Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (15)

14
Мостът „Блекфрайърс“

Двадесетина моста от Кю до Кулата

искаха да узнаят тайните на Темза,

защото млади бяха те, а реката — стара.

Ето тази приказка тя им разказа.

Ръдиард Киплинг, „Приказка за реката“

Докато излизаше през железните порти на Института, Теса се почувства като Спящата красавица, освободила се от замъка, обрасъл в тръни. Институтът се намираше в центъра на площад, от който във всички посоки плъзваха улички, потъващи в тесни лабиринти между къщите. Поставил джентълменски ръка под лакътя й, Джем поведе Теса през тесен проход. Небето над тях бе с цвета на стомана. Земята все още бе влажна от падналия по-рано през деня дъжд, а стените на сградите, които сякаш ги притискаха от двете страни, бяха влажни и изцапани с черен прахоляк.

Докато вървяха, Джем приказваше, без да споменава нещо важно, просто бъбреше успокоително, разказваше й какво си е мислил за Лондон първият път, когато е дошъл в града, как всичко му се е виждало еднакво сиво — дори хората! Не бе вярвал, че на едно място може да вали толкова много и така непрестанно. Влагата се бе просмукала до костите му дотолкова, че бе сметнал, че ще плесеняса, като стъбло на дърво.

— Но накрая свикваш — каза той, след като излязоха от тесния проход на широката улица „Флийт“ — дори понякога да ти се струва, че си прогизнал като гъба.

Спомняйки си хаоса на улицата по-рано през деня, Теса се успокои, щом видя колко по-спокойно е вечер. Тълпите от народ ги нямаше, а вместо тях отделни фигури ходеха по паважа с приведени глави, скрити в сенките. Все още имаше карети и дори самотни ездачи по пътя, макар никой да не забелязваше Теса и Джем. Дали това не се дължеше на магическия прах, зачуди се Теса, но не попита. Беше й приятно да слуша как Джем приказва. Това бе най-старата част на града, каза й той, мястото, където Лондон се бе родил. Магазините по протежение на улицата бяха затворени, кепенците им спуснати, но рекламните табели ги пресрещаха отвсякъде — реклами за сапун, лосион за коса, парафинови лампи и обяви, които приканваха хората да посетят лекция, посветена на духовността. Докато вървяха, Теса забеляза части от куполите на Института между сградите и не можа да не се замисли дали някой друг може да ги види. Спомни си жената папагал със зелена кожа и пера. Нима Институтът наистина бе невидим? Любопитството я победи и тя попита Джем.

— Нека ти покажа нещо — каза той, — застани така.

Той хвана Теса за лакътя, завъртя я така, че да вижда какво има от другата страна на улицата, и посочи:

— Какво виждаш?

Тя погледна в указаната посока. Бяха близо до кръстовището на улица „Флийт“ и „Шенсъри Лейн“. Не виждаше нищо необичайно.

— Фасадата на някаква банка. Какво друго трябва да видя?

— Сега леко отклони вниманието си — каза той със същия мек глас, — погледни нещо друго, по същия начин, както би отклонила погледа си от котка, за да не я уплашиш. Погледни с крайчеца на окото си към банката. А сега я погледни директно и много бързо!

Теса изпълни указанията му и зяпна. Банката я нямаше, на нейно място имаше кръчма с дървена облицовка и прозорци с форма на ромб. Светлината, идваща от тях, имаше червеникав оттенък, а през отворената врата се процеждаше още червена светлина, отразяваща се в паважа. Зад прозорците се виждаха тъмни сенки — но не познатите силуети на мъже и жени, а фигури твърде високи и слаби, прекалено издължени или с повече крайници, отколкото е нормално за човек. Отвътре се чуваше смях, на фона на красива и омайна мелодия. Табела над вратата изобразяваше човек, протегнал ръка да ощипе по носа рогат демон. Под изображението имаше надпис: „Дяволската кръчма“.

Ето къде е бил Уил онази нощ. Теса погледна към Джем. Той гледаше към кръчмата, а ръката му бе отпусната върху нейната. Дишането му бе спокойно и тихо. Можеше да види как червената светлина от помещението се отразява върху сребърните му очи като светлината на залеза в морето.

— Това ли е любимото ти място? — попита тя.

Погледът му омекна, той погледна към нея и се разсмя.

— Бога ми, не — каза той. — Просто нещо, което исках да видиш.

В този момент от вратата на кръчмата излезе мъж с дълго черно палто и елегантна копринена шапка на главата. Той се обърна към улицата и в този момент Теса видя, че кожата му е мастиленосиня, а косата и брадата му са бели като лед. Той се отправи на изток към улица „Странд“, докато Теса го гледаше и се чудеше дали няма да привлече любопитни погледи. Той обаче остана незабелязан като призрак. Всъщност мунданите, които минаваха покрай „Дяволската кръчма“ едва забелязваха заведението, дори когато няколко кльощави фигури изскочиха и едва не събориха един уморен на вид човек, бутащ празна количка. Той се спря, огледа се за миг изненадан, след това сви рамене и продължи.

— Някога това бе съвсем обикновена кръчма — каза Джем, — но понеже започнаха да я посещават все повече и повече долноземци, нефилимите се притесниха да не би светът на мунданите да се смеси с този на сенките. Така блокираха достъпа на мунданите с малко магически прах, за да ги убедят, че кръчмата е съборена, и на нейно място има банка. Сега кръчмата се посещава почти само от долноземци. — Джем погледна към луната и се намръщи. — Става късно. Нека продължим.

След един последен поглед към „Дяволската кръчма“ Теса тръгна подир Джем, който продължи да говори все така непринудено, показвайки й интересни неща — църквата на тамплиерите, където сега се помещаваше съд, но някога рицарите бяха събирали доброволци за походите си към Светите земи.

— Рицарите бяха приятели на нефилимите. Мундани, но с познания за света на сенките. И разбира се — добави той, след като излязоха от мрежата улички и се покачиха на самия мост „Блекфрайърс“, — мнозина мислят, че Мълчаливите братя са първите Черни духовници, макар никой да не може да го докаже.

Поглеждайки от моста, Теса не можа да не се зачуди какво толкова харесва Джем в това място. Простираше се от единия бряг на Темза до другия, нисък гранитен мост с много арки, парапети, боядисани в тъмночервено и златно, и алена боя, която блестеше на лунна светлина. Щеше да бъде хубаво, ако не бе железопътният мост от източната му страна. Сега в сенките бе тих, но пак си оставаше грозна метална конструкция, протягаща се към отсрещния бряг.

— Знам какво си мислиш — каза Джем отново, точно както бе казал пред Института. — Железопътният мост е ужасно грозен. Но именно заради него хората рядко идват да се наслаждават на гледката. Харесвам самотата и гледката на притихналата под луната река.

Отидоха до средата на моста. Там Теса се наведе над гранитния парапет и погледна надолу. Темза бе черна на лунната светлина. Лондон се ширеше от двете й страни, а огромният купол на катедралата „Сейнт Пол“ се издигаше като бял дух. Всичко бе покрито с мека мъгла, която омекотяваше грубите черти на града.

Теса гледаше надолу към реката. Мирисът на сол, прах и гнилоч се издигаше от водата и се смесваше с мъглата. Все пак имаше нещо величествено в реката, която сякаш носеше по течението си тежестта на времето.

— Сладка Темза, ромони си ти, до края на моята песен — прошепна тихо тя. Обикновено не би рецитирала стихове пред който и да било, но в Джем имаше нещо, което й даваше увереност, че каквото и да направи, той няма да я съди.

— Чувал съм тази част от стих и преди — рече той. — Уил ми го е казвал. От къде е?

— „Проталамия“. — Теса се намръщи. — Не предполагах, че Уил чете поезия.

— Уил чете постоянно и има услужлива памет. Малко неща забравя.

Интонацията на гласа му издаваше, че в думите му има нещо повече от обикновено споменаване на факт.

— Ти харесваш Уил, нали? — каза Теса. — Имам предвид, привързан си към него.

— Обичам го като брат — отвърна спокойно Джем.

— И имаш основание — рече Теса. — Колкото и ужасно да се държи с останалите, теб те обича. Мил е. Какво си направил, за да се отнася толкова различно с теб?

Джем се облегна на парапета. Гледаше към нея и все пак погледът му бе зареян надалеч. Потропа с пръсти върху нефритената дръжка на бастуна си. Теса реши да се възползва от разсейването му и си позволи да го погледа, наслаждавайки се на странната му красота на фона на лунната светлина. Бе като сянка от сребро, тъй различен от мощните синьо, черно и златно, които характеризираха Уил.

Най-после той каза:

— Нямам представа. Мислех, че е защото и двамата сме без родители, и се чувстваме по един и същ начин…

— И аз съм сирак — напомни му Теса, — както и Джесамин. Не мисля, че той е като нас.

— Не, не е — очите на Джем издаваха, че има нещо, което той премълчава.

— Не го разбирам — каза Теса, — в един миг е мил, в следващия става отвратителен. Не мога да преценя дали е добър или жесток човек, дали е изпълнен с любов или с омраза…

— Какво значение има? — попита Джем. — Някой изисква ли такава оценка от теб?

— Онази нощ — продължи тя, — в твоята стая, когато Уил влезе, каза, че е пил цяла нощ, но после, по-късно, когато ти… тогава той изтрезня. Виждала съм брат си пиян. Знам, че алкохолът не може да изчезне за секунда от кръвта ти. Дори когато леля ми изливаше кофа студена вода върху лицето на Нат, той не можеше да се отърси от опиянението, не и ако наистина е пил. А и Уил не миришеше на алкохол. На следващата сутрин нямаше махмурлук. Но защо ще лъже, че е пиян, ако не е?

Джем сякаш се предаде.

— В това е загадката на Уил Херондейл. И аз съм се чудел същото. Как може някой да пие толкова много и да остане жив, а още повече да се бие добре като него. Затова една нощ го проследих.

— Проследил си го?

Джем се усмихна лукаво.

— Да. Той излезе, уж по някаква работа, и аз тръгнах подире му. Ако знаех какво ще последва, щях да си взема по-здрави обувки. Цяла нощ обикаляше града, от „Сейнт Пол“ до пазара Спиталфилд, а после до Уайтчапъл. Отиде до реката, разходи се по пристанището. Нито веднъж не спря и не заговори никого. Все едно следях призрак. На следващата сутрин бе готов с поредната цинична история за подвизите си. Никога не настоях за истината. Ако иска да ме лъже, значи си има причина.

— Той те е излъгал, а ти му имаш доверие?

— Да — отговори Джем, — имам му доверие.

— Но…

— Той лъже постоянно. Винаги измисля история, която да го представи във възможно най-лоша светлина.

— Казвал ли ти е какво е станало с родителите му? И дали е било истина или лъжа?

— Не изцяло. Отделни случки — каза Джем след дълга пауза. — Зная, че баща му е напуснал нефилимите, преди Уил да се роди. Влюбил се в момиче мундан и когато Съветът отказал да я направи ловец на сенки, той напуснал Клейва и избягал на много отдалечено място в Уелс. Смятали, че там никой няма да ги закача. Но от Клейва били бесни.

— Майката на Уил е била мундан? Значи той е само наполовина ловец на сенки?

— Кръвта на нефилимите е по-силна — каза Джем, — затова има три правила за тези, които напускат Клейва. Първо, трябва да прекратиш всякакви контакти с ловците на сенки, които си познавал, дори да са ти роднини. Те нямат право да общуват с теб, нито ти с тях. Второ, не можеш да викаш Клейва на помощ, независимо в каква опасност се намираш. И трето…

— Кое е третото?

— Дори да напуснеш Клейва — каза Джем, — децата ти все още принадлежат на него.

Теса потрепери леко. Джем стоеше неподвижен, с поглед, вперен във водата. Сякаш можеше да види отражението на Уил в сребърната й повърхност.

— На всеки шест години — каза той, — докато детето стане на осемнайсет, представител на Клейва посещава семейството и пита детето дали иска да напусне дома си и да се присъедини към нефилимите.

— Не мога да си представя, че някой би го поискал — каза Теса, отвратена, — тогава никога няма да видиш семейството си, нали така?

Джем кимна.

— И Уил се е съгласил на това? Въпреки всичко се е присъединил към ловците на сенки?

— Отказал. На два пъти. Но един ден, когато бил на около дванайсет, Уил потропал на вратата на Института и Шарлот му отворила. Тогава самата тя е била на осемнайсет. Уил стоял на стълбите. Тя ми разказа, че е бил покрит с прах и мръсотия от пътя, сякаш е спал на улицата. Той рекъл: „Аз съм ловец на сенки, един от вас. Трябва да ме приютите. Няма къде другаде да отида“.

— Казал е това? Уил? „Няма къде другаде да отида“?

Джем се поколеба.

— Нали разбираш, че това е информация, която съм научил от Шарлот. Уил не ми е споменавал и дума за това. Но тя каза, че това са били думите му.

— Не разбирам. Неговите родители трябва да са загинали. Иначе са щели да го потърсят.

— Направили са го — каза тихо Джем. — Според Шарлот няколко седмици след като Уил пристигнал, родителите му го последвали. Те застанали на входа на Института и потропали на вратата, викали името му. Шарлот отишла до стаята на Уил и го попитала дали иска да ги види. Ала той се бил скрил под леглото, запушил уши с ръце. Не искал да излезе, независимо какво му говорела тя. Не искал да ги види. Мисля, че накрая Шарлот слязла долу и ги отпратила, или пък те си тръгнали по свое желание. Не съм сигурен…

— Отпратила ги е? Но детето им е било в Института. Имали са право…

— Нямали са никакво право — Джем говори спокойно, помисли си Теса, но в тона му имаше нещо, което го правеше толкова далечен, все едно е на луната. — Уил е избрал да се присъедини към ловците на сенки. Веднъж направил този избор, те не са имали повече никакви права над него. Правото и отговорността да ги отпратят, са били на страната на Клейва.

— И никога не си го питал защо?

— Ако е искал да знам, е щял да ми каже — рече Джем. — Попита ме защо мисля, че той ме търпи повече от другите. Предполагам, защото никога не съм го питал защо — Джем й се усмихна хитровато. Студеният вятър бе накарал бузите му да почервенеят, а очите му светеха. Ръцете им върху парапета бяха близо една до друга. За един смущаващ миг Теса си помисли, че той ще постави длан върху нейната, но после погледът му мина покрай нея и той се намръщи. — Стана късничко за разходки, а?

Тя проследи погледа му и видя тъмните фигури на мъж и жена, които се изкачваха по моста. Мъжът носеше работническа шапка и тъмно вълнено палто. Жената го бе хванала под ръка, а лицето й бе обърнато към неговото.

— И те сигурно мислят същото — каза Теса и погледна Джем в очите. — А ти? И ти ли дойде в Института, понеже е нямало къде да отидеш? Защо не остана в Шанхай?

— Родителите ми ръководеха Института там — обясни Джем с насилено спокоен глас, — но бяха убити от Янлуо демон. След като умряха, всички решиха, че за мен ще е най-добре да напусна страната, в случай, че демонът или кохортата му тръгнат подире ми.

— Но защо тук, защо в Англия?

— Моят баща е британец и аз говоря английски. Звучи логично — тонът на Джем оставаше все така спокоен, ала Теса усети, че крие нещо. — Реших, че тук ще се чувствам повече у дома си, отколкото в Идрис, където не е живял никой от родителите ми.

Двойката се бе спряла на отсрещния парапет. Мъжът сочеше очертанията на железопътния мост, а жената кимаше, докато той говореше.

— И почувства ли се като у дома си?

— Не точно — отвърна Джем. — Едно от първите неща, които осъзнах, когато дойдох тук, е, че баща ми никога не се е смятал за британец, поне не и по типичния за англичаните начин. Истинските англичани са най-напред британци и после джентълмени. Всичко друго — доктор, магистрат, земевладелец — идва след тия две неща. Но за ловците на сенки е различно. Ние сме преди всичко нефилими и след това признаваме страната, в която сме родени и израснали. И това е всичко. Ние сме просто ловци на сенки. Когато друг нефилим ме погледне, вижда само ловец. Не е като при мунданите, които виждат момче, което не е съвсем чужденец, но не е и точно като тях.

— Наполовина едно, наполовина друго — каза Теса, — като мен. Но ти поне знаеш, че си човек.

Изражението на Джем омекна.

— Като теб. Ти си човек във всяко отношение, което има значение.

Теса усети как очите й започнаха да парят. Погледна нагоре и видя, че луната се е скрила зад облак, което й придаваше вид на перла.

— Предполагам, че трябва да се връщаме. Другите ще се притеснят.

Джем понечи кавалерски да й подаде ръка, но се спря. Другата двойка разхождащи се, които Джем бе забелязал, бяха застанали на пътя им. За да успеят толкова да се приближат от другия край на моста, трябва да са се придвижили много бързо, помисли си той. Сега стояха неестествено неподвижни. Лицето на жената бе скрито в сянката на боне, а това на мъжа — под периферията на шапката му.

Джем обхвана лакътя на Теса, но гласът му остана спокоен, когато заговори:

— Добър вечер. Можем ли да ви помогнем с нещо?

Никой от двамата не отговори, само се приближиха още една крачка. Полата на жената прошумоля от вятъра. Теса се огледа наоколо, но на моста нямаше никого другиго. Лондон изглеждаше безлюден под затъмнената луна.

— Прощавайте — каза Джем, — ще съм ви благодарен, ако пуснете мен и дамата да продължим по пътя си.

Той направи крачка напред и Теса го последва. Бяха достатъчно близо до безмълвната двойка и когато луната се подаде иззад облака и огря моста със сребърна светлина, осветявайки лицето на мъжа, Теса веднага го позна.

Рошавата коса, счупеният навремето нос и белязаната кожа, и най-вече изпъкналите очи, каквито имаше и жената до него, втренчила поглед в Теса по начин, ужасяващо сходен с този на Миранда.

Но ти си мъртъв. Уил те уби. Видях тялото ти.

Теса прошепна:

— Това е кочияшът. Служителят на Сестрите на мрака.

Кочияшът се изсмя.

— Аз съм служител на Магистъра — рече той. — Докато Сестрите на мрака му служеха, аз служех на тях. Сега служа само на него.

Гласът на кочияша звучеше различно от този, който Теса помнеше. Сега не беше толкова гърлен, по-ясен, зловещо отчетлив. До Теса Джем бе замръзнал.

— Кои сте вие? — попита настойчиво той. — Защо ни следите?

— Така ни заповяда Магистърът — каза кочияшът, — вие сте нефилими. Отговорни сте за унищожението на дома му, на хората му, на Децата на нощта. Идваме да ви обявим война и да вземем момичето. — Той погледна към Теса. — Тя е собственост на Магистъра. Той я притежава.

— Магистърът — каза Джем. Очите му светеха в сребърно на фона на лунната светлина. — Имате предвид Де Куинси.

— Името, с което го наричате вие, няма значение. Той е Магистърът. Той ни каза да предадем съобщението. Да обявим война.

Ръката на Джем се сви около бастуна му.

— Вие служите на Де Куинси, но не сте вампири. Какво сте вие?

Жената, застанала зад кочияша, нададе странен, пронизителен звук, като свирката на влак.

— Пазете се, нефилими. Както убивате, така ще бъдете убити. Вашият ангел не може да ви защити от това, което не е създадено нито от Бога, нито от Дявола.

Теса се обърна към Джем, но той вече нападаше. Ръката с бастуна се издигна и нещо проблесна. От края на бастуна се показа остро и бляскаво острие. С ловко движение Джем заби острието в гърдите на кочияша. Мъжът залитна назад, а от гърлото му излезе звук на изненада.

Теса затаи дъх. Ризата на кочияша бе разкъсана, а под нея нямаше нито плът, нито кръв, а сияещ метал, издраскан от острието на Джем.

Джем отдръпна острието си и въздъхна, отчасти облекчен, отчасти доволен.

— Знаех си.

Кочияшът изръмжа. Ръката му се мушна под палтото и извади дълъг назъбен нож, като тези, с които касапите режеха кости, а жената тръгна към Теса с протегнати ръце. Движенията им бяха странни, като на марионетки, ала много, много по-бързи, отколкото Теса би предположила.

Спътницата на кочияша приближи Теса. Лицето й бе безизразно, а устата — полуотворена. Нещо метално блещукаше в нея. Теса заотстъпва, докато гърба й не опря в парапета. Тя погледна към Джем, който бе атакуван от кочияша. Джем замахна към него с острието, но то само забави мъжа. Палтото и ризата му висяха на парцали и разкриваха металната обвивка отдолу.

Жената се пресегна да сграбчи Теса, която се отдръпна встрани. Нападателката залитна и се удари в парапета. Подобно на кочияша обаче, тя не изпитваше болка, а сковано се изправи и отново тръгна към Теса. Ударът явно бе повредил лявата й ръка, която висеше безполезна отстрани. Тя замахна към Теса с дясната и пръстите й сграбчиха китката. Хватката й бе достатъчно здрава, за да накара Теса да изпищи от болка. Тя започна да драска ръката, която я бе хванала. Пръстите й потънаха в меката, мазна кожа, която се обели като кората на плод и ноктите на Теса се удариха в метала отдолу. Това я накара да изтръпне цялата.

Теса се опита да освободи ръката си, единственото, което постигна, бе, че жената се доближи още повече. Тя издаваше неприятен звук, жужащ и скърцащ, който напомняше по неприятен начин на насекомо. От близо се виждаше, че очите й са напълно черни, без зеници. Теса вдигна крак да я изрита…

И тогава внезапно се чу удар на метал в метал. Острието на Джем се спусна надолу и отряза ръката на жената чак до лакътя. Освободена, Теса падна назад, а отделената от тялото ръка пусна китката й и падна в краката й. Жената тръгна към Джем.

Тик-так, тик-так.

Той се хвърли напред и заудря жената с тъпата страна на бастуна. Тя залитна крачка назад, а после още една и още една, докато не стигна перилата на моста и се удари така силно, че изгуби равновесие. Без да издаде нито звук, падна долу във водата.

Теса се затича към парапета и я видя как потъва. На повърхността не излезе нито мехурче. Теса се извърна. Джем дишаше тежко, стиснал бастуна си. От драскотина на лицето му се стичаше кръв, но изглежда нямаше други наранявания. Той отпусна меча-бастун в ръка и погледна към тъмната, сгърчена фигура в краката си, която продължаваше да се движи и под разкъсаните дрехи се виждаха парчета метал.

Чак когато се приближи, Теса разбра, че това е тялото на кочияша, което все още мърдаше. Главата му бе отсечена и мазна, подобна на петрол течност излизаше от обезглавената шия, покривайки земята с мръсотия.

Джем вдигна ръка, за да приглади изпотената си коса и размаза кръвта по бузата си. Ръката му потръпна. Теса колебливо го хвана за рамото.

— Добре ли си?

— Аз трябва да те попитам това. — Той се усмихна немощно и потрепери. — Тези механични… неща. Изнервят ме. Те… — той замлъкна, а погледът му се спря на нещо зад нея.

От южния край на моста към тях се придвижваха поне половин дузина от отвратителните механични същества, напредващи с отсечени движения. Въпреки привидната им скованост, те вървяха бързо, почти тичаха. Вече бяха изминали една трета от разстоянието по моста.

С шумно изщракване острието се скри в бастуна на Джем. Той хвана Теса за ръката, останал без дъх.

— Бягай!

Те побягнаха. Обзета от ужас, Теса го бе стиснала за ръката и погледна назад само веднъж. Съществата бяха стигнали средата на моста и се приближаваха все повече и повече. Бяха облечени в същите тъмни вълнени палта и работнически шапки като кочияша. Лицата им блестяха на лунната светлина.

Двамата стигнаха стъпалата в края на моста. Джем държеше Теса все така здраво за ръката, докато тичаха по стълбите. Ботушите й се хлъзнаха по влажния камък и той я хвана. Бастунът му щракаше странно зад гърба й. Тя усети как гърдите му се надигат и спускат рязко, все не му достигаше въздух. Но нямаше как да е останал без дъх — той бе ловец на сенки, а според Кодекса те можеха да тичат с километри. Джем се отдръпна и тя видя, че лицето му е изопнато, сякаш изпитва силна болка. Искаше да го попита дали е ранен, но нямаше време. Вече чуваха стъпки по стълбите зад тях. Без да продума, Джем отново я хвана за китката и я издърпа подире си. Минаха по осветения кей, после Джем рязко зави. Мушнаха се в тясна уличка между две сгради. Тя се изкачваше стръмно нагоре, надалеч от реката. Въздухът между къщите бе усоен и застоял. Паветата бяха хлъзгави от мръсотия. Някъде над тях, от прозорец, прошумоля пране като призрак. Краката на Теса, обути във високи ботуши, я боляха ужасно, а сърцето й биеше като барабан в гърдите. Ала не можеха да забавят ход. Чуваше как създанията зад тях приближават все повече и повече.

Алеята премина в широка улица и пред тях се показа сградата на Института. Те се спуснаха през портите, Джем пусна Теса и се завъртя, за да затръшне вратите зад тях. Съществата ги стигнаха точно когато резетата се спуснаха. Те се забиха във вратите като играчки, които не могат да спрат и изкривиха желязото. Чу се страшен тътен.

Теса отстъпи назад ококорена. Механичните чудовища се бяха притиснали до портата. Ръцете им търсеха пролуки в желязото. Тя се огледа уплашена. Джем бе до нея, пребледнял като платно, притиснал ръка до тялото си. Тя понечи да го хване за другата, но той се отдръпна, така че тя да не може да го стигне.

— Теса — гласът му излизаше на пресекулки, — влез в Института. Трябва да влезеш вътре.

— Ранен ли си, Джем? Лошо ли ти е?

— Не — отговори той, но гласът му звучеше глухо.

Откъм портата се чу дращене и Теса погледна натам. Едно от механичните създания бе провряло ръка през пролука в нея и стискаше резето, което я държеше затворена. Докато гледаше със смесица от ужас и удивление, Теса видя, че създанието стиска резето с такава сила, че плътта се разкъса и разкри металните пръсти отдолу. В тях очевидно имаше огромна сила. Желязото се огъваше в хватката му.

Бе въпрос на време преди резето да се строши.

Теса хвана Джем за ръката. Кожата му гореше. Усещаше го дори през дрехите си.

— Хайде.

Той изстена, но се остави тя да го поведе към входната врата на църквата. Той залиташе и се подпираше на нея, а дъхът му излизаше с хриптене от гърдите. Изкачиха стълбите и Джем се изплъзна от хватката й точно когато стигнаха най-горното стъпало. Рухна на колене, а цялото му тяло потръпна от задушаваща кашлица.

В този момент портите се отвориха. Механичните чудовища се втурнаха в двора, предвождани от създанието, което бе счупило резето. Одраните му ръце блестяха на лунната светлина.

Спомняйки си думите на Уил, че трябва да имаш кръв на ловец на сенки, за да се отвори вратата, Теса удари камбаната, която висеше до входа, но не се чу нито звук. Отчаяна, тя се извърна към Джем, който лежеше превит на земята.

— Джем! Джем, моля те, трябва да отвориш вратата!

Той надигна глава. Очите му бяха изцъклени, цветът им бе изчезнал. Бяха млечнобели, като мрамор. Можеше да види луната, отразена в тях.

— ДЖЕМ!

Той понечи да се изправи, ала силите го напуснаха и се строполи на земята. От устата му се стичаше кръв. Бастунът се изплъзна от отмалелите му пръсти и се търкулна в краката на Теса.

В това време съществата стигнаха стъпалата. Те започнаха да се изкачват бавно, водени от създанието с одраните ръце. Теса се обърна към вратите на Института и заудря с юмруци по дъбовата им повърхност. Чуваше как ударите й отекват от другата страна и се отчая. Институтът бе толкова голям. Нямаше време.

Накрая се отказа. Обърна се с гръб към вратата и видя ужасена как водачът на чудовищата е стигнал до Джем. Той стоеше приведен над него, а голите му метални ръце бяха върху гърдите на Джем.

С вик тя взе бастуна и го размаха.

— Махни се от него! — извика тя.

Съществото се изправи и тя за пръв път видя лицето му, огряно от луната. Бе гладко, без никакви черти, само с кухини там, където трябваше да са очите и устата. Нямаше нос. То вдигна одраните си ръце, изцапани с кръвта на Джем. Самият Джем лежеше неподвижен, с разкъсана риза. От него течеше кръв. Докато Теса наблюдаваше ужасена, механичният човек махна с кървави пръсти към нея, като в гротескна имитация на поздрав. Сетне се обърна и слезе надолу по стълбите, подобно на паяк. Провря се през портите и изчезна.

Теса пристъпи към Джем, но останалите автоматони препречиха пътя й. Всички бяха без лица, като водача си — цяла партида воини, която не е имало време да бъде довършена.

Металните ръце се протегнаха към нея. Тя завъртя бастуна напосоки и улучи в главата на един от автоматоните. Усети удара на дърво в желязо да разтърсва ръката й и загуби равновесие, но само за миг. Главата му се стрелна напред с невероятна скорост. Тя замахна отново и този път бастунът удари рамото му. Той залитна, но успя да протегне ръце и изтръгна бастуна с такава сила, че дланите я заболяха. Тя си спомни ужасната сила на Миранда, докато автоматона надигаше бастуна и го удари с все сила в коляното си.

Той се счупи на две с отвратителен звук. Теса се обърна да побегне, но металните ръце я хванаха за рамото и я издърпаха назад. Опита се да се отскубне…

И вратите на Института се отвориха. Светлината, която бликна оттам, я заслепи за миг. Тя не можеше да види нищо друго, освен тъмни фигури в ореол от светлина, които изскочиха от вътрешността на църквата. Нещо изсвистя покрай главата й и я одраска по бузата. Чу кънтящия удар на метал в метал и после ръцете на механичния човек се отпуснаха и тя падна на стълбите, борейки се за глътка въздух.

Теса погледна нагоре. Над нея бе Шарлот, с пребледняло и решително лице, и остър метален диск в едната ръка. Друг такъв диск стърчеше от гърдите на изкуствения човек. Той се гърчеше и движеше в кръг, като повредена играчка. От раната на врата му хвърчаха сини искри.

Ловците на сенки се спускаха към останалите създания. С изкусно движение Хенри разкъса гърдите на един автоматон със серафимската си кама и го запрати назад да се гърчи в сенките. До него Уил размахваше нещо, подобно на коса. Посичаше механичните създания с такава ярост, че около него се издигаше фонтан от искри. Шарлот, която се спускаше надолу по стълбите, хвърли още един диск. Той разцепи главата на едно от металните чудовища с отвратителен звук. То падна на земята, а от него захвърчаха искри и мазно, черно вещество.

Останалите две създания премислиха ситуацията, завъртяха се и избягаха през портите. Хенри се спусна след тях, следван от Шарлот, а Уил хвърли оръжието си, обърна се и се затича обратно към стълбите.

— Какво стана? — извика той на Теса. Тя го зяпаше, все още в шок и не можеше да отговори. Гласът му се извиси, примесен с паника: — Ранена ли си? Къде е Джем?

— Не съм ранена — прошепна тя, — но Джем… припадна. Ето там.

Тя посочи към сенките зад вратата, където Джем лежеше сгърчен.

Лицето на Уил побеля като мраморна плоча. Без дори да я погледне, той се изкачи по стълбите и коленичи до Джем, шепнейки нещо с приглушен глас. Когато отговор не последва, Уил надигна глава, викна Томас на помощ, а после каза и още нещо, което Теса бе твърде шокирана, за да разбере. Може би викаше на нея. Може би мислеше, че всичко това се е случило по нейна вина. Ако не се бе ядосала толкова, ако не бе избягала, ако не бе предизвикала Джем да я последва…

Тъмна сянка се появи на осветения праг. Беше Томас, разрошен и сериозен. Без да продума, той коленичи до Уил. Заедно изправиха Джем на крака, поставили ръцете му над раменете си. Влязоха вътре, без да продумат.

Замаяна, Теса погледна към двора. Имаше нещо странно, различно. Може би внезапната тишина след целия шум. Разрушените механични създания лежаха на парчета навсякъде, а земята бе станала хлъзгава от мазната течност. Портите зееха отворени, а луната осветяваше всичко така, както бе осветила нея и Джем на моста, когато той й каза, че тя е човек.