човек? Защо не е като мен?

— Натаниъл е ваш брат само наполовина. Той не е нищо повече от човек, при това не от най-великите. Не тъжете, че не сте като него.

— Тогава… — Теса замлъкна. Сърцето й биеше бясно. — Майка ми няма как да е била демон — каза тихо тя, — или каквото и да е било неестествено, защото леля Хариет бе нейна сестра и бе само човек. Трябва да е бил баща ми. Баща ми демон ли е?

Мортмейн се ухили внезапно и грозно.

— Свалете ножа и ще отговоря на всичките ви въпроси. Може дори да призовем съществото, което е ваш баща, ако толкова държите да го видите.

— Значи съм магьосница — каза Теса. Гърлото й пресъхна. — Това ли се опитвате да ми кажете?

Бледите очи на Мортмейн бяха изпълнени с презрение.

— Щом държите на термина — каза той, — предполагам, че да.

Теса чу ясно гласа на Магнус Бейн в ума си. „О, магьосница си, довери ми се.“ И все пак…

— Не мога да повярвам — каза Теса. — Майка ми, тя никога не би… с демон.

— Тя нямаше представа — рече Мортмейн почти съжалително, — така и не разбра, че е изневерила на баща ви.

Стомахът на Теса се преобърна. Това не бе нещо, което я изненадваше, което да не бе допускала. Но да го чуе изречено, бе друга работа.

— Но ако е мислела, че е с баща ми, който не е мой баща, а истинският ми баща е демон — каза тя, — защо не нося белег като другите магьосници?

Очите на Мортмейн блеснаха злобно.

— Наистина, защо не? Може би защото майка ви също нямаше идея какво е. Не повече от вас.

— Какво искате да кажете? Майка ми беше човек!

Мортмейн поклати глава.

— Госпожице Грей, продължавате да задавате грешни въпроси. Трябва да разберете, че вашата поява на белия свят бе предварително запланувана. Планът е започнал преди мен, аз просто го изпълних, знаейки, че създавам нещо уникално на този свят. Нещо, което ще принадлежи на мен. Със знанието, че един ден ще се омъжите за мен. И ще сте моя завинаги.

Теса го погледна ужасена.

— Но защо? Вие не ме обичате. Не ме познавате. Дори нямахте представа как изглеждам! Ами ако бях грозна?

— Нямаше да има значение. Можете да сте хубава или грозна, каквато си поискате. Лицето, което носите сега, е едно от хилядите възможни. Кога ще научите, че истинска Теса Грей не съществува?

— Излезте! — нареди Теса.

Мортмейн я погледна невярващо с бледите си очи.

— Какво казахте?

— Излезте! Напуснете Института! Отведете чудовищата си надалеч. Или ще се пронижа в сърцето.

За миг той се поколеба. Ръцете му се свиваха и отпускаха. Това бе като да направи мигновено бизнес решение — да купува или да продава? Да направи инвестиция или да разшири бизнеса си? Бе човек, свикнал да преценява нещата на момента, даде си сметка Теса. А тя бе само едно момиче. Какъв шанс имаше да го надхитри?

Той бавно поклати глава.

— Не вярвам, че ще го направите. Може и да сте магьосница, но все още сте едно малко момиче. Крехка млада жена — той направи крачка към нея — насилието не е в природата ви.

Теса стисна дръжката на ножа здраво. Можеше да усети всичко — твърдата, хлъзгава повърхност под пръстите си, болката, където острието пронизваше кожата й, туптенето на собственото си сърце.

— Не приближавайте повече — каза тя с треперещ глас, — или ще го направя. Ще се пронижа.

Но треперенето на гласа й му придаде увереност. Той стисна зъби и уверено пристъпи към нея.

— Не, няма.

Теса чу гласът на Уил в ума си. „Тя се отровила, за да не се остави в плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж.“

— Напротив — каза тя, — ще го направя.

Нещо в лицето й явно се бе променило, тъй като увереността изчезна от неговото. Той се спусна към нея, без помен от арогантността си, отчаяно протегнал ръце към ножа. Теса се обърна, за да не гледа Мортмейн, и застана с лице към фонтана. Последното нещо, което видя, бе как сребристи пръски вода се издигат над нея.

После прониза гърдите си.

 

 

Уил остана без дъх, докато приближаваше вратите на Храма. По пътя си бе срещнал два от механичните автоматони. Бе сметнал, че е свършен, докато първият от тях, пронизан няколко пъти от меча на Томас, не бе дал дефект и не бе блъснал втория през прозореца, преди самият той да се разпадне на късчета метал и искри по стъпалата.

Ръцете на Уил бяха издраскани от металните части на създанията, но той не си бе направил иратце, за да не се бави. Нямаше никакво време. Извади стилито си, докато бягаше и стигна вратите на Храма. Издраска върху тях най-бързата руна за отваряне, която бе правил през живота си.

Вратите се отключиха. Само за миг Уил замени стилито с една от серафимските ками на колана си.

— Джерамийл — прошепна той и когато острието блесна с бял пламък, отвори вратите с шут.

И замръзна от ужас. Теса лежеше до фонтана, а водите му бяха почервенели. Синьо-бялата й рокля бе поаленяла отпред, а кръвта под тялото й се събираше в локва. До нея лежеше окървавен нож. Очите й бяха затворени.

До нея бе коленичил Мортмейн, поставил ръка на рамото й. Той погледна, когато вратите се отвориха и олюлявайки се, се изправи на крака, като отстъпи от тялото на Теса. Ръцете му бяха почервенели от кръв, ризата и сакото му също бяха изцапани с нея.

— Аз… — започна той.

— Ти си я убил — каза Уил. Думите прозвучаха глупаво в собствените му уши и освен това някак далечно. В ума си видя отново библиотеката на дома, в който бе живял със семейството си като дете. Ръцете си, върху кутията, любопитните пръсти, отключили ключалката. Писъците, оглушили библиотеката. Думите, кънтящи в главата му, отново и отново, докато той се отдалечаваше от всичко, което бе познавал. Завинаги. Изгубих всичко. Абсолютно всичко.

— Не — поклати глава Мортмейн, ръцете му си играеха с пръстена на дясната му ръка, направен от сребро, — не съм я докосвал. Сама го направи.

— Лъжеш — Уил приближи към него. Допирът на серафимската кама го успокояваше, формата й бе нещо стабилно в един свят, който се изменяше като сън. — Знаеш ли какво става, когато забия такова нещо в човешка плът? — изхриптя той. — Ще те прогори отвътре навън. Ще умреш в адска агония.

— Нима мислиш, че аз не тъжа за загубата й, Уил Херондейл? — гласът на Мортмейн бе измъчен. — Твоята скръб е нищо пред моята. Години наред работа и мечти, които дори не можеш да си представиш, отидоха на вятъра.

— Бъди спокоен тогава. Мъката ти ще е мимолетна — каза Уил и се стрелна напред, замахвайки с оръжието си. Усети как то пронизва сакото на Мортмейн — без никакво съпротивление. Той залитна напред, след което се удържа и зяпна. Нещо изтрака в краката му. Медно копче. Острието му го бе откъснало от сакото на Мортмейн. То сякаш му намигна подигравателно от пода.

Смаян, Уил изтърва серафимската кама. Джерамийл падна на пода, все още горящ. Мортмейн сякаш се бе изпарил. Изчезна така, както би го сторил магьосник, тренирал с години. За човек, дори такъв с окултни познания, да постигне такова нещо бе…

Но това нямаше значение, не и сега. Уил можеше да мисли само за едно нещо. Теса. Наполовина ужасен, наполовина изпълнен с надежда, той стигна до мястото, където лежеше тя. Фонтанът издаваше успокоителни звуци, докато той коленичи и я взе в ръце.

Бе я държал така само веднъж, на тавана, в нощта, когато бяха изгорили имението на Де Куинси. Споменът нахлу в ума му неканен, както често се случваше. Но сега бе мъчение. Роклята й бе просмукана от кръв, както и косата й. Лицето й бе изцапано от нея. Уил бе виждал достатъчно рани в живота си. Знаеше, че никой не може да изгуби толкова кръв и да оцелее.

— Теса — прошепна той. Притисна я към себе си. Вече нямаше значение какво прави. Зарови лице в извивката на шията й, там, където вратът срещаше рамото. Косата й, сплъстена от кръв, одраска бузата му. Усещаше пулса й през кожата…

Уил замръзна. Пулс? Сърцето му прескочи един удар. Той се отдръпна, за да я постави на земята и видя как тя го гледа с големите си, сиви очи.

— Уил — попита тя, — ти ли си това наистина?

Заля го вълна на облекчение, последвана бързо от ужас. Да види как Томас умира пред очите му, а сега и това. Може би можеше да я спасят? Но знаците нямаше да помогнат. Как се лекуваха долноземци? Само Мълчаливите братя знаеха.

— Превръзки — каза Уил, повече на себе си, — трябват ми превръзки.

Той понечи да я постави да легне, но Теса го хвана за китката.

— Уил, трябва да си внимателен. Мортмейн е истинският Магистър. Той бе тук…

Уил щеше да се задави.

— Тихо. Запази силата си. Мортмейн го няма. Ще викна помощ…

— Не — тя го стисна по-силно, — няма нужда. Уил. Кръвта не е моя.

— Моля? — зяпна той. Може би бе изпаднала в делириум, помисли си той, ала гласът и хватката й бяха изненадващо силни за някой, който следва да е мъртъв.

— Каквото и да ти е сторил, Теса…

— Аз го сторих — каза тя със същия твърд тон, — направих го, Уил. Това бе единственият начин да го прогоня. Никога нямаше да ме остави тук. Не и ако смяташе, че съм жива.

— Но…

— Затова се превъплътих. Когато ножът ме докосна, се превъплътих. Точно в този момент. Нещо, което Мортмейн каза, ме вдъхнови — че фокусът е нещо просто и никой не го очаква.

— Нищо не разбирам. А кръвта?

Тя кимна, а малкото й лице светеше от облекчение и удоволствие, че му разказва какво е сторила.

— Имаше една жена, в която Сестрите на мрака ме накараха да се превъплътя. Тя бе загинала от огнестрелна рана и когато се превъплътих в нея, кръвта рукна около мен. Разказвала ли съм ти за това? Мисля, че съм, но това няма значение. Помня я и се превъплътих в нея, само за миг, но кръвта потече както и преди. Обърнах се с гръб към Мортмейн, за да не види как се превръщам и се строполих, все едно ножът наистина ме е пронизал. Бързото превъплъщение действително ме накара да припадна. Светът потъмня, а след това чух как Мортмейн ме вика — знаех, че ще дойда на себе си и че ще трябва да се преструвам на умряла. Опасявах се, че ще установи истината, ако ти не беше дошъл.

Тя сведе поглед и Уил можеше да се закълне, че в тона й се прокрадва задоволство.

— Измамих Магистъра, Уил! Не смятах, че е възможно. Той бе толкова уверен в превъзходството си. Но си спомних какво ми каза за Бодицея. Ако не бяха думите ти, Уил…

Тя го погледна с усмивка. Усмивката й разби остатъците от неговите задръжки. Разби ги на прах. Той бе свалил предпазните огради, когато бе сметнал, че си е отишла, а нямаше време да ги издигне наново. Безпомощен, той я притисна към себе си. За миг тя го прегърна силно, топла и жива в ръцете му. Косата й докосна бузата му. Светът отново стана цветен. Той можеше да диша отново и в този момент вдиша от нея. Миришеше на сълзи, кръв, сол. На Теса.

Тя го погледна, очите й блестяха.

— Когато чух гласа ти, мислех, че сънувам — каза тя, — но ти си истински.

Очите й намериха лицето му и, доволни от това, което видяха, тя се усмихна.

— Ти си истински.

Той отвори уста. Думите бяха там. Бе готов да ги изрече и тъкмо тогава през него мина вълна на ужас, вълната на някой, който, бродейки в мъглата, се е спрял и установил, че е на сантиметри от зейнала пропаст. Начинът, по който го гледаше… тя можеше да прочете истината в очите му, осъзна той. Явно го четеше като отворена книга. Нямаше време, шанс да се скрие.

— Уил — прошепна тя, — кажи нещо, Уил.

Но нямаше нищо за казване. Имаше я само бездната.

Която бе там отпреди нея.

И винаги щеше да бъде.

Изгубих всичко, помисли си Уил. Абсолютно всичко.