Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (2)

1
Къщата на мрака

Оттатък този свят на гняв и скръб

надвисва Ужас, изтъкан от мрак.

Уилям Ърнест Хенли, „Invictus“^[1]

Шест седмици по-късно

— Сестрите биха искали да ви приемат в покоите си, госпожице Грей.

Теса остави книгата, която четеше, на нощната си масичка и се обърна към Миранда, която стоеше на вратата на малката й стая, точно както правеше всеки ден по това време, носейки едно и също съобщение. Теса й отговаряше да я изчака в коридора и Миранда излизаше от стаята, за да се върне със същите думи десет минути по-късно. Ако след няколко опита Теса не дойдеше доброволно, Миранда я сграбчваше и завличаше насила надолу по стълбите към горещата, смрадлива стая, в която я чакаха Сестрите на мрака.

Това се случваше всеки ден през първата седмица от престоя на Теса в имението, което наричаше Къщата на мрака, докато един ден тя не разбра, че няма смисъл да се противи и да хаби сили. Сили, които бе по-добре да бъдат съхранени за по-подходящ момент.

— Един момент, Миранда — каза Теса. Слугинята направи непохватен реверанс и излезе от стаята, като затвори вратата зад гърба си.

Теса се изправи и огледа малката стаичка, станала неин затвор през последните шест седмици. Тя бе тясна, с тапети, изрисувани с цветя и почти никаква мебелировка. Имаше само една обикновена чамова маса с бяла покривка, на която се хранеше, тясно месингово легло, на което спеше, напукан умивалник и порцеланово гърне за ежедневната хигиена, рафт на прозореца, върху който да поставя книгите си и на който всяка сутрин издраскваше резка, за да отброява отминаващите дни.

Тя прекоси стаята, за да отиде до огледалото и приглади косите си. Сестрите на мрака, както всъщност те самите предпочитаха да се наричат, искаха тя да е спретната, макар друго във външния й вид да не ги интересуваше. Това не бе толкова лошо, тъй като отражението, което видя, когато се погледна в огледалото, я накара да потръпне. Овално, бледо лице, с дълбоки сиви очи, измъчено и без надежда в изражението. Носеше грозна, черна старомодна дреха, която Сестрите й бяха дали веднага след като бяха пристигнали. Въпреки обещанията им, куфарът с багажа й така и не се появи повече. Сега тази дреха бе единствената, която имаше.

Теса бързо отвърна поглед от огледалото.

Никога досега не й се беше налагало да се извръща от огледало. Макар според всички Нат да бе наследил прословутата красота на майка им, Теса бе съвсем доволна от външния си вид: кафява коса и спокойни, сиви очи. Джейн Еър бе имала кафява коса, както и много други известни героини. Освен това не бе толкова лошо, че е висока. Наистина бе по-висока от повечето момчета на нейната възраст, но леля й Хариет винаги казваше, че елегантната висока жена изглежда царствено.

Сега обаче в нея нямаше нищо царствено. Изглеждаше изпита и опърпана като плашило. Зачуди се дали Нат би я познал, ако я види такава.

Сърцето я заболя, като се сети за него. Нат. Той бе човекът, заради когото правеше всичко това. Понякога й бе толкова мъчно за него, че се чувстваше сякаш е глътнала натрошени стъкла. Без него бе съвсем самичка на този свят. Нямаше си никой друг. Никой, който да го е грижа дали е жива или мъртва. Понякога ужасът на тази мисъл заплашваше да я завладее напълно, да я захвърли в бездънна яма на черен мрак, от който няма измъкване.

Ако никой в света не го е грижа за теб, съществуваш ли наистина?

Ключалката изщрака и прекъсна мислите й. Вратата се отвори и на прага се появи Миранда.

— Време е да дойдете с мен — каза тя — госпожите Блек и Дарк чакат.

Теса я погледна с неприязън. Не можеше да прецени на колко години е Миранда. На деветнайсет? На двайсет и пет? Гладкото й, кръгло лице сякаш нямаше възраст. Косата й, силно опъната назад, имаше цвета на кална вода. Очите й бяха изпъкнали като на жабок и й придаваха изражение, сякаш е постоянно изненадана. Теса реши, че трябва да е роднина с кочияша на Сестрите, който имаше същият неестествен поглед.

Слязоха по стълбите заедно, като Миранда се тътреше с грубата си и недодялана походка. Теса докосна с ръка верижката около врата си, от която висеше механичният ангел. Направи го по навик, както правеше всеки път, преди да види Сестрите на мрака. Някак се успокояваше от чувството, което й носеше украшението, висящо на врата й, затова го държа докато слизаха все по-надолу по етажите. Къщата на мрака беше на няколко етажа, макар че Теса не бе видяла нищо от мрачното имение, освен покоите на Сестрите на мрака, стълбите и коридорите, по които преминаваше към собствената си стая.

Най-сетне слязоха в мазето. То бе усойно и стените лепнеха от неприятна влага, която очевидно не пречеше на Сестрите. Техният кабинет бе право напред, след голяма двойна врата. В другата посока тесен коридор чезнеше в мрака. Теса не знаеше накъде води, но нещо в гъстите сенки я караше да се надява никога да не разбере.

Вратите към кабинета на Сестрите бяха отворени. Миранда не се поколеба, а направо влезе. Теса я последва с огромно нежелание. Мразеше тази стая повече от всяко друго място на света.

Вътре винаги бе горещо и влажно, като в блато, дори навън да бе студено и да валеше. Стените сякаш изпускаха влага и върху тапицерията на столовете бе избуяла плесен. В стаята се долавяше и странна миризма, като от крайбрежията на река Хъдсън в горещ летен ден, смрад на мръсна вода, боклуци и тиня.

Както винаги, Сестрите вече я чакаха, седнали зад огромното си бюро. Бяха облечени както обикновено, госпожа Блек в яркорозово, а госпожа Дарк — в отровно синьо. Над пъстрите дрехи лицата им приличаха на сиви балони с изпуснат въздух. И двете носеха ръкавици, както винаги, независимо от горещината в стаята.

— Напусни, Миранда — нареди госпожа Блек, която въртеше тежкият месингов глобус на бюрото с месест, покрит от бялата ръкавица пръст. Теса много пъти се бе опитвала да разгледа глобуса — нещо в начина, по който бяха подредени континентите изглеждаше нередно, особено празното пространство в центъра на Европа, ала сестрите винаги я държаха настрана от него. — И затвори вратата след себе си.

Миранда изпълни заповедта с безизразно изражение. Теса се опита да не потръпне, когато вратата се затвори зад гърба й, прекъсвайки всеки полъх на въздуха в това душно място.

Госпожа Дарк наклони главата си на една страна.

— Ела тук, Тереза. — Тя винаги бе по-учтивата от двете жени, тази, която бе по-склонна да придумва с ласкателства, а не да съска заплахи и да удря шамари. Както правеше сестра й. — И вземи това.

Подаде й нещо. Теса видя, че е панделка, като тези, които момичетата слагаха на косите си, ала розовият плат бе овехтял.

Вече бе свикнала с различните предмети, които Сестрите на мрака й даваха. Предмети, някога принадлежали на други хора — игли за вратовръзки и часовници, скъпоценности, детски играчки. Веднъж й бяха дали връзки на обувка, друг път една-единствена обеца, изцапана с кръв.

— Вземи това — повтори леко нетърпеливо госпожа Дарк, — и се превъплъти.

Теса взе панделката. Тя бе лека като крило на пеперуда. Сестрите на мрака се втренчиха в нея безстрастно. Теса си спомни книги, които бе чела, романи, в които герои отиваха на съд и се молеха за милост от подсъдимата скамейка на Олд Бейли^[2]. Тя често се чувстваше сякаш е на въпросната скамейка, макар да не знаеше в какво престъпление я обвиняват.

Теса завъртя панделката в ръка и си спомни първия път, в който Сестрите на мрака й бяха дали предмет — една женска ръкавица с перлени копчета на китката. Крещяха й да се превъплъти, удряха я, разтърсваха я, а тя им повтаряше отново и отново с нарастваща паника, че няма идея за какво говорят, още по-малко какво искат от нея.

Не бе плакала, макар да й се искаше. Теса мразеше да плаче, особено пред хора, на които няма доверие. А от всички хора на света, тя имаше доверие само на двама, единият от които бе мъртъв, а другият в плен. Сестрите на мрака й разкриха това, казаха й, че Нат е в ръцете им, че ако не прави, каквото й кажат, ще го убият. Показаха й пръстена му, пръстен, който някога бе принадлежал на баща им. Пръстен, изцапан с кръв. Не й разрешиха да го докосне и го скриха отново, докато тя протягаше ръка към него, макар вече да го бе познала.

Пръстенът на Нат.

След това направи всичко, което се искаше от нея. Изпи отварите, които й даваха, упражняваше се часове наред, опитваше се да мисли по начина, по който те желаеха. Казваха й да вижда себе си като глина, оформяна от колелото на грънчар, с аморфна и променлива форма. Казваха й да потъва в предметите, които й дават, да си ги представя като живи същества, да извлича духа от тях.

Бяха минали седмици, преди да успее да се превъплъти. Усещането бе толкова болезнено, че тя бе повърнала, а след това и припаднала. Когато най-после бе отворила очи, просната върху един от плесенясалите столове в покоите на Сестрите, с влажна кърпа, поставена на лицето, видя госпожа Блек наведена над нея със светнали очи. Теса бе усетила киселият й като оцет дъх.

— Добре се справи днес, Тереза — бе рекла тя, — много добре.

Онази вечер, когато Теса се бе прибрала в стаята си, вътре я чакаха подаръци, две нови книги на нощната й масичка. По някакъв начин Сестрите на мрака бяха отгатнали, че четенето е голямата страст на Теса. Затова й бяха дали „Големите надежди“^[3], а също и — да не повярва човек — „Малки жени“^[4]. Теса бе прегърнала книгите и, самичка и невидяна от никого, си бе поплакала.

След първото превъплъщение всичко стана по-лесно. Теса все още не разбираше какво точно се случва с нея, за да може да го прави, но бе запаметила стъпките, на които Сестрите я бяха научили така, както слепецът запомня пътя от леглото до вратата на стаята си. Тя не знаеше нищо за черното, странно измерение, през което я караха да пътува, но знаеше пътя, по който да мине.

Тя се освободи от тези спомени и стисна парцаливия розов плат по-силно. Отвори ума си и допусна тъмнината в него, като укрепи връзката между себе си и духа от панделката, който я преведе през сенките. Стаята, в която се намираше, хриптенето на Сестрите на мрака, всичко това изчезна, докато тя следваше духа, а светлината около нея ставаше все по-ярка и се уви около нея като завивка.

Плътта й започна да щипе като от хиляди убождания. Преди това й се бе струвало най-трудната част, в която мислеше, че умира. Сега вече бе свикнала и я изтърпя стоически, макар да трепереше цялата, от главата до петите. Механичният ангел около врата й сякаш започна да тиктака по-бързо и по-бързо, сякаш следваше ритъма на сърцето й. Натискът под кожата й се увеличи. Теса ахна и рязко отвори очи, които преди малко бе затворила, когато усещането достигна своя връх, а след това изчезна.

Бе свършило.

Теса премигна, замаяна. Първият миг след превъплъщението винаги бе като да избършеш очите си от водата след гмуркане. Погледна надолу, за да види как изглежда. Новото й тяло бе слабо, почти крехко, а роклята й висеше свободно, направо метеше пода с краищата й. Ръцете, които стискаше пред себе си, бяха мършави и бледи, с напукани пръсти и изгризани нокти.

Непознати, чужди ръце.

— Как се казваш? — попита госпожа Блек. Тя бе станала на крака и гледаше към Теса с горящите си очи.

Сякаш бе гладна.

Не се наложи Теса да отговоря. Момичето, чието тяло носеше, го направи само, като говореше чрез нея досущ като духовете, които според легендите приказваха чрез медиуми. Но Теса не се смяташе за медиум. Превъплъщението бе нещо много повече от това. По-интимно. По-страшно.

— Ема — отговори тялото, обитавано от Теса. — Госпожица Ема Бейлис, мадам.

— И коя си ти, Ема Бейлис?

Гласът отговори през устата на Теса, а с него дойдоха и виденията. Ема бе родена на „Чийпсайд“^[5], в семейство с шест деца. Баща й бе починал, а майка й продаваше мента от една каруца в Ийст Енд^[6]. Ема шиеше за пари от малка. Нощем сядаше в малката кухня и шиеше на светлината на лоена свещ. Понякога, когато свещта изгореше и нямаше пари за друга, тя излизаше навън, на улицата, и сядаше под някоя градска газова лампа, за да шие на мъждукащата й светлина…

— Това ли правеше в нощта, когато умря, Ема Бейлис? — попита госпожа Дарк. Сега тя се усмихваше леко и непрестанно облизваше долната си устна, сякаш предчувстваше какъв ще е отговорът.

Теса видя тесни, осеяни със сенки улици, обвити в гъста мъгла. На слабата, жълтеникава светлина ръцете на Ема работеха, малката сребърна игла влизаше отново и отново в плата. Дочу приглушени стъпки в мъглата, усети ръце, които се появиха от сенките и я стиснаха за раменете, за да я повлекат, пищяща от ужас, в мрака. Иглата и платът се изплъзнаха от ръцете й, а панделката бе изтръгната от косите й, докато тя се съпротивляваше. Дочу груб глас в тъмнината…

И тогава в мрака блесна сребърното острие на нож. То прониза плътта й, проля кръвта й. Усети болка като от изгорено и ужас, какъвто не бе изпитвала досега.

Тя изрита мъжа, който я държеше и успя да избие кинжала от ръката му. Взе острието и побягна, препъвайки се, но силите я напускаха, а кръвта изтичаше от раната й толкова бързо…

Тя рухна в една алея и чу съскането на нещо, което я преследваше. Разбра, че то идва за нея.

Помоли се да умре, преди то да я достигне.

Превъплъщението се разпадна като строшено огледало. Теса извика и падна на колене, а овехтялата малка панделка се изплъзна от пръстите й. Ръката й отново бе нейната — тази на Ема бе изчезнала, като захвърлена дреха. Теса отново бе сама в главата си.

Гласът на госпожа Блек долетя сякаш от много далеч.

— Тереза? Къде е Ема?

— Мъртва е — прошепна Теса, — умря в една уличка. Кръвта й изтече.

— Браво — въздъхна доволно госпожа Дарк — много добре, Тереза. Това бе много добро изпълнение.

Теса не отговори. Дрехата й бе подгизнала от кръв, ала не изпитваше болка. Кръвта не бе нейна и такова нещо не й се случваше за първи път. Затвори очи и усети как й се завива свят. Надяваше се да не припадне.

— Трябваше по-рано да свършим това — каза госпожа Блек. — Отдавна се мъчех да разреша проблема с момичето на Бейлис.

Ала госпожа Дарк я прекъсна.

— Не бях убедена, че тя ще може да се справи с това. Помниш какво стана с онази жена, Адамс.

Теса веднага разбра за какво говореха. Преди няколко седмици се бе превъплътила в жена, застреляна в сърцето. Кръвта бе напоила дрехите й, а тя веднага бе излязла от превъплъщението с писъци на ужас, докато Сестрите не й бяха показали, че самата тя е невредима.

— Ах, колко напредна малката оттогава, не мислиш ли, сестрице? — попита госпожа Блек. — Като се има предвид колко недодялана бе в началото. Дори не знаеше какво е.

— Определено бе съвсем неоформена глина — съгласи се госпожа Дарк. — Направихме цяло чудо. Сигурна съм, че Магистърът ще е доволен.

Госпожа Блек ахна.

— Нима мислиш, че е време?

— О, да, мила ми сестрице. По-готова от това не може да бъде. Време е Тереза да срещне своя господар.

Госпожа Дарк каза това с такова злорадство, че Теса се сепна. За какво говореха? Кой беше Магистърът? През полузатворените си клепачи видя как госпожа Дарк дръпва коприненото въженце, което удряше камбаната, викаща Миранда да дойде и да отведе Теса обратно до стаята й. Явно урокът за деня бе свършил.

— Значи остава за утре — каза госпожа Блек, — или може би дори за довечера. Ако кажем на Магистъра, че е готова, съм сигурна, че ще дойде незабавно.

Госпожа Дарк стана иззад бюрото и се изкикоти.

— Разбирам, че си нетърпелива да видиш труда си заплатен, Амелия. Ала Тереза не може да е просто готова. Тя трябва да е… представителна, не си ли съгласна?

Госпожа Блек също стана и измърмори нещо в отговор, което бе заглушено от отворилата се врата. Миранда влезе в стаята. Гледаше също тъй безизразно, както винаги. Гледката на окървавената и превита на пода Теса не я трогна. Но пък, помисли си Теса, вероятно бе виждала далеч по-лоши неща в тази стая.

— Отведи момичето до стаята й, Миранда — гласът на госпожа Блек вече звучеше спокойно и делово, — и вземи нещата, които ти показахме. Искаме да я преоблечеш и приготвиш.

— Нещата… които сте ми показали? — тъпо повтори Миранда.

Госпожите Дарк и Блек си размениха отвратени погледи и приближиха Миранда, скривайки я от погледа на Теса. Теса чу как й шепнат нещо на ухото и дори различи някои думи — „рокли“, „гардероб“, „направи я хубава“ и накрая доста жестокото „не съм убедена, че Миранда е достатъчно интелигентна, за да изпълни толкова сложни заповеди, сестрице“.

Направи я хубава. Какво ги интересуваше тях дали тя е хубава или не, след като можеха да я накарат да приеме какъвто вид те искат? Какво значение имаше истинският й лик? И защо това би интересувало Магистъра? Макар, че от поведението на Сестрите си личеше, че той определено се интересува.

Госпожа Блек излезе от стаята, следвана както винаги от сестра си. На вратата госпожа Дарк се спря и погледна към Теса.

— Запомни, Тереза — рече тя, — тази вечер е събитието, за което бе цялата тази подготовка. — Тя стисна роклята си с костеливи пръсти. — Не ни проваляй.

И затръшна вратата зад себе си. Теса потръпна от звука, но Миранда, както винаги, остана съвсем спокойна. През цялото време, което бе прекарала в Къщата на мрака, Теса никога не бе успяла да стресне другото момиче, да я изненада така, че да види естествено изражение на лицето й.

— Хайде — каза Миранда, — трябва да се качим горе.

Теса бавно се изправи на крака. Умът й трескаво работеше. Животът в Къщата на мрака бе ужасен, но тя осъзна, че почти е свикнала с него. Поне знаеше какво да очаква. Знаеше, че Сестрите на мрака я подготвят за нещо, макар да не знаеше за какво. Вярваше — може би наивно, — че няма да я убият. Защо да я обучават толкова усърдно, само за да я убият?

Но нещо в злорадия тон на госпожа Дарк я стресна. Нещо се бе променило. Те бяха постигнали с нея всичко, което искаха. Сега щеше да им бъде платено.

Но кой плащаше?

— Хайде — повтори Миранда, — трябва да те приготвим за Магистъра.

— Миранда — каза Теса. Говореше спокойно, както би говорила на нервна котка. Миранда никога не бе отговаряла на Теса досега, но от опит глава не болеше. — Кой е Магистърът?

Последва дълго мълчание. Миранда погледна право напред, а бледото й лице остана безизразно. После, за изненада на Теса, отговори.

— Магистърът е велик човек — каза тя. — Оказана ти е честта да се омъжиш за него.

— Да се омъжа? — повтори Теса. Изненадата бе толкова голяма, че внезапно видя цялата стая по-ясно — Миранда, кървавият парцал на пода, тежкият месингов глобус, останал в положението, в което го бе завъртяла госпожа Блек. — Аз? Но кой е той?

— Той е велик човек. Оказана ти е голяма чест — повтори Миранда. Сетне пристъпи към Теса. — Сега трябва да дойдеш с мен.

— Не — дръпна се Теса от другото момиче и започна да отстъпва, докато гърбът й не се удари болезнено в бюрото. Тя се огледа отчаяно наоколо. Можеше да побегне, но нямаше как да мине покрай Миранда, за да стигне вратата, а прозорци и врати към други стаи нямаше. Ако се скриеше под бюрото, Миранда щеше просто да я измъкне оттам и да я завлече насила към стаята й. — Миранда, моля те.

— Сега трябва да дойдеш с мен — повтори Миранда. Почти я бе достигнала. Теса можеше да види отражението си в черните й очи, усещаше леката, горчива миризма на изгоряло, която лъхаше от дрехите и кожата й.

— Трябва…

Със сила, която не бе подозирала, че притежава, Теса сграбчи основата на месинговия глобус, вдигна го и удари с все сила Миранда по главата.

Чу се отвратителен звук, като от стъпкано стъкло. Миранда се олюля… и след това се изправи. Теса изпищя и изтърва глобуса.

Лявата част на лицето на Миранда бе смачкано, като хартиена маска, деформирана от едната страна. Бузата й бе вдлъбната, а устните й — впити в зъбите. Но нямаше кръв. Нито капчица.

— Сега трябва да дойдеш с мен — каза Миранда с тона, който винаги използваше.

Теса ахна.

— Сега трябва… трябва… тряяяяяяяяя…

Гласът на Миранда заглъхна и думите се разпаднаха в нечленоразделно ломотене. Тя пристъпи напред, сетне залитна на една страна, препъна се и се разтресе. Теса се отдръпна от бюрото и заотстъпва, а Миранда започна да се върти, все по-бързо и по-бързо. Тя профуча през стаята, клатушкайки се като пияница и се удари в далечната стена. След това падна на земята и остана неподвижна.

Теса се втурна към вратата, излезе в коридора и се спря само веднъж на излизане от стаята, за да погледне назад. За миг й се стори, че от проснатото тяло на Миранда се издига пушек, но нямаше време да я гледа. Побягна към коридора и остави вратата зад себе си отворена.

Заизкачва се бързо по стълбите, като се препъваше в полите си и веднъж удари коляното си на едно от стъпалата. Извика от болка, но успя да се добере до първия етаж, след което се втурна по коридора. Той продължаваше напред, дълъг и пълен със завои, губещи се в сенките. Докато тичаше, видя, че по коридора има врати. Спря се и опита да отвори една, но бе заключено.

Както и следващата, и по-следващата…

Но все някъде трябваше да има входна врата, нали?

В края на коридора се появи ново стълбище, което слизаше надолу. Теса се спусна по него и се озова в антре. То носеше сянката на отминало величие, с под от напукан и захабен мрамор, с високи, покрити със завеси прозорци от двете страни. През дантелите се процеждаше слаба светлина, която осветяваше огромна двойна врата. Сърцето на Теса прескочи един удар. Тя се втурна към дръжката на вратата, завъртя я и отвори.

Пред нея се показа тясна уличка, покрита с калдъръм, с редици еднотипни къщи от двете й страни. Миризмата на града подейства на Теса като удар. От много отдавна не бе вдишвала чист въздух. Бе привечер и небето, което се виждаше през кълбета мъгла, бе тъмносиньо, характерно при свечеряване. В далечината се чуваха гласовете на играещи деца, тропотът на конски копита. Но в тази си част улицата бе почти напълно пуста. Имаше само един човек, който, подпрян на близката газена лампа, четеше вестник на светлината й.

Но все пак бе някой. Теса слезе по стълбите и се спусна към странника, като го дръпна за ръкава.

— Моля ви, сър, помогнете ми!

Той се обърна и погледна към нея.

Теса едва сподави вика си. Лицето му бе така восъчно бледо, както и първия път, когато го бе видяла в пристанището на Саутхамптън, а изпъкналите му очи й напомниха за Миранда. Зъбите му блеснаха като метални, когато се усмихна.

Това бе кочияшът на Сестрите на мрака.

Теса се опита да побегне, но бе прекалено късно.