Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (18)

17
Извикай тъмнината

Старата църква и градинската стена,

потъмняха от водата.

И шепне повея на вятъра —

спуска се отново мракът.

Емили Бронте, „Старата църковна кула“

Шарлот хукна към библиотеката, за да предупреди Анклава за спешния случай, за който трябваше да се погрижат тази вечер, а Хенри остана в гостната с Натаниъл и останалите. Той бе изненадващо търпелив, докато Нат вбесяващо бавно търсеше на картата мястото, където смяташе, че е скривалището на Де Куинси — къща в Челси, близо до Темза.

— Но не знам точно коя е — рече Нат, — ще трябва да сте внимателни.

— Ние винаги сме внимателни — отвърна Хенри и пренебрегна ироничния поглед на Уил. Не след дълго той го изпрати заедно с Джем в оръжейната, където Томас подготвяше серафимските ками и останалото въоръжение. Теса остана в гостната с Джесамин и Нат, докато Хенри отиде до лабораторията си, за да вземе някои от най-новите си изобретения.

След като другите излязоха, Джесамин започна да пърха около Нат — разпали огъня, донесе му още едно одеяло, което да увие около раменете си, предложи да му почете книга, но той отказа. Теса си помисли, че ако Джесамин очаква да спечели сърцето на Нат като го глези, я чака горчиво разочарование. Нат беше свикнал да е обгрижван. Надали щеше да забележи нещо специално в отношението й.

— Какво ще стане сега? — попита той накрая, почти затрупан от купчината одеяла. — Господин и госпожа Брануел…

— О, наричай ги Хенри и Шарлот. Така правят всички — каза Джесамин.

— Ще уведомят Анклава — това са останалите ловци на сенки в Лондон — къде се намира скривалището на Де Куинси, така че да организират залавянето му — обясни Теса. — Но Нат, наистина не бива да се безпокоиш за това. Трябва да си почиваш.

— Значи само ние ще останем тук? — очите на Нат бяха затворени. — В тази стара, голяма къща. Изглежда странно.

— О, но Уил и Джем няма да ходят с тях — каза Джесамин. — Чух ги да говорят в оръжейната, когато отидох да взема одеялата.

Очите на Нат се отвориха.

— Няма ли? — той звучеше удивен. — Но защо?

— Много са млади — каза Джесамин. — Ловците на сенки навършват пълнолетие на осемнайсет. А при тази толкова опасна мисия, в която участва целият Анклав, младите остават вкъщи.

Теса се почувства странно облекчена, което прикри, като попита бързо:

— Но това е много странно. Те пуснаха Уил и Джем в имението на Де Куинси.

— И тъкмо затова не искат да им позволят сега. Доколкото разбирам, Бенедикт Лайтууд смята, че нападението над Де Куинси се провали, тъй като Джем и Уил не са достатъчно тренирани, макар да ми убягва каква точно вина има Джем. Мен ако питаш, той просто иска да си намери извинение да остави Гейбриъл вкъщи, макар той вече да е навършил осемнайсет. Разглезил го е страхотно. Шарлот ми каза, че е имало случаи, когато цели Анклави са били изтребвани в една-единствена нощ и затова нефилимите са длъжни да оставят по-младите вкъщи, за да продължат делото им, ако се случи най-лошото.

Стомахът на Теса се сви. Но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и влезе Томас. Той носеше купчина сгънати дрехи.

— Това са стари дрехи на господаря Джем — обърна се той към Нат, леко притеснен. — Изглежда, че ще ви станат, а трябва да имате какво да облечете. Ако ме придружите обратно до стаята си, ще проверим дали са ви по мярка.

Джесамин завъртя очи. Теса не знаеше защо. Може би смяташе, че дрехите втора употреба не са достатъчно добри за Нат.

— Благодаря ти, Томас — каза Нат и се изправи на крака. — Трябва да ти поднеса извиненията си за поведението ми по-рано, когато се, ъ-ъ, скрих. Трябва да съм бил много замаян от треската. Нямам друго обяснение.

Томас се изчерви.

— Просто си вършех работата, сър.

— И то много добре — усмихна се уморено Нат.

— Може би трябва да поспиш — предложи Теса, като видя тъмните кръгове под очите на брат си. — Няма какво толкова да правим, докато те се върнат.

— Всъщност — отговори Нат, гледайки ту Теса, ту Джесамин, — мисля, че почивах предостатъчно. Един мъж все някога трябва да се изправи на крака, нали така. Бих хапнал нещо и ще се радвам на малко компания. Бихте ли имали нещо против да се присъединя към вас, след като се преоблека?

— Разбира се, че не! — Джесамин изглеждаше очарована. — Ще помоля Агата да приготви нещо леко и да го донесе тук. А може и да поиграем карти, докато хапваме.

Тя плесна с ръце, когато Томас и Нат излязоха от стаята и се обърна към Теса със светнали очи.

— Ще е толкова забавно!

— Карти? — Теса, която бе онемяла от изненада при предложението на Джесамин, най-сетне успя да продума. — Искаш да играем на карти? Докато Хенри и Шарлот се бият с Де Куинси?

Джесамин тръсна глава.

— И с какво ще им помогнем, ако седим и се вайкаме! Убедена съм, че те самите биха предпочели да се веселим в тяхно отсъствие, а не да кършим ръце.

Теса се намръщи.

— Не мисля обаче — каза тя, — че да играеш карти с Нат, е много уместно, Джесамин. Знаеш добре, че той има… проблеми с хазарта.

— Ние няма да играем за пари — каза ледено Джесамин, — просто приятелска игра на карти. Наистина, Теса, нужно ли е да си толкова закостеняла?

— Да съм какво?… Джесамин, зная, че просто искаш да зарадваш Нат. Но това не е начинът…

— А, виждам. Ти си овладяла до съвършенство умението на ухажването — сопна й се Джесамин. Кафявите й очи блеснаха гневно. — Нима мислиш, че не съм забелязала как зяпаш Уил? Сякаш той… О! — тя вдигна ръце. — Няма значение. Прилошава ми от теб.

След тези думи тя стана и излезе от стаята, като само спря на прага, за да каже:

— И макар да ми е известно, че се вълнуваш слабо от външния си вид, редно е поне да се срешеш, Теса. Косата ти изглежда така, сякаш птица си е свила гнездо в нея!

След това затръшна вратата зад гърба си.

 

 

Макар Теса да знаеше, че думите на Джесамин са глупави, те все пак я нараниха. Тя забърза към стаята си, за да измие лицето си и да разреше сплъстената си коса. Погледна бялото си лице в огледалото и се опита да не мисли за това, дали прилича на сестрата от спомените на Нат. Опита се да не мисли за това как се е променила.

Когато свърши, бързо излезе в коридора и се натъкна на Уил, който се бе облегнал небрежно на отсрещната стена. С обичайното за него пренебрежение към добрите маниери, бе облечен само по риза, а над нея имаше две кожени ленти, кръстосани на гърдите му. На гърба си носеше дълго, тънко острие, чиято дръжка се виждаше над рамото му. Във всяка от ръцете си държеше няколко дълги, бели серафимски ками.

— Аз… — гласът на Джесамин проехтя в главата на Теса. „Нима мислиш, че не съм забелязала как зяпаш Уил?“. Магическата светлина светеше съвсем слабо и Теса се надяваше, че той няма да забележи как се изчервява.

— Мислех, че няма да излизаш с Анклава тази вечер — каза тя накрая, по-скоро за да каже нещо.

— Няма. Трябва да занеса оръжията на Шарлот и Хенри в двора. Бенедикт Лайтууд е изпратил каретата си за тях. По-бърза е. Ще дойде всеки момент.

В коридора бе така тъмно, че макар на Теса да й се стори, че Уил се усмихва, не беше сигурна.

— Безпокоиш се за моята безопасност, нали? Или смяташе да ми подариш нещо, което да нося в битката, като Уилфред Айвънхоу?

— Така и не харесах тази книга — каза Теса. — Роуина е такава лигла. Айвънхоу трябваше да избере Ребека.

— Тъмнокосата, а не русата? Наистина?

Вече бе почти сигурна, че се усмихва.

— Уил…

— Да?

— Смяташ ли, че Анклавът ще успее да го убие? Имам предвид Де Куинси.

— Да — отвърна той без колебание, — времето за преговори отмина. Ако си виждала териери в дупка с плъхове^[1]… но пък едва ли си виждала. Все едно, така ще изглеждат събитията от тази нощ. Клейвът ще се справи с вампирите един по един. Докато ги избие всичките.

— Значи няма да има повече вампири в Лондон?

Уил сви рамене.

— Вампири винаги има. Но кланът на Де Куинси няма да го има.

— И когато това свърши и Магистърът си отиде… повече няма да има причина двамата с Нат да стоим в Института, нали?

— Аз… — Уил изглеждаше искрено изненадан. — Предполагам… да, така е. Предполагам, че би предпочела да се преместиш на някое не така… свирепо място. Може би ще се настаниш в някой от по-хубавите квартали на Лондон. Уестминстърското абатство например…

— Бих предпочела да се върна вкъщи, в Ню Йорк — каза Теса.

Уил не каза нищо. Магическата светлина в коридора бе избледняла съвсем. В сенките тя не можеше да види лицето му.

— Освен ако няма причина да остана — продължи тя, като се чудеше какво ли точно има предвид. Бе по-лесно да говори с Уил така, без да вижда лицето му, само като усеща присъствието му близо до нейното, в тъмния коридор.

Тя не го видя да се движи, но усети пръстите му леко да докосват ръката й.

— Теса — каза той, — моля те, не се безпокой. Скоро всичко ще се подреди.

Сърцето й болезнено заудря в ребрата. Какво щеше да се подреди? Не можеше да има предвид това, което тя си мислеше, че има. Сигурно говореше за нещо друго.

— А ти не искаш ли да се върнеш у дома?

Той не помръдна, пръстите му галеха ръката й.

— Никога няма да мога да се върна вкъщи.

— Но защо? — прошепна Теса, но бе прекалено късно. Усети как той се отдръпва от нея. Ръката му се отдели от нейната. — Зная, че родителите ти са дошли до Института, когато си бил на дванайсет, и ти си отказал да ги видиш. Но защо? Какво толкова ужасно са сторили?

— Нищо не са сторили — поклати глава той. — Трябва да тръгвам. Хенри и Шарлот чакат.

— Уил! — каза Теса, но той вече се отдалечаваше, тънка, тъмна сянка, слизаща по стълбите.

— Уил! — извика тя. — Коя е Сесили?

Но него вече го нямаше.

 

 

Когато Теса се върна в гостната, видя, че Нат и Джесамин са вече там, а слънцето залязва. Веднага отиде до прозореца и погледна навън. Долу на двора Джем, Хенри, Уил и Шарлот се бяха събрали и хвърляха дълги, тъмни сенки върху стълбите на Института. Хенри поставяше една последна руна иратце върху ръката си, а Шарлот даваше инструкции на Джем и Уил. Джем кимаше, но дори от това разстояние Теса можеше да види, че скръстилият ръце пред гърдите си Уил е недоволен. Иска да отиде с тях, помисли си тя. Не иска да остане тук. Вероятно Джем също искаше да отиде, но не се оплакваше. Това бе разликата между двамата. Поне една от разликите.

— Теси, сигурна ли си, че не искаш да поиграеш? — Нат се обърна към сестра си. Той седеше на креслото, с одеяло, преметнато върху краката. Картите бяха подредени на малка масичка между него и Джесамин, до сребърен сервиз за чай и малка чинийка със сандвичи. Носеше дрехите на Джем, а косата му изглеждаше леко влажна, сякаш я беше мил или търкал с мокра кърпа. Натаниъл беше отслабнал, ала Джем бе така мършав, че ризата стягаше Нат в яката. Въпреки това, Джем беше по-широкоплещестия от двамата и Нат изглеждаше някак по-дребен в жилетката му.

Теса продължаваше да гледа през прозореца. Хенри и Шарлот се качваха в голяма черна карета, върху чиято врата бяха изрисувани горящи факли. Уил и Джем не се виждаха никъде.

— Сигурна е — подсмръкна Джесамин, когато Теса не отговори, — виж я само. Не одобрява.

Теса откъсна поглед от прозореца.

— Нямам нищо против игрите. Но не мисля, че сега им е времето, докато Хенри, Шарлот и останалите рискуват живота си.

— Да, знам, каза го преди малко — Джесамин свали картите си. — Наистина, Теса, това се случва постоянно. Отиват да се бият, след това се връщат. Няма смисъл да се тревожиш.

Теса прехапа устни.

— Трябваше да им кажа довиждане или на добър час, но при цялото това бързане…

— Не се безпокой — рече Уил, който влезе в гостната, следван от Джем, — ловците на сенки не се сбогуват преди битка, нито си пожелават късмет. Трябва да се държиш, сякаш връщането им е сигурно и няма нищо общо с късмета. Нямаме нужда от късмет — продължи Уил, като се тръшна на един стол до Джесамин, която го изгледа кръвнишки. — Та ние имаме задача от Рая, все пак. Щом Бог е на наша страна, за какво ни е късмет? — но гласът му бе пълен с горчивина.

— Не се дръж така печално, Уил — каза Джесамин. — Все пак играем на карти. Можеш да се присъединиш към нас или да млъкнеш.

Уил повдигна вежди.

— На какво играете?

— Папеса Йоана — хладно отвърна Джесамин, докато разбъркваше картите. — Тъкмо обяснявах правилата на господин Грей.

— Госпожица Лъвлис ми каза, че печелиш, когато се отървеш от всички карти. Тоест наопаки на това, с което аз съм свикнал. — Нат се ухили на Джесамин и тя се изкикоти дразнещо.

Уил посочи към димящата чаша зад лакътя на Натаниъл.

— Има ли някакъв чай вътре или пиеш брендито чисто?

Нат се изчерви.

— Брендито възстановява.

— Да — отговори Джем с твърд глас, — пороците.

— О, я стига! Такива сте лицемери. Самият Уил далеч не е въздържател, а Джем… — Джесамин млъкна и прехапа устната си. — Цупите се, защото Хенри и Шарлот не ви взеха със себе си — каза накрая тя, — тъй като сте прекалено млади. — Тя се усмихна на Нат през масата. — Самата аз предпочитам компанията на по-зрели джентълмени.

Нат е точно с две години по-голям от Уил, помисли си Теса. Не със сто. А зрял определено не бе точната дума, с която да го опишеш.

Но преди да каже нещо, в Института проехтя силен камбанен звън. Нат повдигна вежди:

— Нали това не е истинска църква? Мислих си, че няма и камбани.

— Звукът не е на църковна, а на сигнална камбана — Уил стана на крака. — Дава знак, че някой е долу и иска да говори с ловците на сенки. И понеже двамата с Джеймс сме единствените останали тук…

Той погледна към Джесамин и Теса си даде сметка, че очаква тя да му възрази, да напомни, че и тя е ловец. Но Джесамин се усмихваше на Нат, който се бе привел и й казваше нещо на ухо. Никой от двамата не обръщаше внимание на това, какво става в стаята.

Джем погледна към Уил и наклони глава. Двамата се обърнаха към вратата. Докато се канеха да излязат, Джем погледна към Теса и сви леко рамене.

Искаше ми се и ти да бе ловец на сенки, стори й се, че това искаше да й каже той, но може би само се надяваше.

Може би просто й се усмихваше леко и нямаше скрит смисъл в изражението му.

Нат си наля още малко гореща вода и бренди от сребърния сервиз до лакътя му. Той и Джесамин бяха зарязали преструвката, че играят на карти, бяха седнали един до друг и тихо си говореха нещо. Теса усети разочарование. Някак си бе очаквала преживяното от Нат да го направи по-мъдър. По-склонен да разбере, че на света има и по-важни неща от неговите непосредствени удоволствия. От Джесамин не очакваше нищо, ала това, което някога бе намирала за чаровно в брат си, сега й лазеше по нервите. Чак се изненада от чувствата си.

Отново погледна през прозореца. В двора имаше карета. Уил и Джем стояха на стъпалата пред входа, заедно с някакъв мъж, облечен във вечерно облекло — изискано тъмно палто, висока копринена шапка, бяла риза, която блестеше на магическата светлина. Приличаше на мундан, но от това разстояние на Теса й бе трудно да прецени. Той вдигна ръце и започна да жестикулира. Видя как Уил поглежда Джем, който му кимна. Чудеше се за какво всъщност си говорят.

Тя погледна към каретата зад човека и замръзна. Вместо герб, на вратата бе изписано името на предприятие.

„МОРТМЕЙН И СЪДРУЖИЕ“.

Мортмейн. Човекът, за когото бе работил баща й. Който Натаниъл бе изнудвал. Който бе запознал брат й със Света на сенките. Но какво търсеше тук?

Тя погледна отново към Нат и раздразнението й бе прогонено от вълна на загриженост. Ако той узнаеше, че Мортмейн е тук, щеше да се разстрои. Щеше да е по-добре, ако разбере какво става преди него. Тя се отдели от прозореца и тихо приближи вратата.

Увлечен в разговор с Джесамин, Нат дори не забеляза, че тя излезе.

 

 

Изненадващо лесно Теса намери пътя по огромното вито каменно стълбище, което се спускаше през центъра на Института. Сигурно най-сетне бе започнала да научава кое къде е в това място. Реши да слезе до стълбите на входната врата и завари Томас да стои там.

Носеше огромен меч, а лицето му бе много сериозно. Зад него големите врати на Института бяха отворени и приличаха на правоъгълник, показващ лондонския сумрак, осветен от факлите с магическа светлина на двора.

Томас се изненада, когато видя Теса.

— Госпожице Грей?

Тя му отвърна шепнешком.

— Какво става тук, Томас?

Той сви рамене.

— Господин Мортмейн — отвърна той, — искаше да говори с господин и госпожа Брануел, но понеже те не са тук…

Теса тръгна към вратата.

Томас, изненадан, се опита да я спре.

— Госпожице Грей, не мисля…

— Ще трябва да използваш меча си, за да ме спреш, Томас — каза Теса студено. След миг колебание Томас се отдръпна. Теса се почувства леко виновна и се надяваше, че не го е обидила. Но той изглеждаше повече смаян, отколкото засегнат.

Тя мина покрай него и слезе надолу по стълбите, където стояха Уил и Джем. Вееше хладен бриз, който разроши косата й и я накара да потрепери. Пред стълбите бе човекът, който бе видяла от прозореца. Той бе по-нисък, отколкото си бе представяла. Нисичък, но жилав, със смугло, дружелюбно лице, подаващо се изпод периферията на високата му шапка. Въпреки елегантните си дрехи, той имаше грубото, характерно за моряк или търговец, излъчване.

— Да — говореше той, — господин и госпожа Брануел бяха достатъчно любезни, за да ме потърсят миналата седмица. И доколкото разбирам, са били още по-любезни в това да запазят в дискретност нашия разговор.

— Не споменаха на Анклава за вашите окултни занимания, ако това имате предвид — рязко каза Уил.

Мортмейн се изчерви.

— Да, да. Голяма услуга, наистина. Ще ми се да я върна по някакъв начин… — той млъкна, а погледа му се премести от Уил към Теса. — Но кой е това? Още един ловец?

Уил и Джем се обърнаха едновременно. Джем бе видимо доволен да я види, а Уил, разбира се, изглеждаше подразнен, но и леко развеселен.

— Теса, не можа да не си подадеш носа навън — каза Уил и се обърна към Мортмейн. — Това е госпожица Грей. Сестрата на Натаниъл.

Мортмейн изглеждаше смаян.

— Но, да, разбира се! Трябваше да се досетя. Приличате на него. Госпожице Грей…

— Всъщност, не прилича — каза Уил, но тихо, така че Мортмейн едва ли го чу…

— Не може да видите Нат — каза Теса, — не зная за какво сте дошли, господин Мортмейн, но той все още не е достатъчно добре. Трябва да се възстанови от преживяванията си. Не да му се напомня за тях.

Устата на Мортмейн се сви загрижено.

— Не съм дошъл заради момчето — каза той. — Разбрах, че съм го провалил по най-ужасен начин. Госпожа Брануел ми обясни това достатъчно ясно…

— Трябвало е да се погрижите за брат ми — каза Теса. — Оставихте го да потъне без следа в Света на сенките.

Една малка част от разума на Теса бе изненадана от това, че е толкова дръзка, но въпреки това продължи.

— Когато ви е казал, че работи за Де Куинси, е трябвало да сторите нещо. Знаете що за човек е Де Куинси. Ако изобщо може да се нарече човек.

— Зная — Мортмейн сякаш посивя под шапката си, — именно заради това дойдох. Да се опитам да поправя това, което сторих.

— И как смятате да го направите? — попита Джем с ясния си, висок глас. — И защо сега?

Мортмейн погледна към Теса.

— Вашите родители — каза той, — бяха добри, мили хора. Цял живот съжалявах, че ги запознах със Света на сенките. Но в ония години мислех за това като за една прекрасна игра, нещо приятно. Оттогава насам научих повече. За да премахна тази вина от себе си, ще ви кажа това, което знам. Дори ако после се наложи да напусна Англия, за да избегна гнева на Де Куинси.

Той въздъхна.

— Преди много време, Де Куинси направи поръчка за известно количество метални части — спици, лостове, зъбци и други подобни. Така и не го попитах за какво са му. Човек не пита за такива неща Магистъра. Чак когато нефилимите дойдоха при мен, ми хрумна, че това може да е за нещо нередно. Поразпитах колкото бе възможно и моите приятели в клуба ми казаха, че Де Куинси възнамерява да построи армия от механични чудовища, които да унищожат ловците на сенки. — Той поклати глава. — Де Куинси и себеподобните му може и да мразят ловците на сенки, но аз не споделям вижданията му. Аз съм просто един човек и знам, че те са единственото, което стои между мен и свят, в който моят вид е само играчка за демони. Не мога да позволя това, което Де Куинси е замислил.

— Това е добре — каза Уил леко нетърпеливо, — ала не ни казвате нищо ново. Вече знаем всичко това.

— А знаете ли — продължи Мортмейн, — че той плати на две магьоснички, наричани Сестрите на мрака, да създадат обвързващо заклинание, което ще съживи тези създания с демонична енергия?

— Да — каза Джем, — макар да мисля, че е останала само една Сестра. Уил унищожи другата.

— Сестра й я върна с помощта на некромантия — каза Мортмейн. В гласа му прозвуча нещо като триумф, сякаш облекчен от това, че най-сетне знае нещо, за което те нямат представа. — Нанесоха се в едно имение в Хайгейт. Някога то принадлежеше на магьосник, убит от Де Куинси. Дори сега, докато си говорим, те работят върху заклинанието. Ако източниците ми са достоверни, Сестрите на мрака ще се опитат да активират заклинанието тази нощ.

Сините очи на Уил станаха тъмни и замислени.

— Благодаря за информацията — каза той, — но скоро Де Куинси няма да бъде заплаха за нас. Нито пък механичните му чудовища.

Очите на Мортмейн се разшириха.

— Нима Клейвът ще нападне Магистъра още тази нощ?

— Боже — каза Уил, — знаете всички термини, наистина. Много неприятна черта за мундан — той се усмихна мило.

— А, имате предвид, че няма да ми кажете — каза Мортмейн със съжаление. — Е, разбираемо. Но искам да ви помоля още нещо, преди да си тръгна. Трябва да предупредите Анклава, че Де Куинси има на свое разположение стотици механични същества. Цяла армия. В мига, в който Сестрите на мрака завършат заклинанието си, тази армия ще се надигне и ще се присъедини към него. Ако Анклавът иска да го победи, ще е добре да се направи така, че армията да не се надигне. Иначе победата би била почти невъзможна.

Теса погледна Уил ужасено. Не можа да се сдържи. Лицата на момчетата обаче останаха безизразни. Най-накрая Джем попита:

— Имате ли представа за точното местонахождение на Сестрите на мрака, освен това, че са в Хайгейт.

Мортмейн кимна.

— Разбира се — рече той и каза точния адрес, с улицата и номера.

Уил кимна.

— Добре. Със сигурност ще обмислим всичко това. Благодаря ви.

— Наистина — каза Джем, — лека вечер, господин Мортмейн.

— Но… — Мортмейн изглеждаше смаян. — Няма ли да направите нещо?

— Казах, че ще го обмислим — отговори Уил. — А вие, господин Мортмейн, приличате на човек, който има друга работа.

— Моля? — Мортмейн погледна към вечерното си облекло и се засмя. — Всъщност, да, предполагам, че сте прав. Но… нали разбирате, че ако Магистърът разбере какво съм ви казал, животът ми ще е в опасност.

— Тогава — предложи Джем, — може би е настъпило време да отидете някъде на екскурзия. Чувал съм например, че по това време на годината Италия е много приятно място.

Мортмейн погледна първо Уил, после Джем, а накрая отново Уил и сякаш се предаде. Раменете му се отпуснаха. Той погледна към Теса:

— Ако може да предадете моите извинения на брат си…

— Не мисля, че ще мога — каза Теса, — но все пак, благодаря ви, господин Мортмейн.

След дълга пауза той кимна, сетне си тръгна. Тримата го гледаха как влиза обратно в каретата си. Звукът от конските подкови огласи двора, докато излизаше от пределите на Института.

— Какво смятате да правите сега? — попита Теса в мига, в който каретата се скри от погледа им. — Относно Сестрите на мрака?

— Отиваме да ги заловим, разбира се — каза Уил. Очите му светеха като брилянти от вълнение.

— Но… няма ли да е по-добре първо да предупредим Хенри, Шарлот и останалите…

— Как? — Уил успя да произнесе дори тази дума саркастично. — Сигурно бихме могли да пратим Томас да предупреди Анклава, но няма гаранция, че ще стигне навреме. Ако Сестрите успеят да вдъхнат живот на армията, той просто ще попадне в месомелачката. Не, трябва да се оправим с тях сами. Убих едната преди. Заедно с Джем ще трябва да можем да се справим и с двете.

— Но Мортмейн може и да греши — каза Теса. — Разполагате само с думата му. Може да ни е подал невярна информация.

— Може — призна Джем, — но представи си, че говори истината? И не го послушаме? Последиците за Анклава ще са фатални. Ще бъде напълно унищожен.

Сърцето на Теса се сви, когато осъзна, че е прав.

— Може би мога да помогна. Изправяла съм се вече срещу Сестрите. Ако ви придружа…

— Не! — каза Уил. — Изключено. Имаме малко време за подготовка и трябва да се доверим на бойния си опит. А ти нямаш такъв.

— Изправих се срещу Де Куинси на тържеството…

— Казах не! — тонът на Уил не търпеше възражение. Теса погледна към Джем, но той само сви рамене извинително, сякаш казваше, че съжалява за факта, че Уил е прав.

Тя отново погледна Уил.

— Ами Бодицея?

За миг тя помисли, че е забравил какво й е казал в библиотеката. След това слаба усмивка изви устните му, сякаш се мъчеше да я сподави.

— Един ден ще бъдеш Бодицея, Теса, но не и тази вечер.

Той се обърна към Джем.

— Трябва да кажем на Томас да подготви каретата. Хайгейт не е близо. Трябва да тръгваме.

 

 

Нощта се бе спуснала над града, когато Уил и Джем застанаха до каретата, готови да потеглят. Томас за последно проверяваше хамутите на конете, докато Уил, чието стили светеше като бяла мълния в тъмнината, изрисува руна върху голата ръка на Джем. След като бе изказала неодобрението си, Теса стоеше на стълбите и ги наблюдаваше. Усети как стомахът й се сви.

След като се увери, че хамутите са добре закрепени, Томас се обърна и се изкачи бързо по стълбите.

— Тръгват ли? — попита тя. — Това ли е всичко?

Той кимна.

— Всичко е готово, госпожице. — Томас се бе опитал да убеди Джем и Уил да го вземат със себе си, но Уил, каквото и да бе казал по-рано на Теса, бе притеснен, че Шарлот ще се сърди, ако вземат Томас на мисията им, и бе отказал.

— Освен това — бе казал Уил, — в къщата трябва да има мъж, който да пази Института в наше отсъствие, а пък Натаниъл не се брои — бе добавил последното, поглеждайки крадешком Теса. Тя не му бе обърнала внимание.

Уил вдигна ръка, готов да скочи на мястото на кочияша. Джем стоеше и го гледаше. Лицата им бяха като бледи петна на светлината на факлите. Теса вдигна ръка, за да помаха за довиждане, но после я свали, спомнила си какво й бе казал Уил: „Ловците на сенки не се сбогуват преди битка, нито си пожелават късмет. Трябва да се държиш, сякаш връщането им е сигурно и няма нищо общо с късмета“.

Момчетата, като че стреснати от жеста й, погледнаха към нея. Помисли си, че вижда сините очи на Уил дори от това разстояние. Погледът му бе странен, когато срещна нейния. Като на човек, който току-що се е събудил и се чуди дали това, което вижда, е истинско или илюзия.

Джем обаче бе този, който се затича по стълбите. Когато стигна до нея, Теса видя, че лицето му е поаленяло, а очите му блестяха. Запита се колко ли наркотик му е позволил Уил да вземе и дали е готов за битка.

— Теса… — започна той.

— Не исках да се сбогувам — каза бързо тя, — но ми бе странно да ви оставя да тръгнете, без да кажа нищо.

Той я погледна любопитно. След това направи нещо, което я изненада. Взе и целуна ръката й с леко докосване на устните, а косата му — мека и лека като коприна — докосна китката й. Теса усети през тялото й да преминава шок, който я стресна и остави безмълвна, когато той се изправи, а устата му се изви в усмивка.

— Масфа — каза той.

Тя премигна, леко замаяна.

— Моля?

— Това е нещо като да кажеш довиждане, без реално да го казваш — рече той. — Цитат от Библията. „Масфа, защото каза: Господ да бди над теб и мен, когато сме далеч един от друг“.

Теса не можа да отговори нищо, тъй като той се обърна и се затича надолу по стълбите, за да се присъедини към Уил. Самият Уил бе неподвижен като статуя. Ръцете му, покрити с ръкавици, бяха стиснати в юмруци. Но може би това бе игра на светлината, защото когато Джем стигна до него и го докосна по рамото, той се обърна засмян и без повече да поглежда Теса, скочи на мястото на кочияша, следван от приятеля си. Камшикът изплющя и каретата се устреми през портата, която се затвори зад тях, сякаш от невидими ръце. Теса чу как ключалката изщраква шумно в тишината. Някъде из града зазвъняха камбани.

Софи и Агата чакаха на входната врата. Агата й говореше нещо, но тя сякаш не я слушаше. Софи погледна към Теса, докато тя влизаше и нещо в погледа й й напомни за това как бе изглеждал Уил на двора. Но това, разбира се, бе нелепо. От всички хора на света, точно Уил и Софи си приличаха най-малко.

Теса отстъпи, за да може Агата да затвори големите, тежки двойни врати. Тъкмо ги бе затворила, когато дръжката на лявата врата започна да се върти сама.

Софи се намръщи.

— Едва ли се връщат толкова скоро, нали?

Агата погледна озадачено към въртящата се дръжка. Ръцете й все още бяха на вратата. Тя се отдръпна, а портите се отвориха.

На прага стоеше фигура. За миг Теса видя само, че е висока и облечена в раирано яке. Агата вдигна глава и каза смаяна:

— О, Бож…

Фигурата помръдна. Блесна светлина, отразена от метал. Агата изпищя и залитна. Изглеждаше, като че ли се опитва да се отдръпне от непознатия, но нещо й пречеше.

— Отче, който си на небесата — прошепна Софи, — какво е това?

За миг Теса видя цялата сцена, замръзнала като картина — отворената врата, механичния автоматон с одраните ръце, в същото сиво, износено яке. И, Боже, все още с кръвта на Джем, засъхнала в червеникавочерно върху посивялата плът, през чиито рани се показваше блестящ месинг. Една от кървавите ръце бе хванала Агата за китката. Другата стискаше дълъг, тънък нож. Теса пристъпи напред, но вече бе късно. Създанието замахна с ножа с умопомрачителна скорост и острието потъна в гърдите на Агата.

Жената се задави и посегна към оръжието. Парцаливото създание остана ужасяващо неподвижно, докато тя стискаше дръжката на ножа, а после с отвратителна лекота издърпа острието и я остави да падне на пода. Автоматонът дори не видя последното. Той се обърна и излезе обратно през вратата, от която бе дошъл.

Това извади Софи от вцепенението.

— Агата! — извика тя и се затича към нея. Теса хукна към вратата. Автоматонът слизаше по стълбите към празния двор. Тя погледна към него. Защо бе дошъл, защо си тръгваше сега? Нямаше обаче време да мисли върху това. Тя потърси въжето на сигналната камбана и го дръпна силно. Звукът проехтя из сградата, след което тя затръшна вратата обратно, спусна резето и се обърна да помогне на Софи.

Заедно, двете успяха да повдигнат Агата и наполовина да я пренесат, наполовина завлекат по-навътре, където паднаха на колене. Софи, която късаше плат от бялата си престилка и го притискаше към раната на Агата, каза с глас, в който личеше паника.

— Не разбирам, госпожице. Нищо не би трябвало да може да докосне тази врата. Никой, който няма кръв на ловец на сенки.

Но те имат такава кръв, помисли си Теса, внезапно изпълнена с ужас. Кръвта на Джем, засъхнала като боя върху металните ръце. Затова ли чудовището се бе навело над Джем онази нощ, след битката на моста? Затова ли си бе тръгнало, взело това, което му трябва — кръвта? Това не означаваше ли, че може да се върне, когато си поиска?

Тя започна да се изправя, но вече бе късно. Резето, което държеше вратата затворена, се строши със звук като от изстрел и падна на земята на две половини. Софи погледна нагоре и отново изкрещя, но не остави Агата, когато вратата се отвори като прозорец към нощта навън.

Стълбите пред Института вече не бяха празни. Те гъмжаха от механични изчадия, които се изкачваха по тях с неестествени движения и безизразни, втренчени лица. Те не бяха като онези, които Теса бе виждала преди. Някои изглеждаха сглобени толкова набързо, че изобщо нямаха лица, само метални овали, покрити тук-там с човешка плът. Вместо ръце и крака, някои имаха части от машини, което бе още по-отвратително. Единият от автоматоните имаше коса там, където трябваше да е ръката му, а от ръкава на друг, като пародия на истинска ръка, се подаваше трион.

Теса се изправи и хукна към отворената врата, в отчаян опит да я затвори. Бе тежка и се движеше мъчително бавно. Зад нея Софи пищеше безпомощно, а Агата бе притихнала. С последен стон Теса затръшна вратата…

И отдръпна ръцете си, когато вратата бе изтръгната от пръстите й и изкъртена от рамката, като откъснат стрък трева. Тя отстъпи назад, когато автоматонът, сграбчил вратата, я захвърли настрани и пристъпи напред. Металните му крака кънтяха по каменния под, следван от още един като него, а после и още един.

Поне дузина от механичните създания тръгнаха към Теса, протегнали чудовищните си ръце…

 

 

Когато Уил и Джем пристигнаха в имението в Хайгейт, луната бе започнала да изгрява. Хайгейт бе построен в северната част на Лондон и предлагаше отлична гледка към града, блед на фона на лунната светлина, и обвит в мъгла и пушек от въглища, които висяха над него като сребърен облак. Град на мечтите, плуващ във въздуха, помисли си Уил. Той си спомни някакъв стих за ужасната красота на Лондон, но нервите му бяха опънати поради предстоящата битка и не можа да се сети за точните думи.

Къщата бе построена в грузински стил^[2] насред огромен парк. Опасваше я висока тухлена стена, а полегатият й покрив се виждаше от улицата. Когато я приближиха, Уил усети да го побиват тръпки, но не бе изненадан от подобно нещо в Хайгейт. Намираха се близо до това, което лондончани наричаха Горите на Ямата. По време на Голямата чумна епидемия, тук бяха захвърляни много трупове. Без да са погребани както подобава, техните неспокойни духове обитаваха района дори и сега. Неведнъж Уил бе изпращан тук заради тях.

Черна метална порта трябваше да предпазва имението от натрапници, но отварящата руна на Джем се справи бързо с ключалката. След като оставиха каретата до портата, двамата ловци на сенки тръгнаха по виеща се пътека, която ги изведе до входа на къщата. Пътеката бе обрасла с бурени, а в градината се виждаха останки от малки стопански сгради и черните стволове на изсъхнали дървета.

Джем се обърна към Уил с трескав поглед:

— Да продължаваме ли?

Уил изтегли серафимската кама от колана си.

— Израфил — прошепна той. Оръжието блесна сякаш съдържаше кондензирана мълния. Серафимските ками горяха тъй ярко, че Уил винаги очакваше да излъчват и топлина, но остриетата им бяха студени като лед. Той си спомни как веднъж Теса му бе казала, че адът е студен. Трябваше да сдържи странния подтик да се усмихне. Тогава бягаха, за да оцелеят, и от нея се очакваше да е ужасена. Но вместо това му говореше за Дантевия Ад с характерния си американски акцент.

— Да — каза той на Джем, — време е.

Те се изкачиха по стъпалата до входа и провериха вратата. Уил очакваше да е заключено, но не бе така. Вратата се отвори със скърцане. И двамата с Джем влязоха в къщата. Светлината на серафимските ками освети вътрешността.

Озоваха се в огромно фоайе. Високите прозорци някога сигурно са изглеждали великолепно, но сега здрави се редуваха с потрошени. През подобните на паяжина пукнатини в стъклата се виждаше обраслият с бурени двор. Мраморният под бе напукан и натрошен, а по него се виждаха растения, израсли сякаш от самия камък. Пред Уил и Джем се извисяваше голямо вито стълбище, водещо към потъналия в сенки първи етаж.

— Нещо не е наред — прошепна Джем, — сякаш никой не е стъпвал тук от половин век.

Но преда да успее да довърши, в нощния въздух се чу шум. Косъмчетата на врата на Уил се изправиха, а руните по раменете му започнаха да пламтят. Някой пееше, ала звукът не бе приятен. Гласът стигаше тонове, които никое човешко гърло не можеше да възпроизведе. Над тях кристалните стъкълца на полилея зазвъняха като чаши вино при наздравица.

— Има някой тук — промърмори Уил в отговор. Без повече приказки двамата с Джем застанаха гръб в гръб. Джем гледаше отворената врата, Уил — огромните вити стълби.

На върха им се появи нещо. В началото Уил го видя само като преливаща сянка от бяло и черно. Но когато сянката започна да слиза, пеенето се усили. Уил усети да го побиват тръпки. Въпреки ледения въздух, по тила му изби пот, която се спусна по гърба му.

Той я позна, когато бе слязла наполовина по стълбите. Бе госпожа Дарк, а високото й костеливо тяло бе облечено в нещо като расо на монахиня, безформена тъмна роба, която я покриваше от врата до краката. В едната от ноктестите си ръце носеше угасен фенер. Сама е, помисли си Уил, но когато тя се спря, Уил осъзна, че бърка. Това, което носеше, не бе угасен фенер, а отсечената глава на сестра й.

— В името на Ангела! — прошепна Уил. — Джем, виж!

Джем погледна и изруга. Главата на госпожа Блек висеше на кичури сива коса, които госпожа Дарк стискаше като безценен артефакт. Очите на главата бяха изцъклени и чисто бели, като сварени яйца. Устата бе зинала, а по устните имаше засъхнала черна кръв.

Госпожа Дарк спря да пее и се изкикоти като ученичка.

— Ах, вие, палавници такива — рече тя, — да нахлуете в къщата ми по този начин. Пакостливи ловци на сенки.

— Мислех — каза тихо Джем, — че другата сестра е жива.

— Може би тя я е съживила, за да я обезглави отново — предположи Уил. — Вижда ми се сложна работа, без особен смисъл, но…

— Нефилими убийци — извика госпожа Дарк, а погледът й се бе спрял на Уил, — не им е достатъчно да убият сестра ми веднъж, а? Трябва да се върнете и да ми попречите да й дам втори живот. Имате ли някаква представа какво е да си напълно сам?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — каза сухо Уил и видя как Джем го поглежда изненадан.

Глупак, помисли си той. Не бива да се издаваш така.

Госпожа Дарк пристъпи от крак на крак.

— Но ти си смъртен. Твоята самота е миг от вечността, една въздишка на вселената. Аз съм самичка завинаги. — Тя прегърна силно главата. — Какво значение има това за теб? Убедена съм, че в Лондон се случват и по-лоши неща, които заслужават вниманието на ловците на сенки, повече от жалките ми опити да съживя Амелия.

Уил погледна Джем, който сви рамене, очевидно объркан колкото него.

— Вярно е, че некромантията е нарушение според Закона — каза Джем, — но това важи и за заклинанията за призоваване на демони. Именно те заслужават нашето спешно внимание.

Госпожа Дарк ги зяпна неразбиращо.

— Заклинания за призоваване на демони?

— Стига си се преструвала. Знаем отлично какви са плановете ти — каза Уил. — Знаем всичко за автоматоните, за обвързващото заклинание, за това как служиш на Магистъра, който в момента е притиснат в скривалището си от Анклава. До сутринта той ще бъде само спомен. Няма на кого да се осланяш, няма къде да се скриеш.

При тези думи госпожа Дарк видимо пребледня.

— Магистърът? — прошепна тя. — Вие сте го хванали? Но как…

— Точно така — каза Уил. — Де Куинси ни се изплъзна веднъж, но втори път няма да успее. Знаем къде е и…

Но думите му бяха заглушени от кикота на госпожа Дарк. Тя се бе привела над стълбите и се смееше оглушително. Уил и Джем я гледаха объркани, докато тя се изправяше. По лицето й се стичаха черни сълзи от смях.

— Де Куинси да е Магистърът? — извика тя. — Този жалък, кръвосмучещ позьор? Ах, каква нелепица! Ах, вие, бедни глупаци такива!