Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (16)

15
Чуждоземска кал

О, Боже, тази любов бе като цвете и пламък,

животът бе като наричането на име,

смъртта не бе по-страшна от желанието…

а не бяха ли тези неща едно и също?

Алджернон Чарлз Суинбърн, „Laus Veneris“

— Госпожице Теса — гласът бе на Софи. Теса се извърна и видя силуета й на входа. В ръката й се полюляваше фенер. — Добре ли сте?

Теса се почувства жалка, че се зарадва да види Софи. Беше толкова самотна.

— Не съм ранена. Хенри обаче тръгна след създанията, а Шарлот…

— Ще се справят — Софи хвана Теса за лакътя — хайде, влезте, госпожице. Кървите.

— Така ли? — Теса изненадано докосна с пръсти челото си. Когато ги отдръпна, по тях имаше кръв. — Сигурно съм си ударила главата, когато паднах по стълбите. Дори не съм усетила.

— От шока е — каза спокойно Софи и Теса се запита колко ли пъти е правила това, превързвала е рани, миела е кръв. — Хайде, елате, ще поставя компрес на главата ви.

Теса кимна. Хвърли последен поглед към разрухата из двора, сетне се остави Софи да я въведе в Института. Следващите минути й се сториха като сън. След като Софи я заведе в гостната и я настани в едно кресло, тя излезе за малко и после се върна с Агата, която й подаде чаша с нещо топло.

Теса позна какво е по миризмата — бренди с вода. Сети се за Нат и се поколеба, но след няколко глътки нещата около нея се проясниха. Шарлот и Хенри се върнаха, оставиха оръжията на масата и извикаха Уил. Той не отговори, но затова пък дойде Томас, който дотича от коридора, запъхтян и с окървавено палто, за да им каже, че Уил е с Джем, и той ще се оправи.

— Съществата са го наранили и е изгубил кръв — каза Томас, като прокара ръка през рошавата си кафява коса. Докато говореше, погледна към Софи, — но Уил му направи иратце…

— А лекарството? — попита бързо Софи. — Взе ли си лекарството?

Томас кимна и Софи леко се отпусна. Погледът на Шарлот също омекна.

— Благодаря ти, Томас — каза тя, — може би ще провериш дали той се нуждае от нещо друго?

Томас кимна и излезе в коридора, като преди това погледна още веднъж Софи, но тя не забеляза. Шарлот седна на дивана пред Теса.

— Теса, можеш ли да ни кажеш какво се случи?

Теса потръпна. Пръстите й бяха студени, въпреки горещата чаша, която стискаше.

— Хванахте ли тези, които избягаха? Металните чудовища?

Шарлот поклати мрачно глава.

— Преследвахме ги по улиците, но на моста „Хънгърфорд“ изведнъж изчезнаха. Според Хенри е намесена някаква магия.

— Или таен тунел — добави Хенри.

Той погледна към Теса. Дружелюбното му лице бе изцапано с кръв и масло, а яркият му жакет висеше разкъсан. Приличаше на ученик, попаднал в някаква свада.

— Те от тунел ли изскочиха, госпожице Грей? — попита той.

— Не — отвърна Теса почти шепнешком. За да прочисти гърлото си тя отпи още малко от питието, което Агата й бе подала, сетне остави чашата и разказа всичко — за моста, за кочияша, за преследването, думите, които създанието бе произнесло, начинът, по който бяха нахлули в двора на Института. Шарлот слушаше с пребледняло лице. Дори Хенри изглеждаше притеснен. Софи, която бе седнала на един стол, следеше историята с напрежение на ученичка.

— Казаха, че с това обявяват война — завърши Теса, — че идват да ни отмъстят… да ви отмъстят, предполагам, заради това, което се случи с Де Куинси.

— И съществото го нарече Магистър? — попита Шарлот.

Теса сви устни, за да им попречи да затреперят.

— Да. Каза, че Магистърът иска мен и че е било изпратено, за да ме отведе при него. Шарлот, всичко това се случи по моя вина. Ако не бях аз, Де Куинси нямаше да изпрати тези ужасни същества, и Джем… — тя погледна към ръцете си, — може би трябва да го оставите да ме вземе.

Шарлот поклати глава.

— Теса, ти чу Де Куинси миналата нощ. Той мрази ловците на сенките и би нападнал Клейва, независимо дали си с нас или не. Ако те предадем в ръцете му, ще му предоставим потенциално ценно оръжие — тя погледна Хенри. — Но се чудя защо е изчакал толкова дълго. Защо не нападна Теса, докато е била с Джеси? За разлика от демоните, тези механични създания могат да излизат през деня.

— Могат — натърти Хенри, — но не и без да уплашат населението. Те не приличат достатъчно на хора и биха предизвикали нежелано внимание. — Той извади една ярка спица от джоба си и я надигна. — Прегледах останките на автоматоните в двора. Партидата, която Де Куинси е изпратил подир Теса на моста, не е като модела от лабораторията. Тези са по-модерни, направени от по-як метал, с по-усъвършенствана технология. Някой е работил по дизайна, намерен от Уил, и го е подобрил. Сега създанията са по-бързи и по-смъртоносни.

Но колко са подобрени? — помисли си Теса.

— Имаше едно заклинание на листа с чертежите — добави бързо тя. — Магнус го разчете…

— Заклинанието за обвързване на демон към автоматон — Шарлот погледна към Хенри. — Дали Де Куинси…

— … е успял да го направи? — Хенри поклати глава. — Не. Тези същества са програмирани да извършват конкретни действия, като музикални кутии. Но не са одушевени. Нямат собствен интелект или воля. В тях няма нищо демонично.

Шарлот въздъхна облекчено.

— Трябва да намерим Де Куинси, преди да изпълни своя пъклен план. Съществата са достатъчно трудни за убиване и сега. Само Ангелът знае колко са създадени и как ще могат да бъдат убити, ако имат лукавството на демон.

— Армия, създадена нито от Рая, нито от Ада — тихо каза Теса.

— Точно така — каза Хенри, — трябва да намерим и спрем Де Куинси. Междувременно, Теса, ще трябва да стоиш в Института. Не че искаме да те държим като затворник, но ще е по-безопасно, ако стоиш тук.

— Но за колко дълго… — започна Теса и се спря. Изражението на Софи се промени. Тя се бе вторачила в нещо зад рамото на Теса, а лешниковите й очи внезапно се разшириха.

Причина за това бе Уил. Той бе застанал на прага. На бялата му риза имаше кърваво петно. Лицето му бе безизразно, почти като маска, а очите му се бяха спрели върху Теса. Когато погледите им се срещнаха, тя усети как гърлото й се стегна.

— Той иска да говори с теб — каза Уил.

За момент настъпи тишина и всички в гостната погледнаха към него. Имаше нещо заплашително в очите му, в напрежението, таящо се в неподвижното му тяло. Прилича на бомба, помисли си Теса, която всеки миг ще избухне. Софи нервно оправяше яката си.

— Уил — каза накрая Шарлот, — Джем ли имаш предвид? Той добре ли е?

— В съзнание е и може да говори — отвърна Уил. Погледът му се плъзна към Софи, която сведе очи, за да скрие изражението си. — Сега иска да говори с Теса.

— Но… — Теса погледна към Шарлот, която изглеждаше разтревожена, — той добре ли е?

Изражението на Уил не се промени.

— Той иска да говори с теб — натърти той на всяка дума. — И сега ти ще станеш, ще ме последваш и ще говориш с него. Ясно?

— Уил — намеси се Шарлот, но Теса вече се бе изправила и оправяше полите си. Шарлот я погледна разтревожено, но не каза нищо повече.

Уил мълчеше, докато вървяха по коридора. Освен с кръв, ризата му беше опръскана и с черно машинно масло, с което бе изцапана и бузата му. Косата му бе разрошена, а челюстите стиснати. Теса се зачуди дали изобщо бе спал от сутринта, в която го бе оставила на тавана. Искаше да го пита, ала всичко в него — стойката, мълчанието му, изпънатите му рамене — подсказваше, че не е в настроение за приказки.

Той отвори вратата на стаята на Джем и я пусна да мине пред него. Светлината в стаята идваше от прозореца и от магическата светлина на нощната му масичка. Джем лежеше полузавит във високото си легло. Бе блед като бялата си риза, а клепачите му бяха посинели. Подпрян на леглото стоеше нефритеният му бастун. По някакъв начин бе поправен и блестеше като нов.

Джем обърна лице по посока на вратата, без да отваря очи.

— Уил?

Тогава Уил направи нещо, което изуми Теса. Той се насили да се усмихне и рече с почти весел глас:

— Доведох я, както ме помоли.

Очите на Джем се отвориха. Теса почувства облекчение, когато видя, че те са възвърнали нормалния си цвят. Ала пак изглеждаха като сенки върху бледото му лице.

— Теса — каза той, — толкова съжалявам.

Теса погледна към Уил, не бе сигурна дали за позволение да говори или за напътствие, ала той гледаше право напред. Бе очевидно, че няма да помогне. Без да го поглежда повече, тя прекоси забързано стаята и седна на стола до леглото на Джем.

— Джем — каза тихо тя, — няма за какво да съжаляваш или да ми се извиняваш. Аз съм тази, която трябва да се извини. Не си направил нищо лошо. Аз бях мишена на тези механизми, не ти. — Тя нежно потупа завивката. Искаше да докосне ръката му, но не смееше. — Ако не бях аз, нямаше да те наранят.

— Да ме наранят — Джем произнесе думите с въздишка и почти погнуса. — Те не ме нараниха.

— Джеймс! — каза предупредително Уил.

— Тя трябва да знае, Уилям. Иначе ще се обвинява, че вината е била нейна.

— Бил си болен — каза Уил, без да поглежда към Теса. — Никой няма вина. — Той замълча за момент. — Но мисля, че трябва да бъдеш внимателен. Все още не си съвсем добре. Разговорите ще те изтощят.

— Има и по-важни неща от това да бъда внимателен — Джем се помъчи да се изправи. Мускулите на врата му изпъкнаха, докато се надигаше. Сетне отпусна гръб на възглавниците. Когато проговори отново, леко се задъхваше. — Ако това не ти харесва, няма защо да оставаш, Уил.

Теса чу как зад нея вратата се отваря и затваря с тихо изщракване. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че Уил е излязъл. Не можа обаче да не почувства лека болка. Винаги бе така, когато той си тръгваше.

Джем въздъхна.

— Голям инат.

— Но е прав — каза Теса, — поне за това, че няма нужда да ми казваш нещо, което искаш да остане в тайна. Нищо от станалото не е по твоя вина.

— Не става дума за вина — рече Джем, — но мисля, че трябва да узнаеш истината. Криенето й рядко помага за каквото и да било.

Той погледна към вратата за момент, като че имаше предвид отсъстващия в момента Уил. После отново въздъхна и прокара ръце през косата си.

— Знаеш ли, че през по-голямата част от живота си съм живял в Шанхай, с родителите ми? Че израснах в Института там?

— Да — каза Теса, като се зачуди дали той все още не е леко замаян, — каза ми го на моста. Каза също, че те са убити от демон.

— Янлуо — каза Джем с омраза. — Този демон имаше зъб на майка ми. Тя бе убила неговите малки. Имаше гнездо в малък град на име Лидзян и там те се хранеха с децата на тамошните хора. Тя изгори гнездото и успя да избяга преди демонът да я хване. Години наред Янлуо подготвяше отмъщението си — Великите демони да живеят вечно, — без да забравя стореното. Когато бях на единайсет, Янлуо намери слабо място в заклинанието, което предпазваше Института, и се промъкна вътре. Демонът изби стражите и плени семейството ми, като прикова всички ни за столове в голямата зала. След това се залови за работа.

Гласът на Джем звучеше глухо.

— Янлуо започна да ме изтезава пред родителите ми. Отново и отново вкарваше в организма ми изгаряща демонична отрова, която изпепелява вените и руши разсъдъка. Два дена изкарах в халюцинации и съновидения за края на света. Видях как навсякъде текат реки от кръв. Чух как мъртъвците и умиращите пищят през вековете на историята. Видях как Лондон гори и из него вършеят гигантски метални създания, подобни на огромни паяци…

Той спря, за да си поеме дъх. Бе много блед, а пижамата му бе залепнала за гърдите му от пот, но само махна с ръка при тревогата на Теса.

— На всеки няколко часа то ме връщаше в реалността, само за да чуя как родителите ми пищят. След това, на втория ден, чух само майка ми. Баща ми бе притихнал. Гласът на мама бе дрезгав и изтощен, ала тя продължаваше да повтаря името ми. Не английското, а това, с което бях роден. Джиан. Все още мога да я чуя понякога. Как ме вика.

Ръцете му бяха стиснали една възглавница така, че платът започна да се разкъсва.

— Джем — каза нежно Теса, — можеш да спреш. Няма нужда да ми казваш всичко това сега.

— Помниш ли, когато ти казах, че Мортмейн е натрупал богатството си от опиум? — попита той. — Британците вкараха тонове наркотик в Китай. Създадоха народ от пристрастени. На китайски наричаме опиума „чуждоземска кал“ или „черен пушек“. До известна степен моят град Шанхай е построен от този черен пушек. Иначе не би съществувал такъв, какъвто е. Пълен е с бардаци, в които хора с празни погледи гладуват до смърт, защото единственото, което желаят, е още и още от наркотика. Готови са да дадат всичко за него. — Той я погледна. — Някога ги презирах. Не разбирах как може да са толкова слаби.

После си пое дълбоко въздух.

— По някое време Конклавът в Шанхай се притеснил заради тишината в Института. Те дошли, за да ни спасят, но за родителите ми бе вече много късно. Не помня как е станало. Бил съм в делириум, само съм крещял. Заведоха ме при Мълчаливите братя, които излекуваха тялото ми, както и колкото могат. Ала едно нещо бе непосилно дори за тях. Бях се пристрастил към субстанцията, с която ме тровеше демонът. Тялото ми бе привикнало към нея по начина, по който наркоманът става зависим от опиума. Опитаха се да ме изчистят, но без нея изпитвах ужасяваща болка. Дори когато потушаваха болката с помощта на шепнещи заклинания магьосници, тялото ми изнемощяваше почти до смърт. След седмици експерименти решиха, че нищо не може да се направи. Не можех да живея без наркотика. Той самият ми гарантира бавна смърт. Но пък липсата му означава бърза.

— Седмици експерименти? — повтори Теса. — Но ти си бил едва на единайсет. Това звучи жестоко.

— Не е едно и също да си мил и да си добър — отвърна Джем. Погледът му бе насочен някъде зад нея. — Там, зад теб, на нощната масичка, има една кутия. Би ли ми я подала?

Теса взе кутията. Бе направена от сребро, а на капака й бе изобразена боса слаба жена в бели дрехи, която изливаше вода от ваза в поток.

— Коя е тя? — попита Теса, докато подаваше кутията на Джем.

— Куан Ин, богинята на милосърдието. Казват, че чува всяка молитва и всеки вопъл на страдание, и прави каквото може, за да го облекчи. Мислех, че ако я поставя върху извора на моето страдание, то ще бъде по-леко.

Той отвори ключалката на кутията и капакът се отпусна назад. Вътре имаше нещо, което отначало Теса взе за пепел, но бе прекалено светло. Беше бяла субстанция, подобна на брашно.

Цветът й бе същият като очите на Джем.

— Това е опиатът — каза той, — купувам го от един познат магьосник в Лаймхаус. Взимам по малко от него всеки ден. Затова изглеждам така… призрачен. Това е, което изсмуква цвета от очите и косата ми, даже от плътта ми. Понякога се чудя дали мама и татко биха ме познали… — Гласът му потрепери. — Ако ми предстои битка, взимам повече. Ако взема по-малко, изнемощявам. Днес не взех нищо, преди да отидем на моста. Затова припаднах. Не заради механичните същества. Заради опиата. Без него битката и бягането ми дойдоха в повече. Тялото ми започва да черпи енергия от самото себе си. И затова припаднах.

Той затвори рязко кутията и я подаде на Теса.

— Ето. Остави я, където беше.

— Не искаш ли повече?

— Не. Взех достатъчно за тази нощ.

— Каза, че опиатът означава бавна смърт за теб. Значи ли това, че умираш заради него?

Джем кимна. Кичури светла коса паднаха на челото му.

Теса усети болезнено пронизване в сърцето.

— Но когато се биеш, трябва да взимаш повече. Тогава защо не престанеш да се биеш? Уил и другите…

— … ще разберат — довърши Джем, — знам това. Но в живота има и по-важни неща от едното оцеляване. Аз съм ловец на сенки. Това не е просто работа, а същността ми. Не бих могъл да живея без това.

— Имаш предвид, че не искаш.

Ако бе казала това на Уил, помисли си Теса, той щеше да се ядоса. Но Джем само я погледна спокойно.

— Имам предвид, че не искам, да. Дълго време търсех лек, но после спрях. Помолих Уил и останалите да направят същото. Аз не съм този опиат. Няма да допусна да ме контролира. Не съм толкова слаб. Поне така вярвам. В живота ми има нещо повече, когато, и както и да свърши той.

— Е, аз обаче не искам да умираш — каза Теса. — Не знам защо, все пак те познавам отскоро. Но не искам да умираш.

— Вярвам ти — каза той. — Не зная защо, аз също те познавам отскоро. Но е така.

Ръцете му вече не стискаха възглавницата. Бяха отпуснати върху украсената й с пискюли повърхност. Ръцете му бяха слаби, с твърде големи кокалчета и тънки пръсти, с бял белег, минаващ по десния палец. Теса искаше да ги погали, да ги стисне. Да го успокои…

— Всичко това е много мило — прозвуча гласът на Уил, който безшумно се бе промъкнал в стаята. Той бе сменил окървавената си риза и вероятно набързо се бе изкъпал. Косата му беше влажна, а лицето почистено, макар под ноктите му все още да имаше чернилка от прахта и маслото. Той погледна първо Джем, а после и Теса. Лицето му оставаше безизразно.

— Виждам, че си й казал.

— Така е — в гласа на Джем нямаше нищо предизвикателно. Той никога не гледа на Уил другояче освен с привързаност, помисли си Теса, все едно как се държеше другото момче. — Сторих го. Няма нужда да се тормозиш повече.

— Не мисля — каза Уил и погледна остро Теса. Тя си спомни как я бе предупредил да не уморява Джем с присъствието си и стана, след което оправи полите си.

Джем я погледна тъжно.

— Трябва ли да си тръгваш? Надявах се да останеш, като грижовен ангел, но щом трябва, бягай.

— Аз ще остана — малко остро каза Уил и се тръшна на стола, от който Теса току-що бе станала, — и ще бъда твоя грижовен ангел.

— Не става. Не си така приятен за гледане, както Теса — рече Джем и притвори очи, докато се отпускаше отново на възглавницата.

— Колко грубо. Мнозина, които са спирали погледа си върху мен, са сравнявали изживяването с това, да се взрат в пладнешкото слънце.

Джем дори не отвори очи.

— И са прави. Причиняваш главоболие.

— Освен това — каза Уил, този път поглеждайки към Теса, — не е съвсем честно да държим Теса далече от брат й. От сутринта не е имала възможност да го види.

— Това вече е вярно — премигна Джем. Очите му бяха сребристочерни, потъмнели за сън. — Приеми моите извинения, Теса. Почти забравих.

Теса не отговори. Бе ужасена, че Джем не е единственият, забравил почти напълно брат й. Всичко е наред, искаше да каже тя, но очите на Джем отново се затвориха и тя реши, че е заспал. Докато го гледаше, Уил се приведе и зави гърдите му.

Теса се обърна и излезе толкова тихо, колкото можеше.

Светлината в коридора бе приглушена или пък в стаята на Джем бе по-светла. Теса остана за миг неподвижна, премигвайки, докато очите й свикнат. Сетне се стресна.

— Софи?

Момичето изглеждаше като бяло петно в сумрака — бледо лице и бяла шапка, която висеше от ръката й за една от вървите си.

— Софи? — попита Теса. — Случило ли се е нещо?

— Той добре ли е? — попита Софи със странно треперещ глас. — Ще се оправи ли?

Твърде изненадана, за да разбере въпроса, Теса попита:

— Кой?

Софи я погледна. Очите й бяха тъжни, толкова тъжни.

— Джем.

Не господин Карстерс или дори господин Джеймс. Просто Джем. Теса я погледна изумено и внезапно си спомни.

„Нищо лошо няма да обичаш някой, който не отвръща на чувствата ти, стига да си струва. Стига да го заслужава.“

Разбира се, помисли си Теса. Толкова съм глупава. Тя е влюбена в Джем!

— Той е добре — отвърна тя с колкото се може повече нежност. — Сега си почива, но преди малко се бе изправил и разговаряше. Скоро ще е на крака, убедена съм. Но ако искаш да го видиш…

— Не! — веднага извика Софи. — Това не е редно. Не е правилно.

Очите й блестяха.

— Задължена съм ви, госпожице. Аз…

После се обърна и забърза по коридора. Теса остана загледана след нея, объркана, изненадана. Как бе могла да пропусне това? Как можеше да е толкова сляпа? Колко странно бе, че можеше буквално да се превръща в други хора и все пак бе неспособна да се постави на мястото им.

 

 

Вратата към стаята на Нат бе открехната. Теса я отвори тихо и се вмъкна вътре.

Брат й се подаваше изпод купчина завивки. Мъждукащата светлина от догарящата свещ осветяваше светлата му коса, разпиляна върху възглавницата. Очите му бяха затворени, гърдите му се надигаха и спускаха равномерно.

На креслото до него седеше Джесамин. Тя също бе заспала. Русата й коса се бе изплъзнала от кока и къдриците й падаха свободно по раменете. Някой бе метнал тежка вълнена завивка върху нея и ръцете й я стискаха, вдигнали я до гърдите. Изглеждаше по-млада и ранима. Нищо не подсказваше, че това е момичето, убило гоблин в парка.

Толкова е странно, кое вадеше на показ нежното у хората, помисли си Теса. Никога не бе това, което очакваш. Също така тихо, както бе влязла, тя се обърна, излезе и затвори вратата зад себе си.

 

 

Теса спа неспокойно тази нощ. Непрекъснато се събуждаше, а сънищата й бяха пълни с механични същества, които протягаха метални ръце, за да я хванат и разкъсат. Накрая това се превърна в сън за Джем, който лежеше в легло, а върху него валеше сребърен прах, подобно на сняг, който изгаряше завивките на момчето. Накрая подпали и цялото легло, а Джем продължаваше да спи, без да чува предупредителните писъци на Теса.

Накрая тя сънува Уил, който стоеше пред „Сейнт Пол“, сам, под светлината на бялата луна. Носеше черно моряшко палто и руните върху кожата му бяха така видими под небето. Погледна към Лондон като злонамерен ангел, заклел се да спаси града от собствените му кошмари. А самият град спеше, без да знае, без да се интересува.

Теса се събуди от глас, който прозвуча в ухото й, и ръка, която разтърси рамото й.

— Госпожице! — бе Софи, а гласът й бе настоятелен. — Госпожице Грей, трябва да се събудите. Става дума за брат ви.

Теса стана рязко и бутна възглавниците. Светлината на следобедното слънце проникваше през прозорците на спалнята и осветяваше разтревоженото лице на Софи.

— Нат се е събудил? Добре ли е?

— Да… тоест, не. Тоест, не знам, госпожице. — Гласът на Софи потрепери. — Виждате ли, той… е изчезнал.