Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (14)

13
Нещо тъмно

Понякога тъгуваме по-малко,

ако любимите ни хора ни излъжат, отколкото,

ако ни кажат истината.

Франсоа Ларошфуко

На следващия ден Теса се събуди от лампата, която Софи бе запалила на нощното й шкафче. Теса простена и понечи да прикрие очи.

— Ставайте, госпожице — каза Софи на Теса с присъщата си жизненост, — проспахте целия ден. Вече минава осем вечерта. Шарлот ме изпрати да ви събудя.

— Минава осем? Вечерта? — Теса рязко се отви, само за да разбере изненадана, че все още носи роклята на Камила, която сега бе напълно измачкана, а също така и изцапана. Явно бе легнала напълно облечена. Спомените от миналата нощ изпълниха съзнанието й — белите лица на вампирите, огънят, който обхващаше завесите, смехът на Магнус Бейн, Де Куинси, Натаниъл, Уил.

О, Боже, помисли си тя.

Уил.

Отхвърли мисълта за него от съзнанието си и се изправи, като погледна нервно към Софи.

— Брат ми, той…

Усмивката на Софи помръкна.

— Не е по-зле, но не е и по-добре. — Като видя съкрушеното изражение на Теса, добави: — Трябва ви гореща баня и малко храна, госпожице. Брат ви няма да се оправи, ако гладувате и сте мръсна.

Теса погледна надолу към себе си. Роклята бе съсипана, това бе очевидно — разкъсана, окървавена и изцапана с пепел на няколко места. Копринените чорапи бяха скъсани, краката й — изцапани, ръцете й, напълно покрити с мръсотия. Тя не посмя да си помисли как ли изглежда косата й.

— Предполагам си права.

Ваната бе овална, имаше крачета с формата на котешки лапи и бе скрита зад японски параван в ъгъла на стаята. Софи я бе напълнила с гореща вода, която вече изстиваше. Теса се шмугна зад паравана, съблече се и се отпусна във ваната. Топлата вода стигна до раменете й и я сгря. Тя бавно започна да се отпуска и затвори очи…

Спомените за Уил нахлуха в съзнанието й. Как в мансардата бе докоснал ръката й. Как я бе целунал.

Как я бе изгонил.

Тя се скри под водата, сякаш за да се скрие от унизителния спомен. Не помогна. Да се удавиш няма да помогне, скара се на себе си. От друга страна, ако удавеше Уил…

Изправи се, протегна се за лавандуловия сапун в края на ваната и започна да мие кожата и косата си, докато водата не потъмня от пепел и мръсотия. Може би бе невъзможно да измиеш спомените си за някой, но можеше да опита.

Когато излезе иззад паравана, Теса откри, че Софи я чака. Беше й донесла поднос със сандвичи и чай. Тя помогна на Теса да облече жълтата рокля с черна украса. Бе по-претенциозна от това, което предпочиташе Теса, но Джесамин много бе харесала цвета и бе настояла Теса да приеме роклята. Заради нея.

— Аз не мога да нося жълто, но то много отива на момичета с тъмнокафява коса като твоята — бе казала тя.

Усещането за гребена, разресващ косата й, бе много приятно. То напомни на Теса за дните, когато бе малко момиче и леля Хариет я решеше. Бе толкова приятно, че леко се стресна, когато Софи заговори.

— Успяхте ли да накарате господин Херондейл да си вземе лекарството, госпожице?

— О, аз… — Теса се опита да се овладее, но вече бе много късно. Лицето й се бе изчервило. — Той не искаше — каза неуверено тя, — но накрая го убедих.

— Ясно — изражението на Софи не се промени, но внезапно движенията й с гребена бяха станали по-бързи. — Знам, че не е моя работа, но…

— Софи, можеш да ми кажеш всичко, което искаш. Наистина.

— Имам предвид… господин Уил — заговори припряно Софи. — Той не е някой, за когото трябва да ви е грижа, госпожице Теса. Не и по този начин. Не бива да му се доверявате. Не бива да възлагате надежди на него. Той не е… не е такъв, какъвто си мислите, че е.

Теса стисна ръце в скута си. Почувства се като в сън. Толкова далеч ли бяха стигнали нещата, че да трябва да я предупреждават да стои настрана от Уил? И все пак бе добре да поговори за него. Почувства се като гладен човек, на който му предлагат храна.

— Не зная какъв мисля, че е той, Софи. Веднъж се държи по един начин, после се променя напълно, като вятъра. Не знам защо. Не знам какво се е случило…

— Нищо. Нищо не се е случило. Него просто не го е грижа за никого, освен за него самия.

— Грижа го е за Джем — каза тихо Теса.

Гребенът замръзна. Софи застана неподвижно. Тя искаше да каже нещо, помисли си Теса, но се сдържа. Но какво бе то?

Гребенът отново започна да се движи.

— Това обаче не е достатъчно.

— Имаш предвид, че не бива да обричам сърцето си на момче, на което не му пука…

— Не! — каза Софи. — Има по-лоши неща от това. Няма нищо лошо да обичаш някой, който не те обича. Стига да си струва. Стига да го заслужава.

Емоцията в гласа на Софи изненада Теса. Тя се обърна да я погледне.

— Софи, има ли някой, който е по-специален за теб? Томас, например?

Софи изглеждаше смаяна.

— Томас? Не. Какво ви накара да си помислите такова нещо?

— Ами него го е грижа за теб — каза Теса, — виждала съм как те гледа. Наблюдава те, когато си в стаята. Затова помислих…

Думите й заглъхнаха пред втрещения поглед на Софи.

— Томас? — повтори тя. — Не, това не е възможно. Сигурна съм, че той не изпитва такива чувства към мен.

Теса не възрази. Каквито и чувства да имаше Томас, бе ясно, че Софи не ги споделя. Тогава оставаше…

— Уил? — предположи Теса. — Да не си била влюбена в Уил?

Това би обяснило горчилката, неприязънта, помисли си тя, като се сети как се отнася Уил към момичетата, които харесва.

— Уил? — сега Софи звучеше ужасена, достатъчно, че да не нарече Уил „господин“. — Да не би да ме питате дали съм била влюбена в него?

— Е, ами помислих си… имам предвид, той е дяволски красив. — Теса осъзна, че звучи глупаво.

— Има по-важни неща от това как изглеждаш. Моят последен работодател… — каза Софи, като от вълнение акцентът й се прояви — ходеше на сафари в Африка и Индия, като ловуваше тигри и други животни. Той ми каза, че най-отровните змии и насекоми се отличават с красивите си, ярки цветове. Колкото е по-красиво, толкова е по-отровно. Такъв е и Уил. Хубостта му само прикрива колко е зъл и покварен отвътре. Яре по лице, дявол по сърце, както казват.

— Софи, не знам дали…

— В него има нещо тъмно — каза Софи, — нещо зло и тъмно, което той крие. Пази някаква тайна, от тези, които те изяждат отвътре.

Тя постави сребърния гребен на тоалетката. Теса изненадана видя как ръката й трепери.

— Помнете ми думите.

 

 

След като Софи излезе, Теса взе механичния ангел от нощната си масичка и го постави на врата си. След като усети тежестта му на гърдите си, веднага се почувства успокоена. Беше й липсвал, докато се бе преструвала на Камила. Присъствието му бе успокояващо и — макар това да бе глупаво — тя си помисли, че ако посети Нат докато го носи, той също може да се почувства по-добре.

Тя го държеше в ръка, докато излизаше от стаята си. Мина по коридора и почука тихо на вратата на Нат. Когато не последва отговор, тя завъртя дръжката и отвори вратата. Завесите бяха дръпнати, стаята бе изпълнена със светлина и тя видя Нат, заспал върху купчина възглавници. Едната му ръка бе на челото, а бузите му горяха от треска.

Освен това, не беше сам. На стола до леглото му седеше Джесамин, с отворена книга в скута си. Тя посрещна изненадания поглед на Теса хладно и спокойно.

— Аз… — започна Теса, след което се съвзе. — Ти какво правиш тук?

— Реших да почета малко на брат ти — отвърна Джесамин. — Всички проспаха половината ден и той бе жестоко изоставен. Само Софи проверява как е, а на нея не може да се разчита за смислен разговор.

— Но Нат е в безсъзнание, Джесамин. Той няма нужда от разговори.

— Не можеш да бъдеш сигурна — отговори Джесамин. — Знам, че хората могат да чуват какво им говориш, дори да са в безсъзнание или умрели.

— Той не е умрял.

— Определено не — Джесамин го погледна с копнеж. — Твърде е хубав, за да умре. Теса, той женен ли е? Има ли момиче в Ню Йорк, което си го е заплюло?

— Нат? — Теса зяпна. Разбира се, винаги бе имало момичета. Всякакви момичета, които се интересуваха от Нат. Той обаче бе като пеперуда и хвърчеше от цвят на цвят. — Джесамин, той дори не е в съзнание. Сега едва ли е моментът…

— Ще се оправи — съобщи Джесамин, — и когато това стане, ще знае, че аз съм тази, която е седяла до него, докато е бил болен. Мъжете винаги се влюбват в жените, които са били до тях в такива моменти. Като ангел, отнел болката им — завърши тя със самодоволно изражение. Като видя ужасения поглед на Теса, се намръщи. — Какво има? Нима не съм достойна за скъпоценния ти брат?

— Джеси, той няма никакви пари…

— Аз обаче имам достатъчно и за двама ни. Просто имам нужда от някой, който да ме отведе от това ужасно място. Нали ти казах.

— Да, даже ме помоли аз да го направя…

— О, това ли те притеснява? — попита Джесамин. — Теса, наистина, ние ще си останем най-добри приятелки, ала един мъж е по-добър за тази работа от една жена, не мислиш ли?

Теса не знаеше какво да отговори. Джесамин сви рамене.

— Между другото, Шарлот иска да те види. Помоли да ти предам. Няма нужда да се тревожиш за Натаниъл. На петнайсет минути проверявам температурата му и поставям студени компреси на челото му.

Теса не знаеше доколко може да вярва на това, но след като Джесамин очевидно нямаше намерение да се надигне от стола до Натаниъл, а и битката за това не си струваше, тя въздъхна отвратено и напусна стаята.

Вратата на гостната бе полуоткрехната. Чу как някой говореше на висок глас. Поколеба се и надигна ръка да почука — но тогава чу собственото си име и замръзна.

— Братът на Теса не бива да е тук. Това да не е болница! — викаше Уил. — Той не е долноземец, само някакъв глупав, користолюбив мундан, който се е забъркал в нещо, което не…

Шарлот го прекъсна.

— Лекарите на мунданите не могат да се погрижат за него. Дори няма да разберат какво му е. Бъди разумен, Уил.

— А и той вече знае за света на сенките — гласът бе на Джем, спокоен и логичен. — Всъщност той може да знае доста неща, за които ние самите нямаме и представа. Според Мортмейн, Натаниъл е работил за Де Куинси и може би има информация за плановете му, автоматоните и цялата история с Магистъра. Може да е запознат с всичко, все пак Де Куинси искаше да го убие. Може би защото е знаел неща, за които не бива да разбираме.

Последва дълга тишина. След това Уил каза:

— Тогава нека повикаме Мълчаливите братя отново. Те могат да извлекат всичко от съзнанието му. Не можем да го чакаме да се събуди.

— Добре знаеш, че този процес е деликатен при мунданите — възрази Шарлот. — Брат Енох вече каза, че треската причинява халюцинации на господин Грей. Невъзможно е да разберем какво в ума му е истина и какво е плод на делириума. Не и без да повредим мозъка му. Може би дори завинаги.

— Не знам дали има много за повреждане — Теса долови отвращението в гласа на Уил дори през вратата и усети как стомахът й се свива от ярост.

— Ти дори не познаваш този човек — отвърна Джем с много по-студен глас, отколкото някога го бе чувала да говори. — Не знам какво те прихваща Уил, но не ти прави чест.

— Аз знам — каза Шарлот.

— Нима? — Уил звучеше потресен.

— Ти си ядосан колкото мен за това как протече нощта. Наистина загубихме само двама души, но бягството на Де Куинси ни поставя в лоша светлина. Планът беше мой. Аз го наложих на Анклава и сега те ще ме обвинят за провала. Да не споменаваме и това, че Камила се покри, понеже не знаем къде е Де Куинси, а той със сигурност вече е обявил награда за главата й. Същото важи и за Магнус Бейн, който е вбесен на Клейва заради изчезването на Камила. Изгубихме най-добрите си информатор и магьосник.

— Но попречихме на Де Куинси да убие брата на Теса и кой знае още колко мундани — каза Джем. — Това със сигурност трябва да се брои за нещо. Бенедикт Лайтууд не искаше да повярва, че Де Куинси ни е предал. Сега няма избор, знае, че си права.

— И това — каза Шарлот, — вероятно ще го разлюти още повече.

— Може би — каза Уил, — а може би, ако не бе настоявала планът ми да зависи от функционалността на поредното дебилно изобретение на Хенри, сега нямаше да водим този разговор. Можеш да увърташ колкото си искаш, но причината за проблемите снощи бе, че Фосфорът не проработи. Нищо, което Хенри прави, не работи. Никога. Признай, че твоят съпруг е един безполезен глупак и на всички ще ни стане много по-добре.

— Уил! — в гласа на Джем се прокрадна леден гняв.

— Не, Джеймс, недей — гласът на Шарлот потрепери и се чу звук, сякаш внезапно е седнала. — Уил — каза тя, — Хенри е добър, мил човек. Той те обича.

— Не ставай сантиментална, Шарлот — гласът на Уил прозвуча подигравателно.

— Но той те познава от малко момче. Обича те като по-малък брат. Както и аз. Всички ние винаги сме те обичали, Уил…

— Да бе — каза Уил, — ще ми се да не бяхте.

Шарлот отвърна с приглушен стон, като на изритано кученце.

— Знам, че не го мислиш.

— Винаги казвам това, което мисля — отговори Уил. — Особено за това, че трябва да проверим ума на Натаниъл Грей сега, а не по-късно. Ако не ти стиска да го направиш…

Шарлот започна някакво възражение, но това нямаше значение. Всичко дойде в повече на Теса. Тя нахлу през вратата. Стаята бе осветена от буен огън, който контрастираше с тъмните прозорци, през които се виждаше здрача навън. Шарлот стоеше зад голямо бюро, а Джем се бе настанил в стол до нея. Уил се бе облегнал на перваза на камината. Бе видимо разгневен, очите му блестяха, а яката му бе застанала накриво. Очите му срещнаха тези на Теса и в тях се прочете безкрайна изненада. Всякаква надежда у нея, че като по чудо той е забравил случилото се в мансардата предишната нощ, изчезна. Той се изчерви при вида й, а бездънните му сини очи потъмняха. След това отклони поглед, като че не издържаше нейния.

— Предполагам си подслушвала, нали? — попита той. — И сега ще ми изнесеш лекция за твоя скъпоценен брат.

— Поне мога да говоря, нещо, което ще е невъзможно за Натаниъл, ако стане каквото ти искаш. — Теса се обърна към Шарлот. — Няма да позволя на брат Енох да тършува из ума на Нат. Той е достатъчно болен. Това вероятно ще го убие.

Шарлот поклати глава. Изглеждаше изтощена, с посивяло лице и отпуснати клепачи. Теса се зачуди дали изобщо е спала.

— Със сигурност първо ще го излекуваме, преди да го разпитаме.

— Ами ако се възстановява седмици? Месеци? — извика Уил. — Може би нямаме толкова много време.

— Защо? Какво толкова важно има, че си готов да пожертваш брат ми? — сопна му се Теса.

Очите на Уил се присвиха като цепки, през които се вижда синьо стъкло.

— Пука ти само за брат ти, нали? Сега го намери. Хубаво. Но той никога не е бил нашата цел. Надявам се, схващаш това. Обикновено не си правим този труд заради някакъв престъпен мундан.

— Това, което Уил се опитва да каже — прекъсна го Джем, — макар да го прави без престорена любезност, както трябва да призная… — Джем въздъхна. — Де Куинси каза, че твоят брат е човек, на когото е имал доверие. Сега Де Куинси изчезна и нямаме представа къде се крие. Бележките в офиса му подсказват, че скоро ще започне война между долноземците и ловците на сенки, война, в която със сигурност ще се включат и тези механични твари. Сега разбираш защо трябва да знаем къде е и какво още може да ни каже твоят брат.

— Разбирам защо искате тези неща — каза Теса, — но тази битка не е моя. Аз не съм ловец на сенки.

— О, да — каза Уил, — да не мислиш, че не сме го забелязали?

— Тихо, Уил — каза Шарлот по-грубо от обикновено. Тя се обърна към Теса, а в кафявите й очи се четеше молба. — Ние ти вярваме, Теса. Но трябва и ти да ни се довериш.

— Няма — каза Теса. — Не, няма.

Тя усети погледа на Уил върху себе си и внезапно се изпълни с неудържима ярост. Как смееше да се държи така с нея? Какво бе сторила, че да заслужи това? Бе го оставила да я целуне. Това бе всичко. И то явно заличаваше всичко останало, което бе направила онази вечер. Като че след целувката вече нямаше значение дали е смела.

— Вие искахте да ме използвате, точно като Сестрите на мрака. В мига, в който получихте тази възможност, когато лейди Белкор пристигна и се нуждаехте от това, от което имах нужда и аз, го направихте. Без значение колко опасно беше! Държите се все едно нося отговорност за вашия свят, вашите закони и вашите Споразумения, но този свят си е ваш и вие си го управлявате. Не е моя вината, че се справяте ужасно!

Теса видя как Шарлот пребледня и се отпусна назад. Усети чувство на вина. Не бе искала да засегне Шарлот. Но все пак продължи:

— Всички тези приказки, как не мразите долноземците, са празни думи и откровени лъжи. Не го мислите наистина. А що се отнася до мунданите, може би щяхте да ги пазите по-добре, ако не ги презирахте толкова!

Тя погледна към Уил. Той бе пребледнял, но очите му горяха. Изглеждаше… не бе сигурна, че може да опише изражението му. Ужасен, но и нещо повече.

— Теса — извика Шарлот, но тя вече се бе отправила към вратата. На прага се обърна за последно и видя, че всички я гледат.

— Стойте настрана от брат ми — каза тя, — и в никакъв случай не тръгвайте подире ми!

 

 

Гневът, помисли си Теса, е удовлетворителен по един особен начин, когато решиш да му се отдадеш. Да крещиш в сляпа ярост, докато останеш без дъх, действаше толкова освобождаващо.

След това обаче става по-неприятно. След като кажеш на всички, че ги мразиш и не искаш да ги виждаш, къде се предполага, че ще отидеш? Ако се върнеше в собствената си стая, бе все едно да каже, че гневът й е мимолетен и скоро ще отмине. Не можеше да отиде при Нат и да пренесе лошото си настроение в стаята му, а където и другаде да се скриеше, рискуваше да бъде намерена как се цупи от Софи или Агата.

Най-накрая тя слезе по тесните, вити стълби, които извеждаха от Института. Мина през осветената с магическа светлина църква и излезе на широките стъпала пред входа, седна на най-горното стъпало и уви ръце около тялото си, треперейки от неочаквано студения вятър. През деня явно бе валяло, тъй като стъпалата бяха мокри, а черният камък на двора светеше като огледало. Луната бе изгряла и се показваше измежду скупчените облаци. Огромната метална порта блестеше с тъмен блясък на сумрачната светлина.

Прах и сянка сме.

— Знам какво си мислиш — гласът, който долетя от вратата зад Теса, бе достатъчно мек, за да мине за полъх на вятъра, който люлееше листата по клоните на дърветата.

Теса се обърна. Джем стоеше на прага. Магическата светлина осветяваше бялата му коса така, че блестеше като метална. Лицето му обаче оставаше скрито в сенките. В дясната си ръка държеше бастуна си; очите на дракона светеха и сякаш гледаха към Теса.

— Нищо не мисля.

— Мислиш си: „След като наричат този мокър ужас лято, каква ли тогава е зимата“? Ще се изненадаш. Зимата е почти същата.

Той пристъпи напред и седна до Теса, макар и на известно разстояние.

— Пролетта вече наистина е хубава.

— Така ли? — попита Теса, без наистина да се интересува.

— Не. Всъщност е доста мъглива и влажна, като останалите сезони. — Той я погледна. — Каза да не вървим след теб. Но се надявах, че имаш предвид само Уил.

— Така е — Теса се завъртя, за да го погледне. — Не трябваше да ви държа такъв тон.

— О, не, ти бе съвсем права да кажеш това, което каза — рече Джем. — Ние, ловците на сенки, сме това, което сме от толкова дълго време. Толкова сме тесногръди, че често забравяме да погледнем на нещата от гледната точка на някой друг. Все мислим дали нещо е добро или лошо за нефилимите. И забравяме да се запитаме дали е добро или лошо за света.

— Не исках да обидя Шарлот.

— Шарлот е много чувствителна по въпроса как ръководи Института. Като жена, тя трябва да се бори, за да бъде чута, и дори тогава решенията й са подлагани на съмнение. Чу Бенедикт Лайтууд на срещата на Анклава. Тя смята, че няма право на грешки.

— А нима вие имате? Който и да било от вас? Всичко за вас е на живот и смърт.

Теса вдиша дълбоко от мъгливия въздух. Усещаше се мирисът на метал, пепел, коне и речна вода.

— Понякога… имам чувството, че не издържам повече. Иска ми се никога да не бях научавала какво съм. Иска ми се Нат да си беше останал вкъщи и нищо от това да не се беше случвало.

— Понякога — каза Джем, — животът ни се променя така бързо, че промяната изпреварва разума и сърцето ни. И когато животът ни вече не е същият, но копнеем за отминалите времена, чувстваме най-силна болка. Но ти казвам от личен опит, че се свиква. Научаваш се да живееш живота си и не можеш да си спомниш, или дори представиш, какво е било преди.

— Казваш, че ще свикна с мисълта, че съм магьосница… или там каквото съм?

— Ти винаги си била каквото си. Не е ново ново. Просто трябва да свикнеш с мисълта за това.

Теса си пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Нямах предвид това, което казах вътре — каза тя. — Не мисля, че нефилимите са толкова ужасни.

— Знам. Иначе нямаше да си тук, а до брат си, бранейки го от нашите намерения.

— Уил не мислеше всичко това, което каза — рече Теса след миг, — не би наранил Нат.

Джем погледна през портите. Сивите му очи бяха замислени.

— Права си. Но съм изненадан, че го знаеш. Аз го знам. Но аз разполагах с години, за да разбера Уил. Да знам кога има предвид това, което казва и кога не.

— Никога ли не му се ядосваш?

Джем се засмя.

— Не бих казал. Понякога ми иде да го удуша.

— И как се удържаш?

— Отивам до любимото си място в Лондон — каза Джем, — стоя и гледам водата, и си мисля за това, какъв е животът, и как реката тече, без да я е грижа за нашите дребнави житейски вълнения.

Теса бе впечатлена.

— И това помага?

— Всъщност не, но след това ми хрумва, че ако много искам, мога да го убия, докато спи и ми става по-добре.

Теса се засмя.

— И къде е това? Твоето любимо място, имам предвид.

За миг Джем остана замислен. После стана на крака и й подаде свободната си ръка, докато с другата държеше бастуна.

— Хайде ела, ще ти го покажа.

— Далече ли е?

— Съвсем не. На половин час път пеш — той се усмихна.

Има прекрасна усмивка, помисли си Теса. При това заразителна. Тя не можа да се сдържи да не се усмихне в отговор. Имаше чувството, че го прави за пръв път от векове.

Теса се остави да я изправи на крака. Ръката на Джем бе силна и топла, и изненадващо успокоителна. Тя погледна към Института, поколеба се и го остави да я преведе през железните порти навън, към сенките на града.